Миглена Димитрова: СДС не беше готов да управлява, но и не искаше да се научи

<p><strong><br /></strong></p> <p><strong><br /></strong></p> <p><strong><br /></strong></p> <p><strong>- Шегуваш се, че си дете на революцията. Обаче децата порастват, осъзнават миналото. Дават си сметка какво всъщност означават нещата, които са минали пред очите им&hellip; С две думи, какво мина пред твоите очи?&nbsp;</strong></p> <p>- С две думи не мога да кажа какво е минало пред очите ми, затова ще кажа малко за шегата &bdquo;дете на революцията&rdquo;. Това сравнение е моята оценка, че без да съм навършила 19 г., не съм била на мястото си, като съм станала секретар на Парламентарната група на СДС - най-голямата политическа сила през 1991г., натоварена с очакванията на българското общество за промяна.</p> <p>Знаех и сега знам, че възможността да имам работата, която имах тогава, е нещо извън логичното, предвидимото и очакваното. За мен самата, от гледна точка на личните ми планове и развитието на моя живот, да работя, да съм в парламента, да имам такава отговорност&hellip; беше неочаквано, невероятно. Индиректно с &bdquo;дете на революцията&rdquo; съм направила признание, че всичко това е чиста случайност. Като по-млада &ndash; във времето, когато съм приемала да говоря за себе си пред твои колеги, имах притеснението, че съм вършела нещо изключително сериозно и отговорно, без да съм подготвена. И затова детето е на революцията &ndash; на едно динамично време, в което правилото е, че няма правило. Изборът е на принципа &bdquo;който е подръка&rdquo;.</p> <p>Към днешна дата нескромно ще кажа, че дълго време напразно съм се притеснявала, че не съм била най-подготвеният човек за секретар на група. Почти нямах ден с под 10 часа работа в парламента. Това беше времето когато заседанията се удължаваха до безобразие. Имаше едни шеги за раздаване на одеяла&hellip;Вечер се прибирах и четях за изпити. Следвах право задочно. Ходех и на уроци по английски. Преди 22 г. в парламента се пишеше на машини. Първите години нямаше компютри. Една запетая да сбъркаш в мотив, в закон, в актуален въпрос и пишеш отново. Няма save на информацията. Всичко държиш в главата си и прилежно съставяш архив. Наистина беше уморително.</p> <p>Знам, че звучи нескромно, но за мен това е стечение на обстоятелствата &ndash; основата на демократичното право мина буквално през пръстите ми. И при все, че имам академична подготовка на юрист, това което научих в парламента е истинско богатство. Още като студентка започнах да пиша искания до Конституционния съд за отмяна на текстове. Депутатите ги подписваха, Конституционният съд ги разглеждаше, произнасяше се и&hellip;минаваха. Аз съм автор на подписката за отмяна на данък сгради, който беше приет с решение на правителството, вместо със закон. И Конституционният съд уважи искането. Написах и искането до Конституционния съд за тълкуване на изискването &bdquo;да си живял 5 години в страната&rdquo; като критерий за президентска кандидатура.</p> <p>Независимо от положителната обратна връзка за качеството на работата, която вършех, винаги съм била напрегната. Не спря да ме мъчи въпросът дали върша работата си по най-добрия начин. След Великото народно събрание в българския парламент имаше толкова професори по право &ndash; и от ляво, и от дясно, че не знам дали към днешна дата е възможно дори в университет да се съберат толкова хабилитирани преподаватели. Това беше моята база за сравнение. Е, доживяхме летвата за грамотност да е прочитането на &bdquo;Винету&rdquo;. И затова не знам дали днес могат да бъдат разбрани едни или други притеснения за подготовка, за спазване на държавен протокол, за организиране на администрация.</p> <p><strong>- Била си само на 19 г., когато си се втурнала от Златоград в София, в центъра на големите събития. Почти дете, Александър Йорданов те покани да организираш канцеларията на ПГ на СДС. Което продължи седем години. Най- силните, най-важните ти спомени? </strong></p> <p><strong>-</strong> Не съм се втурнала, не съм бягала, не съм бързала. Такъв е животът. Всички сме от някъде и вървим на някъде. Ако сме замръзнали, статични, няма живот. Или поне не такъв живот, за който да има въпрос. Аз обичах да пиша. Моите контакти с Демократичните сили започнаха покрай писането. Още първата година като студентка, във времето на Великото народно събрание взех да ходя по литературни четения и сбирки. За мен дори не беше водеща идеята, че срещите на студентите с Блага Димитрова, с Йордан Василев, с Елка Константинова са и сбирки на радикалдемократите, на клубовете за гласност и демокрация, но&hellip; така се получи. През духовната, емоционалната връзка в красотата и важността на словото, аз станах част от това общество. Първо литературно, после и политическо.</p> <p>Между другото, не бих си позволила да дам оценка на Сашо Йорданов като политик, но смело мога да кажа, че той е не лош поет. При все, че аудиторията го познава като писател есеист. Сашо е с поетична душевност. Той се подрежда пишейки. И го прави красиво. Не мога да подредя &bdquo;най-важните неща&rdquo;. С уговорката, че давам оценка през днешната си позиция бих казала: Преходът не се състоя, защото нямаше подготвени демократи. Имаше добри оратори. Години наред печелеха избори &ndash; парламентарни, кметски, президентски надпреварвайки се кой ще каже по-ефектно нещо, което на всички ни е известно. За мен най-важното е, че никой не каза: Стоп. Стига говорене. Дали пък хората не искаха да бъдат приспивани с ефектно говорене, с приказки, с познаване и цитиране на чужди фрази, вместо да бъдат събудени, образовани и мобилизирани да работят?!</p> <p>Аз самата съм се чудила кому е нужно това преливане от пусто в празно. Всички станаха специалисти по въпросите на прехода. Преходът стана тема за кафенета и кръчми. На площадите се обявяваха мерки за реформи&hellip; Това за мен беше най-неразбираемо. В моите детски фантазии стоеше залата, дъската, обсъждането, изпитът&hellip; С изключение на кръглата маса, според мен, през целият преход не е имало дискусия за България. Политиците ставаха политици с приказки за антикомунизъм, за оглозгана държава, за затягане на колани&hellip; Нямаше синергия между опита, знанието и перспективите какво да се направи, за да се живее добре. Онези 110 души народни представители от СДС, които по волята на Ахмед Доган (да, защото той даде подкрепата на своите депутати, за да има СДС половината от 240-те гласа) трябваше да положат основите на нова, демократична България, не бяха подготвени. С малки изключения. Най-лошото беше, че за ръководство на парламента и групата бяха избрани ораторите, онези, които хората прегръщаха по улиците и площадите. Никой нямаше мъдростта да провиди, че нарцисизмът ще провали прехода.</p> <p>През 90-те г. се говореше за всичко на парче. Стане ли дума за земеделие, винаги се намираха опоненти от желание за изява. Редки са случаите когато проблеми, предприятия, производства и социални дейности са анализирани, мислени, преценявани&hellip; Затова са удобни всичките тези теории за намеса отвън, за план Ран, за масони, за ДС&hellip; Никой не иска да каже очевидното: преходът се оказа благо време за всестранно развитите, разглезени от соца, полуобразовани и психично несъбудени мъже и жени в активна възраст да си развържат езиците за политиканстване, за бръщолевене, но не и за вършене на работа.</p> <p>Забогатяването за една нощ се превърна в национален идеал, вместо да се линчуват и наказват подобни явления. Е, много е идиотско да искаш да живееш като западен германец, защото си станал демократ, гласувайки за СДС. Промяната е въпрос на създаване на нещо ново. Смислово е така, нали? И моят фокус в този смисъл е върху глагола &bdquo;създаване&rdquo;. Протестирам срещу това да упрекваш друг за нещо, което сам си длъжен да вършиш, но не вършиш. Протестирам за това, че гласуваш за политик, който те приспива с мазни обещания и те превръща в полуидиот. Не виждам никакво рацио в критичното отношение към политик, когото избираш по празните му, но ефектни приказки. Та той те забавлява, защо ще го упрекваш за несвършена работа! Ако мнозинството има нужда от шут &ndash; това ще е. Изгледахме и този филм.</p> <p><strong>- Тогава за тебе се говореха най-различни неща &ndash; от това, че си &bdquo;супер&rdquo;, че от раз преценяваш кого докъде да допуснеш, до това, че си &bdquo;мацето&rdquo;, забърсало Венци Димитров</strong><strong>, момиче, някакво, амбициозно провинциалистче</strong><strong>. Разказвай, това вече е история, а ти си частица от нея.</strong></p> <p>- И на 19 г., и сега не давам пет пари, какво говори някой за мен, от когото нищо за мен не зависи. За мен е важно аз да знам каква съм и да се усещам като такава. Провинциализмът не е въпрос на произход. На парижанина софиянецът може да му е провинциалист. Всичко зависи от това кой с какво сравнява. Аз нямам мерки и оценки, базирани на географски ширини и дължини, като добавям към това и тоталната ми смотаност да обръщам километрите в мили и футове. Площад &bdquo;Славейков&rdquo; не е непременно мястото, където се пресичат две улици в София, а пространството в душата ти, което, дори да си роден на пъпа на София, може да зее та чак студ да усещаш.</p> <p><strong>- За историята ви с Венци Димитров ще ми разправиш по-нататък, ако искаш. Това е лично. Но искам да те питам по-важни неща. Като, например, как и защо Филип Димитров сам си сдаде властта, искайки вот на доверие? Мнозина го упрекват, че така просто се е показал немощен да управлява. Какъв човек е Филип Димитров? Обкръжението, което му въздейства в оня момент? Хората, за които е изгодно това да стане?</strong></p> <p>- Когато Филип е бил избран за шеф на СДС, още не го познавах. Запознах се с него дни преди да бъде избран за министър-председател. Първото ми впечатление беше колко е затворен, неуверен. Тези неща се разбират още в ръкостискането. Филип нямаше харизмата на онези депутати, от групата на 39-те, които имаха влияние и бяха разпознаваеми.</p> <p>Истината е, че Венци предложи Филип за министър-председател. Истина е и, че Венци още съжалява за това и го счита за голяма грешка. Но аз разбирам тази грешка. Все някой трябваше да върши работа &ndash; да бъде в кабинет, да се организира администрацията. Филип е юрист. Имаше формална подготовка и данни да се справи. Вярно, аз не знам какъв е като колега, защото не съм чела нищо от него, нито съм го чувала да говори по правни въпроси. Но Филип беше духовен, с особена чувствителност. Той имаше знанието, че проблемите и решенията са в самите хора и беше честен и добронамерен. Но беше слаб. Чисто по човешки, той нямаше в азовата си конструкция онази мощ, граничеща с безпардонността на Иван Костов. Филип беше податлив на влияние и манипулации.</p> <p>Като компенсация на неверието си във физическата си сила и привлекателност взе, че се заобиколи с охранители и някакви странни съветници. Косьо Мишев и Боздуганов му станаха значими по непонятен за крепящите го в парламента депутати начин. Филип загуби връзка с депутатите, на които дължеше избора си и подкрепата. Инак, в личен план, аз си говорих с Филип. И сега да се видим, пак ще си говорим. Интересен ми е. Усещам му крехкостта, вниманието към другия. Това разбира се, не значи че трябва да бъде молен да разбира внимателно, смирено и търпеливо, че ако не си върши работата ще загуби изборите. Имам предвид това, че по някакъв начин разбирам Венци, че му счупи очилата&hellip; Но пък ненавиждам разрешаването на конфликти по подобен начин.</p> <p>Нищо не искам да говоря за връзката ми с Венци. Почти 20 г. &ndash; от избора му като депутат във ВНС, до края на мандата на президента Първанов (Венци беше негов съветник по икономически въпроси), много неща за нас се пишат и знаят. Имаме син Александър. Не е за вярване. Той е на 13 години и е почти 1.80 м висок. Страхотна работа. Голяма радост е родителството! Истински се радвам на тази част от живота.</p> <p><strong>- Какво би разказала за Желювите "Боянски ливади" и последвалите ги събития &ndash; разрояване на СДС, &bdquo;мравки&rdquo;, превръщането на СДС в партия, отказа от това да е Съюз на демократичните сили? Хората, които повлияха, интересите, които надделяха?</strong></p> <p>- СДС не беше готово да управлява, но и не искаше да се научи да управлява. Винаги има различни интереси, но политическата сила е за това - да ги канализира и да им даде възможност да работят за една кауза. Каузата беше бърза промяна и европейско развитие по пътя на пазарното стопанство. За съжаление тази кауза беше заменена с каузата антикомунизъм, която макар и да обединяваше, сама по себе си беше крайно недостатъчна за промени и успешно управление. Президентът Желев каза точно това от онези ливади. И беше прав. Прочетете му изказването днес и ще разберете колко беше прав.</p> <p>Желю говореше за управление, за администриране на държавата, за съставяне на план за развитие&hellip; И това беше важното. Аз също мисля така. Депутатите, обаче не си бяха взели дозата говорене. И съвсем естествено след призива на д-р Желев, Едвин Сугарев полегна в гладна стачка. Антикомунизъм, та антикомунизъм. Ченгета, &bdquo;Ранно утро&ldquo;, Блъсков, Валери Найденов &ndash; кой, къде, какво написал&hellip; А времето си вървеше, животът си се случваше.</p> <p>Това, за което ме питаш, ще го разкажа през една история. Идва при мен шофьорът на Стоян Ганев (беше в края на 1991 г. или началото на 1992 г.), който обиколи страната поне 10 пъти с една полусчупена "Лада" &ndash; да ходи по митинги и срещи &ndash; и ми казва, че са му взели книжката. По онова време нямаше парламентарни секретари, които да се свързват с министрите и по един специален телефон (казвахме му &bdquo;петолъчката&rdquo;) аз можех да звъня директно на всеки от министрите. Та Ганчо идва и ме моли да са обадя на министъра на вътрешните работи, въобще на когото трябва, но да му върна книжката.&nbsp;Само за пояснение, книжката беше взета не заради катастрофа или шофиране в нетрезво състояние, а за много на брой дребни нарушения. Половин година разпитвах за книжката на Ганчо и му казах, че не мога да му помогна, на което той тъжно констатира: &bdquo;Не сме готови да управляваме&rdquo;. За мен провалът е в тази реплика, ако опростим нещата.</p> <p>Инак - да, д-р Желев каза да спрем с празните приказки, но нарцистичните его прояви на някои депутати, които не бяха завършили представлението си за &bdquo;анатема на комунизма&rdquo;, тепърва започна. Лошо, че и Блага Димитрова беше подведена. Нейната грешка беше от чистота и наивност. Ще го кажа просто и ясно: Преходът се провали, защото вместо да се правят реформи, се оплюваше миналото. В критиката, в казването на истината има конструктивизъм до време. Особено когато става дума за държава. Границата на това говорене е друга. Да занимаваш обществото с разкрития, за това как ръководството на телевизията е взело по 100 долара за пътува до Кан, е престъпление, когато от теб се иска да правиш реформа. Няма ДС, няма планове. Това са глупости. Просто имаше хора, които се възползваха от това, че демократите се надпреварваха да плюят по миналото, вместо да вършат работа и да създадат модел за администриране на новата държава. Глупост е това. Идиотизъм и комплекси.</p> <p><em>Следва продължение</em></p>