Либералната демокрация като инструмент за диктат

Автор: Александър Керин за "Гласове"

Европа и обратът в протестантската етика

„Като казва: „нов завет“, той признава първия за вехт. А онова, което овехтява и остарява, е близо до изчезване.“ ап. Павел – Евр. 8:13

1. Постмодерното четене на големите европейски мислители

Не рядко се задава един въпрос, с тревожен подтекст: „Може ли да има успешен капитализъм в културно православна държава“? Казвам „тревожен“, защото всъщност се пита: „Дали не сме изначално непълноценни, обречени на подчинение – икономическо, а оттук и политическо“? 

Въпросът се задава с презумпцията за наличие на респектиращата „протестантска етика“, която действа в една или друга степен „там“, но не и „тук“. Дали обаче „протестантската етика“ не се е превърнала много отдавна в метафора, възпроизвеждана в идеологически /Хънтингтън – „Кои сме ние“/ и политико-пропагандни дискурси? На този въпрос не може да отговорим без да се позовем на човека, въвел тази концептуална конструкция - на гигантския мислител Макс Вебер, както справедливо е определян понякога. 

Постмодерната мисъл, при цялата сложност в многопосочните тълкувания на понятието „постмодерност“, има, според мен, едно очевидно следствие в социокултурен план, което на всекидневен език може да се определи като неуважение към наследството на големите европейски мислители от XIX и първата половина на XX в., /с изключение, разбира се, на Ницше и Хайдегер, бащите на постмодерната мисъл/. Избирам тази „мека“ дума - неуважение, за да не правим връзка с предвоенния философски нихилизъм. 

Големите европейски мислители, особено в последно време, често биват подлагани на „деконструкция“ от самите европейци. Четат ги избирателно, изопачават ги, въвличат ги в пропагандистки дискурси. И в това има логика – всеки автор, свързан с някакъв център на власт има интерес да употреби именно тях, заради научния авторитет на името. Например: цитират от Ренан едно-единствено изречение: нацията била „всекидневен плебисцит“; сбирщина от „патриоти на конституцията“, която приема за „плебисцит“  всекидневния медиен инструктаж. Русо е сочен като предтеча и дори основоположник на тоталитаризма, защото формулирал идеята за „общата воля“.  

Тези мислители винаги поставят в текстовете си някакъв „бушон“, който да прекъсне подобни „къси съединения“: еднозначни тълкувания и некоректни употреби в нечий властов интерес. Например, Русо  казва за своя „обществен договор“, че ако хората бяха богове, това би било най-добрата форма на управление. И още: властта може да се предава, /на упълномощени „изпълнители“ за определен период/, но „общата воля“ – не. 

Такъв бушон, при това – подсилен, е поставил Макс Вебер в своя христоматиен труд „Протестантската етика и духът на капитализма“. 

Нека най-напред подчертаем, че Вебер мисли различните взаимосврзани аспекти на протестантската етика като производни на изначалната християнската аскеза - вече налична, систематично въплъщавана стотици години преди Реформацията и появата на калвинизма – от момента, в който християнството е кодифицирано през IV в. в Никея и Константинопол. 

Ето какво пише Вебер във финалните страници на изследването си, публикувано в самото начало на XX в. /1905 г./: „Според Бакстър  грижата за материалните блага би трябвало да обгръща раменете на постигналия святост като лек плащ, който винаги може да бъде отхвърлен. Но съдбата отсъди този плащ да се превърне в стоманена клетка. Откакто аскетизмът започна да преобразува света и да го моделира по свой образ, материалните блага от този свят придобиха нарастваща и в крайна сметка такава непреодолима власт над човека, каквато не са имали никога преди в историята. Днес неговия дух е отлетял от тази клетка - дали завинаги, това не знае никой. Във всеки случай победоносният капитализъм, откакто стъпва на механична основа, не се нуждае от неговата подкрепа... В областта на най-бурното си развитие – в Съединените щати – освободилият се от своя религиозно-етически смисъл стремеж към печалба днес е склонен да се отъждествява с чисто агонални страсти, които не рядко му придават характера на спорт…“

/По време на войната в Ирак Newsweek буквализира  последните изречения на Вебер: пуска анимационен филм, показващ боксов ринг – по думите на Джордж Лейкъф – „с чичо Сам и Саддам като боксьори. Саддам е на въжетата, а чичо Сам нанася удар и го сваля в нокаут."/

   По-нататък, Вебер очертава най-обща програма за бъдещи изследвания в различните аспекти на „протестантската етика“ и едно от тях е: „да бъдат проследени исторически и във всички области на разпространение на аскетичната религия неговият /на аскетичния рационализъм - А.К./ генезис от средновековните наченки на оставащата в света аскеза и разтварянето му в чист утилитаризъм…По-нататък обаче, трябва да се изясни начинът, по който, от друга страна, развитието и  своеобразието на протестантската аскеза е повлияно от съвкупността на обществените културни условия и особено от икономическите елементи в тях.“ /подч. от мен – А.К./
   
   Вебер разглежда взаимосвързаните аспекти на стопанската и сексуална етика, а по-късно и неговата социално-политическа етика – в „Социология на религията“, от където ще цитирам едно-единствено многозначително изречение: „Осъжда се насилието върху хората, движено от страст или от жажда за отмъщение и изобщо от лични мотиви, но богожелано е рационалното сдържане и наказване на греха и на твърдоглавието в целево устроената държава.“ Но той не засяга геополитическата етика на протестантизма изобщо, и специално тази на САЩ – този аспект е извън полето на историческата социология, а и самото понятие „геополитика“ е популяризирано доста по-късно. А този аспект е пряко свързан с „икономическия елемент“, респективно със „свободния“ световен пазар. Днес точно този аспект се превърна в благодатно поле за масово „бистрене не политика“. А той изисква да бъде разгледан в по-широка концептуална и съответно - диахронна рамка. Ще направя това според силите си, като се позовавам на различни автори, без претенцията за какъвто и да било мой принос.

2. „Империята“                                                              

Кавичките означават, че тук използвам заглавието на Антонио Негри и Манфред Харт, които обозначават с този термин състоянието на света в съвременната „постнационална ситуация“. Според Негри-Харт тя се характеризира на първо място със срив на националния суверенитет и „разцентроване“ на предишната единна, централизирана държавно-правна система, на което и наблягам: тя „ръководи хибридни идентичности, гъвкави йерархии и множествени обмени чрез модулиращи мрежи от команди“. Според двамата автори  тази постмодерна „империя“ е „децентриран и детериториализиран апарат за управление“, но до този момент, поне в границите на „стария“ модерен свят, САЩ все още играят ролята на хегемон.  

Същественото за традиционните /средновековните/ империи, каквато е Византия, наследена от Русия е, че се основават на общо споделяна „универсална“ религия, което, казано по-най-простия начин означава, че Синът Божи се явил в света заради спасението на всички хора, които го населяват. Това означава също така, че императорът освен върховен управител на държавата е водач на социален съюз, който включва и вярващите извън държавно-териториалните граници на империята. Традиционните теократични империи не прилагат популярния принцип „Разделяй и владей“. Те стремят да хомогенизират населенията чрез „универсалната“ религия като изтласкват старите етнически религии и асимилират  някои елементи на езическата култура. Теократичната власт „разделя“, тоест, противопоставя едно на друго само „външните“, варварските  племена, примерно, кутритури на утигури, вестготи на остготи и т.н.  

Неоимперската политика на Новото време е модификация на теократичната имперска политика. Между едната и другата има една  съществена разлика и сега ще подходим към нея с примери от ХIX в., много преди да се появи комунизмът като властова система. Избирам за тази цел текстове на дипломата Самюъл Кокс и свещеника Самюъл Мъчмор. Изборът ми се определя не от личните им имена, а от тяхната представителност като „политици“ в широкото функционалистко схващане на Х. Ласуел. за „homo politicus“. Самюъл Кокс е посланик на САЩ в Турция през 1885/86 г.

“Един американски посланик – казва той -  трябва по необходимост в изпълнение на указанията от Вашингтон – „да предоставя информация за политиката в страната, в която е акредитиран“. 

Затова изследването на българския въпрос става задължение. Бих искал да направя безпристрастно наблюдение. Основната част от посланическата кореспонденция, доколкото засяга Съединените щати, се отнася за капитулациите и договорите, чрез които се гарантират американските интереси в Изтока…“/подч. от мен – А.К./
   
По-нататък Кокс изтъква приноса на Робърт колеж към България. „На този език /българския – А.К./, има литература, макар и ограничаваща се с народните песни – уверено твърди дипломатът и добавя оптимистичен щрих -  Откак Робърт колеж събуди спящия й интелект, България беше насърчена да си възвърне старата слава“.Американски пътеписи за България през ХIX в“, С., 2001, с.154,163

След това Кокс обяснява, че България е била свързана с гърците чрез религията,  в течение на векове пред нея е бил поставен въпроса – „ще бъде ли славянска или гръцка?“ Тя отказа да бъде елинизирана, пише Кокс и веднага добавя – „също както и днес е готова да отговори с въоръжен протест на опита да бъде московизирана“. 

В своята история българския народ е избрал да остане това, което е бил векове след покръстването – православно-славянски народ. Но Русия също е православна и славянска, реалната православна политическа сила. За да бъде „заплаха“ за българите, трябва да й бъде дадено името „Московия“. Но по-нататък посланикът отново се връща към стандартното име „Русия“.
 „Опитът да се наложи руски диктат чрез офицерите в нея се провали – продължава американският посланик. – Опитът да се премахнат либералните правителства, създадени след 1880 г. също пропадна.“ 

Цанков и Каравелов, продължава посланикът, в течение на години изразявали общественото мнение, въпреки държавния преврат от 1881 г. – „преврат, провалил се след толкова тревоги сред народа и деспотичното управление на проруския консерватизъм“. Княз Александър „извънредно раздразнен от безцеремонната арогантност на  руските генерали Скобелев и Каулбарс, най-сетне успя да принуди генералите да подадат оставка като министри и да напуснат страната“ .  .

Последвали коалиционни правителства „срещу чуждото господство“, но след шест години България осъзнала необходимостта от самоуправление. „Най-сетне Каравелов, мъж вещ в политическата икономия, познаващ логиката и практиката на държавността, стана отговорният изразител и водач на настроението „България за българите“ и на изненадващото въстание от септември 1885 г., от което произтекоха безброй беди, но и блестящата перспектива за освобождение и независимост …“

Най-малката беда в този текст е, че „безпристрастният наблюдател“ бърка името на ген. Соболев с това на победителя при Плевен генерал Скобелев. Оттук нататък следват недоразумение след недоразумение. Превратът от 1881 г. е извършен по искане на Батенберг, който е недоволен от ограничените, според него,  прерогативи, които му дава „полурепубликанската“ Търновска конституция и се възползва от благоприятния момент след убийството на Александър II, това е добре известно. Преди това именно князът назначава правителство на консерваторите, въпреки че в Народното събрание т.нар. „либерали“ имат мнозинство.

Но тези подробности за „безпристрастния“ дипломат не са важни – важно е Русия да бъде представена като „враг“ на българите. 

Преминаваме към Самюъл Мъчмор, презвитериански свещеник, който предприема околосветско пътуване през 1887 г.  Той минава през Княжеството по времето, когато властта вече е в ръцете на Стефан Стамболов и на българския престол идва Фердинанд..

Мъчмор представя една широка в исторически план картина, като свързва две несъпоставими политически събития. „Още през  VI в. – пише той – Русия възнамерявала чрез скандал с гърците да прехвърли столицата си на река Дунав. По времето на Владимир това било дворцов въпрос, затова сега не е странно, че Руската мечка, затворена цяла зима, ще поиска да види слънцето към края на своето дълго пленничество…Затова тя е подтиквала България, казвайки й истината – че била и продължава да бъде жестоко ограбвана и разорявана…Малко хора повярвали на това, само няколко селяни, както и хора, обикновено безотговорни, така че турците много бързо и жестоко ги смазали..“ „Американски пътеписи за България през ХIХ в., С. 2001, с.168,187

Трябва непременно да поясния, че тук свещеникът говори за Априлското въстание, иначе читателят няма да се досети какви са тези „няколко селяни“ и „безотговорни хора“, които – ето го и акцентът - наивно повярвали на Русия и били „бързо и жестоко смазани“. 

По-нататък изложението става още по-забавно. Според Берлинския договор България станала конституционна монархия, а „водещият дух при подготовката на конституцията тук бил, както казват, един американец на име Грант, кореспондент на нюйорския вестник „Хералд“, на когото помагал млад българин, завършил Робърт колеж“. 

Отново „Робърт колеж“ се явява като главен национално-строителен фактор с измислената роля в създаването на Търновската конституция.

Десетилетия наред американския читател поглъща подобни четива, които възприема в съответствие с изградени „ментални модели“.  

„Менталният модел“ на американските свещеници, които през ХІХ в. играят основна роля в процесите на социализация,  е библейско-калвинистки. Според него светът е разделен изначално, „преди създаването на света“, на две вечни „класи“: благословени и прокълнати, както е казано по-долу в най-важните точки на Уестминстерското вероизповедание от 1647 г. - смисловото ядро на „основната англопротестантска култура“, чието споделяне според Хънтингтън прави от американските индивиди нация.

Глава III. 
-------------
3. Чрез Божие постановление, като изява на Неговата слава, Бог е предопределил едни хора и ангели за вечен живот, а други е предназначил за вечна смърт. 

4. Предопределените и предназначени по такъв начин ангели и хора са специално и неизменно посочени и техният брой е толкова сигурно определен, че не може да бъде нито увеличен, нито намален.   

7. Останалата част от хората, в съответствие с неизследимия замисъл на Неговата воля, чрез която Той дарява или оттегля милостта Си както Му е угодно, за прослава на Своята върховна власт над творенията, Бог е благоволил да подмине и да ги предаде на опозоряване и гняв заради греховете им; и за възхвала на славното Божие правосъдие.
   https://bpc.org/wp-content/uploads/2015/06/D-ConfessionOfFaith.pdf, 

В романа „Моби Дик“, който заема централна позиция в американския литературен канон, Хърмън Мелвил нарича американците  „Израил на нашето време“ и оповестява, че Господ им дал „като завет за бъдещето суверенно право да покорим без нито капка кръв езичниците, които тепърва ще идват и ще се приютяват под сянката на нашия факел. Господ е предопределил, а човечеството очаква от нашата раса /подч. от мен – А.К./ велики дела; и велики дела чувстваме в душата си.“   

Под това митологично-легендарно „небе“, разпънато от отците-основатели над бъдещите Съединени американски щати, властта е узурпирана от една царица, която, разбира се, няма нищо общо с Исус – с Христос, който гони търговците от храма. Ние знаем коя е тя от един сърбин, който в „До Чикаго и назад“ казва на Алеко: „Овде парица е царица“. 

Казано обобщено, американската неоимперска идеология е двулика. Във вътрешно-политически план тя е либерална, като подчертавам - с акцент върху икономическия аспект на „свободата“ като неограничаване на частната собственост, което прави „успешния бизнесмен“ един от главните американски „герои“. Тази „свобода“ днес процъфтява. А свободата, която е защитавал вдъхновителят на прогресивисткото движение Хенри Лойд е мъртва. В книгата си „Богатството против общото благо“ /1894 г./ Лойд критикува „Стандарт Ойл Къмпани“ за методите, чрез които поглъща по-малките рафинерии и прозорливо обобщава: „Свободата създава богатството, а богатството унищожава свободата.“

Във геополитически план американската идеология е тоталитарна – диктатура на „свободата“ и „демокрацията“  и установяване на „мир чрез сила“. Изречението „Една нация под бога“, интерполирано в клетвата пред националното знаме на САЩ е лаконичния израз на тази идеология, съдържателно еквивалентен на един ключов за разбирането на юдейската теокрация текст от Стария завет  /Второзаконие 7:1- 26/. Нормативно „всички хора са създадени равни и Създателят ги е надарил с неотнимаеми права“/Декларацията за независимостта“/; но реално американската идеология е вкоренена – с посредничеството на почти-старозаветния калвинизъм – в Стария завет. Неслучайно в последните редове на есето си за германския нихилизъм /1941 г./ философският гуру на американските неоконсерватори Лео Щраус казва: „Англичаните, а не германците заслужават званието имперска нация“. Най-видния сред „духовните синове“ на Щраус - „кръстникът на неоконсерватизма“ Ървинг Кристъл, често подчертава, че стопанската етика на юдаизма отлично се вписва  в капиталистическата система и „свободния“ пазар: „Идеята, че Господ е създал един изначално добър свят, че хората са длъжни добросъвестно да се плодят и множат, че трудът /включително търговията/ възвисява, а не принизява човека, че желанието на човека да „подобри състоянието си“ /един от любимите изрази на Адам Смит/ е добро, понеже е нещо съвсем естествено – всичко това напълно съответства на следизгнаническия юдаизъм“.
    https://ia801508.us.archive.org/0/items/IRVINGKRISTOLTHEAMERICANREVOLUTIONASASUCCESSFULREVOLUTION28/IrvingKristolTheAdversaryCultureOfIntellectuals-11.pdf

Но, верен на заръката на учителя, не казва всичко, което мисли; и доколкото ми е известно, изобщо не засяга геополитическата етика на юдаизма,  която ще представя с едно изречение /останалите читателят може да ги прочете в Библията/: „Когато Господ, твоя Бог те въведе в земята, в която отиваш да я притежаваш, и изгони много народи изпред тебе, Хетейците, Гергесейците, Аморейците, Ханаанците…седем народа по-големи и по-силни от тебе, и когато Господ твоя Бог ги предаде на тебе да ги поразиш, тогава ги изтреби като на Бога обречени…“Второзаконие 7:1-3, 7:16-26   

Определих американската идеология като „тоталитарна“ по същество и я свързвах с текста от „Второзаконие“ в политико-ценностната перспектива на Цветан Тодоров. Ето на това основание::

„Тоталитарните доктрини винаги разделят обществото на две неравностойни части, които не съвпадат с „нашата“ и „другите“ държави -  тук не става въпрос за обикновен национализъм; по-малоценните същества трябва да бъдат наказвани, дори премахвани.“ Цветан Тодоров – „На предела“, С. 1994, с.131

Тази особеност на американската идеология поражда перманентно тоталитарно влечение, което търси и открива „врагове“ на „свободата“ и „демокрацията“ в различни региони на света. Специална стратегическа роля има Холивуд, чиято задача е да „подгрява“ в различни жанрове тоталитарното влечение – да консолидира политическото поведение на „благословените“ американци, които вярват, че тяхната система на управление е основавана на съществуващо „Висше битие“. Оттук идва „логиката“ на американските обвинения по отношение на „авторитарни“ държави и техните „престъпления“. Те започват с израза „Ние вярваме, че…“ – при „богоизбраните“ истината и тяхното вярване съвпадат; достатъчно е те да вярват в своята интерпретация на определени обстоятелства, за да издадат „присъда“ без наличието на емпирични доказателства за извършено престъпление: присъдата е предварително  метафизически „легитимирана“  като налагане на „богоугоден“ световен ред, остава само да бъде ситуационно-реторически опакована. 

Това означава, че САЩ имат един „висш“ интерес: да наложат волята си  като доказателство за своята „богоустановеност“. В това отношение всеки неуспех е опасен симптом, който поставя под въпрос метафизическата опора на американската хегемония.

Ако приложим Веберовия интерпретативен модел към англо-протестантската геополитическа етика, можем да очакваме, че след гласуването на „помощта“ за украинския режим ще се засилят твърденията, че „планът“ на Путин е бил да възстанови Съветския съюз и др. подобни. Така говорителите на „нацията под Бога“ ще могат да твърдят, че САЩ си остават „световния морален лидер“, който, подпомогнат от „коалицията на демократичните нации“, е възпрял агресивните намерения на „кремълския злодей“. Информацията за печалбите на истинските американски „герои“: военно-промишления комплекс и другите добре известни корпорации, ще остане на втори план. И едва ли никой оттам ще сподели с останалия свят, че англо-американските старозаветници доста отдавна са извършили обрат в протестантска етика, превръщайки в най-рентабилна инвестиция войната. Втората световна война даде възможност на САЩ да наложат доларовия монопол, войната в Корея – първото превъоръжаване на страните от НАТО с американско оръжие, а печалбите от днешното превъоръжаване сигурно ще надминат възможностите на нашето въображение. 

3. Безгръбначна Европа

В „Безгръбначна Испания“, Хосе Ортега и Гасет обсъжда не само „залезът“ на Испания, но и възхода на италианския фашизъм. Фашизмът, пише той, представя „искрено и енергично действителното състояние на обществения дух.“ И пояснява: “С известни изключения, целият съвременен свят има чувството, че установените форми на демокрацията и либерализма са се изродили  до там, че от тях не е останало нищо освен думите. Фашизмът имаше силата на ума да каже това открито и съответно да се примири. Ето защо спечели. И ако погледнете континентална Европа ще видите, че легитимната власт навсякъде е опряна на паяжини…“
   И днес легитимната власт  в „Европа“, тоест, в безгръбначната брюкселска Европа е „опряна на паяжини“, на чиновници-марионетки, пълномощници на САЩ.
   Самоподчиняването на „Европа“, тоест, на Западна Европа, беше съпътствано от  възхода на постмодерното неуважение към великите европейски мислители от страна самите „европейци“. Ще дам един актуален пример с текст на колумниста на Блумбърг Андреас Клут, който инструктира „възродените украинци“ да следват своя „национален“ лидер Зеленски, като се позовава на авторитетните теоретици на нацията – Ернест Ренан и Бенедикт Андерсън. Според българския преводач Клут преразказва Ренан така: 
   „Същността на нацията, твърди Ренан, е по-скоро колективен проект за селективно забравяне и спомняне…В този смисъл, казва Ренан, нацията не се основава на „историята“, както би я практикувал един учен, а на историята, както я разказва Омир или Библията“.
    Не знам дали, пишейки това, германецът Клут си е давал сметка, че точно историята, разказвана като компилация между Омир и Библията направи милиони германци най-бездушните, роботизирани убийци в историята на модерна Европа. И дали е разбирал, че  неговият политическият дискурс преутвърждава  „германо-украинското съзаклятие“ /изразът е на Х. Раушнинг“/, чието начало е поставено не през ВСВ, както се мисли обикновено, а през пролетта на 1915 г. Тогава всички пленени „малоруси“, съгласили се да се признаят за „украинци“, са съсредоточени в Ращад и подложени на системна пропаганда. Според успеха на пленените „ученици“ те са разделени на 4 групи, а „в края на 1916 г. група от 24 пленници, начело с германския капитан Козак, е изпратена във Волиня с цел пропаганда“. 
    П. Н. Милюков – „Исторiя Второй русской революцiи“, том первый, С. 1921, с. 152,153

Когато е публикувал книгата си в България през 1921 г., Милюков не е знаел, че точно там, през 1943 г. формирани от тази пропаганда украинци ще извършат масови убийства на поляци, известни като „Волинското клане“. 

А ето ги и ключовите изречения на Ренан, арогантно изопачени от колумниста на „Блумбърг“: „Нацията е душа, духовен принцип. Две неща, които всъщност са едно и също, съставят тази душа или духовен принцип. Едното се намира в миналото, а другото в бъдещето. Първото е общото притежание на богато наследство от спомени; другото е съгласие в настоящето, желание за живот заедно, воля за увековечаване на наследството, получено в неразделна форма“ /подч. от мен - А.К/. 

Нататък Клут продължава инструктажа си като манипулира концепцията на английския историк: „Както се изразява Бенедикт Андерсън през 1983 г. нациите са „въображаеми общности“ от милиони хора, които никога не са се срещали и няма да се срещнат, но въпреки това избират да посрещнат света заедно благодарение на начина, по който го разказват“.

За никакви „избори“ не се „изразява“ Б. Андерсън, а като всеки историк, говори за история. Формулира концепцията си за нацията като „общност, въобразена чрез езика…“ И пояснява: същността на политическата „любов“ към нацията, „може да бъде разчетена в начина, по който езиците описват своя обект“. При всички случаи „се обозначава нещо, с което човек е естествено свързан, – пише той -,… а при „естественото винаги има нещо, което не е избрано./подч. от мен – А.К./ По този начин националната принадлежност се доближава до цвят на кожата, пол, произход, или дата на раждане – все неща, които човек не може да промени“. Б. Андерсън – „Въобразените общности“, С.1998, с.152,155

Повече от три десетилетия западните постмодернисти ни учат как да деконструираме „големи“ и малки /фолклорни, литературни/ „наративи“ в името на проектираната „европейска идентичност“. Не само комунистическите, но и „националистическите“, тоест, онези, които се извеждат смислово от принципа за национален суверенитет. В същото време в бившата УССР  виждаме „Европа“ ангажирана с анахронично национално инженерство, подсигурявано с оръжия от всякакъв вид и калибър. А Украйна можеше да бъде гражданска, двуетническа /или мултиетническа/ държава-нация, каквато е Северна Македония след Охридския договор. „Европейците“ обаче нямаха думата по този въпрос.

Политици, „експерти“ и журналисти у нас редовно се легитимират не със собствените си качества, а като носители на „европейската демокрация“. Но генезисът на /западно/европейската политическа идентичност може да се опише много по-точно с други понятия, основно четири: аристократизъм, расизъм, национализъм и милитаризъм. „Либералната демокрация“ е за вътрешна употреба, по отношение на такива като нас е нормативен инструмент за диктат, който се разпростира чак до сортовете грозде и зеленчуци; даже поставя под въпрос „евроантлантическата ценност“ на българската роза. 

Пред нас стои нерешен досега  фундаментален проблем, поставен преди век и половина от Петко Славейков в стихотворението „Не сме народ“: можем ли да се погрижим за себе си навреме, преди някакви самозвани „национални обединители“ да са ни хвърлили в поредната национална катастрофа.

 

Следвайте "Гласове" в Телеграм