Крикор Азарян: Днес всичко можеш да кажеш, но никой не те чува

<p>Сигурно някои чеховеди ще бъдат смутени, доста смешно до ексцентричност ще бъде представлението. Финалът, разбира се, е тъжен. Но много ми се искаше в тая последна пиеса на Чехов (писал я е година и нещо преди смъртта си) да внеса нотки от неговото пристрастие към комичното, към водевилното, с които той е незаменим и толкова ярък в малките си разкази.<strong><br /><br />Липсва ли ви някой от старите актьори на театъра в тая постановка и изненада ли ви някой нов от състава, който избрахте за &ldquo;Вишнева градина&rdquo;? </strong><br /><br />Великолепен е съставът, който е ангажиран във &ldquo;Вишнева градина&rdquo;. Не се случва много често това, макар че в последно време ми провървя и с &ldquo;Чайка&rdquo;, и с &ldquo;Три сестри&rdquo;. В Народния театър има страхотно преселение на много ярки актьори, не знам да е имал досега такъв потенциал. Ако ми липсва някой, това са актьори от по-старото поколение, на което се радвах някога като режисьор - Славка Славова, Масалитинова, Иванка Димитрова, Магда Колчакова или Гец, Черкелов и т. н., които тогава бяха в разцвета на силите си. Но не бих казал, че специално за &ldquo;Вишнева градина&rdquo; усещам липсата на някого. Още повече че в ролята на възрастния Фирс участва Наум Шопов, който, може и така да се каже, е вечен. <br /><br /><strong>За неговия Гаев от предишната ви постановка преди 20-ина години се писа много... </strong><br /><br />След Гаев някога, сега ще играе Фирс - това е слугата, когото забравят в къщата и си тръгват. Той разбира, че е заключен, че не може да излезе, присяда, усеща, че умира, и казва: &ldquo;Животът си мина, сякаш не съм го живял.&rdquo; <br /><br /><strong>Следвате ли някаква вътрешна логика или градация в тая &ldquo;трилогия&rdquo; - &ldquo;Чайка&rdquo;, &ldquo;Три сестри&rdquo;, &ldquo;Вишнева градина&rdquo;? </strong><br /><br />Винаги съм бил по-спонтанен и не си планирам постановките. За разлика от някои мои колеги, които са концептуални и обикновено програмират проектите си. Но специално за трилогията съм мечтал. Защото обожавам този автор и смятам, че чувствам света и нещата в живота като него, колкото и нескромно да звучи. В тези три велики пиеси намираме вечните теми: смъртта, любовта, творчеството, конфликта между поколенията, взаимното неразбиране... Човешкото безразличие, което така непонятно се разминава с интелигентността или чувствителността на героите. <br /><br /><strong>След толкова постановки по Чехов, какво можете да кажете за самотата на човека? </strong><br /><br />Много мелодии може да прозвучат от пиесите на Чехов. Но мелодията, която на мен ми звучи като думи, е &ldquo;колко много очаква човек и как не се случват нещата&rdquo;. <br /><br /><strong>Кой стих на Валя (съпругата му Валентина Радинска) най-често звучи в главата ви напоследък? </strong><br /><br />Пиесите научавам наизуст, докато репетирам, но трудно помня стихове, колкото и да ги препрочитам. Сега ми идва един стих за водата на детството. Става дума за рекичка край нейния роден град Сливен, която някога е била чиста, а днес... мътна. Аз много харесвам Валя като поетеса. Сигурно е нормално човек, който обича жена си, да говори за нейния талант, и мисля, че тя е недооценена. Може би защото, слава Богу, не се старае да бъде модерна, да върви в крак с това, което е на пазара. <br /><br /><strong>Поезията или театърът предават най-пълно чувствата и емоцията на твореца? </strong><br /><br />И аз съм писал стихове като млад. Поезията е нещо велико, бих я оприличил на композиция за струнен квартет, написана от гений. Малко хора имат слух за това. Но за мен все пак театърът е най-великото изкуство. В него има всичко - и поезия, и проза, дава възможност да отидеш отвъд думите... Ако изкуството се старае да освети невидимото, мисля, че театърът отпраща най-силно в тъмното пространство в дирене на невидимото. Но за сметка на това пък то е мимолетно, умира в момента, в който свърши спектакълът, и затова прилича на светулка. <br /><br /><strong>&ldquo;Опитите за летене&rdquo; с възрастта ли са свързани? </strong><br /><br />Човек тръгва от летенето и стига до опити за летене, след което и от това се отказва. <br /><br /><strong>Вярвате ли на някой политик, бихте ли заложил името си за някого, както направихте това навремето за Петър Стоянов? </strong><br /><br />Чудя се на квалификациите &ldquo;стига стари муцуни, искаме нови&rdquo;. И какво, като дойдат нови? В една пиеса &ldquo;От земята до небето&rdquo; се казва: &ldquo;С ония поне сме свикнали.&rdquo; Но предвид някои по-субективни обстоятелства аз гледам вече на всичко това като през стъкло. Политическата действителност ми прилича на спектакъл, в който уж всичко е наред, но не ме вълнува. Давам си сметка, че не съм прав и че това противоречи на мисленето ми и на всичко, което съм изповядвал допреди 2-3 години. Но днес така възприемам нещата. И затова са виновни не само личните ми проблеми, но и дълго натрупаното огорчение от безличността на повечето от действащите лица на нашия политически театър. <br /><br /><strong>А как изглеждат сега поколенческите страсти и конфликти в театъра? </strong><br /><br />Може би съм се откъснал до такава степен, че не съм ги усетил, но сякаш навремето бяха по-болезнени. Това се натрапваше от &ldquo;първоизточниците&rdquo; - ръководителите на партията, на властта. Колкото повече остаряваха, искаха повече да бъдат уважавани. Така беше и в театрите, като че ли подтекстът беше: не стига, че остаряваме, че не можем да играем вече Ромео и Жулиета, ами поне ни уважавайте. И така държаха властови позиции в партия, творчески организации и т. н. Сега старото поколение е уплашено, няма го онова самочувствие, няма вече народни артисти. Младите нямат този комплекс да носят кафе на стария артист, защото е член на художествен съвет и от него зависи работата им... Така че не чувствам конфликти сега. Съществуват по-скоро негодувания, чувство за обида, огорчение за социалния статут, който имаме... Но това се отнася и за литературата, и за изобразителното изкуство и т. н. Едно време не всичко можехме да поставяме, да казваме, но то се чуваше. А сега всичко можеш да кажеш, но никой не те чува. <br /><br /><strong>Има ли някакво противоречие между това, което ви шепне арменецът Азарян, и това, което отговаря гражданинът на света Азарян. </strong><br /><br />Помислих, че ще кажеш гражданина на България. Това, че съм арменец, представител на едно малцинство, ме е правило да бъда по-отворен и по-чувствителен към нещата, които виждам и чувам. Поддържало е любопитството ми към другите. Мъча се да поливам това любопитство, защото то подхранва и професията ми. В тоя смисъл това, че съм арменец, дори ми е помагало да разбирам българина не по-зле, ако не и по-добре в много случаи от самия българин. Той има и балкански изхвърляния от рода на &ldquo;от Искъра по-дълбоко нема&rdquo;. Но в основата си е скептичен, комплексиран, няма заслуженото самочувствие за качествата, които носи. Ето днес четох, че от всички източноевропейски страни, които са емигрирали в Америка, българите са с най-висока интелигентност. И вероятно е така, но сигурен съм, че това буди удивление в мнозина у нас. Е, разбира се, с изключение на някои патриоти, които пък никога не са се съмнявали в това. Както е лоша едната крайност, така и другата. <br /><br /><strong>Загубата на сина ви промени ли с нещо вашето отношение към мистичното, отвори ли някаква нова сетивност у вас? </strong><br /><br />Не знам как ще прозвучи, нашето дете беше удивително не с това, че болестта му (церебрална парализа) беше в такава тежка форма, че беше абсолютно безпомощно, дори не можеше да си държи главичката, не можеше да се храни, не можеше да говори, нищо не можеше да прави... Имаше само две невероятни очи и невероятен смях, невероятно чувство за хумор. Той, който представляваше, така да се каже, някакво болезнена дори за гледане форма на човешко същество, беше присмехулник. Като че ли ние сме смешните, а не той. И той ни възпита. Не знам колко може човек да повярва в това, но изпитанията, на които поставяше и Валя, и мен, ни направиха добри. Затова, когато се случи онази срамна история в Русе, където хората от един квартал не искаха недъгави същества, които плашели децата им с вида си, и настояваха да бъдат преместени болните на село... Те не можеха да разберат какъв източник на очовечаване може да бъде общуването с такъв един човек. Тези недъгави, ощетени от природата деца са пратеници на Бога. Не в мистичния смисъл, а защото те наистина могат да ни направят добри християни.</p>