- Автор: Тончо Краевски за "Гласове"
- 07 Ное 2020
- 2648
- 17
Когато политическата коректност и либералният новговор бяха започнали да се превръщат в теми на гореща дискусия, всеобщото очакване и разбиране (изострено от политическото злободневие през последните пет години) беше, че политическата коректност ще се използва като оръжие от левицата, за да заглушава десните и че грядущите сталински чистки ще бъдат насочени именно срещу консервативните „противници на естаблишмента“. На никого тогава (и най-малко на мен) не му хрумваше, че политическата коректност може и ще бъде използвана именно от консерваторите срещу леви политици и че за най-големи антисемити например ще бъдат обявени социалисти. Ето, на прицел сега са Джереми Корбин, Бърни Сандърс и Жан-Люк Меланшон, безкомпромисни опоненти на неолибералния „естаблишмент“, които за разлика от Доналд Тръмп нямат златни асансьори и голф резиденции. Бяхме длъжни да очакваме обаче, че същият естаблишмент, който веднъж вече е предпочел да бере срама на Доналд Тръмп и Борис Джонсън, но да си запази парите и привилегиите, не може повече да изпитва никакъв срам и следователно няма да се посвени да си послужи с политическата коректност, за да потопи всеки кандидат, който действително заплашва тези пари и привилегии.
Аз ще се съсредоточа тук върху Корбин, бившия лидер на британската лейбъристка партия, защото неговият случай е прекрачен рубеж на наглостта и беззаконието. В четвъртък Корбин беше отстранен от собствената си партия си след координирана на акция на нейния нов лидер (подкрепен от реваншисткото неолиберално крило на Тони Блеър) и държавна агенция към консервативното правителство. Знам, че звучи абсурдно, затова ще се опитам да смеля историята, за да може да се преглъща.
За познаващите Великобритания е ясно, че консервативната партия има безспорно господство в частните медии на Острова. Единствената крепост на що-годе обективната журналистика е обществената ВВС, която по тази причина бива държана на къса каишка посредством цензурно законодателство като Акта за съобщенията от 2003 и Кодекса за разпространение на Офком (британския СЕМ). По инициатива на правителството и с помощта на „независимия“ регулатор, програмирането на ВВС може да бъде манипулирано, а излъчването може дори да се спира. През 1988 една по-ранна версия на тези закони позволи на Тачър да спре ирландските борци за независимост от Шин Фейн да говорят по ВВС.
Затова не е чудно, че след като през 2015 г. лидерството на лейбъристите беше поето от най-левия човек от Майкъл Фут насам (1980-1983) и след като той постигна най-големия скок в абсолютния брой гласове за левицата от 1945 г. насам, медиите доминирани от консерваторите се прицелиха директно в него. Корбин решително скъса с неолибералното псевдоляво на Блеър и така си спечели смъртни врагове не само извън, но и вътре в партията - това също не е чудно. Чудновата е обаче формата, която придоби кампанията срещу него. Твърденията, че лейбъристката партия е станала гнездо на антисемити, откакто именно Корбин я ръководи, се превърнаха в постоянна тема на новинарския поток. Кулминацията дойде през юли 2019, няколко месеца преди изборите, когато ВВС излъчи едночасов епизод на „Панорама“, озаглавен „Антисемитска ли е лейбъристката партия?“ Въпросът имаше предварително даден отговор. Вместо да провери твърдението и да претегли гледните точки, ВВС даде един час трибуна на вътрешнопартийни противници на Джереми Корбин, които истерично го обвиняваха в системно толериране и дори подклаждане на антисемитска култура в партията. Всичко това се основава на думите и действията на неколцина членове на Лейбър, които нямат публично присъствие, нито заемат партийни длъжности. Отгоре на това, умишлено бяха смесени случаите на истински антисемитски прояви с критични изказвания за Израел, направени в контекста на конфликта в Палестина.
Джереми Корбин
Самото предаване беше излъчено по повод на решението на Комисията по равенство и човешки права да започне разследване на предполагаемия антисемитизъм в лейбъристката партията, сезирана чрез сигнал от две организации - Кампания против антисемитизма и Еврейско трудово движение. Да караме едно по едно.
Най-напред Комисията. Тя е „независим“ публичен орган, учреден и финансиран от правителството, за да се бори с дискриминацията. Създадена в последната година на кабинета на Браун, тя впоследствие претърпява неколкократно съкращение на бюджета по времето на Камерън (от 63 млн. в началото до 17 млн. паунда днес), придружено с агресивна кадрова политика. Единственият й мюсюлманин член (Мерал Хюсеин) и единственият черен (Саймън Уули), които са били там от лейбъристко време, не бяха преизбрани през 2012, а през 2016 за председател беше назначен Дейвид Айзък - адвокат, чиято кантора е близка до правителството и получава основния си доход от него. Един от членовете на комисията, Павита Купър, при встъпването си в длъжност е скрила, че е набирала и дарявала средства за консервативната партия. Комисията умишлено пренебрегна мнокрактните опити на мюсюлмански организации да го сезират за проблеми с ислямофобията в консервативната партия, когато това можеше да засегне управляващите. (Тук не става дума дали вярваме в съществуването на тази ислямофобия и какво ни е мнението за исляма или имиграцията по принцип; става дума за политическо пристрастие и двоен стандарт в практиката на една държавна агенция. Ако тя счита, че има достатъчно основание за започване на разследване в лейбъристката партия, то основанието за такова разследване в управляващата партия е било досега много по-голямо.)
Двете еврейски организации, съответно КПА и ЕТД, са всъщност произраелски лобисти, които отдавна заглушават всеки критик на Израел със скалъпени обвинения в антисемитизъм. Те вече са били критикувани от други, по-стари и авторитетни еврейски организации, че предефинират антисемитизма по опасен и конюнктурен начин. Техните жалби до Комисията не са публични и не могат да бъдат прочетени (прозрачност!), но едната изтече чрезвичайно в медиите. Това, което се вижда в нея е манджа от рециклиран медиен отпадък, която не си струва да се разлива тук, но може да бъде открита в източниците по-долу. Само за вкусване - вътре се посочва например, че Корбин е заснет през 2014 в Тунис как полага цветя на гроба на терористите, които са убили израелските спортисти в Мюнхен през 1972. Само дето извършителите на този атентат са погребани в Либия, а не в Тунис.
За размера на напоителната медийна кампания, която придружаваше разследването, може да съдите по проучването, в което гражданите са попитани какъв процент от членовете на лейбъристката партия според тях са антисемити. Те считат, че са около 30%. В действителност лейбъристката партия не изглежда да е населена с повече от антисемити, отколкото която и да е друга група в британското общество, дори напротив. Но в медиите отдавна е произнесена присъдата за Джереми Корбин и тази седмица тя просто получи официален печат от държавен орган. Новият председател на партията, Кир Стармър, реши да удовлетвори исканията на жалбоподателите и да им плати шестцифрени суми, въпреки че е получил правна консултация, според която партията лесно може да спечели всяко дело за клевета в съда. С това той ефективно признава партията за виновна и по-точно, признава за виновен Джереми Корбин. Когато последният отхвърли обвинението, Кир Стармър го отстрани от партията и заяви на пресконференция, че няма да толерира „нито антисемитизма, нито отричането на антисемитизма“. Което означава, че самата защита срещу една клевета се явява доказателство за клеветата. Който твърди, че не е антисемит, трябва значи да е антисемит. Взимайки главата на Джереми Корбин, Стармър даде желания реванш на блеъристите, но на каква цена: унизително сътрудничество с управляващите и признаване на вина по обвинения, които години наред са били част от тяхната политическа кампания. Консерваторите са на власт от 10 години и ще бъдат поне още 4. Стряскащо е до каква степен медиите, държавните органи и опозицията се съобразяват с това и се прекланят безусловно пред новата консервативна политическа коректност - и то не от идеологически подбуди, а от чиста проба циничен личен интерес, за да останат на постовете си, да не им се съкрати бюджета, да ги преизберат.. За неолибералния режим обаче, няма никаква съществена разлика между тези две неща. Егоизмът е върховната форма на лоялност към системата.
Източници:
https://www.jacobinmag.com/2020/10/labour-antisemitism-report-ehrc-corbyn-commission
https://www.jacobinmag.com/2020/07/labour-party-corbyn-antisemitism-panorama-john-ware
https://verfassungsblog.de/is-the-uk-government-undermining-the-bbc/
