- 10 Sep 2020
- 39
- 12
„Скандали е имало и винаги ще има, те идват и отшумяват...”, тази до болка позната философия на циничното и обречено съществуване изплува за пореден път като квинтесенция на политическата ни „мъдрост” над помийната яма от лъжи и полуистини, в която протича посткомунистическото ни живеене. Нейното внушение е, че животът е такъв, какъвто е, че политиката по правило е мръсна работа, а от обикновените хора нищо не зависи. Нека си спомним, че в годините на прехода българското общество преживя поредица от скандали, разкриващи нечисти политически игри, корупционни практики и кражби, връзки между организираната престъпност и представителите на властта, груба полицейщина, некомпетентност, погазване на законите от самите законотворци... Скандалите обаче идваха и си отиваха без да променят апатичното ни живеене на безгласни и безпомощни жертви на порочната система.
След всяка бомба, която уж взривяваше публичното пространство с факти за злоупотреби и недобросъвестно управление, настъпваха няколко седмици на политическа врява, която бързо се стопяваше, преминавайки постепенно в почти пълно забвение на случилото се.
<p>Разбира се, емоционалната памет и омразата към властта скътваха по нещичко след всяка подобна експлозия и си отмъщаваха подобаващо в края на мандата на съответното правителство. Нито веднъж обаче българското общество не съумя истински да се противопостави на безогледността на управляващите, нито веднъж не си позволи дързостта да изиска от политиците да спазват закона и общоприетите правила за приличие, нито веднъж не мобилизира енергията си, за да поиска и получи оставката на министър или държавен чиновник, уличен в беззаконие, корупционни практики и далавери, нито веднъж не събра кураж да надмогне страха и апатията и да заяви категорично и ясно на политическата класа: „Не, господа, все пак има критерии и ценности, с които трябва да се съобразявате”. </p>
<p>Поради това след 20 години викане на неволята животът на българите днес много напомня на онова, което разказва за тоталитарния режим в своите „Задочни репортажи” убитият от комунистите писател Георги Марков: „Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може... Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, избори, в които няма избор...”</p>
<p>„Скандалът с подслушването е малък”, „скандалът с подслушването е много сериозен” – тези две противоположни мнения принадлежат на едно и също лице и бяха изречени в интервал от десетина дни. Последователността на произнасянето им разкри начина, по който градира позицията на американския полсаник Джеймс Уорлик за скандала с подслушаните разговори. Първоначално той обяви, че те не са толкова скандални, но са се превърнали в сензация поради липсата на сериозен дебат по „по-големи въпроси”. След огласяването на разговора между Бойко Борисов и Ваньо Танов обаче Уорлик призна, че скандалът е сериозен и изисква пълно разследване, което да покаже върховенството на закона. „Този скандал изисква всички да бъдат отговорни, важно е как се справяте с него”, заяви американският посланик.</p>
<p>С тези думи представителят на западната демокрация, когото иначе имаме немалко основания да упрекваме в грубо вмешателство и нерядко игнориране на дипломатическия етикет, изобличи собственото ни нездраво отношение към скандалите. Да, истина е, че тях ги е имало и винаги ще ги има, истина е, че те се случват във всяка държава, но не навсякъде политиците и обществото са до такава степен лишени от мярка и чувство за собствена отговорност.</p>
<p>Днес вече е очевидно, че и последният скандал у нас, разкриващ покровителство на контрабандата от страна на правителството, ще протече по обичайния сценарий. Тоест нито политиците, нито обществото ще покажат воля и готовност да се справят с него по начин, характерен за западните демокрации. Но нека видим по-детайлно как се държат до този момент различните участници в него.</p>
<p><strong>Политиците</strong></p>
<p>Макар и със самочувствието на радетели за нов морал, управляващите от ГЕРБ се оказаха досущ като своите предшественици – след като усетиха, че заради разкритията, уличаващи ги в покровителство на контрабандата, може да изгубят властта, те веднаха минаха в настъпление и мобилизираха институциите, за да фалшифицират истината и да овладеят скандала. Съвсем по оруелски те задействаха „мощното духало” на врагоманията и започнаха епична битка с тъмните сили на злото. В ролята на ВРАГА по правило се оказаха неясни задкулисни центрове и вездесъщата Държавна сигурност. Бойко Борисов се изпъчи за пореден път в позата на Батман и обяви, че единствено той е имал „куража да бръкне в раната на т. нар. Държавна сигурност”. В тази битка го подкрепи баш „демократът” на държавата Иван Костов, който за да не изгуби жалкото си парламентарно присъствие (тъй като при евентуални предсрочни избори едва ли ще влезе отново в Народното събрание) също подхвана мантрата за Държавна сигурност и упрекна ВРАГА, че атакува Борисов, за да го принуди „да отстъпи пред руските интереси в страната ни”. Разчитайки на обичайната за българското общество безпаметност, Костов не се поколеба да пробута на аудиторията абсолютно противоположна версия на онова, което заяви само преди два месеца, когато обвини публично премиера, че „работи за нарастване на едностранната енергийна зависимост на България от Русия” и дори намекна, че се е продал на руснаците.</p>
<p>Всъщност целта на всички настоящи играчи на политическата сцена е да запазят статуквото, което ще рече липса на законност и абсолютна безконтролност на политическия елит. Това е съвсем естествено, тъй като съвпада с интересите на политическата класа, колкото и разнородни да са те. Тази азбучна истина обяснява безотговорната реакция на партийните централи по отношение на който и да било от скандалите на прехода, включително и този с подслушаните разговори на ГЕРБ. По правило политическата гюрултия е безпринципна и непродуктивна, в стремежа си да не изпуснат властта управляващите демонстрират агресивно поведение и разменят безпардонно местата на истината и лъжата, а опозицията – обикновено слаба и дискредитирана – се включва в надвикването само по сценарий, без реално да иска да промени статуквото, но в очакване да дойде и нейният час. </p>
<p><strong>Обществото </strong></p>
<p>В продължение на 20 години българското общество живее с подозрението, че политическата класа покровителства контрабандата. Сега, когато за първи път в публичното пространство излизат факти, които превръщат слуховете в потвърдена истина, по-голямата част от медиите, представителите на интелигенцията и обикновените граждани се държат така, сякаш всичко това не ги засяга особено.</p>
<p>Повечето медии съвсем се снишиха пред величествените осанки на Борисов и Цветанов. Журналистите се надпреварват да питат кой е източникът на огласените записи и какви задкулисни интереси имат продуцентите на поредния скандал, често пропускайки далеч по-важните въпроси за съдържанието на подслушаните разговори. Липсват ярки и силни медийни гласове и позиции (с малки изключения).</p>
<p>„Светила” на родната политологична мисъл като Евгений Дайнов метнаха пушка на рамо, досущ като партизанина, който се стяга за бой, за да подкрепят правителството в битката с тъмните сили. „Ако правителството не се огъне, скоро ще сме забравили скандалите с подслушванията. А правителството не трябва да се огъва”, така звучи гласът на един интелектуалец с биография на демократ. Останалите почти не се чуват.</p>
<p>Що се отнася до гласа народен и граждански, той е съвсем притихнал, както обикновено. Тука-таме през отворените телефонни линии на сутрешните блокове се чуват оплаквания от типа на: „Стига ни занимавахте със скандали”, „Няма ли по-приятни теми, че ни занимавате с тази помия”, „Какво толкова се е случило, всички са едни и същи маскари”... Сякаш помията, в която протича съвместното ни живеене, ще изчезне от само себе си, ако медиите я игнорират.</p>
<p>Липсата на каквато и да е гражданска реакция е познат симптом на една от най-големите болести, причинени на обществото ни от комунизма – „освобождаването от чувството за собствена отговорност” (Георги Марков). Именно с тази болест е свързано и вайкането за липсата на алтернатива. Борисов разбира това и използва умело тази слабост – в деня на парламентарния дебат, който поиска, за да затвърди властта си, той обобщи защо трябва да му бъде гласувано доверие с думите: „ Уважаеми, дами и господа, алтернативата я чухте, така че не искам да споря...”.</p>
<p>Всъщност никое правителство не би се огънало само, ако липсва гражданска енергия, която да се противопостави на неговата управленска безогледност. Никоя власт не би се отказала от позициите си, ако обществото е склонно да приема безучастно всяко нейно беззаконие и изтрива бързо от файловете на паметта си спомена и фактите за преживените скандали.</p>
<p>Що се отнася до алтернативата, тя е като неволята – и да я викаш няма да дойде, докато не запретнеш ръкави да си оправиш колата сам. В нашия случай това означава, че вместо да чака алтернативата да се появи от нищото, обществото трябва да заяви ясно и категорично с какво не би се примирило и какво не би толерирало.</p>
<p>Иначе „алтернативата” ще ни спохожда все в същата маскировка на „спасител”, който подобно на Борисов заявава спокойно след поредния скандал, с който отново не сме се справили: „Не е настъпило никакво вредно събитие, нямам повод да се срамувам”.</p>
