Този четвърти юли беше един от най-радостните уикенди в американския календар, разгара на лятото и възпоменанието на националния исторически скок към освобождението от колониалната зависимост преди 245 години. Британците, някои читатели може да се изненадат да научат, нямат подобаващ празник, с който да отбелязват нашето освобождение от десетилетните опити да осигуряваме защита на тези неблагодарни люде.
За някои британци американската революция никога не е свършвала

 

От 1783 година страната-майка и неблагодарните колониалисти водят войната с други средства – разменяйки си обиди



Ако американците не бяха толкова учтиви, някои от тях биха могли да предположат, че ние и досега продължаваме да сме вкиснати заради нашето принудително оттегляне от 13-те континентални колонии.
През петдесетте години баща ми беше член на Клуб Четвъртък, лондонска група за обяд, която бе отбелязана в сериала на Нетфликс „Короната“, понеже съпругът на кралица Елизабет II, Дукът на Единбург, също членуваше в този клуб. Клубът имаше детинското правило, че всеки американски гост трябва да напише „Изгубен колониалист“ след името си в книгата на посетителите.

 


Започнахме да бъдем лошите победени много преди това. Някои от най-известните или знаменити изказвания на мъдреца от 18 век Самюъл Джонсън се отнасят за американските колониалисти: „На човек, който има чисто скотски живот, не можеш да противопоставиш аргумент да не отиде в Америка, и то преди началото на обработването на земята. Но човек с каквито и да е интелектуални удоволствия не би могъл с лекота да отиде и да потопи себе си и бъдещото си благоденствие във варваризъм.“

 


След отстъпването на колониите, последвало загубата на войната в 1775-1783, британците бяха отвратени от готовността, с която американците приветстваха убийците от Френската революция. Три десетилетия по-късно, когато Щатите и страната-майка се караха за морските права, като следващ шок за Лондон дойде демонстрацията от страна на невръстния американски флот, показала в действие отлично подготвени моряци, достойни наследници на Джон Пол Джоунс (морски командир от времето на Войната за независимост срещу Великобритания, известен като бащата на американския военноморски флот – б.пр.).
Последва триумфът на бойната фрегата Конституция и нейните пет посестрими срещу британския боен флот и депутатът (и бъдещ премиер) Джордж Кънинг обяви с тъга пред Камарата на представителите: „Свещеното заклинание за непобедимост на Кралския Флот е обезсилено.“

 


Британците накрая победиха, разполагайки след разгрома на Наполеон с много по-голяма огнева мощ. Но на суша бяха принудени да понесат унижения, атаката им срещу Ню Орлеанс през 1815 г. е отблъсната от американската армия, водена от Андрю Джаксън.

 


Това беше вторият и да се надяваме последен конфликт, в който американски и британски войски взаимно проливат кръвта си. През последвалия един век обаче както британски, така и американски автори проляха огромно количество мастило, очерняйки се едни други.

 


Сред пионерите беше Фани Тролъп, майка на романиста Антъни Тролъп. Напълно разорена и нещастно омъжена, тя заминава за Америка и известно време живее в Синсинати. След завръщането си във Великобритания през 1832 г., публикува двутомен пътен дневник, озаглавен „Домашни навици на американците“, който става бестселър и превръща авторката в заможна и успешна личност.

 


Читателите се забавляват с подигравателното отношение към отхвърлянето на робството, както и с някои обичаи на американците, като например да плюят на килима у дома. Авторката се оплаква, че критиките към Америка се възприемат като смъртна обида:

 


„Едничка дума, подсказваща съмнение, че дадено нещо или всяко нещо в тази страна не е най-доброто на света, предизвиква ефект, който трябва да бъде видян и почувстван, за да бъде разбран. Ако гражданите на Съединените Щати бяха наистина тези пламенни патриоти, за които се обявяват, те със сигурност нямаше да се кичат с твърдото, сухо, упорито убеждение, че са първата и най-добрата човешка раса, че няма какво да им бъде показано, но пък са способни да научат всички, че не си заслужава да имаш нещо, което те не притежават.“

 


Тя, разбира се, е заклеймена от бившите си американски домакини, но по-късно Марк Твен я защитава: „Мисис Тролъп беше така хубаво прокълната и отречена от тази нация, за това че каза истината.“
В 1856 г. Южняците отвръщат на удара с публикувания под псевдонима Девата от Ню Орлеанс роман на име „Танто за танто“, помитащ британците и техния ентусиазъм от „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичер Стоу.

 


А после, през 1860 г. Уилям Сюард, малко преди да стане Държавен секретар на Ейбрахам Линкълн, казва на Дука на Нюкасъл: „Решен съм да използвам първата представила се възможност да унижа Вашата страна“.

 


По това време британците вече изпитват бодежи на безпокойство от нарастващата индустриална сила на Щатите. Още през 1835 г. радикалният политик Ричард Кобдън посещава Америка и се връща, за да предупреди съгражданите си: „Нашият единствен шанс за национален просперитет е в навременното премоделиране на системата ни, така че да я приближим възможно най-близко до равенство с подобреното управление на американците.“ Самодоволните британци не обръщат внимание.

 


Когато започва Гражданската война в Щатите, много британци решават, че тяхната империя ще бъде господар на вълните и че необезпокоявано ще движи фабриките си за памук, стига Конфедерацията да удържи своята независимост от Северните щати. Вместо това обаче, Съюзниците не само оцеляват, но към 1870 г. евтиното американско зърно съсипва британските фермери. Щатите превземат Британия с ключовите индустриални показатели на механизираното производство. Оттогава привидно богатата империя на Кралицата заживява много под нивото на инвестираните си милиони, пряка последица от Първата индустриална революция.

 


Старият Британски лъв и младият Американски орел продължават да се наслаждават от размяната на обиди. През 1895 г., когато Теодор Рузвелт развежда Ръдиард Киплинг на посещение във вашингтонския музей Смитсониън, поетът провокира новоизлюпения държавник, осмивайки самодоволството на нацията, успяла да унищожи коренното население „толкова из основи, колкото никоя друга нация в света не го е правила“. Отговорът на Рузвелт е толкова гневен, че прозорците на музея се „разтърсват от неговото опровержение“.

 


Но Киплинг е дълбоко впечатлен от Съединените Щати, подобно на друг млад британски посетител същата година – Уинстън Чърчил. Като армейски офицер по време на своята първа визита, той пише в еуфория на брат си у дома: Това е много велика страна, скъпи ми Джак. Американците са необикновен народ!“
Бъдещият премиер, разбира се, е наполовина американец, по майчина линия, и поради това вероятно пристрастен. Но враждебността на други британски гости е победена от енергията, въображението и апетита към бедещето, които срещат в Съединените Щати, дори и никой да не е готов да взаимства тяхната Конституция.

 


„Аз открих смисъла на класовите общества“, възкликва младият офицер Джон Мастърс от британските стрелкови части в Гуркха, който пътува тв Щатите след Втората световна война. Той се влюбва в страната и прекарва там последните десетилетия от живота си като успешен романист.

 


Напрежението от съперничеството обаче е твърде силно, за да изчезне напълно. В 1921 г., в момент на прибързаност Британският посланик в Съединените Щати Сър Оукланд Гедис, казва пред репортери, че има впечатлението, че двете страни „вървят към война“, твърдение, което става водещо заглавие от двете страни на Атлантика. Тогава Гедис пояснява изказването си: „Аз не очаквам да видя англо-американска война, но си предствям картина на смъртоносна битка, замаскирана като мир.“ Което може би е мъничко вярно.

 


Отнема две световни войни на американската икономика да придобие явно превъзходство, а на Британската империя да залезе. През 1941 г. във Вашингтон все още са толкова убедени в пребъдващото благоденствие на Британската империя, че администрацията на Франклин Рузвелт трябва да настоява за счетоводни одити, за да докаже британския банкрут, преди да приеме закона за Даване на заем и наемане, предвиждащ помощи за всички, които са се били срещу нацистите. Кораб от военния флот на Щатите прибира последните 50 милиона паунда в злато на страната (присъдени в 1940) от Кейптаун, Южна Африка, за да бъде платено за доставянето на оръжия за Битката за Британия (най-голямата битка между Великобритания и нацистка Германия, известна още като Блицкриг, продължила от септември 1940 до май 1941 – б.пр.)
Важен елемент от гениалната стратегия на Чърчил като британски военен лидер е осъзнаването, че е ключово важно да се изградят работещи американско-британски отношения, когато все по-малко хора от двете страни на Атлантика изпитват злоба и враждебност.

 


След назначаването на Лорд Халифакс за Британски посланик във Вашингтон през декември 1940та, например, неговият приятел Лорд Линлитгоу, вицекрал на Индия, пише до Комисариата: „Какво огромно подмазване на твоята банда наведени парвенюта! Каква ужасна страна, населена с диваци!“
Британски министър, посетил щатски войски в лагера им у дома през 1942 г., докладва мрачно в Лондон, че анти-британските чувства сред американското главнокомандване са почти толкова приятелски към британците, „колкото биха били към немското командване, ако седнат на една маса с тях.“
Адмирал Ърнест Кинг и генералите Джордж Патън и Джоузеф Стилуел („леле, дали това няма да подпали английските морячета!“, пише последният ликуващо, след като „неговите“ китайски отряди превземат Мийткийна в Бирма)  са водещи сред висшите американски офицери-англофоби.

 


Философът Исая Бърлин, по онова време на служба в Британското посолство във Вашингтон, пише по-сдържано до Форин Офис: „Анти-британското чувство е част от водещата американска патриотична традиция... Англофобията е доказателство за здрав американизъм и е социално приемлива по начин, по който анти-католицизмът и анти-семитизмът не са.“

 


Големият британски историк Майкъл Хауърд пише иронично: „Никога не е било лесно за британеца да разбере, че много голям брой американци, ако изобщо мислят за нас, го правят с вариращи нива на неодобрение и презрение... През четиресетте години американците са имали известни причини да гледат на британците като на претенциозни копелета, които потискат половината свят и имат зловещия талант да принуждават други хора да водят техните битки.“

 


Рузвелт никога не посещава Великобритания по време на войната, от страх да не разочарова американските гласоподаватели.

 


Като историк, аз искам да напомня на новото поколение британски политици, че никога не е имало такова нещо като „Специални отношения“, ако под това те разбират, че нашата бивша колония се очаква да ни прави услуги.

 


Особено сега, когато поколението американски лидери от Втората световна война, което познаваше Европа добре, отдавна е отминало, Великобритания е разглеждана от мнозина във Вашингтон като исторически резерват, ваканционна дестинация, а не като важен геополитически партньор.

 


Но е забележително как по време на цялата тази история на омраза, американски и британски войници, шпиони, директори, учени, дипломати, актьори и други подобни са работили добре заедно, особено забележимо през световните войни и през Студената война. Напрежението не може да спре да съществува между американците, обзети от съзнанието, че принадлежат към най-богатата и могъщата нация в света и британците, които загубиха правото на този статут преди век. Но там, на терен, това няма значение, стига да може да се поддържа взаимното уважение.

 


Някога един британски историк писа проницателно за влошаването на отношенията между британския военновременен премиер и американския президент преди смъртта му през април 1945 година. Чърчил, подчертава Джон Григ, започва да ревнува от мощта на Рузвелт, а Рузвелт – от гения на Чърчил. Днес повечето от нас са само благодарни за американската мощ и сме очаровани да разпознаем геният който понякога се проявява от двете страни на океана. Честит Ден на Независимостта.

 

 

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

Източник: https://www.bloomberg.com/opinion/articles/2021-07-04/max-hastings-for-some-brits-the-american-revolution-never-ended?srnd=premium-europe

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

4 коментар/a

ЗИП на 25.07.2021 в 17:42
Либия и омраза.Англосаксите са едно семейство в което всеки иска да се покаже по-големи от другия.Но иначе са си глутница и дума не може да става да се бият помежду си От една кръвна група са. Американците недолюбват класовото английско общество а англичаните не харесват американската "парвенющина". Ето ви един прелюбопитен разговор между Тачър и Рейгън по повод инвазията в Гренада... https://m.youtube.com/watch?v=agMzI24WC44 :))
задунайска уфсъ с евразийски манталитет на 25.07.2021 в 19:17
в Австралия, 19 век, англ.офицер към американеца: "...от нашия опит-американците са недодялани некадърници...", и отговора от американеца: "Майоре, ние изритахме некадърниците от нашата страна...върнахме ги обратно в Англия" https://www.youtube.com/watch?v=9-r-5kB1Sz0
дон балон на 26.07.2021 в 09:49
И двата народа имат едно общо: разполагат ли с рупор (медия), от мравката са в състояние да направят слон според както на тях им изнася. В това отношение са най-гласовитите. Като човешки достойнства обаче не са никак висока класа. То затова и мъчат народите - защото колониалистът няма морал, а който няма морал, е кофти човек, некъпан, погледнато откъм духовния свят.
майната от Бруклин на 26.07.2021 в 18:15
ммм интересна статия, в исторически аспект, ние пък тук "в центъра на събитията" изобщо не усещаме ревност, завист или нещо такова към британците, даже ако говориш с британски акцент можеш да си сваляш готините гаджета а американците да я карат на китайска диета (catching my drift? :-) . Има само един нездрав интерес тук към кралското семейство? (може би останка от провинциален комплекс от миналото) - и мен ако някой ме пита зашо не се интересувам изобщо от Меган и Хари, аз им викам "А бе майна, тоз въпрос нали си го решихме още през 1776. Такива ми ти тработи :-)

Напиши коментар