Какво трябва да направят две държави, които не успяват да се договорят по широк кръг проблеми? Много просто – трябва да започнат да си разменят жестове. Тази рецепта днес е в основата на руско-американските отношения. Всичко започна с решението на САЩ да замразят изграждането на третия позиционен район на противоракетната си отбрана в Полша и Чехия, вероятно ще продължи през руско съгласие за санкции срещу Иран и целият въпрос вече е какво още може да последва. Доколко може да бъде доразвит този дипломатически феномен?
Препрограмиране на отношенията

Всяка от страните предпочита да представи решенията си като плод на промяна на собствените виждания, отколкото че е отстъпила пред аргументите на другата. Към момента нуждата от продуктивен диалог не може да се еманципира от страха на Белия дом и Кремъл, че ще бъдат обвинени в мекушавост и слабост. Затова и възприемат една сложна дипломатическа игра, която предполага да се стремят да налагат във вътрешната си политика поведение, което да спомогне за постигане на външнополитическите цели.

Обама успя да наложи и на дипломатите си, и на разузнаването си схващането, че иранската опасност не изисква към момента изграждането на т.нар. трети позиционен район на ПРО. Тази теза се оказа лайтмотивът на публичната защита на взетото решение. Но самият момент, в който то бе обявено, и масираното говорене за санкции срещу Техеран би могло да се разглежда като призив към Москва да прояви реципрочност. И това, че Обама я получи, говори за съгласие на държавниците да допуснат по-тясно сътрудничество, отколкото предполагат обективните условия между Русия и САЩ. Ще бъдат жертвани принципи, влияние и ресурси, за да се постигнат решения по най-наболелите проблеми.

Ако във Варшава и Прага реагираха остро на американското решение, то не е защото загубиха правото да домакинстват на един високотехнологичен, милитаристичен продукт, не е и защото бяха лишени от ролята си на привилегировани американски партньори, а защото бе подкопано чувството им за сигурност, усещането, че са направили цивилизационен избор, който ще ги предпазва от имперските посегателства на Изтока. Полското военно министерство нарече случилото се катастрофа. Не просто военно-политическа, а геополитическа. Америка намекна за готовността си да се откаже от своето източноевропейско “наследство”, което тя спечели в края на Студената война, за да се концентрира в Близкия и Среден изток. Самият факт, че Вашингтон трябва да аранжира предизвикателствата на база на тяхната непосредственост и острота, говори за изчерпващ се потенциал за решаването им.
Обама е изпълнен с толкова много прагматизъм, че е изправен пред опасността да изгуби всякакво усещане за символните черти на американското глобално лидерство. Склонен е да възприема трудностите в Ирак и Афганистан като доказателство, че страната му не е в състояние да изпълнява онези функции, почти месиански, с които я натовари Джордж Буш-младши.

В речта си пред Общото събрание на ООН новият президент се отказа да се занимава с “износ” на демокрация и декларира, че това е вътрешен въпрос за всяка страна. Една теза, която се явява главна идеологическа черта и на днешния руски режим. И докато шефът му показва търпимост към всякакви тоталитарни и авторитарни управления, военният министър Робърт Гейтс помести статия в “Ню Йорк Таймс”, в която се опита да прехвърли отговорността за замразяването на противоракетния проект в Източна Европа върху... Чехия и Полша. Двете страни “недопустимо дълго” забавили ратификацията на договорите и поставили под въпрос навременната й реализация. По тази причина, а и поради новия поглед към иранските ракетни възможности ведомството му решило да се концентрира върху създаването на антиракетни системи с морско базиране, известни като SM-3. Те щели да гарантират много по- голяма гъвкавост и адекватност спрямо заплахи, изхождащи не само от страна на аятоласите.

Тази еквилибристика едва ли е много убедителна и по-скоро американската администрация разчита на апатията, която изпитва обществото към външнополитическите проблеми. Цялото внимание е приковано към борбата с кризата и това разчупва вътрешните рамки за дипломатически маневри. Разбира се, липсата на резонанс не попречи на десницата да изрази своята позиция достатъчно рязко и лаконично. Множеството мнения могат да се обобщят със статията на Дейвид Крамер (помощник държавен секретар при Буш), която бе озаглавена “Обама капитулира пред Русия по въпроса за противоракетната отбрана”. В нея решението на президента се разглежда не като израз дори на вътрешна убеденост от необходимостта за подобряване на отношенията с Кремъл, а като проява на дипломатическа незрялост. Още с подписването на меморандума в Москва, който обвърза въпроса за постигането на нов договор за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия с проблема за ПРО, американската страна е предрешила съдбата на базите в Чехия и Полша. При това без да получи съизмерими насрещни компенсации.

Затова и наличието на резултати от срещата на Обама и Медведев в Ню  Йорк беше много по-решително за домакина. Очевидно руската страна реши да върне жеста, за да не постави сама възможно най-проруския американски президент в неловка ситуация. Първо Медведев се отказа от плановете да се свръхмилитаризира калининградският анклав, и второ, изрази готовност да се предприемат по-сурови мерки към Иран, ако последният не осигури пълна прозрачност на ядрената си програма. Точните му думи бяха, че “санкциите рядко са ефективни, но понякога са неизбежни”. Това не попречи на Обама да резюмира, че е постигнато съгласие за налагане на по-сериозни рестрикции към Техеран и да превърне темата в основната за срещата на Г-20 в Питсбърг.

Но остава като тема за размисъл не жертва ли прекалено много американският президент в търсенето на конкретен дипломатически успех и дали излизането от настоящите трудности няма да струва затъването в нови, много по-опасни. Ако всяка дипломатическа подкрепа ще бъде заплащана със съзнателното ерозиране на собствените позиции, американската мощ бързо ще девалвира.
Всичко, което е недостатък за американския подход, се явява преимущество за руския. Дипломатическият успех на Русия не трябва да се разглежда като изконсумиран факт, а като започнал процес. Москва не просто стопира един проект, от който по думите на Обама е изпитвала “маниакален” страх, но успя да демонстрира възможностите си да постига значими външнополитически цели. Ще се издигне несъмнено нейният авторитет и най-малкото в географската й периферия всяка една страна ще се съобразява доколко може да заиграва с американската карта. Това се отнася особено до въпроса за разширяването на НАТО, което също може да се окаже замразено поради вътрешната убеденост и новия поглед на американската администрация.

Досега основната слабост на Русия се криеше в нейната институционална изолираност. Тя е извън такива значими организации като ЕС, НАТО и Световната търговска организация. Тъй като скорошното й интегриране в нито една от тях не се очаква, Москва се опитва да пренесе глобалния диалог или на двустранна основа, или в организации, в които участва, или в създадени ad hoc дипломатически формати. Така тя успява да преодолее ценностните, политическите и икономическите недостатъци, които й пречат да се интегрира в съвременния свят. Затова и буди недоумение възторгът на западноевропейците по повод отказа от изграждането на противоракетните елементи в Източна Европа. Тук особено се прояви новият шеф на НАТО Андерс Фог Расмусен, издигайки инициатива за изграждане на нова система за ПРО от страна на САЩ, НАТО и Русия. Реална е опасността именно оглавяваната от него организация да се окаже излишният участник в едно подобно начинание.

Началникът на руския Генерален щаб директно и категорично заяви, че в Европа не може да съществува противоракетна отбрана без участието на страната му. Какво ли вдъхва подобна вяра в този висш военен.
Наред с това Русия се избави от пресата на американския технологичен натиск в областта на отбраната. Разбира се, планираната база в Полша в най-добрия случай можеше да неутрализира под 1% от руския ядрен потенциал. Но тя можеше също така да се превърне в първото звено от цял един пояс, който сковава стратегическите й носители. А евентуалното разполагане на руски тактически бомбардировачи в Калининградска област не можеше да представлява адекватен отговор и в най-смелите руски мечти. Проектирани в средата на 60-те години, самолетите “Ту-22М” се оказаха по силите дори на грузинската зенитна отбрана.

Вашингтон и Москва могат да продължат този дипломатически флирт доста дълго. Всяка от страните разполага с ресурс, от който другата се силно нуждае. Русия е в състояние да оказва ключова подкрепа в горещите точки, подобно на Афганистан, Иран или Северна Корея, а Съединените щати да отстъпват зони на руско влияние. Може да се окаже, че алтернативата на така мразения еднополюсен свят, е светът на сфери на интереси и игра на баланси. Нещо, което доведе до две световни войни.

 

Още от категорията

Напиши коментар