Натовският бермудски триъгълник

<p>Появата на нови политически лидери от двете страни на Атлантика, позволи да се преодолеят част от насадените антипатии между съюзниците и да се направи опит за нов прочит на смисъла от съществуването на НАТО.</p> <p><strong>Истинското постижение на срещата на върха в Чикаго е</strong>,</p> <p>че стана възможно да се програмира бъдещето на алианса в дългосрочен мащаб, нещо, което изглеждаше невъзможно, от гледна точка на предишната среща в Лисабон. В основата е започналото изграждане на европейска противоракетна отбрана (ПРО), която не само трябва да доведе до нов подход към сигурността, но и да вдъхне живот на евроатлантическото сътудничество.</p> <p>Европейската ПРО има все още скромни характеристики и въпреки помпозно обявеният ѝ старт, засега се състои от един радар в Турция и няколко американски кораби в Средиземно море, въоръжени със системата Aegis. Тепърва около тази ос трябва да се разгръщат нови радарни системи, космически спътници и ракетни установки, така че да може да се говори за пълноценна противоракетна система.</p> <p><img src="/uploads/editor/RAKETI_3.JPG" alt="" /></p> <p>Засега изглежда доста спорно дали Вашингтон иска и е в състояние да въвлече своите партньори в тази програма. Опитът сочи, че всяко подобно начинание има склонност да надхвърля значително първоначално предвидените средства, което за европейските лидери</p> <p><strong> може да се окаже прекълено скъп икономически и политически лукс.</strong></p> <p>Франсоа Оланд постави три условия за участието на Франция в европейската ПРО: цената, участието на френски промишлени мощности и съвместимост с френския ядрен потенциал.</p> <p>Извън проблема за парите, именно стремежа на всяка страна да адаптира програмата към своите нужди, може да доведе до нейното фиаско. Въпреки своето название, европейската ПРО засега е американско творение и е много вероятно да си остане такова. Всъщност за Пентагона тя е просто авангарден рубеж на собствената ПРО, която може да бъде частично финансирана с европейски средства.</p> <p>За Съединените щати е също толкова важно съюзниците в НАТО да не изпаднат в пълна индиферентност по отношение на отбраната си. В условията на криза военните бюджети на стария континент са орязвани и за алианса става все по-опасно той да деградира структурно, вследствие на прекомерното съкращаване на военните ефективи. Загубата на интерес към въоръжените сили във вътрешнополитически план, може скоро да се превърне в</p> <p><strong>дебат за самия смисъл от съществуването на НАТО.</strong></p> <p>Паралелно на намаляването на европейските военни бюджети, съществува опасност да бъде затруднена военната съвместимост. Чрез натовската ПРО се постига централизация на средствата и отбранителните приоритети, която ще действа консолидиращо в технологичен и политически план. Разбира се под егидата на САЩ.</p> <p><img src="/uploads/editor/RAKETI-4.JPG" alt="" /></p> <p>Европейците отделят около 200 млрд. евро за отбрана и си струва изразходването на тези средства да бъде по-централизирано. Засега администрацията на Обама прилага поетапен процес на изграждане на противоракетната система, при който всяка нова фаза ще въвлича все по-мащабно съюзниците, по отношение на финансите и участието на националните военни формирования.</p> <p>Встрани от информацията за срещата в Чикаго остана подписаното споразумение за изграждане на</p> <p><strong>Система за наземно радиолокационно наблюдение (AGS). </strong></p> <p>Тя трябва да включва комбинация от радари и безпилотни летателни системи, което ще позволи изграждането на пълна картина за движението и дислокацията на евентуални вражески части. Бе съобщено, че България също участва в тази програма.</p> <p>Доколкото ПРО все пак е една дефанзивна ситема от стратегически мащаб, то целта на AGS е повишаване на ефективността на бойните операции, провеждани извън територията на пакта. Подобна система освен всичко друго, трябва да помогне за по-лесното вземане на политически решения за военна намеса в различни кризисни точки. В бъдеще интервенциите ще бъдат съпровождани от по-малко жертви, което ще ги прави по-лесно възприемаеми от правителствата и общественото мнение в страните от НАТО.</p> <p>Тези две системи - едната стратегическа (ПРО), а другата по-скоро с тактическа насоченост (AGS) &ndash; неизбежно ще засилят военната интеграция в Североатлантическия пакт. Но засега си остават средства за постигане на неопределени цели.</p> <p><strong>НАТО не дава ясен сигнал как смята да реши основните предизвикателства</strong>,</p> <p>пред които е изправен. Нещо повече - не е наясно как да ги степенува.</p> <p>Едно от тези предизвикателства са отношенията с Русия. Този въпрос е актуален не толкова със своята острота, колкото със своята константност. Все още много страни-членки изпитват дефицит на сигурност спрямо Москва. Това означава, че алиансът не вдъхва пълна увереност в способността си да гарантира суверенитета дори в своите географски граници.</p> <p>Освен това самата Русия като че ли е склонна да "заработи" за сплотяването на натоските редици. Подетия от нея курс към агресивно противодействие на европейската ПРО, може да придаде</p> <p><strong>по-осезаемо усещане за &bdquo;руската опасност&rdquo; </strong></p> <p>и този лайтмотив отново да стане водещ за пакта. Разместването на тактически ракети в Калининград поставя в обхвата им Северна Германия, а началникът на руския Генерален щаб намекна за превантивен удар по противоракетната инфраструктура.</p> <p><img src="/uploads/editor/OBAMA-1.JPG" alt="" /></p> <p><strong>Може би най-злободневният проблем за НАТО е Афганистан</strong>,</p> <p>където пактът не успява да трансформира успешните си военни интервенции в трайни политически резултати. Този факт е толкова очевиден, че само лицемерното му отричане от официалните институции прикрива размера на провала.</p> <p>Остава въпросът как ще бъде изконсумиран този предизвестен финал във вътрешнополитически план и как това ще се отрази върху бъдещето поведение на НАТО. Решението за по-бързото изтегляне на френския контингент създава опасен прецедент, при който съюзническите задължения стават жертва на предизборните обещания.</p> <p>Засега САЩ са самотни в намерението си за трайно ангажиране в Афганистан и след 2014 г. Независимо кой ще ги подкрепи, НАТО като структура няма да участва. Подобно разделение може да доведе до разочарование във Вашингтон относно ценността на алианса и до трайно девалвиране на съюзническите отношения.</p> <p>Все по-актуален става и проблемът с иранската ядрена програма. Липсата на дипломатически резултати неизбежно поставя въпроса, дори и само в теоретичен план, за военен удар срещу Техеран. На този етап НАТО липсва сред евентуалните участници в подобна акция. Отново ще се върви в посока на &bdquo;коалиция на желаещите&rdquo;, което ще създава допълнително напрежение вътре в пакта.</p> <p>Въпреки скърцащите си механизми,</p> <p><strong>НАТО продължава да бъде едно американско творение</strong>.</p> <p>То позволява на САЩ да има дипломатически съюзници и логистична подкрепа спрямо всяка конфликтна точка в света. Въпросът е доколко това ще бъде необходимо в условията на настъпващата нова ера във въоражаването.</p> <p>Американското глобално влияние все повече ще зависи от технологиите и все по- малко от географията. Така НАТО може да бъде сведен само до опитен полигон: ако европейската ПРО &bdquo;обезоръжи&rdquo; руската стратегически ракети, същото може да се повтори и спрямо китайските в Далечния изток. А също така да се озаптят претенциите на някои страни да бъдат регионални сили, като Турция например.</p> <p>Независимо от всичко, НАТО остава механизъм, който синхронизира поведението на много страни на стария континент. Разломът между американския глобализъм и европейския провинциализъм не е толкова опасен, просто над него трябва да се строят мостове. И в Чикаго бяха поставени основите им.</p>