Преди двадесет години първата голяма вълна емигранти разцепи днешното средно поколение на два широки ръкава – тези тук и онези отвъд огледалото. Ето как отговарят на този въпрос сестрите Маргарита и Margarita. Наречени са с едно и също име не случайно, а защото все още много си приличат, харесват сходни неща и са близки помежду си.
Къде са лелята и чичото?

Маргарита (42 г.), София

Да си на средна възраст в България е срамна работа

Леличките и чичковците, които така гъсто населяваха детството ни, изчезнаха някъде безследно. Сега предпочитаме да сме „момичета” и „момчета”, по-малко – „какички” и „батковци”, и най-вече – „пичове”. Така мъжкарски ще караме докъм 70-ата си година, за да скочим направо в беловласите редици. Днес няма как да пощипнем от достолепието на онова „бай” в бай Иван – битовия еквивалент на doctor honoris causa.

Вярно е, че вербалните знаци за уважение към възрастта са на изчезване в градската среда. Вярно е също, че според статистиката в България възрастовата крива сериозно огъва цифрата на числеността надолу в диапазона 34–49 години, и то най-вече в късата отсечка 40–44 г. Точно тази група някога нахрани най-обилно първата вълна емигранти след 1989 и изнесе най-образованите, най-смелите и любопитни бъдещи лелички и чичковци зад граница. Дали ако емигрантският черпак не беше загребал толкова щедро от най-плодородната фракция на местната почва, днешното ново поколение в България, щеше да е по-различно? Може би по-напористо, по-жизнено, въоръжено с пионерски дух и здрав прагматизъм.

Кои сме тези, които останахме тук? Как този първи масов човешки износ дорисува сянката на местния ни профил?

Средното поколение в България не е сред най-любимите обекти за изследване. Появява се инцидентно в някои материали така:

Според Facebook статистиката сред най-активните потребители на социалната мрежа е средното поколение, като групата на 35-годишните е най-бързо нарастваща по численост;

Най-активните читатели на книги в страната са на възраст 30–49 г. според проучване на издателство „Рийдърс Дайджест”.

Безработицата удари най-вече 40-годишните висшисти, твърдят Бюрата по труда;

Шиповете и гръбначни изкривявания засягат вече и 35–40-годишните.

„Кризата се отразява най-тежко на хората на средна възраст”, твърди клиничният психолог Златка Михова, за да ни напомни, че освен редки птици, вече сме доста по-болни, уязвими, по-технологични и по-несигурни от нашите родители на тази възраст.

Но книги все още четем.

Кой остана в България тогава?

Останахме по-консервативните или по-неуверените, тези, които видяхме трошици и по тукашните пътеки, или твърде привързаните към корена и семейството, тези със задоволителен социален статус или професии с известни национални ограничения, може би хората, които държахме много на средата си тук и които пътувахме достатъчно по света така или иначе, други, влюбени в професиите си или просто влюбени, идеалисти, утописти, кариеристи…

Останахме да висим в нищото между края на старата система и началото на новата, а то все не се случваше – сърцето на промяната беше излязло извън ритъм, и то за дълго. Останахме малко – колкото да преплуваме мътилката в своя Ноев ковчег и да се възпроизведем в едно твърде странно ново поколение.

Направихме го някак неохотно и после побързахме пак да хванем веслата.

Според НСИ ражданията през 2000 година са 74 234, а абортите 61 378. Цифрите сочат, че хората тогава са отхвърляли почти всеки втори шанс за възпроизводство. За сравнение през 2008 ражданията са 78273, а абортите – 36 593, което означава почти два пъти повече желание за нов живот.

Родените тогава деца дойдоха на бял свят във вакуума на тази проточила се пауза след голямата промяна. Вакуум, който засмука всичко – ценности, институции, сигурност, банки, пазари, образование, култура, семейства… Онези години пречупиха в остър ъгъл важните неща и скъсаха перилата на много традиции. Оставиха ни един-единствен шанс – да се справяме сами в хаоса. И ние го правехме. С единия крак там, в старото време, защото точно там бяхме пораснали до настоящите си размери, а другият висеше от бавния лифт на онези мътни години.

Дали заради това всепоглъщащо „нищо” поколението, родено „в паузата”, отказва реалността толкова упорито, колкото ние се мъчим да откажем цигарите. Всеки астролог ще ви каже, че е от огромно значение кога и къде се ражда човек.

Дали затова младите днес се заключват в балона между enter и exit на поколението „Е”, както сполучливо е определено от политолога Иван Кръстев? Живее предимно в компютъра, а доколкото излиза оттам, го прави, за да се шляе из моловете или да проявява дива агресия в пълна  историческа слепота, пренебрежение към реалността и нехайство за бъдещето. Дали не е все пак поколението „НЕ” вместо поколението „Е”?

И ако техните клавиши са enter и exit, то този, който най-много използваме ние – техните родители,  е F1 – HELP – клавишът, с който човек учи сам себе си. Нямаше на какво да се опрем, затова новите неща учехме сами, бързо и в крачка. А течове и аварии в системата не липсваха.

Все нещо пропукваше, разваляше се и вонеше, а ние все изплувахме, но там някъде… забравихме за децата си.

И това е нашият грях към тях.

Защото нямаше кой да ги научи на важни неща, като например как се плува в рядка кал, без да опръскаш лицето си, какво означава любов по време на холера, защо книжарницата на ъгъла трябва да работи в събота, как се сменят крушките от полилеите на душата и какво ли още не…

Защото макар и чудесно образовани, по-красиви и по-умни, децата ни не са по щастливи. Блъскат, убиват, примрели от страх, че днес свършва след малко, а утре няма да има. Така както се родиха в нищото от объркани и уплашени родители, то  изглежда се превърна в тяхна марка.

Онова омагьосано хищно „нищо” отвъд течните кристали на монитора е тяхната единствена спирка, там намират и изгубват себе си, своята среда и милисекундния си живот на лаконични чернодрешковци.

А ние, тези с шиповете в гърба и разкрачената походка от дългото прескачане между двете епохи, все ще натискаме онзи self-help, който е единствената ни опора в нестихващия форсмажор на този живот, докато лелята и чичото някъде там оттатък, ще изпращат на децата ни колети и снимки, пълни с мечти и чудеса.

Margarita (40), London

Милена (10 г.) харесва много неща. Стогодишното си пиано, частното си училище в предградията, едноокото си коте Мишо и просторната градина зад къщата, в която живее. Почти нищо от тях не е българско. Освен родителите.

Не харесва българското си училище в неделя, защото за разлика от английското, на което ходи от понеделник до петък, се помещава в неприветлива стаичка без прозорци, където едва дишат 30-ина шумни българчета. Не харесва особено и роднините си в България, защото са мрачни, неприветливи хора, които рядко се усмихват и живеят скучно. Самата България за нея е страната с грозновати къщи без градинки, изпочупени плочки по тротоарите, мръсни тоалетни на летището и стари детски площадки.

За нея леличката и чичкото в махалата са чилийката Джейни и англичанинът Джон, които нарича по име, но нейните собствени родители за дъщеря им Изабел са tia (леля) и tio (чичо).
Български лелички и чичковци наоколо има доста, повечето успели, добре образовани и симпатични българи в началото на своите 40, пристигнали тук преди около 15 години.
„В България на децата се гледа като на голямо бреме” – тече разговорът между Елисавета (IT manager) и Маргарита (Estate Agent) – контрапункт на виждането, че като южняшка култура слагаме акцента именно върху децата си.

Вероятно е точно така. Хора, които живеят в притеснение от какъвто и да е характер, трудно биха могли да бъдат щастливи и всеотдайни родители.

От своя страна Маргарита работи на 6-часов работен ден, за да има повече време за дъщеря си.

Компанията, в която е започнала преди 15 години, е повече от склонна да огъне в удобна за нея форма ангажиментите на един дългогодишен, образован и опитен служител.
„Във викторианска Англия, когато там е процъфтявал патриархатът, се е считало, че децата не бива да се виждат и чуват – продължава Маргарита. – Трябвало е да са благовъзпитани, тихи и да се подчиняват безусловно. В България днес хората се умиляват от децата си до една определена „сладка” възраст, след което, ако започнат да проявяват характер и мнение, се определят като „лоши”, „неуправляеми”, „непослушни”. В днешна Англия възпитанието акцентира на уважението към индивидуалността на детето. Докато образованието в България е едно за всички, то в Англия децата имат индивидуален учебен план. Избягват се сравненията кой е по-добър, по-слаб, по-глупав. Има равнопоставеност и уважение към човечето, толкова колкото и към възрастните. Етикети за възраст съвсем нямат място в такава среда. На английски липсват такива, както и добър еквивалент на „Да слушаш! = Да се подчиняваш!”. Най-близкото е naughty с нюанс „палав”.

Професията на Елисавета позволява да работи изцяло от дома си, но грижите за двете им деца са разпределени между нея и съпруга й.  

Така децата освен че разпределят времето си между уроците по пиано, джудо, плуване и балет, прекарват доста време с родителите си, а компютърът е само един от твърде любопитните начини да се забавляваш в Лондон.

Българският език, на който говорят, обаче вече ги затруднява все повече, а България – страната на мрачните лели и чичковци, съвсем не фигурира в мечтите им за бъдещето.

Маргарита&Margarita

Още от категорията

5 коментар/a

Хан Крум на 11.02.2012 в 01:08
Тук останаха тези, за които България все пак е най-важното нещо в съдбата им. Нека не наричаме емигрантите преуспели хора. Те нямат родина,а децата им са безродници, нежелаещи и да чуят за страната на родителите си.
до Хан Крум на 11.02.2012 в 02:07
Абе хич не са им безродници децата, имат си родина и дом и добър живот (невинаги, но в повечето случаи) само дето това не е България. И с право считат България за една клоака, където хората мизерстват на ръба на оцеляването и биват ограбвани както от всевъзможни престъпници така и от самата държава, която в много случаи действа като добре организирана мафия. Тук не визирам тумбите от гнусни мангали, които са си добре навсякъде, защото крадат и паразитират където и да живеят. Тях законите не ги ловят нито в Бг нито в чужбина.
Хан Крум на 13.02.2012 в 03:58
Е да де,но нека да оставим България на тези, които остават тук, а който да ходи да си живее екстра в другите страни и колкото желае дълго. И без да си чешем езиците с информация, колко по-добре били от нас емигриралите там, можем да попитаме тамошните правителства дали много ще се израдват, ако всички гладни нашенци се изнесат масово на готовата им трапеза. Затова пък ние спираме наистина гладните африканци да нахлуват в считаната за клоака от децата на западняците-българи наша страна. Виж, когато дойде време да си лекуват зъбите, западняците-българи изведнъж почват да товарят децата си на самолета и прииждат на тумби, на тумби с бг-паспортите си на по-евтинкото в клоаката.
Хан Крум на 13.02.2012 в 04:04
Във всеки случай западняците-българи си пускат молбите за детски надбавки там и в АСП в клоаката ката ден се получават по двайсетина писма от цяла Европа за справка.Западняците-българи се борят за всяко евро в полза на децата си, посочвайки изрично, че идат в местните администрации като граждани на пълноправна европейска клоака, ей такива ми ти практични западняци-българи...
Хан Крум на 13.02.2012 в 04:13
Изобщо една гадна статия е тази, какво иска да изкаже авторката, достойна за наградата "Отец Паисий". През 1912 г. хората са си давали воловете и са мизерували, за да я има след войната България, живота са си давали по родопските баири, вместо да емигрират масово за Щатите. Паницата с плюскане и розовите бузки на децата май са по-важни от борбата за по-добра родна стряха в главите на западняците-българи. Има и по-важни неща от търбуха в единствения ни живот, ама тази тема не е за средни мозъци.

Напиши коментар