- 10 Sep 2020
- 42
- 5
Преди двадесет години първата голяма вълна емигранти разцепи днешното средно поколение на два широки ръкава – тези тук и онези отвъд огледалото. Ето как отговарят на този въпрос сестрите Маргарита и Margarita. Наречени са с едно и също име не случайно, а защото все още много си приличат, харесват сходни неща и са близки помежду си.
<p><em>Маргарита (42 г.), София</em></p>
<p><em><strong>Да си на средна възраст в България е срамна работа</strong></em></p>
<p>Леличките и чичковците, които така гъсто населяваха детството ни, изчезнаха някъде безследно. Сега предпочитаме да сме „момичета” и „момчета”, по-малко – „какички” и „батковци”, и най-вече – „пичове”. Така мъжкарски ще караме докъм 70-ата си година, за да скочим направо в беловласите редици. Днес няма как да пощипнем от достолепието на онова „бай” в бай Иван – битовия еквивалент на doctor honoris causa.</p>
<p>Вярно е, че вербалните знаци за уважение към възрастта са на изчезване в градската среда. Вярно е също, че според статистиката в България възрастовата крива сериозно огъва цифрата на числеността надолу в диапазона 34–49 години, и то най-вече в късата отсечка 40–44 г. Точно тази група някога нахрани най-обилно първата вълна емигранти след 1989 и изнесе най-образованите, най-смелите и любопитни бъдещи лелички и чичковци зад граница. Дали ако емигрантският черпак не беше загребал толкова щедро от най-плодородната фракция на местната почва, днешното ново поколение в България, щеше да е по-различно? Може би по-напористо, по-жизнено, въоръжено с пионерски дух и здрав прагматизъм.</p>
<p>Кои сме тези, които останахме тук? Как този първи масов човешки износ дорисува сянката на местния ни профил?</p>
<p>Средното поколение в България не е сред най-любимите обекти за изследване. Появява се инцидентно в някои материали така:</p>
<p>Според Facebook статистиката сред най-активните потребители на социалната мрежа е средното поколение, като групата на 35-годишните е най-бързо нарастваща по численост;</p>
<p>Най-активните читатели на книги в страната са на възраст 30–49 г. според проучване на издателство „Рийдърс Дайджест”.</p>
<p>Безработицата удари най-вече 40-годишните висшисти, твърдят Бюрата по труда;</p>
<p>Шиповете и гръбначни изкривявания засягат вече и 35–40-годишните.</p>
<p>„Кризата се отразява най-тежко на хората на средна възраст”, твърди клиничният психолог Златка Михова, за да ни напомни, че освен редки птици, вече сме доста по-болни, уязвими, по-технологични и по-несигурни от нашите родители на тази възраст.</p>
<p>Но книги все още четем.</p>
<p>Кой остана в България тогава?</p>
<p>Останахме по-консервативните или по-неуверените, тези, които видяхме трошици и по тукашните пътеки, или твърде привързаните към корена и семейството, тези със задоволителен социален статус или професии с известни национални ограничения, може би хората, които държахме много на средата си тук и които пътувахме достатъчно по света така или иначе, други, влюбени в професиите си или просто влюбени, идеалисти, утописти, кариеристи…</p>
<p>Останахме да висим в нищото между края на старата система и началото на новата, а то все не се случваше – сърцето на промяната беше излязло извън ритъм, и то за дълго. Останахме малко – колкото да преплуваме мътилката в своя Ноев ковчег и да се възпроизведем в едно твърде странно ново поколение.</p>
<p>Направихме го някак неохотно и после побързахме пак да хванем веслата.</p>
<p>Според НСИ ражданията през 2000 година са 74 234, а абортите 61 378. Цифрите сочат, че хората тогава са отхвърляли почти всеки втори шанс за възпроизводство. За сравнение през 2008 ражданията са 78273, а абортите – 36 593, което означава почти два пъти повече желание за нов живот.</p>
<p>Родените тогава деца дойдоха на бял свят във вакуума на тази проточила се пауза след голямата промяна. Вакуум, който засмука всичко – ценности, институции, сигурност, банки, пазари, образование, култура, семейства… Онези години пречупиха в остър ъгъл важните неща и скъсаха перилата на много традиции. Оставиха ни един-единствен шанс – да се справяме сами в хаоса. И ние го правехме. С единия крак там, в старото време, защото точно там бяхме пораснали до настоящите си размери, а другият висеше от бавния лифт на онези мътни години.</p>
<p>Дали заради това всепоглъщащо „нищо” поколението, родено „в паузата”, отказва реалността толкова упорито, колкото ние се мъчим да откажем цигарите. Всеки астролог ще ви каже, че е от огромно значение кога и къде се ражда човек.</p>
<p>Дали затова младите днес се заключват в балона между enter и exit на поколението „Е”, както сполучливо е определено от политолога Иван Кръстев? Живее предимно в компютъра, а доколкото излиза оттам, го прави, за да се шляе из моловете или да проявява дива агресия в пълна историческа слепота, пренебрежение към реалността и нехайство за бъдещето. Дали не е все пак поколението „НЕ” вместо поколението „Е”?</p>
<p>И ако техните клавиши са enter и exit, то този, който най-много използваме ние – техните родители, е F1 – HELP – клавишът, с който човек учи сам себе си. Нямаше на какво да се опрем, затова новите неща учехме сами, бързо и в крачка. А течове и аварии в системата не липсваха.</p>
<p>Все нещо пропукваше, разваляше се и вонеше, а ние все изплувахме, но там някъде… забравихме за децата си.</p>
<p>И това е нашият грях към тях.</p>
<p>Защото нямаше кой да ги научи на важни неща, като например как се плува в рядка кал, без да опръскаш лицето си, какво означава любов по време на холера, защо книжарницата на ъгъла трябва да работи в събота, как се сменят крушките от полилеите на душата и какво ли още не…</p>
<p>Защото макар и чудесно образовани, по-красиви и по-умни, децата ни не са по щастливи. Блъскат, убиват, примрели от страх, че днес свършва след малко, а утре няма да има. Така както се родиха в нищото от объркани и уплашени родители, то изглежда се превърна в тяхна марка.</p>
<p>Онова омагьосано хищно „нищо” отвъд течните кристали на монитора е тяхната единствена спирка, там намират и изгубват себе си, своята среда и милисекундния си живот на лаконични чернодрешковци.</p>
<p>А ние, тези с шиповете в гърба и разкрачената походка от дългото прескачане между двете епохи, все ще натискаме онзи self-help, който е единствената ни опора в нестихващия форсмажор на този живот, докато лелята и чичото някъде там оттатък, ще изпращат на децата ни колети и снимки, пълни с мечти и чудеса.</p>
<p><em>Margarita (40), London</em></p>
<p>Милена (10 г.) харесва много неща. Стогодишното си пиано, частното си училище в предградията, едноокото си коте Мишо и просторната градина зад къщата, в която живее. Почти нищо от тях не е българско. Освен родителите.</p>
<p>Не харесва българското си училище в неделя, защото за разлика от английското, на което ходи от понеделник до петък, се помещава в неприветлива стаичка без прозорци, където едва дишат 30-ина шумни българчета. Не харесва особено и роднините си в България, защото са мрачни, неприветливи хора, които рядко се усмихват и живеят скучно. Самата България за нея е страната с грозновати къщи без градинки, изпочупени плочки по тротоарите, мръсни тоалетни на летището и стари детски площадки.</p>
<p>За нея леличката и чичкото в махалата са чилийката Джейни и англичанинът Джон, които нарича по име, но нейните собствени родители за дъщеря им Изабел са tia (леля) и tio (чичо). <br />Български лелички и чичковци наоколо има доста, повечето успели, добре образовани и симпатични българи в началото на своите 40, пристигнали тук преди около 15 години.<br />„В България на децата се гледа като на голямо бреме” – тече разговорът между Елисавета (IT manager) и Маргарита (Estate Agent) – контрапункт на виждането, че като южняшка култура слагаме акцента именно върху децата си.</p>
<p>Вероятно е точно така. Хора, които живеят в притеснение от какъвто и да е характер, трудно биха могли да бъдат щастливи и всеотдайни родители.</p>
<p>От своя страна Маргарита работи на 6-часов работен ден, за да има повече време за дъщеря си.</p>
<p>Компанията, в която е започнала преди 15 години, е повече от склонна да огъне в удобна за нея форма ангажиментите на един дългогодишен, образован и опитен служител.<br />„Във викторианска Англия, когато там е процъфтявал патриархатът, се е считало, че децата не бива да се виждат и чуват – продължава Маргарита. – Трябвало е да са благовъзпитани, тихи и да се подчиняват безусловно. В България днес хората се умиляват от децата си до една определена „сладка” възраст, след което, ако започнат да проявяват характер и мнение, се определят като „лоши”, „неуправляеми”, „непослушни”. В днешна Англия възпитанието акцентира на уважението към индивидуалността на детето. Докато образованието в България е едно за всички, то в Англия децата имат индивидуален учебен план. Избягват се сравненията кой е по-добър, по-слаб, по-глупав. Има равнопоставеност и уважение към човечето, толкова колкото и към възрастните. Етикети за възраст съвсем нямат място в такава среда. На английски липсват такива, както и добър еквивалент на „Да слушаш! = Да се подчиняваш!”. Най-близкото е naughty с нюанс „палав”.</p>
<p>Професията на Елисавета позволява да работи изцяло от дома си, но грижите за двете им деца са разпределени между нея и съпруга й. </p>
<p>Така децата освен че разпределят времето си между уроците по пиано, джудо, плуване и балет, прекарват доста време с родителите си, а компютърът е само един от твърде любопитните начини да се забавляваш в Лондон.</p>
<p>Българският език, на който говорят, обаче вече ги затруднява все повече, а България – страната на мрачните лели и чичковци, съвсем не фигурира в мечтите им за бъдещето.</p>
<p>Маргарита&Margarita</p>
