Какво ще отговорят глобалистите в Мюнхен на фиаското в Давос?

На 19 февруари във виртуален формат бе открито крупното глобалистко мероприятие, ежегодната Мюнхенска конференция по сигурността, в която както вече бе обявено, няма да участват руският и китайски лидери Владимир Путин и Си Цзинпин. За сметка на това се очакваше изказването на американския президент Джо Байдън, в което се предполагашея, че той ще повтори казаното неотдавна в Държавния департамент и Пентагона за конфронтация с Китай и Русия. При това конфронтация, както самостоятелно със силите на САЩ, така и по пътя на възстановяване на подкопаната от Доналд Тръмп система от алианси, призвана да „проектира сила“ силата на колективния Запад в глобален мащаб. Това е така, ако разсъждаваме в контекста на вестникарските новинарски заглавия. По същество обаче,в света се наблюдава ясно изразен срив на множество сенчести планове, което изкара тези процеси изпод килима в сферата на публичната политика.

Какви са тези планове? Накратко ще напомним, че още през 70-те години, веднага след създаването на Римския клуб, в неговите рамки се появиха серия от програмни доклади, представляващи сами по себе си заявка за „пътна карта“ към управляеми глобални промени. Завой към спиране на икономическия растеж и намаляване на броя на населението („Предели на ръста“, 1970 г.). Разделяне на света на икономически региони с тясна специализация под интелектуалното, организационно и технологично лидерство на Запада („Човечество на кръстопът“, 1974 г.). Замяна на държавния суверенитет с „колективен, глобален суверенитет („Преразглеждане на международния ред“, 1976 г.). Създаване на синкретична „единна световна религия“ на основата на юдео-християнския синтез, авраамическите, източните и други религии и религиозни системи („Цели на човечеството“, 1977 г.). Формиране на енергийно-ефективна цивилизация посредством тотална ревизия в полза на нетрадиционна „зелена енергетика“ ( Енергия: Обратно броене“, 1978 г.). И редица други, в които се залагаха основите на бъдещата цифровизация, оглупяването на подрастващото поколение с помощта на „нови подходи“ в образованието, конюктурното изтъкване на проблемите на „третия свят“ и т. н., до поощряване на „оранжевите“ тенденции на т. нар. „революции за световна солидарност“ (Първата глобална революция, 1990 г.).

Като начало цялата тази мътилка бе внедрена в СССР, опирайки се на подкрепата на премиера А. Н. Косигин, който издигна своя зет Джермен Гвишиани да отговаря за връзките с Римския клуб. Направиха се редица стъпки в посока на „разведряване“ на международното напрежение („Големия договор с ФРГ, 1970 г., договорите със САЩ по САЛТ и ПРО, 1972 г., OSCE със заключителния акт от Хелзинки, 1975 г.). Западните страни промениха и много други неща: Отпадна зависимостта на долара от златото, правейки заявка за раздуване на неолибералните „финансови балони“ (1971 г.). С помощта на политически машинации смениха тандема от избраните американски президенти Ричард Никсън и Спиро Агню с неизбираните Джералд Форд  и Нелсон Рокфелер (1973-1974 г.), показвайки по този начин олигархичните „уши“ на поръчителите на промените. В допълнение, към Мюнхенската Международна конференция за сигурност, ръководена от Волфганг Ишингер, учредиха Световния икономически форум на Клаус Шваб (1971 г.). Създадоха още и Трилатералната комисия (Дейвид Рокфелер и Збигнев Бжежински), развивайки идеите на Римския клуб на нивото на „трите“ световни блока, за да може в бъдеще да се действа „без Русия, против Русия и върху нейните развалини“ (1972-1975 гг.).

Учредиха също така първата, ключова и до ден-днешен компания за управление на активи от състава на глобалните инвеститори, т. нар. група Vanguard, тясно свързана с ЦРУ (1975 г.), и започнаха кардинално да преформатират според новите задачи структурата на акционерния капитал на глобалните банки и корпорации. Доколкото практическата реализация на първоначално изработеното се сблъска с наличието на алтернативен съветски модел и главно на алтернативен съветски образ на бъдещето, то острието на управляваните промени бе насочено срещу СССР, за да може едновременно с неговия разпад да се премине към практически действия. Следва да направим уговорката, че разпадът не се разглеждаше като императив. Отначало глобалистите искаха да се „договорят“, като убедят Москва да приеме разрушителната правозащитна риторика, а след нея и идеологията. Когато при Джеймс Картър, това не мина, дойде Роналд Рейгън, пред който бе поставена задачата за челен сблъсък, едновременно с използването на вътрешните подривни елементи в СССР.

След разрушаването на СССР, според прилагането по-нататък на „пътната карта“ на Римския клуб, на преден план започнаха да излизат маскировъчни мероприятия, свързани с т.нар. „устойчиво развитие“. Постараха се да зашифроват с благозвучната „зелена“ риторика бъдещия глобален концлагер и то не само цифров, а всеобхватен, като съвместиха внедряването на тази проблематика с масово подкупване на елитите от развиващите се страни на Конференцията по околна среда и  развитие (1992 г.) в Рио де Жанейро, приела основните решения по-този въпрос (Agenda-XXI), включително и Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата и Декларацията от Рио с принципите за „устойчиво развитие“) - не първа по ред, но първа по практическо приложение. Защото  условията за внедряване разработките на Римския клуб, ще повторим още веднъж, бяха базирани на разпада на СССР и потъването на Русия в глобални проблеми и зависимости от Запада,  заложени още от съветско време (чрез внедряване на „римските“ идеи, кооперация със Запада по научна линия и т.н.). 

Именно тогава в СССР беше приет и планът за интеграция със Запада, оформен със създаването на група от институти за системни изследвания (1976 г.), свързани с главния такъв институт във Виена. При Ю. В. Андропов се появи Комисия към ЦК на КПСС по икономическата реформа (1983 г.), а в нея фигурираха и тези институти, включително и бъдещият екип на Егор Гайдар. От началото на XXI век тезисите в Рио бяха спуснати на практическа плоскост, едновременно със създаването на политически инструменти за налагане на волята на създателите им върху суверенните страни. Първата световна среща на високо ниво (2000 г.) прие „Цели за развитие на хилядолетието“, които впоследствие, през 2015 г. бяха преименовани, на „Цели за устойчиво развитие“. Първите цели бяха конспект на Agenda-XXI, а вторите бяха коригирани в зависимост от новото, залегнало в Agenda-2030 („Дневен ред до 2030 г.“). Цялата тази прелюдия беше затова, че всички изброени организатори на тези „промени“ имаха намерение да ги прокарат на фона на абсолютното неразбиране на международната общност да случващото се, прикривайки се под „позитивната мотивация“ на „Цели за развитие на хилядолетието“ и на „Цели за устойчиво развитие“. На определен етап обаче тази стратегия престана да действа.

Финансовата криза 2008-2009 г., замислена за създаване на световно икономическо правителство от групата на 20-те през 1999 г., приключи със съвместния демарш на Москва и Пекин. След това организаторите на борсовия крах се оказаха принудени да наливат в собствените си експерименти колосални суми пари. А на мястото на това несъстояло се „правителство“ учредиха Съвет за финансова стабилност, превърнал се в инструмент за наливане на пари в „глобалните системноопределящи банки“. През 2009 г. вместо тогавашния вариант на Парижкото споразумение от копенхагската среща на високо равнище, рамковата конвенция по климата получи китайски демарш, подкрепен от „група 77“ на развиващите се страни. Поръчителите разбраха сигнала и се заеха да провокират в Русия и Китай вътрешни вълнения. Връщането на Владимир Путин и идването на Си Цзинпин бяха съпроводени с откровена външна намеса и с опити да не бъдат допуснати до властта. Така или иначе, през 2012 г. двамата лидери, които вече бяха изградили много тясно взаимодействие, на което през пролетта на 2010 г. посветиха една седмица на закрити преговори в Подмосковието, застанаха на кормилото на властта в страните си, съществено укрепвайки своите позиции, съответно реанимирайки военната си мощ и унищожавайки корумпираната прозападна опозиция. Двамата, последователно „занулиха“ сроковете за пребиваване във властта, „занулявайки“ с това и надеждите на опонентите си, че всичко ще се реши по „естествен“ път и трябва само малко да се изчака.

Ситуацията с прокарването на същите тези дългосрочни планове, заради които навремето се създаде Римският клуб, все повече увисваха във въздуха. Тази ситуация навлезе окончателно в задънена улица с победата на Тръмп на изборите през 2016 г. На глобалистите бе обявен шах, като ги вкараха в глуха отбрана, с реална заплаха да бъдат  матирани набързо. И именно тогава, това е много важно да се разбере, във „висшите щабове“ на глобализма осъзнаха, че задкулисната война е загубена и единственият шанс да се отиграе пропуснатото и да си върнат инициативата е събитията да бъдат пренесени на публично-политическа плоскост. Иначе, крах. Но ясно е, че на тази публична плоскост се изпаряват всички предимства, цялата първоначална преднина на глобалистите, която им даваше тяхната „неразличимост“ като политически субект, която им позволяваше да се прикриват под плаща на мистиката.

За да разберем логиката на този извод и на това тяхно решение, трябва да направим още един екскурс в още по-далечната история. В края на 30-те години на миналия век, на вълната на ремилитаризацията на Третия райх, подгрята от отсъствието на реакция от страна на Запада при едностранното напускане на Версайския договор от страна на Хитлер, в британския елит съзрява план за антисъветски, а тайно и за антиамерикански, англо-германски алианс. През ноември 1938 г. за съгласуване на нещата при Хитлер пристига като емисар от концептуалните кръгове на британския елит лорд Ивлин Халифакс, като тази негова визита словесно се ограничава до подготовката на Мюнхенското споразумение. Но всъщност размахът е много по-голям. Планът, изложен от Халифакс, харесал на Хитлер. Неговата същност се състояла в това, че, „играта на свободните сили“, като „начин за формиране на отношенията между народите“, се предлагало да бъде заменена с „господство на висшия разум“, тоест с двустранно управляема реализация на постигнатите тайни договорености. Британският гост приел и уговорката на домакина за това, че „този висш разум задължително трябва да доведе примерно до същите резултати, които биха се получили от действието на „свободните сили“. Иначе казано, „достойните един за друг събеседници“ обсъждали как да „продават“ на наивната общественост заключенията от тайните договорености, маскирани като последствия от „естествения ход на събитията“. Халифакс заминал за Англия  да се „консултира“ и скоро, сменяйки Антони Идън начело на Министерството на външните работи, и с получените  гаранции, че ще стане премиер, ако се постигне договореност с Германия, дава зелена светлина на Хитлер в смисъл, че Лондон е съгласен с принципа за „висшия разум“ и че тяхната част от пътя вече е измината и очакват насрещни ходове от страна на Берлин. Съдено било Всевишния така да се разпореди, че да спаси света от истериката, в която фюрерът, измъчен от четирите месеца очакване устроил на емисаря Халифакс и посланика Хендерсон, като се наложило британските медии да го „ласкаят“, за да се успокои. Стенограмите от разговорите издават крайната възбуда на нацисткия диктатор и още по-крайната обърканост на британския дипломат, пред очите на когото поради умопомрачението на Хитлер се рушал целият план. Резултатът от това е, че премиерският пост заема Уинстън Чърчил. Идън се връща в Министерството на външните работи, а Халифакс, вместо на "Даунинг стрийт", погребвайки блестящите си кариерни переспективи, бил изпратен като посланик във Вашингтон. В навечерието на идването на Чърчил на власт, Хитлер се опомнил и изпратил своя близък съветник Хес в последен полет с „еднопосочен билет“, но вече било късно. Този жест не бил приет от Лондон. След сбиване не се размахват юмруци. А и новият британски премиер нямал интерес към този алианс, тъй като имал други планове. Но принципът на „висшия разум“, с който се съгласили англичаните, изразяващ се в сенчесто приемане на решения, които с ръцете на джобни политици се оформят в управляеми развитието на събитията в „нужната“ посока инструменти, не изчезва.

Днес, това е особено важно да се разбере. И да си дадаме сметак, че осветяването на плановете, които „висшият разум“ е поръчал на „давоския“ Шваб, „презареждането“, което всъщност не е писал самия той, а съвсем други автори, в действителност са не само принудителна, но и отчаяна стъпка. Тя е продиктувана от форсмажор и противоречи на цялата логика на сенчестото управление. Приемайки върху себе си ролята на „дежурен“ или както по-прилично може да се каже “back side“,  Шваб,, разбира се напълно се излага, но той няма друг избор, тоест прави каквото му казват. Нали в тази глобалистка йерархия той всъщност не е никакъв „зъл гений“, както обичат да го наричат домораслите постоянни посетители на конспиративните сайтове, а обикновена пионка, определена да бъде жертва в глобалната шахматна игра.

А кой е „тузът“ в тази колода от белязани карти? Нека се върнем в началото и си спомним пак за Римския клуб. Защо той е именно Римски, а не Брюкселски, Лондонски или Вашингтонски, което изглежда би му съответствало повече? Защото марионетки, подобни на авторите от споменатите от нас доклади, а така също и техният сегашен „глашатай“ Шваб, прикриват със своите имена чужди идеи, а при форсмажор те отстъпват мястото си на истинските, на „почти“ първите лица от клуба. Римският клуб неслучайно се появи именно в края на 60-те години. Неговата поява е послесловие към Втория ватикански събор (1962-1965 г.), на който Римо-католическата църква провежда спецоперация за сваляне на ограниченията, включително и догматичните, от по-нататъшната секуларизация на църквата в широк смисъл, като процес на превръщането ѝ в инструмент на напълно земна политическа власт, откъсната от Спасителя и божите заповеди.

До този събор прокарването в дневния ред както на изброените, така и на други подобни доклади е невъзможно. След него, на вълната на трансформацията християнската догматика на Запада под икуменическото прикритие на юдео-християнството (признаване на юдеите за „старши братя“ и снемането от тях вината за разпятието) то става неизбежно. В решенията на събора символично и практически се заклеват всички последващи понтифици. Откъде идва сдвояването на папското духовно име „Йоан Павел“- I и II? Съборът започва при папа Йоан XXIII, а завършва при папа Павел VI, така че „Йоан Павел“ е символика, отразяваща приемствеността на неговите решения. Йоан Павел II сменя папа Бенедикт XVI. С какво завършва той своя понтификат, ако се изразим светски, преди предсрочната си оставка през 2013 г.? С проповед за „световно правителство“. Това е общоизвестен факт, но малко позабравен, затова е необходимо да напомним за него. Сегашният папа-йезуит Франциск започва в пълно съответствие с догмите за „устойчиво развитие“, с проповеди за „защита на бедните“, които някои възприемат в духа на социализма и през  призмата на „теология на освобождението“, след което се насочва към по-концептуални неща, включително и такива, които са откровено богохулство. И става ясно, че популистката линия на Светия престол в днешното ѝ изпълнение е тясно свързана не само с йезуитите. А и с рокфелеровия Съвет по народонаселението, който още през 50-те години се занимава с проблематиката за „регулиране броя на населението“, наследена от Римския клуб, при това, вече получил ранг на консултант към Икономическия и социален съвет на ООН. В началото на декември 2020 г. по призива на Франциск и под патронажа на кардинал Турксон, един от неговите близки сътрудници, беше създадено НПО с характерното название „Съвет по „инклузивен капитализъм“, обединяващо лидерите от световния бизнес. На думи, този Съвет се прави с цел „интеграция“ на пазарните икономически императиви на бизнеса с религиозния морал, провъзгласен от йезуита Франциск. А на практика, за подмяна на бизнеса в държавите с преходна форма на властта в ръцете на глобалните и транснационални банки и корпорации. Те казват, че „Инклузивният капитализъм“ е начин да се отговори на исканията на обществото за „по-справедлив и по-устойчив модел на ръста“. Това обаче върви едновременно със:

• Сеанс на политически стриптийз, демонстрирал смяната на „социалистическата“ риторика на Ватикана с капиталистическа, без която не може и дума да става за алианс на Светия престол с акулите от световния бизнес;
• Указание за финансовите параметри на участието в Съвета, които са записани в съответно обръщение на олигарсите, подкрепящи папата, по предложение на фактическия организатор, Лин дьо Ротшилд, и възлизат на повече от 10.5 трилиона долари в активи под управлението на група компании от „глобални инвеститори“ с капитализация не по-малка от 2.1 трилиона долара всяка една от тях;
• Списък на учредителите на Съвета, отразяващ броя на допуснатите „привилегировани“ структури, сред които са: Visa, Master card, Dupont, Estée Lauder, Johnson & Johnson, BP, Saudi Aramco, фондове на Форд и Рокфелер, Английската банка (в лицето на бившия и директор Марк Карни), структури на ООН, което на свой ред демонстрира причастността на организацията към този план и т. н.
• Пример за неразривната връзка на глобалните олигархични кланове на Ротшилдите, Рокфелерите и Ватикана. Тук папата е собственик на банката на Ватикана и бизнес партньор на другите два клана чрез системата от лондонски златни фиксинги, банковите мрежи (EFSR, Inter-Alpha, Financial Services Forum) и включените в тях банки свързани с Ротшилдите (Santander, Intesa Sanpaolo, Credit Agricole), както и с тази на Рокфелер (Deutsche Banc);
• Най-главното: концепцията и планът за „инклузивен капитализъм“ разкриват капиталистическата, олигархична същност на инициативата на Ватикана, която по-рано като „смокиново листо“ се прикриваше от псевдосоциалистическа демагогия, а всъщността си служи на идеологията на същото това „велико презареждане“, или в действителност на глобалната „перестройка“, авторството, на която се приписва на Шваб.

Иначе казано, това е новият фашизъм или всичко, което е описано от Шваб в двете книжки, на които го назначиха за „автор“, безусловно е фашизъм. Днес това представлява също такова продължение на политиката на Ватикана, каквото беше преди 90 години, когато се подписват споразуменията и конкордатите на Светия престол с Мусолини (Латеранските споразумения и конкордата 1929 г. и Имперския конкордат с Хитлер 1933 г.). Или, преди около 80 години, когато именно бъдещият папа Павел VI (тогава кардинал Монтини), докато прави заключителните изводи на Втория Ватикански събор, осигурява провеждането на специална операция, наречена „Ватикански коридор“. При тази операция с паспорти на Ватикана за извеждане първоначално в Испания, а оттам в Латинска Америка, са били снабдени 30 хил. нацистки военни престъпници. Този нов фашизъм, както следва от „европейските“ тезиси на авторите на доклада на Трилатералната комисия под името „Кризата на демокрацията“ 1975 г.), е не само миналото, а и бъдещето на Стария свят. Следователно фашизмът служи като философска обосновка, а така също и като идеологическо прикритие за легализацията на интересите на Ватикана пред не съвсем ориентираната  общественост, но е добре известен сред специалистите с олигархичен статус.

Откъде се раждат предишните „социалистически“ спекулации на Светия престол? Само от несъвместимостта със социализма ли са принудени да обнародват причастността си към олигархията? Не, не само. Освен съвременните бизнес интереси на Ватикана, които и по-рано бяха като „тайната на Полишинел“ (да си припомним дори само делото на Пол Марцинкус или ритуалното убийство на Роберто Калви и причастната към него на терористична мрежа на ЦРУ, Gladio), съществуват и сериозни политически предпоставки. Ако навлезем още по-дълбоко, то трябва да си спомним показанията на пленения обергрупенфюрер от СС Хилдербрандт за неофашистките планове за „социалистически обединени държави на Европа“ с германско концептуално ядро и френско-германски алианс, като ос и периферия в лицето на останалата Европа. Именно това, в паметния разговор през август 1942 г., райхсфюрерът от СС Химлер е обсъждал като „план за приключване на тази война“ с бригаденфюрер Шеленберг, ако се вярва на мемоарите на последния. Впрочем дали случайноШеленберг, пишещ своите спомени в следвоенна Швейцария под диктовката на англичанин, след което почти веднага умира, така подробно разкрива този разговор, отделяйки му цяла глава? Нима не е понятно, че плановете за създаване на днешния ЕС,  като гримирано под маската на „демократичен социализъм“ неофашистко образувание, са се писали именно тогава, с „трогателното“ творческо сътрудничество на недоубитите нацисти и западните „демокрации“ при посредничеството и „духовното подхранване“ на проклелия Съветите и комунизма Свети Престол? Много показателно за този план е неотдавнашното изказване на министъра на външните работи на Русия, Сергей Лавров. Казвайки откровено и явно значително повече от това, което се е очаквало да каже, главният дипломат предлага да бъде отделен ЕС, с който и без това няма за какво да се говори, от Европа, тоест предполага се свободна от есесовска „интеграция“ Европа и връщането и към предишното „вестфалско“ състояние. И тогава единствено с нея вече ще може да се говори.

Сега за „глобалните инвеститори“, които дълго време не се споменаваха, а техните владения не се обявяваха практически пред никой от водещите субекти на световната икономика, макар че става дума за 43 хил. банки и корпорации, с които в своите изследвания с десетгодишна давност са се занимавали специалистите от Швейцарския федерален технологичен институт. Отначало в този списък е отделено едно „широко ядро“ от 1318 бизнес-структури, преплетени помежду си с взаимно притежавани активи. Вътре в това „широко“ ядро се открива и „по-тясно“ ядро от 147 компании. Няма нужда да обясняваме, че в него са включени всички учредители на „Съвета по „инклузивен капитализъм“. Накрая обаче вътре в това „тясно“ ядро се открива „свръхтясно“ такова, от 12 „глобални инвеститори“ с упоменатия параметър на учредителите на Съвета (2.1 трлн. активи за всяка компания), което подозрително точно съответства на критерия за участие в „дванадесетицата“. От една страна, техният списък е известен и нееднократно е бил цитиран. Но все пак нека да го повторим: Black Rock, Vanguard, Fidelity, Capital Partners, State Street, JP Morgan, Citigroup, Bank of New-York, Merrill Lynch Corp, Legal & General, Barclays и AXA. От друга страна, съвкупността от активи, които те притежават е много повече от 10.5 трилиона (само Black Rock управлява активи на стойност почти 7 трлн. долара). За какво говори това? За това, че истинските учредители на Съвета се намират в списъка на „дванадесетте“, а изброените сред учредителите компании, фигурират в него само за отвличане на вниманието.

Как тези два списъка са свързани? Ако задълбаем, в който и да било ресурс, разкриващ структурата на акционерния капитал на водещите ТНК и банки, например Yahoo Finance, то става ясно, че между принадлежащите на участниците в „дванадесетицата“ дялови, инвестиционни фондове и институционални инвеститори са поделени повече от половината от всички акции, на която и да било банка и на която и да било корпорация. На всички, без изключение. Освен това, в самия списък на учредителите на „Съвета по „инклузивен капитализъм“ показателно присъстват двама представители от „дванадесетицата“ - Capital Partners със самия Лин Ротшилд и State Street с излезлия по този повод от сянката Робърт О’Хенли. А освен това ще добавим и ръководителя на Фонд "Рокфелер", Раджив Шах. Така кръгът се затваря и всички фигури са разположени по местата си. А сега да възстановим връзката в логиката на нашите разсъждения за днешните процеси, от момента, в който „нещата тръгват не както трябва“ и хазяите поръчат на Шваб да напише за „великото презареждане“. Настоящият виртуален Давос е бомбата, която взривиха изказванията на Си Цзинпин и Владимир Путин и между които изказвания бе направена пауза за осмисляне на темите, от тези към които те бяха адресирани, като това ясно показа следното. Откривайки картите си с публикацията на Шваб, глобалният елит започна да играе ва банк, и след като вече получи отстраняването на Тръмп, макар че с това подкопа и собствените си позиции в САЩ, се прицели в Русия и Китай, като именно в тази посока бяха и речите на Байдън в Държавния департамент и Пентагона. И по-скоро, най-вече за това Байдън ще говори и на виртуалната среща в Мюнхен. Китай и Русия с устата на своите лидери ясно и недвусмислено казаха „Не !“. По какъв именно начин? Тази тема се наложи подробно да бъде коментирана, както от автора на тези редове, така и от други експерти.

Интересът на автора да се върне към предишните публикации, или да направи това в тази статия, би означавало да излезе от рамките на разумния обем, и в крайна сметка би представлявало повторение на вече казаното. Ще добавя само, че от времето когато прозвучаха изказванията на руския и китайски лидери, се случиха някои важни събития. Москва и Пекин пренесоха своето сближаване и в сферата на сигурността, което означава, че двете столици имат принципна готовност да коригират с анонсираните си намерения действащия в момента Договор за добросъседство, дружба и сътрудничество от 2001 г., което фактически означава установяване на военен съюз между тях. Да противостои на такъв съюз на бойното поле, за Запада би било изключено и самоубийствено. Опитите да се подкопае вътрешната стабилност във всяка една от двете страни бяха предприемани както многократно, така и безуспешно. Разбира се, отчитайки какъв е залогът, тези опити ще продължат, включително и опирайки се на привържениците на глобализацията по американски модел в управляващите елити на Русия и Китай, а такива има достатъчно. Но трябва да бъде отчетено, че със запазилото се влияние на Тръмп в Републиканската партия, а по данни от анкетата на YouGov/Economist, неговите действия са подкрепяни от 87% от актива и привържениците на партията, времето, което остава на глобалистите става все по-кратко. Него почти го няма. Само след година на пълен ход ще започне кампанията за междинни избори в Конгреса, в която са възможни такива трусове, които да занулят шансовете на демократите-глобалисти, получени вследствие фактически признатите от тях самите изборни машинации през 2020 г.

Историческото време работи за Русия и Китай и, в крайна сметка, за човечеството и против неговите олигархични гробокопачи. И като последен щрих. Помощник на Ватикана в този глобален залог, в който са въвлечени елитите от „силните на света“, както е известно, са вече подписалите се под папското лидерство от истанбулския квартал  „Фенер“, където е разположена резиденцията на константинополския („Вселенски“) патриарх Вартоломей, който в интерес на Ватикана преди няколко години разруши православното единство. Когато през 2016 г. Руската православна църква не участва в „Критския всеправославен събор“ от една страна, тя избегна опасността да бъде съучастник в този разкол. От друга страна, „препъни камък“ остана хаванската среща на патриарх Кирил с папата (през същата 2016 г.). Особено в светлината на това, че именно на тази среща се обсъждаха много от нещата, включени впоследствие в „идейната база“ на „презареждането“. Най-пагубното обаче е, че срещата не оказа позитивно влияние на църковните процеси в Украйна, а Русия нищо не спечели от нея. Не ни се иска да си спомняме за това, но се налага. Бог вижда всичко. И въздава на всички. Понякога според заслугите, но по-често според греховете. Макар, че има шанс те да се поправят. И така, как върви там в Мюнхен? Ние чакаме неотлъчно…              

Превод от руски: Никола Стефанов