- Автор: Стефан Антонов за "Гласове"
- 09 Ное 2021
- 2107
- 20
Разхлабването на маастрихтските критерии не решава, а крие проблеми
Малко в страни от вниманието на неспециализираните медии остана проектът на Европейския стабилизационен механизъм, който предвижда промяна на правилата за фискална дисциплина в Европейския съюз. Накратко, ако те се приемат, държавите от ЕС, ще имат право да трупат дългове, докато общата им задлъжнялост стигне 100% от брутния вътрешен продут. В момента, таванът е 60%. Правилото за бюджетен дефицит се запазва на 3% от БВП, а страните като цяло ще могат да повишават публичните си разходи със същия темп, с който растат икономиките им.
Темата е много важна, защото ако идеята се приеме, тя крие потенциал да прати еврозоната там, където беше България през 1996 година. Да не се бърка – рисковете са в еврозоната, защото там са всички проблемни страни, заради които правилата се напасват. Държавите във ЕС, но извън еврозоната също рискуват да бъдат засегнати, но значително по-слабо.
Преводът на тази новина има две значения. Първото касае еврозоната и маркира нейната неспособност да води онези политики на благоразумие, с които се ангажираха нейните основатели през 1992 г. Второто значение касае България. То показва, че е възможно да се окажем от страната на по по-умните и че е възможно понякога европейската тълпа да прави глупости, от които трябва да се пазим.
След 1996 г. три правителства – на Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев водят политика на фискална дисциплина и благоразумие, с което свиват държавния дълг до 14% от брутния вътрешен продукт. Това е втората най-ниска стойност в Европейския съюз в началото на Световната финансова криза и отразява повече от едно десетилетие на усилия, дори с цената на лишения, неефективна приватизация, вмешателство от вън в лицето на Международния валутен фонд.
Смисълът от всичко това се видя през изминалото десетилетие. Икономическата политика на ГЕРБ причини загуба на едно цяло десетилетие, като удвои държавния дълг на България (като отношение към БВП), но цялата тази безотговорност не можа да тласне България към финансова дестабилизация, именно заради ниската база на задлъжнялост, от която посрещнахме бурните времена.
Днес България отново е повече от два пъти по-слабо задлъжняла спрямо критерия от Маастрихт, който позволява дългът да е максимум 60% от БВП.
И в този момент Европейският стабилизационен механизъм предлага таванът на задлъжнялостта да се вдигне на 100%. Нека обясним, стабилизационният механизъм бе създаден през 2011 година с идеята да спасява разклатени държави. Дълговите пожари в Гърция, Ирландия, Испания и Португалия тъкмо угасваха и механизмът трябваше да гарантира, че при подобни шокове, страните ще могат да разчитат на подкрепа. Капиталът на институцията е 705 милиарда евро. Реално обаче само 80 милиарда евро са внесен капитал във фонда. Останалите 625 млрд. ще бъдат осигурени от страните в случай на нужда. Допълнително, ЕСМ има възможност да привлича и заеми до 500 млн. евро, което прави теоретичната му финансова мощ около 1.2 трлн. евро.
Дали поетите ангажименти ще се спазят, когато дойде следващата дългова криза, е въпрос, над който малцина разсъждават.
Тъй като ЕСМ е насочен за страни от еврозоната, при създаването му през 2011 г. България си договори изключение, по силата на което не участва с вноска в капитала му, докато не приемем еврото и точно тук става интересно.
Заради проблемите на еврозоната, днес ЕСМ предлага да се разхлабят фискалните правила за целия Европейски съюз. Ако една страна, обслужва заеми с обща главница равна на 80% от БВП, днес поне на теория бива заставяна да ги свие до поне 60%. След евентуалната промяна на правилото, тя ще има простор да натрупа заеми за още 20% спрямо БВП.
Въпрос на време е днешната инфлация да накара хората да изтеглят спестяванията си от банките с цел да ги вложат в нещо което няма да се обезцени – потребление, или някаква форма на инвестиция. Когато това стане, банките ще трябва да покачат лихвите си, за да задържат парите на своите клиенти, а когато ресурсът им поскъпне, те ще потърсят по-висока лихва и от правителствата, които кредитират. Това ще се случи рано или късно, без значение дали и до кога Европейската централна банка ще опитва да пренапише теорията на икономиката и финансите.
Ако държава със 100% дълг/БВП се изправи пред повишение на лихвите с един процентен пункт, то разходите й ще нараснат с 1% от БВП, само заради обслужването на дълга. Специално в случая с Гърция един пункт по-висока лихва ще означава вдигане на разходите по обслужване на дълга с 2.5% от БВП. Тази стойност, при равни други условия, е разликата между почти балансиран бюджет и максимално допустим дефицит.
Да си представим, че България имаше дълг към БВП в размер на 100% от БВП, вместо сегашните 28%, един процентен пункт по-висока лихва щеше да ни струва 1.2 милиарда лева на година. Това е една десета от разходите за пенсии, една четвърт от разходите за образование и една пета от разходите за здравеопазване. По същество са парите на военните за една година. А знаем ли дали лихвите ще се покачат само с един процентен пункт?
Проблемите със задлъжнялостта са на страни от еврозоната. Натрупани са заради повече от десетилетие достъп до евтин кредит, който в повечето държави е харчен от корумпирани правителства без обществен контрол. Звучи ли като България?
Оставяйки настрана факта, че според всички учебници разхлабването на правилата, заради неспособност да се спазват, представлява морален риск, налице е реален риск страната ни да се изправи пред невиждани материални загуби в следствие от влизането си в еврозоната. Планът за възстановяване на Европейския съюз, договорен миналата година, и от който чакаме пари в началото на следващата, бе средство да се замаскира необходимостта от подкрепа на най-задлъжнелите страни, като парче от пицата получиха всички. Ако той не бе приет, тяхното разклащане, много вероятно да би задвижило Европейският стабилизационен механизъм. Къде по-лесно бе вместо капиталът на ЕСМ да се допълни с незабавни вноски, да се предложи план за възстановяване, който да е за всички и да се плаща от всички. Някога.
Ако България беше част от еврозоната, при задействане на ЕСМ, щеше да се принуди да извади 4 млрд. евро. Колко ли ще трябва да извадим обаче, ако днешното разтягане на правилата отложи неибежното до момент, когато задлъжнялостта и проблемите са още по-сериозни, но тогава и ние сме приели еврото.
Или казано с други думи – защо се бутаме да влезем в горящата къща на еврозоната?
