Полът и войната в епохата на мултикултурния империализъм - 2

 Наказателен феминизъм и хомонационализъм в скандала Уикилийкс или как се фабрикуват будещи съчувствие жертви

Въпреки че речта на Клинтън цели да прокара нов имидж на ЛГБТ-жертвите на нарушени човешки права - нещо, което може да бъде използвано за оправдаване на операции по сигурността, обвиненията в изнасилване срещу Джулиан Асанж ни отвеждат до добре утъпканата пътека на т.нар. наказателен феминизъм.

Налагането на сексуални норми и на норми за създаване на семейство, и използването на сексуалното насилие като оръжие, имат централна роля в процесите на войната, империализма и колонизацията. Описанието на култури и хора като „назадничави“ по отношение на своята сексуалност и на начина, по който създават семейство, разказите за местни жени, които се нуждаят да бъдат спасени от своите семейства – всичко това се прави с цел инвазия. Тези методи проличават в американската колонизация на Северна Америка и Тихия океан и биват прилагани, за да се оправдае войната на САЩ в Афганистан и Иран. Такова е и обяснението за израелската колонизация на Палестина.

Феминистки, посветили се на деколониалната и антирасистската политика, постоянно се противопоставят на оправдаването на военните интервенции и империализма като акции за „спасяване на жени“. В последните десетилетия възникна дебат, който определя „спасяването на жените“ като основна причина за разрастване на криминализираните режими. С бума на анти-расистски и антифеминистски движения срещу половото насилие през 60-70-те се появява „наказателният феминизъм”, който пледира за криминализиране на половото и сексуалното насилие. Домашното насилие, изнасилването, насилието върху деца се наказват сурово като криминално деяние, с помощта на въвеждане на постоянно видеонаблюдение. Тези мерки са удобни за по-голямата част от затворите в Щатите, които се множат през този период. И други държави усвояват аспекти на този американски модел, има случаи на приватизация на затвори или изграждане на затвори с цел печалба. Анти-расистски настроените феминистки продължават да се противопоставят на това с аргумента, че инкриминирането не само  не намалява случаите на полово насилие, а дори ги увеличава. Те твърдят, че затворите и полицията не са решение за сексуалното насилие и злоупотребите, защото именно полицията и затворите са насилниците и изнасилвачите и че жестокостта на инкриминирането и вкарването в затвора вреди на общностите и семействата. Тези критици поставят под въпрос феминистката загриженост относно сексуалното и семейното насилие.

Учени и активисти наблюдават как през последните десетилетия появата на неолибералната гей и лесбийска политика създава изкривена версия на антихомофобията като новопоявило се обяснение за разрастването на апаратите за насилие на расова основа - както в областта на военната интервенция зад граница, така и вътре в страната. Преди време доказателствата за хомосексуалните практики служеха като обяснение за интервенцията в държави, набелязани като цели за колонизация. Старите колонизатори въвеждаха закони, инкриминиращи содомията и принудителните двойнствени сексуални норми, с цел да „цивилизоват“ местното население. Сега застават под лозунга „гей правата са човешки права“.

Образът на жертвата на престъпление, предизвикано от омраза към гейовете, работи в посока  на прокарване на закони за увеличаване на затворническите присъди и полицейските бюджети вътре в страната, а образът на обесения хомосексуалист служи за оправдаване на военните интервенции зад граница.

Делото Манинг илюстрира механизма на създаването на будещите съчувствие жертви. Обвиненията в сексуално насилие срещу Джулиан Асанж и публичният дискурс за половата идентичност на Челси Манинг преди и след нейното публично признание през август, илюстрират използването на сюжети, които будят съчувствие към жертвите, създадени от наказателния феминизъм и хомо-национализма. Вкарват се в обръщение образи, като тези на войника гей и жертвата на изнасилване, търсещи справедливост, за да съюзят феминизма и антихомофобията с милитаризма и инкриминирането.

 Асанж – заплаха за американските военни интереси

От 19 юни 2012 г. Джулиан Асанж, основателят на Уикилийкс, е намерил убежище в еквадорското посолство в Лондон, с цел да се предпази от екстрадиране в Швеция.

Асанж се страхува от екстрадирането му в Швеция, защото той, както и много други, вярват, че Швеция ще го върне обратно в САЩ, за да бъде съден заради секретните държавни документи, публикувани в Уикилийкс. В Швеция срещу Асанж са повдиганти обвинения за изнасилване, по-специално обвинение в „лека степен на изнасилване“. Шведското законодателство определя три степени на изнасилване - „тежка“, „средна“ и „лека“). Шведският режим на криминализиране на сексуалното насилие е пословично разтегливо понятие - за да създаде по-ниски изисквания към намирането на доказателства за посегателство. Като резултат - Швеция вече е на трето място в Съвета на Европа по обвинения в изнасилване на глава от населението и на второ място в Европейския съюз след Литва. Критиците на твърде широката шведска дефиниция за изнасилване твърдят, че по-интензивното инкриминиране не води непременно до по-ефективни решения на проблема с половото и сексуалното насилие. Увеличаването на броя на случаите на изнасилване все още далеч надхвърля броя на случаите на обвинения, което означава, че повишеното инкриминиране в действителност не намалява сексуалното насилие в Швеция.

Появяването на обвинения в изнасилване в делото срещу Асанж разпали дебати, в които личи загриженост за наказателния феминизъм. Анализът на наказателния феминизъм, направен от феминисти, които са анти-расисти и противници на широкото инкриминиране, ни помага да разберем как инкриминирането на сексуалното и половото насилие може и да се провали, но пък да успее като метод за контрол и неутрализиране на хора, обявени за заплаха на американското правителство. Престъплението, разбира се, е винаги социално конструирано и естеството на престъпленията постоянно се променя. В САЩ, особено след формалното освобождаване на робите и прокарването на 13-тата поправка, инкриминирането е основно средство за расов контрол и експлоатация. Създават се специални закони за сексуално поведение и семейни отношения, за да може чернокожите да бъдат обвинявани по множество различни начини. Описанието на чернокожите като свръхсексуални е свързано с линчуващите режими, фокусирани върху митологичната фигура на черния изнасилвач на бели жени, а инкриминирането на прелюбодеянието беше един от методите за повторно връщане на чернокожите в системата на трудовите лагери. Криминализирането на определени полови и сексуални прояви на местното население е ключово за процесите на принудителното им изселване и заграбването на земите им. Тези норми правят чернокожите удобни за инкриминиране, свързано със сексуалността и пола – като поставят извън закона различни сексуални, полови и семейни практики. Режимите на криминализация никога не могат да намалят или премахнат половото насилие, защото те са създадени, за да преследват половото насилие на расова основа. Криминализиращите системи са институции и практики, в които е закодирано и се поддържа полово насилие на расова основа. Поради тази причина не е изненада, че не се стига до първопричината на проблемите, а само се осъществява инкриминирането на цветнокожи и други хора, обявени за „заплаха“ на американското статукво. Криминализацията на случаи на сексуално и полово насилие се използва не като инструмент за прилагане на практики, които наистина имат за цел да намалят насилието, а най-вече като инструмент за постигане на целите, удобни на американския милитаризъм.

Обвиненията в сексуално насилие срещу Джулиан Асанж илюстрират използването на сюжети, които будят съчувствие към жертвите, създадени от наказателния феминизъм и хомо-национализма. Вкарват се в обръщение образи, като тези на войника гей и жертвата на изнасилване, търсещи справедливост, за да съюзят феминизма и антихомофобията с милитаризма и инкриминирането.

В случая с Асанж наказателният феминизъм, както в Швеция така и в САЩ, създава илюзия за държавна протекция на жените от сексуално насилие, докато всъщност е инструмент за инкриминиране на  човек, чиито действия са заплаха за американските военни интереси.

 Брена Манинг, амбивалентният войн-гей

Както историята за екстрадацията на Асанж изважда наяве зависимостта между наказателния феминизъм и американските военни интереси, така и историята със сексуалната ориентация на Челси Манинг осветява връзката между анти-хомофобската политика и американския милитаризъм. Преди да направи публичното си признание, последвано от издадената присъда, Манинг беше непрестанно описвана от съчувстващите й хора като млад мъж-гей. На снимките, показвани отново и отново от медии като Democracy now се вижда Манинг, облечен в униформа или в риза и вратовръзка, понякога в ръка с плакат в защита на равните права на бойното поле. Манинг става обект на дискусии, вадят се доказателства, че е имал транс-идентичност преди официалното си публично разкриване през август. Той се обърнал към джендър съветник, казал на началниците си, че има проблем с половата си идентичност и създал в YouTube и Twitter профили под името „Брена Манинг“. В началото на своя престой в затвора в Куантико, той вписва името Брена Манинг като псевдоним. В публикуваните чат разговори между Манинг и доносника Адриан Ламо, те не само открито обсъждат женската идентичност на Манинг и усилието да получи медицинска помощ за смяна на пола, Манинг споделя и страха си да бъде представена като мъж пред света. Ето един цитат от тези разговори, често използван в дискусиите за половата идентичност на Манинг: “Предпочитам да лежа в затвора до края на живота си или дори да бъда измъчван, пред това мои снимки като мъж да циркулират из цялото интернет пространство и пресата…“. Критичните анализатори на образа на Манинг като млад мъж-гей, изразиха загриженост относно заличаването на транс-идентичността му, заявявайки че обръщането към Манинг като към той, с името Брадли вместо Брена, както и медийното представяне на Манинг ту като гей, ту като транс-сексуален, е некоректно и е проява на транс фобия. Подкрепящите Брадли Манинг заявиха, че са продължили да наричат Манинг „той“ и „Брадли“, защото Манинг не ги е инструктирал какво да правят. Те са имали  намерение да уважат неговите желания, но не са предполагали, че Манинг желае промяна на името или определителния член.

Едновременното представяне на Манинг като млад гей и войник - от тези, които й съчувстват и липсата на отзвук за нейния случай от националната организация за защита правата на гейовете и лесбийките, показва наличието на сравнително нов американски анти-хомофобски милитаризъм. Гей групите, които изфабрикуваха образа на войника-гей, будещ съжаление, също не се застъпиха за Манинг, защото имат една единствена цел – включването на гейовете и лесбийките във военната служба. Плановете им не включват подкрепата на тези хора, когато им се налага да се сблъскат с действителността в армията, която крие своите опасни и страховити реалности.

Разпространението на серията от снимки на будещи съчувствието жертви, търсещи държавна подкрепа като жертви на изнасилване: гей-войник, борещ се срещу дискриминацията, ЛГБТ, искащи американска подкрепа срещу техните правителства – всичко това говори е част от една глобална неолиберална война.

                                                      Метафори и воайори

В историята около Челси Манинг се забелязват две тенденции - приемане на хомосексуализма и на империалистическата война за нещо нормално. Това не е случайно. Подобно възприемане на хомосексуализма произтича от начина на възприемане на империалистическата война - в своя напън да бъде нещо нормално, хомосексуализмът поставя себе си на една линия с патриотизма и империалистическата нация. Стремежът на нацията към хомогенизация, както ни напомня мислителят Родерик Фъргюсън, бълва различия. Силите на патриотичния национализъм са мощни и няма съмнение, че следващия път ще се нахвърлят върху транссексуалните  групи.

Целият апарат на най-голямата в света империалистическа военна машина е мобилизиран срещу Манинг. “Гей герой”, вярно или не за Манинг, е метафора, стратегически използвана от адвокатите, фокусирани върху подкрепата на една уязвима личност. Активистите и журналистите твърдят, че случаят Манинг илюстрира агресивната кампания на администрацията на Обама за заглушаване на опонентите на империалистическата война на САЩ. Траекторията на случая Манинг е свързана и с неуспеха на широкото ляво антивоенно движение в Съединените щати. Такова движение би трябвало да се противопостави не само на всички форми на военна окупация на САЩ, но и срещу факта, че гей-войниците, жертвите на изнасилвания и преследваните хомосексуалисти са мобилизирани в подкрепа на империалистическата война. Неспособността на антивоенните организатори и активисти да оглавят една широка обществена съпротива срещу нескончаемата война обрече Манинг да действа сама. Отстраняването на левите политици, особено на антивоенните политици от формациите на неолибералното социално движение, консолидацията на корпоративните медии, както и ликвидирането на реформаторските движения от правителството на САЩ, доведе до изолацията на Манинг.

Изявлението на Манинг след присъдата  ясно показва антивоенните аспекти на нейната борба: „В нашето старание да убием врага, ние мислено приемаме изтезанието. Държим хора в Гуантанамо години наред без правова процедура. Необяснимо защо си затваряме очите пред изтезанията и екзекуциите на иракското правителство. И сме в състояние да преглътнем безброй други действия в името на нашата война срещу тероризма. Патриотизмът често е боен зов, който се разнася гръмогласно, когато властимащите защитават действия, чиято морална стойност е под въпрос. Обикновено, когато тези призиви към патриотизма заглушат всички базирани на логиката разногласия, американският войник получава заповед да изпълни някоя зачената в грях мисия.”

В това изявление Манинг всъщност посочва, че войниците са натоварвани с мръсната работа на империята. Манинг фокусира вниманието върху своя отказ да продължи да играе тази роля, но също и върху това, че нейният сегашен образ на преследван враг е продължение на тази роля. След произнасянето на присъдата на Манинг и подаването на нейната молба за помилване и за поддържащо транс-лечение в затвора, проблемът е как да се обоснове съпротивата срещу войната по начин, който едновременно да отхвърля условията на мултикултурния империализъм и заедно с това да придвижва напред борбата за освобождаване на транссексуалните. След осъждането на Манинг и публичното й изявление, затворниците от подкрепящата мрежа Black and Pink казаха: „Когато се борим за здравето на Челси Манинг, нека не забравяме борбата за нейната свобода. Когато се борим за свободата на Челси Манинг, нека не забравяме да се борим за освобождаването на всички затворници. Затворническият индустриален комплекс на Съединените щати функционира като инструмент за доминиране и  контрол, който краде живота на бедните, цветнокожите, ЛГБТХ, нетрудоспособните и тези, които се противопоставят на насилието на правителството. Борбата за Челси Манинг е част от борбата за отмяна на углавното преследване, част от борбата за деня, когато ще живеем свободни от полицията, военните, съдиите и затворническите килии.“

Проектът Sylvia Rivera Law Project (SRLP) публикува изявление, отхвърлящо нездравата воайорска фиксация на медиите и публиката върху историята на Манинг и призовава за фокусиране на вниманието към системното насилие в затворите, извършвано над транссексуалните и полово различните хора. Случаят Манинг не е изключение, преживяното от нея трябва да се разглежда в контекста на расово-половото държавническо насилие. Транссескуалните в затвора имат не само проблеми с достъпа до здравна помощ, но са подложени и на засилен полицейски надзор. Дрехите, които носят, прическите, по-големите грижи за външността, телата им, маниерите и самовъзприятието се възприемат критично и биват контролирани. Всяко отклонение от нормата може да предизвика физическо посегателство от страна на охраната или от другите затворници. Легална “защита” се постига трудно, тъй като в затворите трудно се следи за съблюдаването на закона.

Политическите рамки, поставени от SRLP и групата Black & Pink са за транссексуална справедливост в контекста на широка социална, икономическа и расова справедливост, главно под формата на отмяна на наказателното преследване в затвора и армията. Това контрастира с визията и работата на най-известните и добре обезпечени ЛГБТ организации в Съединените щати. През изминалите няколко години тези организации, като адвокати на тясна платформа за гей-права, са имали много причини да декларират победи и напредък. Щумно приветствани бяха: отмяната на DADT, съдебното решение на делото Пери срещу Браун по Предложение 8 в Калифорния, добилата широка известност реч на Хилари Клинтън “Гей-правата са човешки права”, съобщението, че жените  могат да служат в пехотата на военните сили на САЩ, отменянето на Закона за защита на брака от Върховния съд и заявленията на Обама за гей-браковете и движението “Стоунуол”  по време на номинирането му на Националната конвенция на Демократическата партия и при тържественото му встъпване в длъжност. Критиците междувременно изхабиха много мастило да анализират как се е появила „забележителната” програма за гей-права, която е сведена главно до “свободата” да сключваш брак, “правото” да служиш в армията, обещания за равни възможности (да се бориш за временни работни места със замразени заплати). Тази програма е изработена от беззъбия анти-дискриминационен правен режим на САЩ. Критиците твърдят, че този “напредък” не е насочен срещу насилието, пораждано от хомофобията и трансфобията.

Изграждането на анти-хомофобна политика, която се  съгласува с милитаризма и го допълва, обслужва няколко основни цели. Тя дава възможност на публични личности като Обама и Клинтън да се изправят в защита на един актуален казус, като в същото време отстояват твърдо имперските си и расистки императиви.

                             “Pinkwashing” - кампания за отвличане на вниманието

Дебатите в средите на феминистките активисти по повод на криминализирането на насилието в САЩ продължават да се разгарят, антирасистката критика на масовото вкарване в затворите се разгръща все по-широко. Две антологии, издадени от организацията INCITE: Цветнокожи  жени срещу насилието, Цветът на насилието (2006) и Революцията няма да се субсидира (2007), осигуряват важен материал за разпалването на тези дебати. И двете книги анализират неуспехите на правоохранителния подход към сексуалното и джендърно насилие и изследват как във феминистката дейност против насилието започват да доминират аспектите на криминализирането, въпреки противопоставянето от страна на цветнокожите жени и имигрантките. Публикуваната през 2011 г. антология Революцията започва у дома подкрепя активистите, които се противопоставят на насилието срещу джендърните и сексуални партньори, използвайки стратегии, които не се облягат на полицията и съда. През последните десет години се наблюдава нарастващ брой финансирани чрез стипендии програми и проекти на учени и активисти, развиващи феминистки, хомосексуални, транссексуални,  анти-криминализационни и анти-затворнически теми. Някои от тях директно се опълчват против режимите на разгръщане на криминализирането, включително законите , които забраняват членовете на криминалните органи да участват в обществени мероприятия, и законите, регулиращи използването на оръжия. Някои се противопоставят и на проектите за строеж на помещения за следствени арести и затвори. Други са разработили програми, подкрепящи днешните хомосексуални и транссексуални  затворници и помагащи на излизащите от затвора да направят преход към нормалния живот и да намерят жилище и предмети от първа необходимост. Други активисти работят по декриминализационни проекти, опитвайки се да спрат потока от хора към затворите чрез противопоставяне на законите за използване на наркотични вещества, закона за трите престъпления и други ключови механизми водещи до бързото увеличение на затворите през последните четири десетилетия. Много хора работят по превантивни стратегии за решаване въпросите на първопричините за сексуалното и джендърното насилие чрез прилагане на мерки срещу бедността и ангажиране в организирането и провеждането на политическа просвета. Има бум на програми и практики за реагиране на оскърбленията и насилието, без да се разчита на полицията или съда, с презумцията, че тези институции увеличават насилието и опасностите, вместо да ги ограничават.

Tерминът “pinkwashing”(кампания за отвличане на вниманието) най-често се използва за описание на стратегията, която израелското правителство прилага напоследък, за да си извае образ на “модерна демокрация” чрез акцентиране върху своята прогресивна политика за признаване на гей-правата. Факт е, че  еднополовите бракове не са забранени в Израел и че на хора от ЛГБТ-средите е разрешено да служат в израелската армия. Израелското Консулство е финансирало турове на израелски активисти по гей-права до САЩ, за да разпространяват този имидж, съдействало е на Израел да се рекламира и изтъргува като “рай за гейовете” и любима дестинация за гей-туризма, и е извършило ислямофобско представяне на арабските и мюсюлманските страни и техните жители като хомофобни – това също е част от неговата дейност по pinkwashing. Анти-pinkwashing активистите и учените водят хронология на тези събития, представяйки ги като пропаганда, целяща да прикрие бруталната реалност на продължаващото израелско заграбване на земя и ресурси от палестинците, израеската система на апартейд, обсадата на Газа, стената, която продължава да строи, за да ограничи движението през Палестина, продължаващата подкрепа за заселниците и други ежедневни чудовищни престъпления. В световен мащаб никнат анти-pinkwashing организации, които се ангажират с просвещаване на обществеността, както и с директно противодействие и стремеж да се попречи на дейностите по pinkwashing. Част от тези дейности е подборът на спонсорирани от израелското правителство pinkwashing филми на филмови фестивали и спонсорирани от израелското правителство pinkwashing семинари. Някои от тези дейности, особено в Съединените щати и Канада, акцентират върху това, че правителствата на тези страни подкрепят израелския режим на насилие и това е свързано със собствения им продължаващ заселнически колониализъм.

Анти-pinkwashing дейностите оспорват и мнението, че еднополовите бракове и участието на ЛГБТ във военната служба са добри мерки на анти-хомофобия. Те също подлагат на съмнение начина, по който институциите на брака и военното дело работят за  развитието на расизма и колониализма в Израел.

Pinkwashing се използва също и за оправдаване на военна интервенция и/или за прикриване и отвлечане на вниманието от насилнически злодеяния. Пример за това е внезапният фокус на Обама върху гей-правата и гей-браковете по време на втората му кампания за президент. Така той се стреми да избегне критиката заради въведената от него война с дронове, постигнатите нива на депортиране, неуспеха му да затвори Гуантанамо, катастрофалните войни в Ирак и Афганистан, подкрепата му за мерките на жестоки икономии, скандалната му помощ за банките, изпаднали  в затруднено положение и дейността му като лидер на страната с най-много затворници в света.

Друг пример за  pinkwashing е разпространението на изображения, представящи гейове, обесени в Иран – използва се, за да се оправдаят призивите за военна интервенция. Pinkwashing беше и когато Лаура Буш насочи вниманието върху „тежкото положение на афганските жени” и описа войната срещу тероризма като “борба за правата и достойнството на жените.” 

Докато тази статия отива за печат, вече ще бъде очертан нов хоризонт на про-военния ЛГБТ-активизъм: борбата за включване на транссексуалните във военна служба. В следващите години ние без съмнение ще бъдем заливани с образи и истории за храбри патриотични транссексуални, убиващи терористи. Може би ще се появи следващата Челси Манинг и следващият рунд на традиционната войнишка сага с транссексуален войник. Тази сага ще се използва по начини, които няма да оспорват воденето на война или трансфобията, но ще използват транссексуалното “равенство” за съхраняване образа на империалистическата справедливост. И след като тази борба бъде спечелена, а забраната за участието на транссексуалните  във военните действия бъде премахната, тази бъдеща Челси Манинг може по същия начин да бъде игнорирана или очернена от про-военния апарат, който уж се бори за нейното “право да служи”.

Дийн Спейд (Dean Spade) е доцент във Факултета по право на Университета в Сиатъл. Участник в проекта „Връзка с традицията“ на Колумбийското висше училище по право. Автор на книгата: „Нормален живот: административно насилие, критична транс-политика и правни ограничения”.

Крейг Уилс (Craig Willse) е асистент по културология в George Mason University. Фокус на изследванията му са проблемите на неолиберализма, урбанизма, биополитиката и феминизма. Съветник е на организацията „Студенти срещу израелския апартейд”.

От няколко години Дийн Спейд и Крейг Уилс правят съвместни изследвания и проекти. Сред най-известните им публикации са „Бракът никога няма да ни освободи”, ”Ние сме родени в пламъци”, "Пред границата на престъпленията на хомофобите: една радикална критика”. Статията им „Полът и войната в епохата на мултикултурния империализъм” е публикувана през 2014 г. в списание QED: A Journal of GLBTQ Worldmaking.

Превод от английски език: Иглика Митева и Яна Спасова