Полът и войната в епохата на мултикултурния империализъм

Манинг – пробив в кампанията за налагане образа на гордия, смел и привлекателен транс-военен

На 21 август 2013 г. воененият съд на САЩ осъжда Челси Манинг на 35 години затвор заради изтичането на поверителни американски военни документи в Уикилийкс. На следващия ден Манинг публикува изявление, в което прави публично признание, че е транссексуална жена. Признанието на Манинг се случва в началото на едно лято, през което ставаме свидетели на национален дебат за мястото на транссексуалните в армията. През юни Кристен Бек влиза в заглавията на новините с нейните мемоари Warrior Princess: A U.S. Navy Seal’s Journey to Coming Out Transgender (Принцесата Войн: Пътешествие на един тюлен от американския флот към транссексуалността). През юли Палм център (Palm center) - водеща организация, воюваща за отмяна на закона "Не питай, не казвай" (DADT - Don't ask, don't tell), обявява нов  многогодишен проект, фокусиран върху военната служба на транссексуалните. На 23 август новинарските емисии обявяват, че полковник Дженифър Притцкер е признал транс-сексуалността си. Притцкер е наследникът-милиардер на веригата хотели „Hyatt” и основател на “The Tawani Foundation”. Фондацията му е дарила 1,35 милиона долара на Палм център за дейности, свързани с интеграцията на транссексуални военни. Това е най-голямото транс-дарение, правено някога.

Признанието на Манинг от 22 август обърка организациите за защита правата на ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър) - те и до този момент запазват мълчание по нейния случай.  Организации като Кампания за правата на човека и Националната работна група за проблемите на гейовете и лесбийките (NGLTF) не казват нищо за нея между годините на първоначалния й арест и издаването на присъдата от 2013. Някои транс-застъпници, като Дру Левассер от Правна защита Ламбда и Мара Кейслинг от Национален център за транссексуално равноправие, пестеливо обясняват защо не са се застъпили за нея преди официалното изявление, че е транс-сексуална жена. Веднага след официалното публично признание на Манинг, че е транссексуална и след полемиката в медиите с доминиращи настроения срещу транссексуалните, Кампанията за защита правата на човека, Националната работна група за проблемите на гейовете и лесбийките и други организации публикуват стратегическо изявление, с което заклеймяват трансфобията. В същото време остават безкритични относно обвинението и присъдата на Манинг.

Междувременно Кристен Бек прави публично изявление, наричайнки Манинг „лъжец, крадец и предател и срамно петно за мечтата на д-р Мартин Лутер Кинг“. Бек дори предполага, че в действителност Манинг не е транссексуален, но се представя за такъв, за да получи специално отношение в затвора.  

Манинг е голяма дилема за активистите на ЛГБТ организациите и искането им за включване на транссексуалните в американската армия след отмяната на "Не питай, не казвай" (DADT). Тя (той) е герой за онези, които се противопоставят на милитаризма на САЩ. След ареста й тези хора и организации полагат усилия да я представят в будеща съчувствие светлина, като често разчитат на фигури и метафори, разработени от провоенни и анти-"Не питай, не казвай" (DADT) застъпници. Точно в този момент, когато транс-кампанията за включване в армията е разработила и въвела образа на гордия, смел и привлекателен транс-военен, Манинг се превърна в транс-военна фигура, която не може да бъде пренебрегната, но същевременно не успява да се впише в безпристрастно патриотичните, про-военни дискусии на кампаниите за включване на транссексуланите в армията.

В тази статия разглеждаме историческия контекст на случая Челси Манинг. Разглеждаме делото Манинг редом с обвинението в изнасилване на Джулиан Асанж в Швеция и речта на Хилъри Клинтън за правата на хомосексуалните по света. Отразяваме и взаимоовръзката между дискусията за човешките права, жертвите на престъпления и държавния апарат за насилие на расово-полова основа.

Империализмът и милитаризмът винаги вървят ръка за ръка със сексуално и полово свързани проекти, които използват сексуалността, пола и семейните норми като технология за вмешателство и насилие. Като разглеждаме случаите на Манинг, Асанж и Клинтън взети заедно, изследваме възникването на разновидност на феминистка и антихомофобска политика, която се съчетава с американския военнен империализъм. Тази военна сексуална политика изисква портретно описание на конкретни будещи съчувствие жертви на хомофобията и сексуалното насилие и едновременно с това предлага апарат за насилие на расово-полова основа като противодейстие на насилието, с цел да оправдае своето разрастване.

В момент, когато транс-кампанията за включване в армията е разработила и въвела образа на гордия, смел и привлекателен транс-военен, Манинг се превърна в транс-военна фигура, която не успява да се впише в безпристрастно патриотичните, провоенни дискусии на кампаниите за включване на транссексуланите в армията.

Разглеждаме случая Манинг редом с тези на Аснаж и Клинтън като пример за това как създаването на феминистка и гей политика, съчетани с милитаризъм, обслужват американските неолиберални военни и имперски проекти – как правата на жените и тези на ЛГБТ се вместват в инструментариума на защитниците на борбата с тероризма. Будещите съчувствие образи на жертви на насилие и дискриминация,  които тези политически проекти създадоха – изнасилената жертва, преследвания хомосексуалист, войникът гей и най-срещаните напоследък - транссексуалните войници, се използват по начини, които не просто не облекчават страданието в ситуациите на хетеропатриархално насилие, но дори подкрепят апарата, който произвежда това насилие. За някои форми на насилие се говори гласно, а други се заглушават, посредством създаването на  такива образи. Политиката на наказателен феминизъм и хомо-национализъм е особено очевидна и активна в настоящия момент.

Речта на Хилъри - от сферата на чувствата и общоприетото към сферата на войната

На 26 декември 2011 г., тогавашният държавен секретар Хилъри Клинтън изнесе реч, в която заяви, че "гей правата са човешки права". В тази реч става ясна взаимовръзката между съвременните искания за гей права и неолибералния милитаризъм и империализъм. Тя представя в изчистена форма американската борба с тероризма като война между култури и ценности. В речта на Клинтън се различават три ясни, но взаимно свързани теми – човешките права, американската вътрешна политика и американските имперски военни интервенции.

Хилъри Клинтън използва правата на гейовете и лесбийките, за да прокара идеята, че САЩ е световният полицай, налагащ в световен мащаб демокрацията. Правата на гейовете действат като новo оправдание за тази имперска роля - оправдание, което много добре се вписва в антиарабските и антимюсюлмански идеи, разработени по време на войната против тероризма и илюстрира арабските и мюсюлманските страни като по-сексистки и хомофобни, в сравнение със САЩ, европейските страни и Израел. 

Да си прогей не само означава да си провоенен, означава също да си „въоръжен“

Изнесена в седмицата преди Деня на човешките права, честван със спонсорството на ООН, речта “Гей правата са човешки права“ придобива специална тежест и значение. Поставяйки я в контекста на международно признато събитие, Клинтън придвижва правата на хомосексуалисите от сферата на частното към сферата на общоприетото: като основното й послание е, че правата на хомосексуалистите не засягат само тях самите, а всички нас или поне, както ще видим, онези от  нас, които съставляваме глобалното човешко общество. Клинтън започва речта си, като изтъква универсалната основа на човешките права и посланието на „Всеобща декларация за правата на човека“ от 1948: „Всеобщата декларация за правата на човека  прокламира една проста и силна идея - всички човешки същества са родени свободни и равни по достойнство и права. И от тази декларация става ясно, че правата не се дават от правителството, те са рождено право на всеки човек. Няма значение в коя страна живеем, кои са нашите лидери или дори кои сме самите ние. Тъй като сме човешки същества, следователно имаме права. И понеже имаме права, правителствата са длъжни да ги защитават.“

Това, разбира се, замъглява истинския геополитически контекст на преразпределяне на световните сили след Втората световна война, отслабването на традиционната европейска империя, консолидирането на империята на САЩ като доминираща световна сила и поделянето на сфери на военно влияние и контрол върху това, което ще се превърне във фронтова линия на Студената война. Тази история се отхвърля и отново се прокарва класическия социално приемлив мит за представителната демокрация – хората са на първо място, а правителството трябва да им служи.

След това Клинтън измества фокуса от всеобщото към конкретиката на гей правата. Тя прави това умело, като говори за хомосексуалността чрез косвени внушения. „Днес искам да говоря за работата, която остава да свършим в защита на една група хора, чиито човешки права все още се отричат в твърде много части на света. Те са невидимо малцинство по много начини. Те биват арестувани, бити, тероризирани и дори екзекутирани. Много от тях понасят презрение и насилие от своите съграждани, докато властите, които трябва да ги защитават, твърде често отвръщат глава встрани и дори участват в тормоза. Отказват им се възможности за работа и обучение, пропъждани са от домовете и държавите си и са принуждавани да потискат или отричат кои са, за да се предпазят от вреда.“

В края на речта си Клинтън назовава този нов обект на човешки права: „Говоря за хора, които са гей, бисексуални и транссексуални.” За да изгради своя аргумент, че „гей правата са човешки права“ – или, с други думи, да пренесе хомосексуалността от конкретното към общоприетото - Клинтън представя поредица от аналогии, извадени от американския контекст: жените, афроамериканците и накрая, гейовете. Този ловък ход изолира хомосескуалността като отделна и различна форма на пол и раса.

Тази теза намира отзвук в скандалната корица на списание The Advokate, която заявява  „Геят е новия чернокож“ в отговор на откъса от „Предложение 8” по времето на историческия избор на Барак Обама за президент. Така, от една страна, гейовете се кодират като бели, но и се внушава, че античернокожият расизъм е останал в миналото и че е нещо вече уредено от американското законодателство. Следователно САЩ могат да действат като световен лидер по човешките права. Така Клинтън затвърждава, че историите за прогреса са възможни (всеобщият ход на времето напред и нагоре) и отправя един вид призив: „Сега е времето за гей правата”. И вместо да наруши дискурса за общовалидността на човешките права, този нов гей-момент вкарва хомосексуалността в общовалидното и потвърждава тази общовалидност. Тезата й потвърждава ролята на САЩ като арбитър на общовалидността, което се прокрадва в размахването на пръст, което Клинтън отправя към други нации, които изостават в това общовалидно, хомосексуално настъпление.

 На дневен ред: хомосексуалността и „прогресивният“ неолиберализъм

Речта не само служи за повторно общовалидиране на човешките права и за потвърждаване ролята на САЩ като арбитър на общовалидното. Тя също така оказва влияние във вътрешно-политическия контекст, част от повторното позиционирането на администрацията на Обама като про-гей в надпреварата му за втори мандат. Промяната на по-ранната и неясна позиция на Обама имаше за цел да го различи от републиканците (което често е много трудно) и да бъде в крак с някои променящи се течения на националното държавно право. С тези си действия това допринесе за традицията на Демократическата партия, твърдо създадена от администрацията на Бил Клинтън: да определя имперското, расистко, държавно насилие като нещо прогресивно. Ако ДАДТ е организацията, която прави първите прогей стъпки, то с нейното отменяне Обама си спечелва име на първият гей президент на Америка (препратка към факта, че неговият неолиберален предшественик вече е бил наречен първият черен президент). Този вътрешнополитически, насочен към нова група избиратели дневен ред става по-очевиден с речта на Обама пред Демократичната национална конвенция през лятото на 2012 г., а впоследствие, когато той говори за „гей американци” в своята реч при встъпване в длъжност през януари 2013 г.

Фактът, че това допринесе Клинтън да бъде отново заклеймена преди кандидат-президентската кампания през 2016 г., се вижда особено добре и в „Съобщения от Хилъри“ - интернет миймовете от 2012. В тези миймове предишната старомодна първа дама може да бъде видяна с модерна конска опашка и яки дизайнерски слънчеви очила. Тази идея на двама журналисти от прогей медии няма за цел да внушава конспирация, а да обедини интересите на белите, гейовете и неолибералите.

Милитаризиране на прохомосексуализма

За да разберем третата цел на речта, свързана с американските военни интервенции за влияние, ние отново се връщаме до общовалидното и конкретното. Речта ни връща към дебатите за културния релативизъм през 80-те и 90-те години, въпреки че в крайна сметка ги отрича: „Третият и може би най-предизвикателен въпрос изниква, когато хората изтъкват религиозни или културни ценности като причина да нарушават или да не нарушават правата на ЛГБТ гражданите. Това не се различава от оправдаването на жестоки практики спрямо жените като зловещи убийства, изгарянето на вдовици в Индия или женско обрязване. Някои хора все още защитават тези практики като част от културната традиция, но насилието над жени не е част от културната традиция, то е престъпление. Също както и робството - това, което навремето беше оправдавано като осветено от Бога, сега се отхвърля като безкрупулно нарушаване на човешките права.”

Тук Клинтън още повече разтяга преносния смисъл на думата „прогрес“, като се опира на категоричното скъсване с робството от миналото и успешно игнорира съвремените последици - целенасоченото масово хвърляне на чернокожи в затвори в САЩ и бекрайното расово и икономическо разделение на бедни и богати. След това Клинтън минава към реалната функция на общовалидния дискурс с цел да определи кой и какво не може да бъде погълнато от общопризнатото.

За да добием представа как работи този модел, нека разгледаме изследването за човешки права в „Шокиращата доктрина” от Наоми Клайн. В своя анализ на ролята на военната окупация и войната в налагането на икономически промени Клайн разглежда появата на „нарушаване на човешките права“ като идея и област на изследване. Клайн отбелязва, че през 1973 г. авторът на неолибералната политика Фридман получава Нобелова награда за икономика. Това се случва в средата на бруталния режим на Пиночет за налагане на плановете на Фридман по време на очевидното опровергаване на тезата за невидимата ръка. Следващата година "Амнести Интернешенъл" печели Нобеловата награда основно за работата си върху нарушаването на човешките права в Чили и Аржентина. Клайн твърди, че „новопоявилото се международно движение за човешки права, като се фокусира върху тясно специфични нарушения, а не върху политико-икономическите мотиви в основата им, набира сила и оставя зад себе си икономическия аспект. Но фокусирайки се основно върху престъпленията, а не върху причините за тях, Движението за човешки права също така помага на идеологията на чикагската школа да избяга от своята кървава лаборатория, като остане невредима“.

Как се случва това? Заради начините, по които Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. е използвана като политически интрумент в Студената война, Амнести развива политика на „безпристрастност”. Позицията на Амнести, емблематична за движението за правата на човека по онова време е такава, защото нарушаването на човешките права е всеобщо зло - не е необходимо да се определя защо се случват тези злоупотреби, но е важно да се документират колкото се може по-старателно и правдоподобно.

В днешно време човешките права се защитават от тези военни комплекси, които най-много ги нарушаваха и могат сега да ги изтъкват като оправдание за своите военни интервенции. Към края на речта на Клинтън военната логика става по-очевидна, а така също и фактът, че не всички хора и региони се считат за част от човечеството. Разбира се, вътре в страната расово по-нисшите и местното население правят изключение от този план, въпреки разказа на Клинтън за американския прогрес. Този разказ се изправя лице в лице с доказателствата за нарасващата расова и икономическа пропаст, за непрекъснатото полово неравенство при наемането на работа, за разминаването в заплащането и благосъстоянието на расовите прослойки. Но тук виждаме как универсалното понятие за човека е поставено сред външни заплахи. Клинтън преминава към език на мобилизация и заплаха: „Тази сутрин във Вашингтон президентът Обама подготви първата стратегия на правителството на САЩ, посветена на борбата с нарушаването на човешките права на ЛГБТ в чужбина. Като продължение на усилията на Държавния департамент и правителството, президентът нареди на всички правителствени агенции на САЩ в чужбина да се ангажират с борбата срещу криминализирането  на статуса и поведението на ЛГБТ, да увеличат усилията си за защита на узязвими ЛГБТ бежанци и търсещи убежище, да гарантира нашата продкрепа и съдейства за защита на правата на ЛГБТ, да направи списък на международните организации, които се борят срещу дискриминацията и да даде незабавен отпор на злоупотребите срещу ЛГБТ хората.“

Забележете какви думи са използвани в речта: „стратегия“, „борба“, „незабавен отпор“, „да се ангажират“. Тук преминаваме от сферата на чувствата и културните аспекти в сферата на войната. И къде ще се случи този ангажиран, незабавен отпор от името на ЛГБТ? Във „враждебните места“, както ги нарича Хилари Клинтън.

Да си прогей не само означава да си провоенен, но означава също да си „въоръжен“. Да си антигей се приема не просто като културно-ретроградно, но като заплаха за националната сигурност. В това се състои работата на дългата световна борба с тероризма - да превърне едно културно различие (етническо, расово, геополитическо - в зависимост от контекста) в заплаха за сигурността. Според учените Язбир Пуар и Амир Раи това е една обновена стратегия на дългия исторически ориентализъм.

И така, речта на Хилари внася западен дух в про-хомосексуализма и ориенталски - в хомофобията, в контекста на непрекъсната, необявена война.

За да завършим тази част, трябва да отбележим, че Клайн твърди, че в рамките на режимите на човешките права, които превръщат войната и икономическата експлоатация в норма, мъчението винаги играе определена роля: „Широко разпространеното насилие над затворници е в действителност един съвсем прост белег, че политиците се опитват да наложат една система (била тя икономическа, религиозна или политическа), която се отхвърля от огромния брой хора, които те управляват. Както еколозите разпознават една екосистема, според това дали в нея присъстват определени видове растения или птици, така и мъчението е белег на един режим, който е ангажиран дълбоко в основата си с един антидемократичен проект, независимо че този режим е взел властта чрез избори.“

Случаят с Челси Манинг е само още един пример за приемането на мъчението като норма както във военните затвори в чужбина, така и в килиите на САЩ.

Дийн Спейд (Dean Spade) е доцент във Факултета по право на Университета в Сиатъл. Участник в проекта „Връзка с традицията“ на Колумбийското висше училище по право. Автор на книгата: „Нормален живот: административно насилие, критична транс-политика и правни ограничения”.

Крейг Уилс (Craig Willse) е асистент по културология в George Mason University. Фокус на изследванията му са проблемите на неолиберализма, урбанизма, биополитиката и феминизма. Съветник е на организацията „Студенти срещу израелския апартейд”.

От няколко години Дийн Спейд и Крейг Уилс правят съвместни изследвания и проекти. Сред най-известните им публикации са „Бракът никога няма да ни освободи”, ”Ние сме родени в пламъци”, "Пред границата на престъпленията на хомофобите: една радикална критика”. Статията им „Полът и войната в епохата на мултикултурния империализъм” е публикувана през 2014 г. в списание QED: A Journal of GLBTQ Worldmaking.

 (Следва продължение)

Превод от английски език: Иглика Митева и Яна Спасова