Хазарски некролог

При това положение не ми остава нищо друго, освен да публикувам този некролог от името на неговите автори &ndash; хазарите, както личи от текста на това прощално послание към техния последен летописец и защитник.<br /><br />Милорад Павич е мъртъв. Мъртъв! Колко странна дума за писател. Странна, защото животът и смъртта са също такива играчки за писателя, както и всички други неща. В своя свят, който е неговият истински живот, писателят може би е убивал и възкресявал стотици пъти своите герои, забавлявайки се с живота и смъртта им, а ето че сега самият той слага глава на дръвника, сякаш за да изкупи вината си пред тях. Да, смъртта на някое обикновено двуного най-често не поражда въпроси към вечността и Бога и човечеството я отминава равнодушно, но когато умира светъл, божествен дух, това ни кара да настръхваме. Как! Нима Словото може да отиде в ковчега? Нима тази уста, сладка като мед, може да занемее, нима божественото в тези очи може да стане стъклено и студено? В такива случаи странните условия на нашето пребиваване на земята стават още по-скандални и нощта на човешката съдба надвисва още по-черно и заплашително над нас.<br /><br />И все пак трябва да признаем, че този случай е по-различен. Има нещо, което ни успокоява и дори ни кара да се усмихваме; нечия ръка сякаш ни потупва приятелски от гроба. Някой ни намига. Павич и смърт? Каква странна шега! Всъщност напълно в духа на самия Павич. Разбира се, от другата страна на телефонната линия не можех да бъда аз, нейният мъж, защото вече четиридесет дни почивах на белградските гробища на ул. &ldquo;Рузвелтова&ldquo; 50 &ndash; заявява той в един свой роман. &ndash; Тъй като минаха първите седмици от смъртта ми, моята жена, по-точно вдовица, направи панихида и замина за село Баби в подножието на Космай, където имах семейна къща. Да, при Павич никога не можеш да бъдеш сигурен в нищо и най-малкото в това дали неговото внезапно изчезване от живота не е само екстравагантен сюжетен ход в поредния роман, който е замислил.<br /><br />И без това е разменил отдавна местата на реалността и нереалното, живота и смъртта, така че какво му струва да превърне гроба в източник на нови приключения? Погребан бил в Търнов, близо до Неретва &ndash; подхвърля той небрежно за един герой от &bdquo;Хазарски речник&rdquo;. &ndash; Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила &ndash; двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо &ndash; свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му послужи, човекът познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов. &bdquo;Приятелю &ndash; отговорил му Акшани, &ndash; аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам всичко. Само кантар не ми искай, защото повече не мога да меря. Тук съм винаги, само на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гроба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш...&ldquo;. Човекът си взел вилата и си тръгнал обратно за дома, но по пътя го нападнал глиган, който откъснал парче от пояса му. Когато се прибрал в Неретва, отишъл на 11-ия петък, разкопал гроба и видял там Акшани... &bdquo;Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Солун, но не го сторих, а ти помогнах&rdquo; При тези думи Акшани се засмял и неретвенецът видял в устата му парче от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв. Вкъщи неретвенецът оставил оръжието и потърсил двурогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Акшани, той му бил откраднал вилицата... Според друго предание Ябир ибн Акшани изобщо не бил умрял.<br /><strong><br />Същото можем да кажем и ние: според нашето предание Павич изобщо не е умирал. Тъй смятат хазарите за автора на &bdquo;Хазарски речник&rdquo;.</strong><br /> <p>Ето защо от името на нашия хазарски народ поднасяме тези няколко думи като скромно цвете на нашия летописец... Как разбираш, че си хазарин? Павич описва тъй хазарската душа: Тя има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, и тя хвърля две сенки &ndash; надясно и наляво. Това сме ние &ndash; хора, които не са никога нито от едните, нито от другите, живеещи назаем, винаги чужденци и гости на тази земя. Живеем само в мечтите си, събираме сенки, ловим сънища. Нашата родина е пустинята, нашата субстанция е солта... Строим стени от сол между една пустиня и друга и в собствената си столица сме изгнаници... В Итил, хазарската столица, има едно място, където двама (може и съвсем непознати хора), като се разминат, си разменят името и съдбата и продължават живота си с разменени роли, все едно че са си сменили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има най-много хазари.<br /><br />Ще разбереш, че си хазарин, когато прочетеш Павич или може би когато се окажеш сам сред солта в пустинята и животът обърне към теб хазарското си лице и ти покаже хазарската си същност. Хазарското дреме във всеки евреин, българин, германец, унгарец... Другите народи не признават нашето съществуване и дори в собствената си хазарска пустиня нямаме право да се наричаме с името си. В хазарската държава гърците са под защитата на християнския закон, евреите &ndash; на еврейския, арабите &ndash; на исляма. Но в южните провинции, където има гърци, или в западните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отличията се дават само на представителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези провинции и окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях хазарите са толкова, колкото и в останалите. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава нито троха. Да, така е. Като сенки се промъкваме между другите хора, винаги чужди, апокрифни люде, криптонарод, чужденци в собствената си родина, пришълци в къщата си, гости на собствената си маса от сол...<br /><br /><strong>Хазарин е всеки, който гледа през нещата и вижда нещо друго зад тях; който смята, че действителността е сън, от който трябва да се събудиш.</strong> Целта на ловците на сънища е да проумеят, че всяко събуждане е само стъпало в последователното освобождаване от съня. Който проумее, че неговият ден е само чужда нощ, ще търси истинския ден, който дава възможност за истинско събуждане от собствената действителност, както се събуждаме от сън, а това води до състояние, в което човек е още по-буден, отколкото наяве. Тогава най-сетне ще види, че е едноок в сравнение с двуоките и сляп в сравнение с будните. Ето защо се случва да скърбим, че сме живи, и да се радваме на смъртта, която ни буди... Подобно на Набоковия герой, и хазаринът може да каже за себе си: По погрешка съм попаднал тук, в затвора на този грамаден, пъстър свят: солидно на вид изделие на занаятчийското изкуство, а всъщност призрак, пародия, грешка.<br /><br />Милорад Павич е мъртъв. Почина последният ни летописец. Ще запалим за него на нашата хазарска Задушница по една хазарска свещ от сол с трепкаща хазарска сълза вместо пламъче. А нали за нас всеки ден е Задушница, защото въпреки привидната материална действителност &ndash; тя не е по-реална от фикциите на Павич &ndash; всеки от нас е само сън, само една хазарска душа...</p>