- 22 Юли 2021
- 532
- 140
Публикуваме мнение на нашия читател Светослав Ангелов*, изпратено на електронната ни поща [email protected]. Преценихме, че това е текст, който представя интересна гледна точка и би могъл да предизвика дискусия.Социализмът е в настъпление. Това е факт. За правителства със силно социални програми гласуват не само в страните от бившия социалистически блок, за такива гласуват из цяла Европа. В САЩ дори избраха за президент човек, който предлагаше реформи в посока социализация на обществото. Европейският съюз работи на социалистически политически и икономически принципи. Той не е общ пазар с повече възможности, като какъвто се опитваха да го представят в началото. Това вече е само част от целите. Европейският съюз е централизирана система за икономическа социална помощ, в която се взимат едни пари от богатите общества, за да се преразпределят – да се излеят в слабите икономически и социално общества. Тоест Европейският съюз прокарва глобален социализъм.
Това може да означава само едно нещо. Че строителите на Европейския съюз желаят да го превърнат в наддържавно политическо формирование. По-обезпокояващото в тези тенденции е, че те засягат сферата на религиозността. При империите и силно централизираните държави в историята наблюдаваме определени типове социализъм – такава държава е Древният Рим, в който владетелят често купувал лоялността на плебса срещу хляб и зрелища. Богатите патриции с политически претенции имали своята по-голяма или по-малка клиентела – група от верни храненици. При тях наблюдаваме също и стремеж наличните популярни религии да бъда смесвани и уравнявани. Но не толкова с цел взаимен диалог, колкото за да бъдат пригодени да обслужват един общ за империята консолидиращ обществото и сакраментализиращ властта на олигархията свръхкулт. Ако за Рим това е бил култът към императора по подобие на стария египетски култ към фараона, то днес това е вярата в месианския характер и задачи на Тоталната държава, без разлика дали тоталитетът се осъществява от национални правителства или от близки до олигарсите НПО-та, прокарващи философията на доминантната идеология. Разбира се, сега нещата се правят по-фино. Различните религии получават нива на обществена легитимност, доколкото са готови да обслужат (подкрепят религиозно) днешните месиански каузи – екоистерията, феминизма, крайната толерантност и пр. Да обобщим – социализмът винаги поражда религиозен и философски синкретизъм и чрез него той сакрализира себе си.<br /><br />Със социализма ние не можем да се съгласим. Не можем да приемем нормално неговото настъпление. Поради тези точно три причини: 1) претенцията му да преработва религиозните традиции според полезността им за приоритетите, които посочват идеолозите му; 2) унижаването на човека, ограничаването на неговите естествени права заради смътно и на едро дефиниран „обществен интерес” и 3) месианският характер на целите и заявките му, който е същностно богоборчески, понеже подменя Бога и неговия Закон с Държавата и нейната идеология.<br /><br />Политическата десница обаче е в отстъпление. Какво предлагат така наречените десни в България (със света няма да се занимаваме, защото не сме се разхождали из него достатъчно, даже никак)? Не предлагат нищо в замяна, защото се страхуват. Страхуват се, че икономическата и политическа философия на дясното няма да бъде приета добре. Най-многото, за което открито си позволяват да говорят, е да обещаят държавно финансиране на средния бизнес или данъчни облекчения за него (евентуално и за едрия). Това ги прави обаче в най-добрия случай социалдемократи или центристи. Да го кажем направо – десните се страхуват да се заявят като десни. Смятат, че така ще загубят и малкото си популярност. Левицата постоянно печели, защото не се страхува да покаже истинското си лице. Следователно липсата на алтернатива идва от страха алтернативата да бъде предложена. Кой десен ще заяви открито, че е за пълно изтласкване на държавата от икономическия и социален живот на обществото?? А стигне ли някак до властта, прилага десните си възгледи срамежливо и половинчато. Левицата не прави така. <br /><br />Казвайки, че дясното не е истински дясно, казваме нещо твърде ясно. Нека не спестим и друго. Средствата, с които десните се опитват да се противопоставят на комунистическия реванш, са меко казано нелепи. Иска се разсекретяване на досиетата. Посочване на онези, които са били агенти на ДС. Разчита се, че така ще се постигне публично засрамване и съответно осъждане на политическите комунистически ченгета. Случва ли се? Не се случва. Понеже държавата се възприема от обществото като задължително социална, затова и онези, които са работили за една разновидност на социалната държава (напълно тоталитарната), се възприемат като трудили се за общото благо, за обществения интерес, дефиниран от Социалната държава. Обществото е склонно да различава степени на тоталитарност. Обществото обаче не разпознава тоталитарността като нещо лошо в каквато и да е степен, само по себе си. Това се дължи на факта, че десните се свенят да заговорят за реална алтернатива, за пълно и повсеместно раздържавяване. Други призовават да се изгради Музей на комунизма, където режимът да се представя от пошлата и безчовечната му страна и тази антикомунистическа пропаганда да бъде подсилена чрез едно по-дълбинно внушение – той да е наречен именно музей, което ще да значи непременно, че принадлежи безвъзвратно на миналото. Само че един музей на комунизма освен че ще изпълнява целите на първосигнална антикомунистическа пропаганда, няма да принесе нищо повече за общественото самоосъзнаване от това, но и като нищо може да сакраментализира самата близка тоталитарна история, превръщайки я в образци, консервирайки я. Наистина такива отказват да мислят стратегически, в перспектива, да извеждат съжденията си до техния логически край. Ако подобно нещо имаше реален ефект, нямаше младите германци да фетишизират и развяват като знамена реликвите на Третия райх, запазени за тях и "завещани" им от антифашистката пропаганда. Но тези рецепти май им допадат, смятат ги за твърде умни и дръзки, понеже така получават усещането, че свещенодействат. Фактът е явен – чрез едни знакови действия смятат, че ще успеят да се противопоставят на други знакови действия, да овладеят тенденция. Но ние знаем, че символите, без да бъдат основани върху здрави презумпции – философски издържани, практически осъществими и стратегически изпълними идеи, са всъщност релативни и взаимозаменяеми, сиреч лесно стават фетиши. Дотук с такива едни поборници-демократи. Тяхната дясност се разпада, понеже предпочитат да шаманстват (те така разбират културата, по езически – смяната на фетиш с нов фетиш), вместо да мислят дългосрочно за презумпциите и предпоставките.<br /><br />Ако ще критикуваме социализма обаче, то това трябва да стане последователно и същностно, докрай – предпоставките, които го пораждат, светогледните основи, върху които той израства. Смятаме, че ще се справим, само изхождайки от истински десни политически позиции. Защото социализмът е едно от превъплъщенията на социалната идея за държавност. Други такива са комунизмът, национал-социализмът, социал-демокрацията. И евро-либерализмът такъв, който с плуралистическа риторика прикрива своя същностен глобален социализъм, налагащ го чрез мрежа от идеологически лоялни НПО-та и фондации вместо с репресивните механизми на националните правителства. И те се отличават само в степента, в която държавата се изживява като тотална, и в средствата, с които се опитва да го постигне. Общото за всички тях е, че зад всяка стои някакъв тип общностно-центрична и месианска според целите и претенциите си идеология. Всички те се стремят да изградят надиндивидуално, за всекиго и навсякъде справедливо общество. И затова именно можем да кажем, че те всички са следствие от опитите на посткатолическите общества да се еманципират от Църквата. Но тъй като римокатоличеството се характеризира със стремеж да се изгради общество чрез синкретичен закон – християнски принципи, незаконно съчетани с римско право (суверенитет на владетеля или този на мнозинството вместо Божий суверенитет) и гръцка философия (Платонов възглед за „професионално” разделение – четирите прослойки от „Държавата”, вместо индивидуалната свобода на сдружаване), съответно и идеологиите, които наследяват претенциите и стремленията на Римската курия, се опитват да направят горе-долу същото.<br /><br />При либертарианството обаче имаме ясен и последователен стремеж към свиване и изтласкване на държавата от онези области на човешкия социален живот, в които тя няма законно право нито да се меси, още по-малко пък да доминира. Да се спрем на това – либертарианството не проповядва асоциалност, либертарианците всъщност вярват в способността на човека да гради взаимоотношения (икономически, политически и общосоциални) в качеството си на свободен гражданин, без Социалната държава чрез скъпоплатения си и рядко добре образован “експертен апарат” да опекунства върху решенията му и да ги преценява като далновидни или недалновидни. Либертарианският политически строй е отхвърляне на друг суверен освен индивидуалния, а не корпоративен човек. Индивидът е агент на правно действие и в отношението си с другите мери неговата целесъобразност и справедливост. Индивидът е свободен да определя своя интерес и своите цели, доколкото не накърнява естествените права на друг индивид. Това е краят на Институцията, която изземва Божествени прерогативи. Либертарианските идеи в правото и икономиката донасят онази свобода, която първо християнството в чистотата си е възвестило в религиозната област. Либертарианството е законно дете на истинското християнство.<br /><br />Това, че Социалната държава не е в състояние да настойничества далновидно над производствените ресурси, като увеличава и гарантира траен материален просперитет за своите граждани, които постепенно превръща в поданици и зле платена клиентела, вече няма смисъл дълго и обстоятелствено да бъде доказвано. Историята го направи очевидно. Социалната държава поробва и закрепостява свободния гражданин, прави от него зависим човек, намалявайки неговата производителност и унищожавайки вродената му инициативност, като го принуждава да работи или за нейна слава, или за смътно дефиниран обществен интерес. Социалната държава всъщност ограбва труда и изземва производствените ресурси от частните лица (в по-голяма или по-малка степен, според това доколко гледа на себе си като на Тотална), за да ги преразпредели “справедливо”. Това е страшно важно. Затова да го повторим. Социалната държава има претенция, че борави “експертно” с надлична справедливост. Тази претенция съдържа един много сериозен шизофренен заряд. Справедливостта на Социалната държава се определя експертно, според конвертируемите идеологически модели, на които експертите робуват в даден исторически момент и по тях мерят и определят нужното, приоритетното, “обществения интерес”. Значи сме дотук с реалната експертност, щом тя следва идеологемите, а не практическата полза. И значи експертите не са никакви експерти, ами всъщност са шамани. Ако шаманите са еврокоректни, те ще препоръчват пренасочване на материалните блага (но само на благата, защото ресурсите Социалната държава винаги задържа в своя власт, било то според принципа на владеене 100%, било 50 + 1%) към малцинствени етнически и културни групи или групи в неравностойно положение. Ако е наличен националистически ренесанс, имащ достатъчно време и терен, за да се разгърне в противовес на глобализационните тенденции, шаманите на Социалната държава ще пренасочват благата към групи и институции, които национализмът разпознава като подпомагащи неговия утопизъм.<br /><br />Вярата, че държавата само може да управлява ресурсите и да преразпределя благата най-правилно, е вяра в утопия. Историята и реалността показаха обратното – все повече пари и ресурси тя усвоява и все повече пари и ресурси използва (изразходва), за да ги преразпределя. Да завършим с пример – взимат се от мен 100 лв., за да се дадат 10 лв. за лечението на някой наркозависим. Налага се на експертите да лекуват с програми не създадени според практиката и опита, а според модните психологически и философски тенденции, като така те стават изпълнители на идеологическа поръчка, спирайки да са експерти. Ето ви един ограбен – аз и неколцина интелектуално репресирани – бившите експерти. Но да помислим за 90-те лв. разлика. Разликата от 90 лв. се явява “пътни разходи”, за да стигнат 10-те лв. до там, за където е заявено, че са тръгнали (ако въобще стигнат, а не ги пренасочи някой бюрократ към новопоявил се бюджетен дефицит). Извод – държавата прибира моите пари, за да спаси някого най-често от него самия. И още по-обидно – държавата слага ръка на моите пари, за да спаси мен от самия мен, понеже не вярва, че тези 100, 90 или 50 лв. аз лично и доброволно ще ги дам някому, комуто преценя, че са наистина нужни и полезни, вместо да ги изпия. Още един извод – светският хуманизъм мрази, страхува се и никак не вярва в човека. Същевременно държавата нищо не произвежда, а ако произвежда (както е при социалистическата или комунистическа версия на Социалната държава), го прави некадърно и почти всякога със загуба. Сиреч разхищава ресурси. А моите пари и труд отиват, за да живее добре държавната бюрокрация и за да се чувства държавата Спасител. Тоест – за богохулство...<br /><br /><br /><em>*Светослав Ангелов е роден на 12.01.1978 г. в град Варна. Завършил е семестриално ВХБИ (Висш християнски богословски институт) - София, в момента учи за първа учебна година в Шуменски университет "Еп. Константин Преславски", катедра теология, факултет хуманитаристика; Работил е като протестантски стажант-проповедник, а след обръщането си към Православието, в продължение на 4 години като консултант-трудова терапия и водещ вероучението в Православен център за духовно обгрижване на наркозависими (ПЦДОН) "Св. Боян Енравота" в гр. Варна. Публикувал е богословски есета, публицистични анализи и интервюта с църковни дейци и православни богослови в сайтовете Pravoslavie.bg и Globalorthodoxy.com, в-к Атака, варненски епархийски в-к "Алтернатива". Религиозните му убеждения са източно-православни, а политическите - крайно десни (либертариански). <br /><br /><br /></em>
