Урок по кино от Вим Вендерс

А, добре, разбира се. Учудване. Тъга, че името на най-видния и международно известен германски режисьор, не говори нищо на този сервитьор. "Криле на желанието", "Париж, щата Тексас", "Алис в градовете" все пак не са нищо! Без да се забравят документалните му филми, "Буена виста соушъл клъб", "Пина" и последният, "Солта на земята", който е поводът за тази среща.

Вече 45 г. той измисля, създава, поема рискове, а киноманите изпитват истинско възхищение към него. Ето че той отваря вратата. Черно сако, черни очила и дълъг побелял кичур, който не спира да повдига по време на срещата ни. Той влиза. Инкогнито. Сядаме в празно сепаре, той поръчва две газирани лимонени напитки на сервитьора, който наистина не го познава. Поставя лактите си на масата, а главата между ръцете си, знак, че е "хиперконцентриран".

Силата на документалния филм

"В началото свързвах киното си фикцията. Идеята да заснема документален филм никога не ми бе идвала наум, дори и винаги да ми се е струвало важно да подпъхна основа от реалност във филмите си. Първият ми документален филм, "Филмът на Ник", направих малко случайно през 1979 г. Никълъс Рей бе болен, много болен. Той имаше желание да работи, да заснеме един последен филм, и ме помоли да го посетя у дома му в Ню Йорк.

"Солта на земята"

Бяхме предвидили да напишем заедно сценарий по героя, в който той се превъплъти в "Американският писател". Но ето, че малко по малко, трябваше да приемем очевидното: ракът на Ник го разяждаше с всеки изминал ден. Докато филмът не се превърна в документален, в който един снимачен екип, който се опитва да измисли фикция, се оказва пред лицето на смъртта. Отдаване на почит на един гигант в Холивуд".

"Няма да рискувам да давам точно определение на документалистиката, това е прекалено сложно, в смисъл такъв, че границата с фикцията понякога е много тясна. В замяна на това аз знам, че документалният филм има едно предимство пред фикцията: разказът e постоянно преоткриване. Във фикцията един режисьор, който не владее сценария си, се нарича некадърник. Докато в един документален филм, точно обратното, той трябва да се остави да бъде воден от своите открития, да пренапише филма си в зависимост от неочакваното и от това, което събитията му предлагат.

Доказателството е "Филмът на Ник". Доказателство е също "Буена виста соушъл клъб". Рай Кудър ми се обади в последната минута, за да го придружа в Хавана, където щеше да се срещне с музикантите от "Буена виста соушъл клъб". Благодарение на цифровата ми камера снимахме почти непрекъснато в продължение на три седмици. Имах стотици часове суров материал, достатъчно, за да направя портрет на всеки един от тях.

Месеци по-късно, когато работех върху монтажа, Рай Кудър ми съобщи, че организира концерт с музикантите в Амстердам. Невъзможно бе да пропусна такава възможност. И ето ме в Холандия, откъдето донесох много кадри. Ето ме отново на монтажната маса, където трябваше да започна от нулата. Докато Рай Кудър ми се обади пак след няколко месеца: "Няма да ми повярваш, музикантите ще свирят в Ню Йорк. Получиха виза. Това е чудо".

Докато аз имах повече материал, отколкото е нужен, за да направя филм, отлетях за САЩ. Следвах ги навсякъде. Тогава започнах нов монтаж, но нищо, което правех, не ме удовлетворяваше. Едва по-късно разбрах грешката си: упорствах в желанието си да направя музикален филм, докато в ръцете си имах истинска приказка. Басня за неоценени артисти, които на стари години постигат огромен успех. С годините се появи съвсем друга история, различна от тази, която ние снимахме: това е силата на документалния филм".

"Да намериш адекватната форма"

"Задавах си същите въпроси по време на "Солта на земята", последния ми филм. Първоначално Себастиао Салгадо ме попита дали е възможно да покажа снимките му другояче, не като в книга или на изложба. Идеята за филма се роди оттам. Да покажа последователност от снимки с коментар очевидно не будеше никакъв интерес; все едно да се организира вечер с диапозитиви. Все пак започнах да разпитвам Себастиао за снимките. Дълго време. Много дълго време. Знаех неговите истории наизуст. И постепенно по време на нашите разговори разбрах, че той е имал съвсем друг живот. Че е изпаднал в депресия след всички жестокости, които е видял в Руанда.

Целият този глад, всички тези кланета. Един ден оставил апарата си и повече не искал да го докосне. Как е успял да се измъкне? Излекувала го природата, която му върнала вярата в човечеството. В това беше сюжетът на филма: аз разказах за това възраждане. Говорих за неговата екологична активност, за мисията му по възстановяване на горите в Бразилия, родната му страна. С помощта на сина му, помощник-режисьор, показах човека зад фотографа.

Себастиао Салгадо явно е фотограф, на когото се възхищавам. Ще забележите впрочем, че съществува нещо общо между документалните ми филми: всички те са посветени на артист. Озу в "Токио Га", Никълъс Рей във "Филмът на Ник", дизайнера Ямамото в "Записки за градове и дрехи"…Аз, който съм луд по футбола, можех да нахвърлям много добър портрет на някой герой на топката. В замяна на това никога едно отрицателно чувство не ми могло да ме накара да започна филм. Единствено очарованието може да ми даде силата и енергията за това. Впоследствие аз трябва да намеря адекватната форма и да бъда креативен.

Вим Вендерс и Себастиао Салгадо

Връщам се към "Солта на земята". В началото присъствах на екрана по време на разговорите ни със Себастиао. Но не се получаваше. Усещах, че трябва да изчезна, че трябва да оставя първия план на артиста и на неговите творби. Тогава си представих нещо друго: Себестиао е сам в черна стая, седнал пред аутокю. Той коментираше снимките си и отговаряше на въпросите, които му задавах. Камерата бе поставена зад екрана, снимайки през неговите снимки, ако може така да се каже. Това ми се стори най-добрият начин, за да може публиката да го чуе как говори за своята работа, докато съзерцава творчеството си".

"Да измисляш напълно свободно"

"С "Пина" експериментирах документален филм на релефен 3D. Изминаха 20 г. преди да се реша да отдам почит на Пина Бауш на големия екран. Нейните хереографии са толкова свободни, толкова живи, че не знаех как да режисирам. Решението ми хрумна, докато гледах един филм, заснет на цифрова 3D камера. Най-сетне можех да постигна достатъчна дълбочина и чувството за потъване, за което мечтаех. Все пак предпочетох да изчакам още две години преди да започна снимките, техниката не бе съвсем изгладена. Уви, докато чаках, Пина ни напусна няколко седмици преди датата на първите снимки. Анулирах всичко: без нея филмът нямаше никакъв смисъл. Хората от трупата й ме убедиха да продължа. За тях това бе начин да се разделят с нея.

"Пина" се оказа много сложен технически. Обикновено един документален филм се снима с ограничен екип, максимум трима души, но релефното 3D изображение налага много правила. Дистанционната система за две камери изисква петима души, за да я управляват.

"Пина" (2011 г.)

Да говоря за "Пина" ме накара да мисля отново за нашия разговор в началото, за границата между документалистика и фикция. В този филм танцьорите се изразяват с телата си, с лицата си. Техните разкази чрез танца изискват няколко плана. В крайна сметка, както с един актьор. Спомнете си също за "Душата на човек", който беше част от документалния сериал "Блусът", започнат от Мартин Скорсезе. Там аз обрисувах портрета на трима големи изпълнители на блус. Филмът смесваше интервюта, парчета, изсвирени от съвременни музиканти, както и… фалшиви архивни кадри. Един актьор играеше Слепия Уили Джонсън и аз поработих върху кадъра, за да му придам архивен вид.

Създадох фалшивото с истинското. Така че може ли да се говори още за документалност? И кой знае дали тази неяснота не прави жанра толкова стимулиращ, толкова креативен; жанр, чийто граници един режисьор може да отмести, и в който може да работи напълно свободно".

Вим Вендерс се обляга назад, гледа през прозореца. "Дявол го взел, вали силно!, мръщи се той. За щастие, живея на 100 метра. А вие, как ще си тръгнете?". Не съм взел дъждобран, но ще се оправя. Той става, разгъва небрежно своите 191 см., след това плаща двете напитки. Чистосърдечно ръкостискане. Дружеско потупване по рамото. След това вдига яката на сакото си, сгушва се в нея, готов да се изправи срещу дъжда. Излиза от ресторанта. Инкогнито.

Документална филмография

2014 г. "Солта на земята"

2011 г. "Пина"

2003 г. "Душата на човек"

1999 г. "Буена вистъ соушъл клъб"

1989 г. "Записки за градове и дрехи"

1985 г. "Токио Га"

1980 г. "Филмът на Ник"

Превод от френски: Галя Дачкова