Истинската беда на нашия свят не е нито в това, че той е смислен, нито в това, че е безсмислен. Лошото е, че светът ни е горе-долу смислен. Горе-долу, но не съвсем. Животът не е нелогичен и въпреки това е капан за логиците. Той изглежда малко по-математически издържан и подреден отколкото е. Точността му е очевидна, а неточността – скрита. Безумието му чака в засада.
 
 
 
 
Ще дам приблизителен пример. Да речем, че рационал­но настроен жител на луната реши да проучи човешкото тяло. Веднага ще му направи впечатление, че става дума за дубликат. Човекът е двама човеци – левият е пълно копие на десния. След като забележи, че има ръка от­дясно и ръка отляво, крак отдясно и крак отляво, уче­ният от луната ще види, че от двете страни са разполо­жени еднакъв брой пръсти, че има по две очи, две уши, две ноздри и дори две мозъчни полукълба. Така той ще формулира закон и когато стигне до сърцето, ще очаква да намери още едно сърце. Изведнъж в момента когато се чувства най-убеден в правотата си ще разбере, че е сбъркал.
 

Именно в това мълчаливо, миниатюрно отклонение от точността се крие тайнствената природа на нещата. Прилича на негласно предателство във вселената. Ябъл­ката или портокалът са достатъчно кръгли, за да ги наричат кръгли и все пак, овалът им е фикция. Земята напомня на портокал по форма и по-простодушните астрономи я наричат глобус. Говорим за връхчетата на тревата, правейки паралел с върха на меч, но тревните стръкчета не изтъняват в една точка. Навсякъде откри­ваме мълчание и непредвидимост. Всичко ни убягва, но едва в последния момент. След като земята е обла, би трябвало да бъде обла и всяка нейна извивка. След като човек има мозък и от двете си страни, би трябвало да има и две сърца. И все пак, учените още организират експедиции до Северния полюс, защото търсят равни­ните. Те още организират експедиции и до човешкото сърце, но когато го намерят, все се оказва, че са на погрешната страна.

 

Истинското вдъхновение или проникновение си личи именно по това доколко си способен да предугаждаш подобни скрити деформации или изненади. Ако нашият математик от луната види две ръце и две уши, той би могъл да предположи наличието на две лопатки и две мозъчни полукълба. Успее ли да се досети, че човешкото сърце си е точно на мястото, ще го нарека не просто математик, а нещо повече. Именно затова искам да въз­хваля християнството – то не само че се опира на логи­чески истини, но и когато изведнъж започне да ни се струва нелогично, всъщност е открило, тъй да се каже, нелогичната истина. Християнството казва много верни неща и тръгва накриво (ако това е думата) точно там къде и нещата бездруго започват да вървят накриво. Планът му улавя тайните несъответствия и подготвя за неочакваното. Говори простичко за простичките исти­ни, но не отстъпва когато се докосне до трудно откриваемите факти. То би отбелязало, че човек има две ръце, но не би направило логичната дедукция (въпреки воя на модернистите), че човек има две сърца. Целта на насто­ящата глава е именно да покаже, че когато нещо в хрис­тиянската теология ни се стори странно, го е винаги резултат на някаква странност в реалния свят.

 

Вече споменах една безсмислена фраза с цел да по­кажа, че това или онова верую губи почва в днешната епоха. Разбира се, във всяка епоха може да се вярва в какво ли не. И все пак, колкото и да е странно, някои убеждения добиват по-голям смисъл в по-развитите об­щества. Ако човек установи, че християнството е вярно като учение, ще се довери повече на това си заключение ако го е направил в Бъкингам, а не в някое забутано градче. Колкото е по-странно едно съвпадение, толкова по-малко то е съвпадение. Ако започнат да падат сне­жинки с формата на единбургския затвор, ще си кажем, че това е случайност, но ако след това се натрупат и придобият точните очертания на Хемптън Корт, вече ще е налице чудо. Именно такива чудеса ми отвориха очите за християнската философия. Сложността на съвремен­ния свят доказва истината на тази философия по-убеди­телно от баналните проблеми на отминалите епохи. Аз започнах да проумявам правилността на християнство­то в Нотинг Хил и Батърсий. Вярата е неслучайно утеж­нена от безброй доктрини и детайли, макар и това да обезсърчава тези, които се възхищават от християнст­вото, без да вярват в него. Повярваш ли в нещо, започ­ваш да се гордееш със сложността му, както учените се хвалят с трудността на науката си. Гордееш се, защото откриваш поле за откривателска дейност. Ако дадено нещо е вярно, за него би било комплимент да се твърди, че е сложно. Камъкът може да пасне на дупката по случайност, но ключът и ключалката са друго нещо. Когато ключът щракне, знаем, че държим истинския ключ.

 

Тази необходима прецизност прави задачата ми да опиша насъбирането на истината по-тежка. Много е трудно да защищаваш нещо, в ковто си напълно убеден. Сравнително лесно е, ако си убеден отчасти. Обикнове­но се убеждаваш отчасти, след като си намерил няколко доказателства, които с леснина можеш да изложиш. Чо­век не започва да вярва в дадена философска теория просто защото е намерил едно-две потвърждения. За­почва да вярва едва когато установи, че всичко я пот­върждава. Колкото повече доказателства намира, тол­кова по-объркан се чувства. Така например, ако попитат внезапно някой интелигентен човек „Защо предпочитате цивилизацията пред дивачеството?”, той би заоглеждал смутено предметите наоколо и сигурно би отговорил нещо от рода на „Ами, има шкафове за книги…въглища в камината… пиана… и полицаи.” Цялата работа с ци­вилизацията е твърде сложна. Та тя е променила тол­кова неща. Именно множеството от факти и доказателства прави отговора не завладяващ с убедителността си, а чисто и просто невъзможен.

 

Всяко абсолютно убеждение, следователно, е свърза­но с някаква огромна безпомощност. Вярата е толкова голяма, че за да я приведеш в действие, ти е необходимо време. Колебанието обикновено се ражда от безразли­чието по отношение на това откъде да започнем. Всички пътища водят към Рим и това е една от причините, поради която много хора остават на пътя. Що се отнася до нашия случай, касаещ защитата на християнските убеждения, признавам, че бих започнал от каквото и да е – няма значение дали то е ряпа или такси. И все пак, ако искам да изясня аргументите си, би било разумно да се върна към предишната глава, свързана с първото от загадъчните съвпадения или потвърждения. Всичко, което бях чувал за християнската теология, ме бе отчуж­дило от нея. На дванайсет години бях езичник, а на шестнайсет – заклет агностик. Не мога да разбера как и след седемнайсетгодишна възраст не съм си задал тъй простичкия въпрос.

 

Вярно е, че изпитвах смътно уваже­ние към някакво космическо божество, както и огромен интерес към Основателя на Християнството. Така или иначе, аз Го считах за човек, макар и да признавах из­вестното Му предимство пред съвременните Негови критици. Изчетох цялата научна и скептично настроена литература от наши дни, или поне частта от нея писана на английски, която ми бе под ръка. Не четях нищо друго. Искам да кажа, не четях нещо друго, което да ме подтикне към различен начин на мислене. Приключенските книжлета бяха всъщност издържани в здравослов­ния и героичен дух на християнството, но тогава не разбирах това. Не бях прочел и ред от апологетите на християнството. Сега също ги избягвам. Към канона ме върнаха именно Хъксли, Хърбърт Спенсър и Брадлаф. Те първи посяха у мен ужасните съмнения в съмнението. Бабите ни са били напълно прави да казват, че Том Пейн и останалите свободомислещи философи са ни обърка­ли умовете. Те объркват. Объркват ужасно. Рационалистите ме накараха да се питам дали въобще имаме нужда от разум, а когато изчетох Хърбърт Спенсър си зададох за първи път въпроса дали изобщо е имало еволюция. Когато оставих настрана последната от ате­истичните лекции на полковник Ингерсол, през ума ми мина една отвратителна мисъл: „Почти ме накара да стана християнин.” Бях се отчаял напълно. Странният талант на великите агностици да пораждат съмнения по-дълбоки от собствените им има хиляди проявления.

 

Ще дам само един пример. Докато четях и препрочитах всички нехристиянски и антихристиянски трактати вър­ху вярата – от Хъксли до Брадлаф – у мен се създаде бавно, но сигурно впечатлението, че християнството трябва да е наистина нещо изключително. То не само че притежаваше всички пороци, но имаше и загадъчния талант да ги съчетава в абсолютното им взаимно про­тиворечие. Атакуваха го от всички страни и то по вза­имно изключващи се причини. Веднага щом някой рационалист заявеше, че то е разпространено далеч на изток, се намираше друг, който да твърди, че е стигнало далеч на запад. Още преди да се е уталожило възмуще­нието ми от ъгловато-агресивния му квадратен облик, ме приканваха да забележа и заклеймя омайния му и сладострастен овал. В случай че някой читател не се е натъквал на нещо подобно, ще дам примери за това взаимно противоречие в скептичните нападки. По памет мога да предложа четири-пет такива, макар и със сигур­ност да съм попадал на повече от петдесет.

 

Красноречивите обвинения, че християнството е не­що безкрайно потискащо, например, ми бяха направили огромно впечатление, защото винаги съм считал песи­мизма за непростим грях. Имам предвид искрения пе­симизъм. Неискреният песимизъм е социално умение и е далеч по-приемлив – за щастие почти всички песимис­ти са неискрени. Някои хора твърдяха, че християнст­вото е песимистична проповед срещу живота и аз, ес­тествено, бях готов да вдигна катедралата ,,Св. Павел” във въздуха. Странно бе следното: в първа глава те наистина доказваха (за мое задоволство), че християнст­вото е прекалено песимистично, а във втора глава изла­гаха обвинения, че то прекалява с оптимизма си. Веднъж нападаха християнството за това, че с отвратителните си сълзи и страхотии пречи на хората да потърсят ра­дост и свобода в пазвата на природата, а друг път – че приспива човеците с една измислена вяра в провидени­ето и им нахлузва розови очила.

 

Един голям агностик зададе въпроса не е ли природата достатъчно красива, та да не й даваме да се отприщи. Друг голям агностик отбеляза, че християнският оптимизъм – „въображаемо наметало, изтъкано от набожни люде” – скрива от нас факта, че природата е грозна и освобождението й невъз­можно. Веднага щом някой рационалист наречеше християнството кошмар, друг го обявяваше за рай на глупците. Това ме озадачи. Обвиненията взаимно се из­ключваха. Християнството не можеше да бъде едновре­менно черна маска надяната на бял свят и бяла маска върху черен свят. Да си християнин не можеше да озна­чава едновременно, че си страхливец задето все така се държиш за него и глупак задето още го търпиш. Ако християнството подправяше човешкия поглед, би тряб­вало да го прави последователно – невъзможно бе да превръща хората хем в черногледи песимисти, хем в необуздани оптимисти. Подобно на всички младежи от онова време аз с радост бръщолевех подигравателните стихове на Суинбърн:

 
 
Ти победи, галилеецо –
светът посивя от дъха ти.
 

Но когато прочетох у същия поет за езичничеството (в поемата „Аталанта”), си помислих, че светът трябва да е бил още по-сив преди да му вдъхне живот Галилееца. По един абстрактен начин поетът говореше, че жи­вотът е непрогледна тъма, а после пък, че християнст­вото го прави някак още по-тъмен. Човекът, отричащ християнството заради песимизма му, бе сам заклет пе­симист. Стори ми се, че има нещо не наред. За момент ми мина през ума, че едва ли най-добрите съдници на отношението религия-щастие са тези, които сами приз­нават, че не познават нито едното, нито другото.

 

Не бива да си мислите, че веднага съм намерил об­виненията за фалшиви, а обвинителите за глупаци. Не, в първия момент само стигнах до извода, че християн­ството трябва да е далеч по-странно и покварено откол­кото го показват. Съчетанието на противоположни по­роци не е невъзможно, но е необичайно. Човек може да е прекалено дебел в една част от тялото си и прекалено слаб в друга, но съгласете се, че ще представлява стран­на гледка. По онова време размишлявах само над при­чудливите форми на християнската религия. Не ми иде­ше на ум да потърся причудливостта в рационалистичния начин на разсъждение.

 

Да вземем друг аналогичен случай. Аз чувствах, че един от най-силните упреци срещу християнството из­тъкваше колко плашливо, мракобесно и изнежено е то по въпроса за съпротивлението и борбата. Големите скептици на деветнадесети век бяха в по-голямата си част подчертано мъжествени. Буйният Брадлаф, по-сдържаният Хъксли – те държаха да се знае, че с тях шега не бива. В сравнение с тях съветите на християнството наистина изглеждаха някак плахи и свръхтърпеливи. Парадоксът от Евангелието с подава­нето на другата буза, фактът, че свещениците никога не се бият и стотици подобни неща придаваха достовер­ност на обвинението, че християнството се опитва да превърне човека в послушна овца. Прочетох това обви­нение, повярвах му и ако не бях прочел други неща, сигурно щях още да му вярвам. Но аз попаднах на нещо коренно различно, което обърна страницата на агностичния ми бележник и преобрази начина ми на мислене.

 

Второто четиво твърдеше, че християнството заслужава упреци не защото се е борило твърде малко, а затова, че е воювало твърде много. Християнството бе един вид майка на войните. То бе потопило света в кръв. От мен се изискваше да възнегодувам, задето християнският гняв бил едно от най-ужасяващите неща в човешката история. Този гняв бил донесъл само кръв и пламъци. Хората, които критикуваха християнството заради ма­настирската му кротост и несъпротивление, сега го на­падаха заради силата и храбростта на кръстоносците му. То бе виновно и за това, че крал Едуард не се е борил, и за това, че Ричард Лъвското Сърце се е бил до смърт. Квакерите, според тези писания, са били единс­твените истински вярващи и все пак кръвопролитията на Кромуел и Алва били типични християнски престъп­ления. Какво означаваше всичко това? Какво бе това християнство, което едновременно забранява войната и подтиква към нея? Каква бе същността на това, което можеш да обвиниш и в отказ от борба, и в постоянна борба? В какъв загадъчен свят се бе зародило това чу­довище с благовидно лице? Християнството ме озада­чаваше все повече и повече.

 

Мога да дам и трети пример – най-интересния от всички, защото е свързан с едно убедително обвинение срещу вярата. Единственото издържано обвинение към християнската религия е просто това, че тя е религия. Светът е огромен и изпълнен с най-различни люде. Мо­же да се каже, че християнството обхваща един тип хора – то се заражда в Палестина и на практика се ограничава в рамките на Европа. Този аргумент ми се бе сторил много убедителен. Бях доста повлиян от доктрината, изповядвана в етическите общества – доктрината, че ця­лото човечество е обединено подсъзнателно в една ог­ромна църква, наречена човешко съзнание. Религиите разделят хората, твърдяха тези общества, но моралът ги обединява. Душата би могла да се заскита по най-от­далечените и чудати земи и времена и пак да намери обединяващия етичен център. Ще види как Конфуций, седнал под някое източно дърво, изписва: „Не кради!” Ще разчете най-заплетените йероглифи на отдавна от­минала епоха и те ще казват: „Малките момченца тряб­ва да говорят истината”. Тогава повярвах в братството на всички хора, обединени от моралните си принципи.

 

Сега също вярвам в него, макар и по други причини. Бях ужасно раздразнен, че цели епохи и империи се възприемат от християнството като напълно лишени от светлина, справедливост и разум. Попаднах, оба­че, на нещо друго. Същите хора, които твърдяха, че човечеството от Платон до Емерсън принадлежи към една неизменна църква, започнаха да изтъкват колко са се изменили моралните норми и как правилното за една епоха може да се окаже неприемливо задруга. Запитвах ли, да речем, за олтар, ми отвръщаха, че нямаме нужда от него, защото братята ни човеци са завещали ясно верую чрез всеобщите си обичаи и идеали. Когато от­белязвах, че не може поне един от тези идеали да е нямал свой олтар, агностичните ми учители се обръщаха на противоположната страна и казваха, че хората никога не са се освобождавали от тъмата и суеверията на ди­ваците. Постепенно открих, че мразят християнството задето дава светлина на едни, а оставя всички други в мрак.

 

Разбрах, обаче, че те самите се хвалят с науката и прогреса, защото виждат в тях достиженията на на­род, извисил се над народите, загинали в невежество. Най-голямата им обида срещу християнството бе всъщ­ност главният им комплимент към себе си и в това, че не се отказваха нито от едното, нито от другото, имаше нещо нечестно. Ако говорехме с агностик или езичник, трябваше да си припомним, че всички хора се обединя­ват от една религия; ако говорехме с някой мистик или спиритуалист трябваше да не забравяме колко абсурдни са вярванията на някои хора. Можехме да се доверим на Епиктетовата етика, защото етиката никога не е е променяла. Не биваше да възприемаме етиката на Бусе, защото етическите норми са се изменили. Те се бяха изменили за двеста години, макар и да не бяха мръдна­ли в продължение на две хилядолетия.

 

Това ме обезпокои. Християнството не само включ­ваше всички злини, но и всяка пръчка бе добра, за да го налагаш с нея. Какво бе това толкова странно нещо, което хората нападаха с такава охота, та дори не се притесняваха от противоречията в нападките си? Нав­сякъде забелязвах все същото. Не мога да си позволя да отрупам дискусията с многобройни подробности, но в случай че някому изложеното би могло да се стори на­рочно подбрано, ще дам още един-два кратки примера. Някои скептици изтъкнаха като голямо провинение на християнството лошото влияние върху семейството – то било примамило жените към самотата и размисъла на манастира, далеч от дом и деца. Други скептици (малко по-напредничави) заявиха, че е престъпно от страна на християнството да ни налага брак и семейство, да об­рича жените на монотонна грижа за дома и децата, и да прави самотата и размисъла невъзможни за тях. Обви­нението, с една дума, бе преобръщано като ръкавица.

 

Едни твърдяха, че някои откъси от посланията и вен­чалната служба показват презрение към женския инте­лект. Но аз открих, че други наистина изпитваха през­рение към женския интелект, защото любимата им по­дигравка бе, че на църква ходят само „женорята”. Вед­нъж се нахвърляха върху голотията и глада при хрис­тиянството с неговите власеници и сухи корени, а друг път – върху помпозността и ритуалността на порфирените мощехранилниии и златните мантии. Обиждаха го, че е прекалено безцветно и пъстроцветно едновременно. По подобен начин твърдяха, че то възпира твърде много сексуалността, но пък Брадлаф малтусианецът откри, че налага твърде малко задръжки. Обвиняваха го и в скуч­на достопочтеност, и в религиозен разкош. Атеистичен памфлет упрекваше вярата заради нейната разединеност: „Всеки мисли каквото си иска”, а после нападаше единността й: „Само разликата в мненията ще спаси света”. В същата книжка друг свободомислещ философ и мой приятел изтъкваше непростимата омраза на хрис­тиянството към евреите, след като заявяваше собстве­ното си презрение към вярата задето по произход е ев­рейска.

 

Тогава, както и сега, ми се искаше да бъда напълно справедлив. Аз не заключих, че нападките са необосновани, а намерих християнството за извънредно подвеж­дащо. Донякъде бе вероятно толкова различни една от друга ужасии да се съчетаят в едно, но това не правеше съчетанието по-малко странно. Има хора едновременно щедри и стиснати, но те са рядкост. Има хора наведнъж аскетични и сладострастни – те също са рядкост. Ако тази съвкупност от налудничави противоречия наистина съществуваше – кротка и кръвожадна, ярка и безцветна, аскетична и сладострастна, враждебна към жените и тяхна покровителка, мрачно песимистична и простодушно оптимистична – ако съществуваше такова зло, то бе нещо изключително, единствено по рода си. Рационалистично настроените ми учители никъде не засягаха проблема за мащаба на това зло. На теория за тях хрис­тиянството бе само още един мит на простосмъртните. Те не ми даваха ключа към изкривеното, противоестес­твено зло. Парадоксът на това зло доби за мен свръхес­тествени измерения, почти като непогрешимостта на па­пата. Институция, която не е направила абсолютно ни­що добро, е толкова рядко явление, колкото и институ­ция, вършила само добро. Можех да намеря за себе си обяснението, че християнството иде не от рая, а от ада. Ако Исус от Назарет не бе Христос, той трябва да бе Антихриста.

 

Веднъж, както си седях, ме осени много странна ми­съл. Хрумна ми друго обяснение. Да предположим, че много хора ни говорят за някакъв непознат. Да речем, че сме озадачени, защото едни го описват като много висок, а други – като прекалено нисък. Някои му се подиграват за дебелината, а други го съжаляват, задето е толкова слаб. Според някои е с гарвановочерна коса, но се намират и такива, които твърдят, че е светлорус. Едно от обясненията (за което вече говорихме) би било, че човекът е с много необичайно телосложение. Има и друго обяснение. Той може да притежава добро телос­ложение, но прекалено високите да го мислят за нисък, а прекалено ниските – за висок; пускащите шкембета стари мераклии да го намират слабичък, а слабеещите контета – надхвърлящ мерките за елегантност с пълно­тата си, шведите, с коси бели като слама, да го наричат тъмнокос, а негрите – светлорус. С други думи, може би те всички описват нормалното, центъра на нещата. Християнството би могло да се окаже най-разумното нещо, а критиците му – душевно объркани. Проверих правилността на тази идея, като си зададох въпроса дали сред обвиняващите го в какво ли не има хора с изявени странности.

 

Стряскащо бе да установя, че имен­но това е ключът към загадката. Бе много озадачаващо, например,че се нахвърляха върху християнството зара­ди телесното въздържание съчетано с артистична показ­ност. Не по-малко за чудене се оказа фактът, че самият съвременен свят съдържа обилна телесна разпуснатост, без каквато и да било артистична показност. Днешният човек намира одеждите на Бекет прекалено пищни, а трапезата му прекалено бедна, но този човек е едно уникално историческо явление – няма друг човек в ми­налото, който да е поглъщал възхитителни ястия в тол­кова грозни дрехи. Съвременникът ни критикува църк­вата заради нейната семплост, но днешният свят е твър­де усложнен, заради нейното великолепие спрямо света, който е твърде мизерен. Който не обича постенето и разкошните пиршества се оказва луд по предястията. Който не харесва красивите одежди се издокарва с най-невероятни панталони. Ако можем въобще да говорим за някакво отклонение от нормалното, то се съдържа в пищните предястия, а не в хляба и виното.

 
 

Прехвърлих наум всичко, което знам и разбрах, че теорията ми до този момент е правилна. Фактът, че Суинбърн толкова се дразни от нещастието и още по­вече от щастието на християните, бе лесен за обяснение. Християнството не боледува, докато същото не може да се каже за Суинбърн. Ограниченията на християните са го потискали, просто защото е надхвърлил рамките на здравословното с прочутия си хедонизъм. Вярата на християните го е ядосвала, защото е надхвърлил рам­ките на здравословното с песимизма си. По подобни причини християнството бива атакувано от малтусианците – не защото е непременно антималтусианско, а защото в малтусианството има нещо античовешко.

 

Така или иначе, не можеше да е съвсем вярно, че християнството стои просто по средата поради благо­разумието си. В него се открояваше някаква възбуда, ако не и страст, която оправдано дразнеше повърхнос­тните светски критици. Мислех все по-убедено, че хрис­тиянството е мъдро, но мъдростта му не е някак светска, временна или просто достойна за уважение. Свирепият нрав на кръстоносците донякъде балансираше кротост­та на светците и все пак, кръстоносците бяха много сви­репи, а кротостта на светиите надхвърляше всякакво приличие. Именно посред тези размишления се сетих за мъченика и самоубиеца. Ако позициите им се съчетаеха в едно, можеше да се получи нещо разумно. Ето тук се натъкнах на още едно противоречие, което от опит знам, че е вярно. То е сред парадоксите, поради които скеп­тиците отхвърлят вярата, а аз я приемам. Колкото и необуздана да е обичта на християнството към мъчени­ка и омразата му към самоубиеца, тези чувства не могат да бъдат по-силни от изпитаните от мен подобни чувс­тва дълго преди да опозная религията.

 

Разкри ми се най-трудната и интересна нишка на разсъждение, която се опитах да проследя из дебрите на теологията. Основ­ната идея бе същата като нахвърляните мисли за песи­миста и оптимиста – на нас не ни трябва смесица или компромис, а заредени с енергия крайности, изгаряща любов и изгарящ гняв. Тук ще развия идеята само с оглед на етиката, но едва ли е нужно да напомня на читателя, че тя е централна за каноничната теология. Тази теология твърди и упорито брани твърдението си, че Христос не е нито същество подобно на елфите, от­делено и от Бога, и от човека, нито такова подобно на кентавъра (получовек и полунечовек), а хем Бог, хем човек, едновременно и напълно. Много Бог и много човек. Сега нека проследя развитието на идеята. Всички разумни хора знаят, че разумността е вид равновесие – неразумният или преяжда или не си дояж­да. Вярно е, че някои съвременници разработиха смътни понятия за прогрес и еволюция, целящи да унищожат Аристотелевата „мяра” или баланс. Те като че ли искат да предложат да гладуваме прогресивно или да поглъ­щаме все по-големи закуски всяка сутрин. Мислещите хора, обаче, изцяло поддържат правилността на „мярата” и затова никога не нарушават каквото и да било развновесие освен собственото си. Ако приемем, че всички трябва да поддържаме баланса, идва интересният въпрос как точно можем да го направим. Това е проб­лемът, който езичеството се опита, а християнството успя да разреши – и то по особено странен начин.

 

Езичеството обяви добродетелта за равновесие, докато християнството я нарече конфликт, сблъсък на две противоположни страсти. Те, разбира се, не са тол­кова несъвместими, но е трудно да ги изпиташ еднов­ременно. Да тръгнем по следата на мъченика и самоу­биеца, и да разгледаме въпроса за храбростта. Никое друго качество не е обърквало така умовете и езиците на мъдреците-рационалисти. Храбростта е противоре­чие в термините. Тя означава силно желание за живот, изразено под формата на готовност за смърт. „Който загуби живота си, ще го намери” не е мистично закли­нание за светци и герои, а практичен съвет към моряци и алпинисти. Би могъл да бъде напечатан по книжките за упражнения и справочниците за Алпите. В този па­радокс се съдържа основния принцип на куража дори в най-земната му и брутална форма. Човекът, откъснат от морето, може да спаси живота си само ако го рискува над пропастта.

 

Ще се отърве от смъртта, ако крачи ви­наги на сантиметър от нея. На войникът, който иска да се измъкне от вражеското обкръжение, са му необходими както силно желание за живот, тъй и странно безразличие към смъртта. Ако се държи само за живота, ще се окаже просто страхливец и не ще успее да избяга. Не бива да чака смъртта, защото тогава ще стигне не до бягство, а до самоубийство. Трябва да търси живота си с яростно безразличие към него, да го желае като водата, отпивайки от виното на смъртта. Едва ли има философ, обяснил тази романтична загадка с нужната яснота. Аз също не мога. Но християнството го е нап­равило. То е сторило и нещо повече – отбелязало е двете крайности чрез гроба на самоубиеца и този на героя, за да покаже разликата между умрелия в името на смъртта и умрелия в името на живота. Развяло е знамето на загадъчното рицарство, славещо не храбростта на ки­таеца, в която се съдържа презрение към живота, а тази на християнина, която е презрение към смъртта.

 

Започнах да забелязвам същата странна двойнственост в цялата християнска етика: сблъсъка на бурни емоции, пораждащ умереност. Вземете скромността, скромността като баланс между съвършената гордост и съвършеното коленопреклонение. Обикновеният езич­ник, подобно на обикновения агностик, би казал, че е доволен от себе си, без доволството му да прехвърля граници; би казал, че мнозина са и по-добре, и по-зле от него, че няма кой знае колко много удоволствия, но би се погрижил да си достави и малкото възможни. С други думи, ще ходи ако не с вирнат нос, то поне с вирната нагоре глава. Неговата позиция е мъжествена и рационална, но подлежи на вече споменатото обвине­ние в компромис между песимизма и оптимизма – „примирението” на Матю Арнълд. Смесицата от две неща винаги води до разводняване, липсва й вкус и цвят. Гордостта на такъв човек не би възвисява сърцето като зов на тръба – няма да се натруфиш заради нея в царски одежди. Рационалната скромност не изцелява душата с огън, за да я направи чиста като кристал, не превръща мъжа в дете (както прави истинското смирение), което да седне в подножието на стръкчето трева. Такова при­мирение не би го подготвило да вдигне глава и съзре чудесата. Алиса трябва да стане мъничка, за да бъде Алиса в Страната на чудесата. Изгубена е и поезията на гордостта, и поезията на смирението. А християнството се е постарало да запази и двете.

 

Християнството отделя двете идеи една от друга и ги уголемява. Човекът трябва да стане по-надменен от ко­гато и да било в някои отношения и по-смирен от вся­кога в други. Доколкото съм Човек, съм най-важното създание. Доколкото съм просто човек, съм най-голе­мият грешник. Смирението, свеждано до някаква смът­на предопределеност, е забравено. Вече не е необходимо да се вслушваме в хленча на Еклисиаст, че хуманността не е по-силна от зверството, ни във вика на Омир, че човек е най-тъжното от всички животни. Според хрис­тиянството човек е въплъщение на Бога. Той е по-силен от зверовете и е тъжен именно защото не е животно, а паднал бог. Гърците говореха за това как хората пълзят по земята, сякаш не смеят да се отделят от нея. Хрис­тиянинът не пълзи, а крачи по земята, сякаш се готви да я покори. Човешкото му достойнство, създадено от вярата, може да се сравни по великолепие само с бляс­кавите корони и пауновите пера. В същото време усе­щането му за това колко е малък може да се изрази само чрез пост и фанатично подчинение, чрез сивата пепел на Св. Доминик и белите снегове на Св. Бернард. Замисли ли се за своя Аз, може да приеме нерадостното себеот­рицание и горчивите истини. Ето го полето за действие на щастливия песимист. Нека се упреква колкото си иска, стига да не богохулства срещу самото си същест­вуване; нека се нарича глупак или пълен глупак (макар това да е калвинистко) – важното е да не каже, че глу­паците не си струва да бъдат спасени. Не бива да твърди, че човекът – който и да е човек – не е от значение. Така християнството превъзмогва трудността да обедини яростните противоположности – то запазва и двете, без да уталожи яростта им. Църквата ги приема еднакво охотно. Човек не може да подцени себе си. Но едва ли може да надцени душата си.

 

Да вземем друг пример – сложния въпрос за мило­сърдието, възприеман доста лековато от по-коравосърдечните идеалисти. Милосърдието, както храбростта и скромността, е парадокс. Можем набързо да го опреде­лим като едно от следните две неща: опрощение на неп­ростими деяния или любов към хора, несъбуждащи лю­бов. Ако се запитаме, обаче (както направихме по въп­роса с гордостта), какво би си помислил езичникът в подобна ситуация, ще стигнем до сърцевината на неща­та. Разумният езичник би казал, че на някои хора можеш да простиш, а на други – не. Робът, откраднал вино, би бил погледнат с насмешка, но робът, изменил на бла­годетеля си, би могъл да бъде убит и прокълнат за вечни времена. Доколкото можеш да опростиш деянието, мо­жеш да простиш и на човека. Звучи съвсем рационално, дори освежаващо, но пак напомня на разводняване. Не остава място както за ужаса от несправедливостта, така и за възхищението от невинността. Няма я нежността между хората, която е в основата на милосърдието. За­това тук се намесва християнството. То отново разсича едната крайност от другата. Отделя провинилия се от провинението. На провинилия се трябва да простим се­демдесет и седем пъти, но провинението не трябва да прощаваме. Не е достатъчно на робите, откраднали ви­но, да се гледа къде с яд, къде с великодушие. Кражбата трябва да ни разярява много повече отпреди, докато към крадците трябва да се научим да бъдем много по-милозливи. Има простор да се развихрят и гневът, и обичта. А ако християнството е установило някакъв ред и порядък, то целта е била да се даде простор на доб­рото, за да се развихри.

 

Свободата на ума и чувствата не е съвсем просто нещо.Тя изисква същото равновесие от закони и усло­вия, както социалните и политическите свободи. Естетикът-анархист, решен да се отдаде напълно на усеща­нията си, накрая се оплита в парадокс, който не му позволява да изпита каквото и да било усещане. Той се откъсва от домашните ограничения за да следва поезията, но престане ли да чувства тези ограничения, става неспособен да почувства и волната си „одисея”. Не му тежат национални предразсъдъци и показен патриотизъм, но бидейки извън патриотизма, той е извън „Хенри V”. Подобен литератор е просто вън от литературата – той става по-затворен от който и да било сектант. Има ли стена между теб и света, все едно е дали си заключен отвътре или отвън. Нямаме нужда от универсалност отделна от най-обикновените ни чувства. Трябва ни уни­версалност, която да се вписва в тези най-обикновени чувства. Въпросът е дали да си свободен от нещо (като човек освободен от затвора) или да разполагаш свобод­но със същото това нещо (както можеш да си свободен в един град). Аз съм свободен от Замъка Уиндзър в смисъл, че не съм задържан там насила, но мога да го посетя когато си пожелая. Възможно ли е човек да се разпорежда свободно с емоциите си без да руши или съгрешава? Именно в отговора на този въпрос се крие голямото достижение на християнския парадокс за обе­динената страст. След постановяване на първоначална­та догма за битката между божественото и дяволското, за бунта и падението на света, оптимизмът и песимиз­мът могат да рукнат свободно като водопад.

 

В прославата си на всичко добро Св. Франциск е по-вдъхновен оптимист от Уолт Уитман. В отрицанието си на всичко зло Св. Иеремия рисува по-мрачни картини и от Шопенхауер. И двете емоции са свободни, защото знаят мястото си. Оптимистът може да възхвалява кол­кото си иска веселата маршова музика, златните тръби и алените знамена на войската. Важното е да не нарича битката ненужна. Песимистът може да нарисува в най-черни краски втръсващите маршове и кървавите рани. Важното е да не нарича битката безнадеждна. Същото е вярно и за останалите морални проблеми – гордостта, протеста, състраданието. Постановявайки основната си доктрина, Църквата не само обедини привидните про­тивоположности, но им позволи артистична волност, възможна единствено сред анархистите. Смирението се изпълни с повече драматизъм от лудостта. Историчес­кото християнство се извиси до една неочаквана морал­на развръзка: спрямо добродетелта то е каквото са прес­тъпленията на Нерон спрямо порока. Духовете на него­дуванието и милосърдието възприеха както ужасни, та­ка и привлекателни форми.

 

Границите се разпростряха от монашеския бяс, така обзел първия и най-голям Плантагенет, до върховното състрадание, пример за ко­ето е Св. Катерина, която целува окървавената глава на престъпника. Поезията може да бъде не само съчинява­на, но и изживявана. Тази героика и монументалност в етиката напълно изчезват при свръхестествената рели­гия. Бидейки смирени, ранните християни са можели да се гордеят със себе си. А ние сме прекалено горди, за да излезем на преден план. Учителите ни по етика подкрепят реформите в затвора в границите на разум­ното, но едва ли ще видим г-н Кадбъри или който и да било прочут филантроп да иде в затвора и да прегърне трупа на обесения. Учителите ни по етика изразяват известно негодувание и срещу властта на милионерите, но едва ли ще станем свидетели на публичното бичуване на г-н Рокфелер или някой друг съвременен тиранин.

 

И тъй, макар и обвиненията на светските критици да хвърлят самите тях в объркване и тъмнина, те хвър­лят ярка светлина върху самата вяра. Да, вярно е, че Църквата едновременно е призовавала към безбрачие и е увърждавала семейството, че едновременно е насърча­вала отказа от деца и е настоявала върху продължението на рода. Проповядвала е страстно и едното, и другото – все едно, че едновременно е държала два ярки цвята като бялото и червеното върху щита на Св. Георги. Всичко това е така заради здравословната й омраза към розовото, към комбинацията от два цвята тъй любима на философите. Църквата отхвърля еволюцията на чер­ното в бяло, резултатът от която е мръсно сиво. Цялата теологична теория за девствеността дори може да се изрази чрез твърдението, че бялото е цвят, а не липса на цвят. Размислите ми дотук също могат да бъдат обобщени като кажем, че християнството почти винаги се опитва да обедини два цвята, запазвайки чистотата им.

 
 

Същото важи и за взаимно противоречащите си на­падки на антихристияните относно покорството и ма­совата сеч. Да, вярно е, че християнството учи някои хора да се бият, а други да не се бият. Вярно е, че воините му са като поразяващ гръм, а тези, които не се бият – като статуи. Това просто означава, че Църквата е решила да използува както свръх-човеците, така и толстоистите си. В битките наистина трябва да има нещо хубаво, след като на толкова много хора им е харесвало да бъдат войници. В идеята за несъпротивлението също трябва да има нещо добро, след като мнозина са става­ли квакери. Всичко, което Църквата е постигнала в това отношение, е да направи невъзможно изместването на едното от другото. Те могат да съществуват заедно. Толстоистите, настроени монашески, са били свободни да станат монаси. Квакерите са не секта, а клуб. Мона­сите са изповядвали всички идеи на Толстой: оплаквали са и жестокостта на битките, и безсмислието на отмъ­щението. Но толстоистите не са толкова прави в съж­денията си, че да управляват целия свят. Затова в епохите на силна вяра не им е било позволявано да управляват.

 

Светът не е забравил нито Сър Джеймз Дъглас, нито Орлеанската дева. Кротостта и яростта понякога са се съчетавали, парадоксите на пророците са се сбъдвали и лъвът е полегнал до агнето в душата на Св. Луис. Не забравяйте, обаче, че този текст е тълкуван твърде по­върхностно. Често ни уверяват, и то по-толстоистки настроените, че когато лъвът ляга до агнето, става агнеподобен. Но не е ли това едно брутално насилие над лъва, един империализъм от страна на агнето? Вместо лъвът да изяде него, то неутрализира лъва. Проблемът е съвсем друг. Може ли лъвът да легне до агнето, като си запази цялата царствена свирепост? Това е пробле­мът, с който се занимава църквата и това е чудото, постигнато от нея.

 

Така се отгатват скритите причудливости на живота. Само така можем да установим, че сърцето на човека е вляво, а не по средата, както и не просто да заявим че земята е кръгла, но и да посочим мястото, където е плос­ка. Християнската доктрина разкри странностите на жи­вота. Тя откри закона, но предвиди и изключенията. Тези, които твърдят, че християнството е открило ми­лосърдието, подценяват Църквата. Всеки може да отк­рие милосърдието и всеки всъщност го е правил. Но да намериш начин да бъдеш едновременно милосърден и непрощаващ – ето това вече откликва на една особена човешка нужда. Никой не желае големите му грехове да бъдат опрощавани като най-обикновени дреболии. Все­ки може да каже, че не бива да сме нито прекалено потиснати, нито прекалено щастливи, но да определиш докъде може да стигне потиснатостта ти, без това да прави невъзможно прекомерното щастие, е вече психо­логическо откритие. Всеки е способен да каже: „Нито се перчи, нито пълзи” и по този начин да постави ограни­чения. Съвсем друго е, обаче, да заявиш: „Тук можеш да се перчиш, а тук трябва да пълзиш”. Това е начинът да дадеш свобода.

 

Най-голямото достойнство на християнската етика е именно в откритието на новото равновесие. Езичеството прилича на мраморен стълб, издялан симетрично. Християнството е като някаква огромна, безформена романтична скала, която, макар и да се поклаща при най-леко докосване, се балансира така добре от причуд­ливите си издатъци, че няма да се сгромоляса още хи­лядолетия напред. Колоните в една готическа катедрала са различни на вид, но еднакво необходими. Всяка под­пора изглежда случайна и измислена, всяка кула се рее свободно из въздуха. Но такива привидни случайности балансират християнския свят. Под алено-златните си одежди Бекет е носил власеница, което е много показа­телно, защото той се е радвал на власеницата, а хората по улиците са се наслаждавали на златото и пурпура. Със сигурност тази комбинация е по-добра от възприетата от съвременния милионер, който таи до сърцето си злато, а пред хората носи грозни и мръсни дрехи. Равновесието не е съсредоточено само върху тялото на Бекет, а се разпростира по цялото тяло на християнския свят. Когато човек се моли и пости сред северните сне­гове, празникът на юг може да изобилства с цветя. Ко­гато фанатиците из сирийските пясъци пият вода, анг­личаните могат да пият лимонада в градините си. Това именно прави християнството много по-объркващо и интересно от империята на езичничеството. Катедралата на Амиен не е по-красива, но е по-интересна от Партенона. Ако на някой му е необходимо съвременно до­казателство, нека се замисли над любопитния факт, че при християнството Европа, макар и да запазва единс­твото си, се разделя на нации. Патриотизмът е отличен пример за умишленото балансиране на едната крайност с друга. Езическата империя би заявила: „Всички ще сте римски граждани и ще имате еднакви права – нека гер­манците станат по-чевръсти и самостоятелни, а фран­цузите – по-бавнички и почтителни.” Християнска Ев­ропа казва: „Нека германците си останат по-почтителни и мудни, за да може бързината и авантюризмът на французите да не носят опасности. Ние ще постигнем баланс между крайностите. Абсурдът, наречен Герма­ния, ще неутрализира безумието, наречено Франция.”

 
 

Ето го обяснението на необяснимата за съвременните критици история на християнството. Имам предвид чу­довищните войни заради незначителни теологически спорове, водопадите от емоции по повод на даден жест или дума. Ставало е въпрос за сантиметри, но когато искаш да постигнеш равновесие, един сантиметър е всичко. Църквата не би могла да си позволи да се отк­лони и на косъм от някои неща, ако иска да проведе великия си и дързък експеримент на несиметричното равновесие. Стане ли дадена идея по-маловажна, друга веднага ще придобие прекомерно значение. Християнс­кият пастир не води стадо агнета, а множество бикове и тигри, множество ужасяващи идеали и унищожителни доктрини, всяка от които е достатъчно силна, за да се превърне във фалшива религия и да опустоши света. Не забравяйте, че Църквата обича именно опасните идеи – тя е укротител на лъвове. Всеки може да види, че идеите за зачеване от светия Дух, за смърт на божество, за опрощаване на грехове и изпълнение на пророчества се нуждаят от съвсем малко, за да се превърнат в бяс и светотатство.

 

Най-малката брънка бе изпусната от из­кусните майстори на Средиземноморието, а лъвът на потомствения песимизъм скъса веригите си и побягна в северните гори. По-нататък ще разясня тези теологични уравнения. Тук е достатъчно да отбележим, че и най-дребната грешка в доктрината би довела до последици застрашаващи в голяма степен човешкото щастие. Ло­шо оформено изречение за природата на символизма би разрушило най-красивите статуи на Европа. Неточ­ност в дефиницията може да спре всички танци, да из­суши всички Коледни дървета и да строши всички ве­ликденски яйца. Доктрините трябва да звучат пределно стриктно, дори за да може човекът да се радва на най-елементарните си свободи. Църквата е трябвало да вни­мава винаги, дори само за да може светът да си позволи небрежност.

 
В това се крие вълнуващата романтика на каноничната вяра. Хората са придобили глупавия навик да го­ворят за нея като за нещо тромаво, скучно и безобидно, но не е имало по-дръзко и вдъхновяващо учение от нея. Каноничната вяра е разумност, а да си разумен е по-драматично отколкото да си луд. Тя е равновесието на човека, носен от побеснели коне, който от време на вре­ме сякаш се накланя и залюлява, но във всяко свое дви­жение успява да запази величието на статуя и прециз­ността на часовник. В ранните си дни Църквата лесно се е впускала в ожесточени битки, но от гледна точка на историята би било погрешно да твърдим, че просто е бранила яростно определени идеи подобно на вулгарен фанатик. Църквата се е отклонявала в една или друга по­сока именно за да избегне огромните препятствия по пътя си. В даден момент избягва арианството, което се опитва да направи християнството прекалено светско. В друг момент се отделя от източното влияние, което би я насочило към твърде несветското. Ортодоксалната Църква никога не се е поддавала на опитомяване и ус­ловности, никога не е била престижна. Би й било по-лесно да приеме земния идеал за власт на арианите. Би й било по-лесно да се пусне в бездънната пропаст на предопределението през калвинисткия седемнадесети век.
 
 
Лесно е да бъдеш луд. Лесно е да бъдеш еретик. Винаги е лесно да се водиш по ума на епохата – трудно е да запазиш собствения си ум. Лесно е да си модернист, както е лесно да бъдеш и сноб. Да паднеш в капана от грешки и преувеличения, заложен от сменящите се моди и какви ли не секти в историята на християнския свят, е наистина съвсем просто. Винаги е лесно да паднеш: можеш да паднеш под всякакъв ъгъл, а да останеш прав – само под един. Да се поддадеш на временни увлечения, вариращи от гностицизъм до „Християнска наука”, би би­ло безопасно и сигурно. Омайващото приключение се крие в това да се опазиш от всички тях и аз си предста­вям как Божията колесница се носи с гръм през вековете, недостойните ереси се просват повалени, а непокорната истина се вие все като спирала, но винаги нагоре.

 

Превод: Филипина Филипова

Откъсът от книгата на Дж. К. Честъртън  "Ортодоксия", Славика, 1994 г. е публикуван в сайта pravoslavie.bg

 

Свързани текстове: Човекът е спасил добротата си подобно на Робинзон, спасил вещите си от потъващ кораб

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

12 коментар/a

jjk на 25.12.2019 в 12:41
Християнството е триумфа на духа над материята, една добре измислена еврейска лъжа е по-силна и от най-великата империя на земята - Римската като надживя дори Съветската империя.
благодарности към ентусиазма на редакторите, малко са медиите днес, които биха си позволили да пуснат такъв текст на 25.12.2019 в 15:38
Препоствам цитат от есето, според мен изразяващ синтеза на темата: "Човекът трябва да стане по-надменен от ко­гато и да било в някои отношения и по-смирен от вся­кога в други. Доколкото съм Човек, съм най-важното създание. Доколкото съм просто човек, съм най-голе­мият грешник. Смирението, свеждано до някаква смът­на предопределеност, е забравено".
Честита коледа на 25.12.2019 в 18:06
Ненужно дълъг текст. Излишно дълъг.
Честита коледа на 25.12.2019 в 18:06 Ненужно дълъг текст. Излишно дълъг. на 25.12.2019 в 21:49
Човекът е бил недосетлив. Отде да знае, че след стотина година ще има хора, които могат да четат, но ще им става скучно след 3 минути.
Църквата е зачената в лицемерие. на 26.12.2019 в 09:23
Първоначалното християнство е създадено от Христос и Апостолите, както и чрез Бог Яхве и пророците. Това първично християнство е събирало общностите от хора в цялата Римска империя, имало е доброта, човещина, любов и най различни добродетели, хората са си помагали, поддържали са се един друг. И не са искали да живеят във войни, кръв и убийства каквито порядки е имало в Римската империя. В 3 век Християнството е обхванало 3/4 от хората в цялата Римска империя. Но когато Християнството е трябвало да стане държавна религия, то тогава се създава църквата и то не от хора със Святия дух в себе си, като Апостолите, а от човеци в които не е бил Бог, и които човеци са Светите Отци. такива Свети Отци са Св.Атанасий, Тертулиан и другите. Те се мъчат да направят Християнството от религия на хората в религия на Римската държава и цялото общество с неговите образувания. Трябвало е да се легитимира императора и властта му, че е от Бога, както и на велможите му, като и да има хора, които да работят на велможите на императора и самия император, което хората не са искали, както и да бъде легитимирано свещеничеството, начело с патриарха, което също да има власт и права, за да му работят крепостните, които са плебеи, колони, роби и варвари. Така зад императора се пригажда да застане Бог Отец и Стария Завет. Исус Христос и Новият Завет да прави бедните, които работят да са добри и човечни и да примирява бедни и богати, А за Свещениците и патриарха остава Святия Дух, който уж бил в църквата и в патриарха и свещениците, но е нямало завет на Святия Дух, и затова Свещениците и патриарха и Светите Отци написват Светото предание и катехизиса и приемат Символ на вярата. Те си слагат корони, златотъканни дрехи и се мъчат да покажат че са със Святия Дух в себе си. Има и икони, с които се показва, уж че Святия Дух е в църквата и се приравняват Апостолите със Светите Отци. Така се създава православната ортодоксална църква, която е феодална църква и която премахва робството, което е нейната положителна роля. Всичко това не е лошо, защото се създава организация на обществото, но това общество е лицемерно общество. Или чрез Светата Троица се мъчат да легитимират императора, велможите му , патриарха и свещениците, че са феодали и имат права, докато другите хора ги убеждават чрез църквата, че трябва да работят за феодалите и че това е от Бог. Даже патриарх Евтимий, когато турците го заточват, казва на българите, че ги оставя на Светата Троица. Така се създава обществото в християнския свят. Но може да има далеч по добре организирано общество, защото след Реформацията в протестантския свят се създава църква, където се проповядва по Библията - Светото писание, а не по Светото предание. Библията всъщност е четвъртото лице на Бог - Бог Слово. И чрез протестантството се създава капитализма или Икономическо общество, което е отделен елемент в обществото, заедно с държавата, църквата и бита и семейството. И зад тези четири елемента трябва да застава лице на Бог. Зад държавата - Бог Отец, зад църквата - Бог Слово, зад Икономическото общество - Святия Дух, зад бита и семейството - Исус Христос, а зад другите образувания - светии и Апостоли. Така може да се създаде ново християнство, нова епоха в човешкото развитие, нова ера. И това вече става. Светът се обърна на 180 градуса, има нова различна финансова система, нови отношения, база, култура, манталитет, съзнание в обществото. Но Христос остава, остава Бог Отец, остава Святия Дух, като Светото писание - Библията - става Бог Слово, като четвърто лице на Бог. Това е новото или новото виждане за Бог. И това е прогресивно и води до развитие на обществото.
Хайде със свински тръс на 26.12.2019 в 17:47
Авеее...,горният шушумигел? Как съчетаваш Яхве с Христос и апостолите ? То атаките срещу християнството са започнали още със създаването му. Не ти ли е малко късничко да пробутваш ново мюре? Хайде да не ми хвалиш прогресистите и протестантите. Протестантството е опростачено християнство,за да остава повече време за работа. Не случайно да се работи на по 2-3 места е протестантска измишльотина. Арбайтен,арбайтен,плюскане пред телевизора,спане и пак арбайтен,арбайтен. Да ти пикам на прогресизма. Хайде със свински тръс към фермата на Оруел - там е прогресистко общество ....навсякъде.
бла бла на 27.12.2019 в 10:12
и тук се натъкваме на блееене. Безсмислици за затъпяване на стадото. И най-паче безсмислие от раздвояване на съзнанието, което си е чиста медицинска диагноза.Ей такива скудоумници накрая достигат до неолиберастицизъм и джендъризъм. Вместо да посеят семе за плод, те сеят празни мисли на безплодни човеци, т.е. едно голямо нищо, едно голямо нощомислене и нищобърборене, което защото е нищо е безплодно, а като безплодно е и ненужно за останалите здравомислящи, които вярват на онзи,който е казал " и все пак "тя" се върти " и на онзи, който е открил, че "тя" и притегля , и на онзи открил относителността , и на онзи открил кражбата на принадената стойност, не и на онези, които само бла,бла.
Helleborus на 29.12.2019 в 19:26
26.12.2019 в 17:47 Оня шушумигел (АБВ) акъл не приема. Този същия пост го публикува под всякакви статии, с леки промени, с нагласата, че си разпространява новото си учение. На всичкото отгоре не му е стигнал акъла да го направи наистина ново и светско учение (той не е вярващ), но иска да подобрява Божието Слово, защото гледа на него като на човешка доктрина, върху която може да се поработи още, все едно работи върху икономическа или социална теория. А иначе авторът има потенциал да напише и интересно четиво, може би след като наистина повярва в Бог и вземе някаква окончателна страна.
Капитан Кук на 11.01.2020 в 11:11
Най-умният текст, който съм чел в "Гласове".
Така започва всичко за повярвалия на 12.01.2020 в 11:53
"Рационалистите ме накараха да се питам дали въобще имаме нужда от разум, а когато изчетох Хърбърт Спенсър си зададох за първи път въпроса дали изобщо е имало еволюция."
Кой кум,кой сват..... на 19.01.2020 в 10:42
Много ми е трудно да се ориентирам по какво Свето писание или по-точно по какви свети писания проповядвят протестантите. Разлиствал съм 4-5 броя протестантски Библии... и все различни. Кое ли протестантско Свето писание е истинското? Всяка протестантска секта си има своя Библия. Опитах се да преброя протестантските деноминации,стигнах до 25 броя и се отказах защото настана пълен бъркоч кой кум ,кой сват и кой на булката брат.
Николов на 30.01.2020 в 03:49
Много говори и нищо не казва.

Напиши коментар