Статия на проф. д-р Борис Йоцов, публикувана в сп. „Отец Паисий“ през 1934 г. „Българските громоли са ставали, когато надмощието в ръководството на народните съдбини е било в ръцете на безличието. Безличие, в което не е греела никаква съвест… Плъзват безличия, като гъсеници, изпасващи изтерзаната душа на народа, безличия под тоя или оня партиен пряпорец, които издигат в култ своята гадост и алчност. В политическия живот завонява на бай Ганьо – на цървул и леш. Личното и партийното се издига над народното и държавното.“

Проф. д-р Борис Йоцов

 

Не само днес пламти, но и вчера, и преди години е пламтял у нас копнеж по личности. У нас не случайно се таи почит към необикновеното, изключителното. Може би затова защото безличието винаги е вземало преден ранг в нашия живот. Прицелна точка на много въжделения е личността с висше нравствено съзнание, с непреклонна етична воля, способна да претвори мечта и блян в дело. Личност, зачената в душата на колектива, която историята чака, на която се гледа като на най-скъпо духовно достояние. Която изразява не толкова себе си, колкото тия, които представлява, които са изявили своята нравствена природа, преследвайки свой възвишен идеал.

 

Такава личност е божествена мъдрост, такъв колектив е демокрация на доброволното подчинение. Тогава между тях не може да тлее коварен антагонизъм. Не се знае кой кого води – те взаимно се допълват, обединяват се и се разкриват като една същност. Здравият инстинкт на масата, съчетан с гения на личността, открива възможност за творчески завоевания. Личността не е раб само на своя амбиция, погледът ѝ не е замъглен от очарованието на собственото ѝ величие, волята ѝ не е насочена към лавровия венец на безсмъртието. Нейният идеализъм добива мощ на въздействие, когато е спрегнат с чувство за всеотдайност, когато има готовност да пожертва себе си, да сподави своето Аз, за да издигне и да освети с подвига си народа и неговия свещен егоизъм.

 

Такава личност е израз на духовен хероизъм, който стои близко до трагичното в живота. А нашият народ познава хероичното – носейки го в душата си, той се прекланя пред него с почит и смирение.

 

Защо се разпалва така страстно тоя копнеж към личности в душата на българския народ? Каквито и възгледи да имаме за ролята на личността в историческия живот, не можем да не признаем, че българските громоли са ставали, когато надмощието в ръководството на народните съдбини е било в ръцете на безличието. Безличие, в което не е греела никаква съвест. Ако и да е беден в историческата си памет, нашият народ все пак знае, че дните на неговото благополучие се свързват с имена, които не са празен звук.

 

От ония дни, когато започва да се възражда, да се опомва и да добива представа за себе си като народност, той знае толкова светли личности, които са били нещо повече от пътеводни звезди, които са изяснявали и тълкували това, що е било скрито и неизяснено в бездните на неговата душа, които са го въздигали все нагоре, към изява на собствения му дух.

 

Патосът на националния романтизъм и активизъм бавно загасва след епопеята на Шипка. Настава друго време – време сякаш без идеал. Идеалът за обединение е разгромен в душата. Из кой път, към коя цел? Плъзват безличия, като гъсеници, изпасващи изтерзаната душа на народа, безличия под тоя или оня партиен пряпорец, които издигат в култ своята гадост и алчност. В политическия живот завонява на бай Ганьо – на цървул и леш. Личното и партийното се издига над народното и държавното.

 

Всичко почна да гние – и страшна смрад се понесе над родната земя. Всеки чувства, че заразата дебне и него. Над страната се надвисва призрак на нови бедствия. Народът, окован във вериги, вижда, че неговите палачи искат да сложат и катанец на устата му, за да не може да призовава съвестта на човечеството, за да не се чува неговият стон и ропот. Нищетата хлопа на всяка врата, враг дебне на родните предели – „Бог високо, цар далеко!“ Пред него се изправя някой странен и огромен и му шепне с демонична страст: „Камо грядеши?“ Неговият инстинкт му подсказва, че пътят, в който го водят, клони към гибел. И той сам дава тревожен сигнал, когато капитанът на кораба е заспал, омаломощен от бдение. S. O. S.!

 

И ето – тоя инстинкт го принуждава да закопнее по личности. След търновската катастрофа, в дни на кървави неволи, той също така закопнява – и намира в своите юнаци и хайдути, после в своите просветници и бунтовници, надежда за спасение. И сега, когато пред него се раззинва паст, той започва да търси избраници на ново съзнание.

 

И какво всъщност е тоя копнеж? Горестен вопъл по очистване и възвисяване. Един нагон за естествен подбор, за самосъхрана. Хиляда години стоят зад него – хиляда години история. Не се ли бунтува тая история, хилядолетен исторически живот, когато на мостика, от гдето се насочва съдбата на цял народ, застават пигмеи, нравствени уроди? Значи, копнеж на историята по нови люде, по нови изгледи, по нови завоевания!

 

В устрема към личности нашият народ иска да се освободи от унижението, на което е подвергнат, от гнетителното си чувство за малоценност, което котерии и шайки събудиха у него. Нима тоя народ е раждал само недостойници, безчинци, негодници? Къде е тогава неговата вяра, че той таи в недрата си нравствени ценности? Дали той не е толкова изроден, че не може вече да излъчи из себе си достоен син? Въпроси, които не могат да не смутят един народ, що неведнъж е казвал своята дума в историята. И той страстно дири спасители, за да заговори чрез тях. Защото търси сигурност, право и справедливост. И защото партийни хищници убиват у българина не само неговото народностно, но и нравствено съзнание, затова се разпалва такъв стон, горък стон за повече любов към българина и към човека.

 

Унизеният човек у българина негодува, роптае. И затова търси Бога, дири човека – дори и в звяра. Копнеж по личности – това е глад за чисти простори, за повече светлина, за култура, за висша духовност! Това е бунт срещу самонадеяната глупост и тъпост, срещу самозабравилата се простащина, срещу политическия разврат. Никъде по света не е бил така оскърбяван и унижаван честният българин и просветеният човек, както в земята на гордия Балкан.

 

Някои философи изтъкват, че самоубийството, така зачестило от края на века, се дължи на това, че липсва вяра. Религиозният, искрено вярващият, рядко посяга на себе си. А ето – демокрациите се самоубиват, защото нямат личности, не познават вяра в по-висш идеал, живеят без догма. Би ли трябвало да се самоубие българският народ, щом искаха да го оставят без вяра и догма?

 

В нашата страна никога не е имало демокрация – имало е плуто- и автокрация. Истинската демокрация търси личности, издига ги, тачи ги, следва техните завети. И копнежът по такава демокрация се изражда в страст за силни личности. Духовният аристократизъм на тия личности се търси като еквивалент на етичен утилитаризъм. А това значи, че народът иска да бъде управляван разумно, честно, волево. Че иска бойци, воини, будни на своя пост и верни на своя дълг.

 

Копнежът винаги е съчетан с мечта. Недоволството от действителността подхранва крилата на бляна. Стара истина е, че между идеал и действителност винаги има противоречие, несъответствие. Народът, който копнее, често може да бъде разочарован, измамен в своите надежди. Измамата се корени в самия зародиш на мечтата. Но тя може да дойде, когато в копнежа се надхвърли целта, когато в личността се проектира несъвършен нравствен мир, или пък когато в нея се вижда през призмата на идеала един херой.

 

Нашата страна не страда от липса на личности. Едни от тях са силни, волеви натури, но в сърцето им не грее нравствен идеализъм; други са духовно издигнати, с нравствено съзнание, но са без воля, без твърд, устойчив характер. Копнежът по личности у нас е всъщност копнеж за съчетание на тия два образа. Воля и морал, дух и мощ в едно лице – това е повикът на нашето време. И надеждите, които се възлагат от копнеещия народ, не трябва никога да гаснат.

 

Горко на тия личности, които са родени в копнеж, които чуват в своята самотност шум от крилата на надежди и мечти, към които е обърнат погледът на цял народ! Те са не само мъченици на своя дълг, но и на страха да не бъде изгубена вярата в тях.

 

Проф. д-р Борис Йоцов,

сп. „Отец Паисий“, 1934 г.

 

 

Проф. д-р Борис Йоцов е славист, юрист, литературен историк и критик, политик, член-кореспондент на Българска академия на науките. Дългогодишен преподавател по литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, ръководител на Катедрата по българска и славянска литература (1935-1944), декан на Историко-филологическия факултет (1935-1936), директор на Народния театър (1936-1937). Главен секретар на Министерството на народното просвещение (1940-1942), а от 11 април 1942 г. до 1 юни 1944 г. е министър на просвещението в кабинетите на проф. Богдан Филов и Добри Божилов. На 1 февруари 1945 г. е осъден от Народния съд на смърт и екзекутиран чрез разстрел в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945 г. в района на Централните софийски гробища.

 

 

 

Още от категорията

2 коментар/a

Да бе мирно седяло на 19.07.2018 в 10:18
(т.е.да си бе гледал литературата и професоратурата) не би чудо( куршум)видяло!
С отвращение на 27.07.2018 в 17:46
към първия "коментатор". Срам и позор за него!

Напиши коментар