„Жълтата стая“ - книга за невидимото  

Между черната корица и лицето на този мъж е заключено слово. Ако трябва да го сравня с музика - това е „Токата и фуга в ре минор“ от думи на духа...

„Жълтата стая“ повдига завсата към нашето второ „Аз“. Във всеки от нас има частица от героите в книгата-пациент, както я нарича авторът Стоян Чобанов. Поетът, Любовникът, Синът, Зоофилът, Боксьорът, Полковникът, Миризливият... са владетели на своята лична вселена, в която лудостта и психичното здраве са на ръба.

Според мен всеки човек носи своята лудост към света и към себе си. И тя е като мирът и войната – антиподи, които се изграждат един друг...

Момент от премиерата

Тази книга е пъзел, чиито елементи са от различни измерения. Ако  тръгна от корицата й, бих я определила като „черното око на премълчаната истина“.  Тази, която расте във всеки човек през неговия съзнателен живот, изпълва го и се бори с него самия за личната му свобода.

Тази свобода тръгва от детството и стаената обида (Синът), преминава през свидните и безсмислени жертви на войната (Полковникът), за да се препъне в червените и черните точки, с които ни бележат от деца... Не ги ли захвърлим зад гърба си, рискуваме да носим бремето им дълго... Заедно с белега от „синята вратовръзка“ и  единствената бащина целувка, която е дадена повече като присъда, отколкото като одобрение. (Синът)

Тя е в копнежа по съвършената жена и не по-малко бляскавия свят, който тя обитава (Любовникът), за да премине през омагьосания кръг на удавения в себе си (Миризливият). И в търсенето на мъжествеността и израстването (Зоофилът).

Свободата е в протеста срещу войната и опита да си представиш пушката като цигулка... с риск да ти наденат осмирителната риза. (Полковникът)

Текстовете от Уикипедия в книгата пък са като бележки под черта, които не търпят възражение и промяна. Приемам ги като предизвикателство към героите и към нас, читателите, да строшим ключалките на собствените си решетки.

В книгата преминава и сянката на Сталин – като предупреждение на паметта, да не забравяме кошмарите на историята, за да не се повтарят отново...

И за да можем да пеем свободно, без страх от принудителен затвор... (Авторът) и да пазим словото, което е „единственото ни средство за спасение“ (Поетът).  

Също и да не търсим противник във всеки, който ни погледне или пък не е съгласен с нас (Боксьорът).

Само в една дума: “Нищо”, авторът дава оценка на посттоталитарния преход в България - времето, в което живеят героите му и ние самите. Това е категорична, кратка, ясна и много тъжна констатация за случващото се у нас за обикновените хора – нищо!

В нищото отново се чуват гласове – на Самотния, за да каже, че “земята потъва, защото няма кой да я обработва”; - на Домуващия, останал на оскъдната грижа на държавата след смъртта на родителите си. На Политика – онзи обикновен човек, твърдо решен да стане депутат, за да постигне благоденствието, право само на избрани...

Книгата прадстави поетесата Татяна Атанасова

Ветрилото от образи се разтваря все повече – появяват се и Наркоманът, Алкохоликът, Проститутката, Педофилът, Циганката, красивата Елена с очи на жар птица, Ексхибиционистът, Красавицата, Жененият, Мераклията, Затворникът, Модерната.

Всеки от тях със своята история, копнежи и надежди, лудост и реалност. Но обединени от болката в душата, която не се лекува с хапчета.

И разбира се – любовта между Автора и Елена – като лекарство и оазис в пустошта на болничната тишина, където коридорът спира в безкрайното никъде...

Ако искате да погледнете зад паравана на невидимото, купете си тази книга и я прочетете. Четете я на един дъх или бавно, на глътки и отворете съзнанието си за скритатото в себе си. За това, което наричате „забранено“, защото околните, пък било то и най-близките, роднините, не могат да разберат... И не се страхувайте от финала, както и от пътя до него, а четете и разсъбличайте душата си пред огледалото на своето собствено „Аз“, за да видите себе си, да излекувате недъзите, да запазите доброто и да продължите напред. Защото пътят за всеки е лично начало, стремеж и посока, пътят е отговорност и живот... А той е неповторим и единствен, Божествен дар, който не можем да подминем. Животът – това, което сме и което ще бъдем.

Благодаря за тази книга на нейния автор!

Разказът ми за „Жълтата стая“ е моето усещане, това, което видях от моя небосклон. Ако я е прочетете, убедена съм - „въображението“ на автора ще продължи във вашето въображение, за да си признаете вашите болки, да видите вашата истина, да я погледнете в очите и да продължите да живеете...по-свободни!