Норберт знаеше много повече от мен за моята страна. И като че ли познаваше по-добре българина, като човешки вид. Беше ми изключително интересно, а и полезно да слушам разказите за приятелството му с най-интересните хора на нашата култура, наслаждавах се на неговото тънко чувство на хумор при оценката на доброжелателен, но все пак страничен наблюдател, на познатия ни до болка балкански манталитет. По нещо ми напомняше на Иречек, какъвто го зная от дневниците му. Даже по безупречния български език, далеч по-правилен от националната небрежност към езика ни, станала за съжаление норма във всекидневното общуване.
 
 
 
 
Срещнахме се почти случайно в самия център на столицата, пред зданието на Националната галерия, Двореца, както сме свикнали да го наричаме. Запознаха ни, стиснахме си ръцете и веднага си станахме симпатични. На следващия ден, вече в кабинета на директорката на галерията отново бяхме заедно. И решихме, че няма нищо случайно. Започнахме често да се виждаме и да си говорим. Норберт знаеше много повече от мен за моята страна. И като че ли познаваше по-добре българина, като човешки вид.
 
 
Беше ми изключително интересно, а и полезно да слушам разказите  за приятелството му  с най-интересните хора на нашата култура, наслаждавах се на неговото тънко чувство на хумор при оценката на доброжелателен, но все пак страничен наблюдател, на познатия ни до болка балкански манталитет. По нещо ми напомняше на Иречек, какъвто го зная от дневниците му. Даже по безупречния български език, далеч по-правилен от националната небрежност към езика ни, станала за съжаление норма във всекидневното общуване. Такова беше и отношението на Норберт към фактите.
 
 
При едно от посещенията  у нас, той проследи  с явно неодобрение темпераментния разказ на един от гостите за литературните събития  през петдесетте години на миналия век. Беше очевидец на процесите, познаваше лично повечето участници в тогавашните литературно-политически събития: "Не, не... не - клатеше с несъгласие глава, без да се съобрази със самолюбието на събеседника си, един от големите художници - изобщо не беше така!..."
Преди няколко месеца ни беше напуснал Веско Вапорджиев, професор-германист, син на моя учител. Написах спомен за него, помолих Норберт да го преведе на по-хубав от моя немски.
 
 
Той се познаваше с Вапорджиев и веднага се съгласи - точно в срок, както беше обещал, изпрати текста, акуратно отпечатан на пишеща машина. Усъмних се само за  един  от изразите, които бях употребил: "Добре си ти, Николов - обичаше да ме дразни моят приятел, - свиркаш си!" Можеше наистина да се разбере, че си свиркам с уста и Норберт така и го беше превел. Но нали съм виолончелист и всеки ден "си свиркам с челото"... Потърсихме друга дума, старинната fiedeln точно отговаряше на мисълта. Удоволствие за мен беше да обсъждаме и  другия мой текст, който Норберт се зае да преведе.
 
 
Наскоро бях започнал да пиша  и естественото желание на автора да види книгата си напечатана, надделя над съмненията и липсата ми на опит в литературната дейност. Оставих се да ме убедят, че спомените за току-що отминалото време биха били интересни  за западния читател. Норберт Рандов преведе две глави на чудесен немски език, мои приятели от Германия се свързаха с издателства... Отговорите, които получиха, не бяха никак окуражителни, липсваше даже елементарната любезност - като че ли задължителна за подобни институции: " Изобщо не ни интересуват преживяванията на някакъв музикант от България". Е, разбира се, извиних се на Норберт. Стори ми се, че той, по-добре запознат с  литературния свят, не беше особено изненадан. 
 
 
Познаваше много по-добре от мен, българина, и родната ни литература. Още преди '89-та, а и особено в първите години на прехода доста се бях  отчуждил от българската книга. Никак не ме привличаха бестселърите с пъстри корици. Засрамих се, Норберт назоваваше имена и заглавия, които не бях и чувал. А иначе съм от четящите. Признах си веднага, попитах с какво да започна запознанството с новото време: 
- Дневникът на Борис Делчев - категорично каза той. 
 
 
Назова още няколко автора и аз се заех да наваксам пропуснатото. Пак по негов съвет прочетох отново продължението на Под игото - романа Нова земя на Иван Вазов. За него казваше, че е от най-добрите български романи... 
 
 
Живееше в Берлин, но от нашата страна на стената, в абсолютно недемократичната, въпреки името си, Германска демократична република. Съвсем естествено е било да изпадне в противоречие със системата, известно е, че "диктатурата на пролетариата" не търпеше различни от официалните мнения. Даже много време преди да се запознаем беше лежал в източно-германски затвор:
- Колко дълго? Три години. Бях сам в килията - разказваше той, - от прозорчето се виждаше само късче небе. Времето вървеше много бавно. Мислех много: за книгите ми, които ме чакаха вкъщи, за това как попаднах в затвора, дали съм можел да го избегна... Осъждането ми не беше справедливо, аз най-добре знаех това. Но в затвора  имах достатъчно време да разсъждавам. Помислих си, че съм правил достатъчно срещу системата. И значи трябва да приема, че лежа не за това, за което са ме осъдили, а за другите неща, които съм вършил. За тях се полага наказанието, което изтърпявам сега.
 
 
Като концертиращ артист пътувах много, често минавах и през Берлин. Беше вълнуващото време на падането на стената между Източна и Западна Германия. Виждахме се на първата спирка след досегашната граница, Норберт вече живееше "на Запад". Сигурно е можел много по-рано да го стори - казваше, че не е искал да се раздели с книгите си. Разбира се, че е много по-трудно, по тогавашната терминология  "да избягаш" заедно с библиотеката си! 
 
 
Не можах да  погостувам в новото му жилище в Берлин, не успявахме да се видим и на остров Зилт, където неговото семейство имаше къща, а аз често свирех и преподавах. Но редовно си говорехме по телефона. И се срещахме всяка година - в България, с която той беше толкова свързан. При редовните му посещения в София идваше  поне по един път на гости у нас, слушаше концертите ми, разхождахме се...  И ни беше винаги интересно!
След като вече го нямаше, отново бяхме заедно - събрахме се в  негова памет в дома на Марияна, с която бяха наистина много близки. Ние, българските му приятели, които седяхме там,  имахме чувството, че той е също с нас, на масата, в малката уютна стая. Ето, отпива от чашката - и току каже нещо, което ни кара да се засмеем. Но и да се замислим...
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Още от категорията

Напиши коментар