Неговите поеми бележат цели поколения. Те са били поставяни на театрална сцена и превърнати в музика от ливанския певец Марсел Халиф. Понякога стиховете му се превръщали в лозунги. Самият той се определял като поет на победените - като "троянски поет", т.е. като "един от тези, на които е отнето правото дори да предадат собственото си поражение". Но отказвал да бъде свеждан до говорител на палестинската кауза или да подчинява изкуството си на борбата за национално освобождение. Махмуд Даруиш е едновременно рафиниран и популярен. Думите му възпяват изгнанието, любовта към една земя, любовта към една жена и всекидневните радости и страдания.
Публикуваме стихотворението му "Обсада", написано в Рамала през януари 2002 г. Преводът е от френски език.
"Обсада"
Тук, на склоновете на хълмовете, срещу здрача и канона на времето
Близо до градините с разбити сенки,
Ние правим това, което правят затворниците,
Това, което правят безработните:
Отглеждаме надеждата.
* * *
Eдна страна, която се приготвя за зората. Ставаме по-малко умни
Защото очакваме с надежда часа на победата:
Няма нощ в нашата нощ, ярко осветена от силния обстрел.
Враговете ни бдят и запалват за нас светлината
В мрака на мазетата.
* * *
Тук, никакво "аз".
Тук, Адам си спомня за праха на своята пръст.
* * *
На прага на смъртта той казва:
Не ми остават повече следи за губене:
Свободен, аз съм съвсем близо до моята свобода. Бъдещето е в ръката ми.
Скоро ще проникна в моя живот,
ще се родя свободен, без родители,
И ще избера своето име от буквите от небесна синева…
* * *
Тук, с издигането на дима, по стъпалата на къщата,
Няма време за времето.
Ние правим като онези, които се издигат към Бог:
Забравяме болката.
* * *
Нищо тук няма ехо.
Митовете чукат на вратата ни при нужда.
Нищо няма омирово ехо. Тук един генерал
тършува в търсене на една заспала държава
Под руините на една бъдеща Троя.
* * *
Вие, които се изправяте на праговете, влезте,
Изпийте с нас едно арабско кафе
Ще почувствате, че сте хора като нас
Вие, които се изправяте на праговете на къщите
Излезте от нашите утрини,
Ние ще бъдем спокойни
Да бъдем хора като вас!
* * *
Когато изчезнат самолетите, гълъбите отлитат
Бели бели, те измиват лицето на небето
Със свободни криле, те подхващат отново сиянието и притежанието
На ефира и на играта. По-високо, по-високо те отлитат
Гълъбите, бели бели. Ах, ако небето
Беше реално [ми каза един човек, минавайки между две бомби]
* * *
Кипарисите зад войниците, защитни минарета
На небето от отмаляването. Зад железния плет
Войници пикаят - под охраната на един танк -
И есенната утрин завършва златната си разходка в
Една широка улица, подобно на църква след неделната литургия…
* * *
[Към един убиец] Ако бе съзерцал лицето на жертвата
И помислил, щеше да си спомниш за своята майка в газовата
камера, щеше да се освободиш от разума на пушката
И щеше да промениш мнението си: не така намираш своята самоличност.
* * *
Обсадата е очакване
Очакване на стълба, наклонена по средата на бурята.
* * *
Сами, ние сме сами чак до утайката
Ако не бяха посещенията на дъгите.
* * *
Имаме братя зад този простор.
Добри братя. Те ни обичат. Те ни гледат и плачат.
След това си казват тайно:
"Ах! Ако тази обсада бе обявена…" Те не завършват изречението си:
"Не ни оставяйте сами, не ни оставяйте".
* * *
Нашите загуби: между двама и осмина мъченици всеки ден.
И десет ранени.
И двайсет къщи.
И петдесет маслинови дръвчета…
Към това се прибавя структурната пукнатина, която
Ще се превърне в поема, театрална пиеса и незавършено платно.
* * *
Една жена каза на облака: като моя любим
Защото дрехите ми са напоени с кръвта му.
* * *
Ако не си дъжд, любов моя
Бъди дърво
Наситено с плодовитост, бъди дърво
Ако не си дърво, любов моя
Бъди камък
Наситен с влага, бъди камък
Ако не си камък, любов моя
Бъди луна
В съня на любимия, бъди луна
[Така говореше една жена на своя син при неговото погребение]
* * *
О, пазачи! Не се ли уморихте
Да дебнете светлината в солта ни
И в нажежеността на розата в нашата рана
Не се ли уморихте, о пазачи!
* * *
Малко от това безкрайно абсолютно синьо
Би било достатъчно
Да облекчи товара на времето
И да изчисти калта на това място
* * *
На душата се пада да слезе от своето ездитно животно
И да върви с копринените си крака
Редом до мен, ръка за ръка, като двама приятели
Отдавна, които си поделят стария хляб
И чашата със старинно вино
Ще изминем заедно този път
След това дните ни ще поемат в различни посоки:
Аз, отвъд природата, а тя
Тя ще избере да се сгуши в една възвишена скала.
* * *
Ние седнахме далеч от нашите съдби като птици
Които вият гнездата си във вдлъбнатините на статуите.
Или в камините, или в палатките, които
Бяха издигнати по пътя на принца, тръгнал на лов.
* * *
В моите развалини расте зелената сянка,
И вълкът дреме върху кожата на моята коза
Той мечтае като мен, като ангел
Животът да е тук… а не там.
* * *
При обсада времето се превръща в пространство
Вцепенено в своята вечност
При обсада пространството се превръща във време
Което е пропуснало своето вчера и своето утре.
* * *
Този мъченик ме обгражда всеки път, когато изживявам нов ден
И ме пита: Къде беше ти? Върни в речниците
Всички думи, които ми дари
И облекчи сънливците от бученето на ехото.
* * *
Този мъченик ме просветли: не съм търсил отвъд простора
Девствениците на безсмъртието, защото обичам живота
На земята, сред боровете и смокините,
Но не мога да стигна до тях, колкото и да се стремя
С последното нещо, което ми принадлежи: кръвта в тялото на лазура.
* * *
Мъченикът ме предупреди: Не вярвай на виковете им
Вярвай на мен, като баща, когато гледа снимката ми, плачейки
Как размени ролите ни, сине, и ме изпревари.
Аз първи, аз най-напред!
* * *
Мъченикът ме обгражда: просто смених мястото си и изтърканите мебели.
Поставих газела в леглото си,
И лунен полумесец на своя пръст,
За да успокоя болката си.
* * *
Обсадата ще продължи, докато ни убеди да изберем покорството, което не вреди,
напълно свободно!
* * *
Да се съпротивляваш означава: да осигуриш здравето
На сърцето и на тестикулите, и на тона, който трудно се изкоренява:
На надеждата.
* * *
И в това, което остава от зората, аз вървя към моето вън
И в това, което остава от нощта, чувам шума от стъпките на моето намерение.
* * *
Поздрав към този, който споделя с мен моята чаша
В плътността на нощта, прииждаща и на двете места:
Поздрав към моя призрак.
* * *
За мен моите приятели винаги готвят празник
За сбогуване, успокоително погребване в дъбовата сянка
Епитафия в мрамора на времето
И аз винаги ги изпреварвам при погребенията:
Кой е починал… кой?
* * *
Думите, кученце, което хапе бездната
Думите нараняват без следи от кръв.
* * *
Нашите чаши с кафе. Птиците зелените дървета
В синята сянка, слънцето подскача по една стена
подобно на газела
Водата в облаците с неподражаемата форма на това, което ни остава
* * *
От небето. И други неща с прекъснати спомени
Разкриват, че тази утрин е мощен блясък,
А ние сме гостите на вечността.
Превод от френски: Галя Дачкова