Голяма суматоха настана и голямо безпокойство тресе Европа. Всъщност, тресе се главно европейският истеблишмънт. Политици, експерти, анализатори и всякакви други говорещи глави, се надпреварват да споделят тревогите си от събития,  като избора на новия американски президент и последствията от този избор, предстоящите избори в няколко страни членки на Съюза и евентуалните последствия от тях, Брекзита и последствията от него и т.н. Но слушайки или четейки тези опасения човек може да се запита дали проблемите, които се обсъждат, действително са най-важните за европейските граждани.

Проф. Духомир Минев

 

Ако се вгледаме в обсъжданите проблеми, вероятно ще забележим, че те имат нещо общо – всички те са свързани с процедури, позволяващи мнението на обикновените хора да бъде заявено публично и да получи статут на решение – такива са изборите в САЩ и предстоящите в ЕС, референдумът на британците. Оказва се, че електоратът е на особено мнение по статуквото и търси промени, които пораждат тревогите на истеблишмънта. От този факт най-големите демократи обикновено правят извода, че хората са твърде глупави, за да им се разрешава да изказват мнението си и – недай Боже – да вземат решения (повечето говорещи глави например, твърдят, че британците, а вероятно и американците, са направили грешка).

 

Но от същия факт може да се направи и друг извод – че напрежението и безпокойствата в крайна сметка са породени от разрив между мненията (желанията, аспирациите) на гласуващите хора, от една страна и – от друга, мненията на истеблишмънта. Разривът е пред очите на всички, но се пренебрегва защото е неудобен – той показва, че досега властващите не са слушали само „гласа на народа” и не са работили единствено „на ползу роду”.

 

Но какво е породило самият разрив? Отговорът е ясен за всички – предизвикаха го политиките, провеждани в почти всички страни членки през последните 3-4 десетилетия (и резултатите от тези политики). Ясно е и какво би следвало да се направи – да се променят политиките и съответно – посоката на социално-икономическата динамика. Но тези очевидности се натъкват на бариери – веднага започват идеологически подклаждани спорове, които не само не са продуктивни, но и победителите в тях обикновено са най-гласовитите. Но, очевидно, необходимите промени може да се подкрепят и идеологическите спорове – да се избегнат, като се използва друг аргумент – последователното редуване на дългосрочни противоположни тенденции в социално-икономическата динамика. За целта обаче, трябва да се върнем доста назад във времето.

 

Развитието на Запад

 

През 20-ти век, след Втората световна война до 70-те години, вниманието на изследователите се привличаше от един важен социален процес – процесът на развитие. Тенденциите, характерни за (и характеризиращи) развитийния процес изглеждаха толкова мощни и устойчиви, че през 1977 едно забележително име в социологията – Т. Парсънс, написа следното:

 

“В сравнителна и еволюционна перспектива ….Тенденцията беше към намаляване на свръхлуксозното потребление на елитните групи. Въпреки че не е постигнато много в рамките на една генерация, бъдещата тенденция ще бъде към все по-голямо равенство. Съединените щати са лидери в тази промяна, но нейните черти ще се разпространят във всички модерни общества… Новата социетална общност, схващана като интегрираща институция, би трябвало да оперира на различно ниво от познатите в нашата интелектуална традиция; тя би трябвало да отиде отвъд командите на политическата власт, богатството и факторите, които ги създават, и да се основе на привързаност към ценностите и механизми за влияние”.

 

Струва си специално да се подчертаят основните признаци, чрез които Парсънс описва процеса на развитие: заражда се «нова социетална общност», на която й предстои « да отиде отвъд командите на политическата власт, богатството и факторите, които ги създават, и да се основе на привързаност към ценностите и механизми за влияние”.

 

Този израз позволява различни тълкувания, но в контекста на другите характеристики на развитийният процес, той означава преди всичко, че ще се развива демокрацията, ще нараства гражданското участие в политическия процес на вземане на решения; очакваната «нова социетална общност» е нов тип общество, което ще бъде «интегрираща институция, която оперира на различно ниво от познатите в нашата интелектуална традиция»; накрая – възникнала е тенденция към намаляването на неравенствата в доходите и въобще – на материалните неравенства. И наистина тогава, в страни като САЩ, Великобритания, Дания, Франция, Норвегия, Швеция и други, неравенствата в разпределението на доходите и богатството “драматично намаляваха”.

 

Към характеристиките на описаният от Парсънс тип социална динамика – процес на развитие, може да се добави следното.

 

За икономическата динамика са били характерни високи темпове на растеж и то –  индустриален растеж: някои страни са възстановявали разрушените през войната индустриални мощности, други са ги разширявали. Икономическият растеж е бил автентичен растеж – частта от баницата, която са получавали икономическите актьори до голяма степен е зависяла от реалния им принос за увеличаването на БВП.

 

Икономическите политики в една или друга степен са били повлияни от кейнсианството и по-точно – характерната за него склонност към позитивна държавна интервенция, включително и чрез някаква форма на централно планиране.  Дъдли Сиърс – един от най-големите специалисти по развитието (ръководил е институт за изследване на развитието в Англия) е предложил критерий за преценка на развитийният характер на социалната динамика – комбинацията от растеж и намаляване на безработицата, и бедността.

 

Този критерий също показва, че през онзи период икономическият растеж в развитите европейски страни и САЩ е свързан с развитиен процес. Динамиката в други области (наука, образование, здравеопазване и т.н.) също е протичала в общото русло на развитиен процес. Неравенствата не просто са били сравнително ниски, но и равнището на доходите е породило общества, които наричаха общества на всеобщото потребление, на благосъстоянието или социални държави (европейски социален модел).

 

Но ако Парсънс е идентифицирал и описал точно развитийният процес, неговата прогноза се оказа неточна – социалната динамика рязко се промени. Парсънс е бил еволюционист (вярвал в спонтанните, свободни, неконтролирани, позитивни социални промени) и затова е прогнозирал бъдещето чрез екстраполиране на основните тенденции (развитийния процес), които е наблюдавал. И така е сгрешил, защото няма такова животно, като спонтанни, свободни, неконтролирани, социални промени.

 

И прекратяването на развитието

 

В действителност социално-икономическата динамика на развития свят през десетилетията след 70-те години се оказа съвсем различна. Наблюдавайки новите тенденции друг забележителен учен –  Иманюел Уолърстийн (икономист, социолог, бивш президент на Международната социологическа асоциация) през 90-те години направи прогноза различна от тази на Парсънс.

 

Според Уолърстийн аспирациите за едно по-добро общество не са загубени и желанието за подобрения си остава все така силно у хората, които не са доволни от социалното статукво. Но тъй като на аспирациите не се отговаря, той счита, че започва период на исторически преход и че този преход ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Това ще бъде “тъмен период, който ще продължава толкова дълго, колкото и самият исторически преход” (поне 30 години според Уолърстийн) и ще бъде изключително труден за всеки, който живее по това време, независимо от това дали принадлежи към групата на властващите или на обикновените хора”. Уолърстийн се оказа прав – този «тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”.

 

Ред признаци очертават тъмния период като «не-развитиен» период. Предходният процес на индустриален растеж бе заменен от процес на деиндустриализация. Критерият на Сиърс е негативен – растежът (доколкото е постиган) не се комбинира устойчиво с намаляване безработицата и бедността. Обратно, доста ясно изпъква комбинация на икономически растеж с широко увеличаване на безработицата и бедността. Самият растеж бе трансформиран в «извличане на рента», т.е. основните играчи получават според способността си да влияят върху политиките и законите, което бе наречено « корупция”.

 

Със сигурност и политическата демокрация не претърпя разцвет. “Социеталната общност” не успя да отиде “отвъд командването на политическата власт и богатството”; тази общност  не започна да функционира въз основа на ценностни ангажименти и механизми на влияние и участие. Освен ако не приемем, че (нео)либералните ценности са адекватин именно на описаните промени (което едва ли ще е голяма грешка).

 

Едва ли може да се каже, че «общността» е станала «интегрираща институция». По-скоро е обратното – всички данни показват, че са нарастнали неравенствата и «социалното изключване», което означава и дълбока социална дезинтеграция – до такава степен, че се поставя под съмнение реалността на самата представа за някаква «общност». Най-малкото възниква въпросът каква е тази «общност», в която близо 30-40% от формално принадлежащите към нея са изключени от нормалния за общността начин на живот. Демонстративното, престижно потребление се разрасна неимоверно. При това, особено много – именно в САЩ – страната, която Парсьнс посочи като лидер при глобалното разгръщане на противоположна тенденция.

 

Неравенствата в разпределението на доходите и богатството нараснаха неимоверно. Някои изследвания на разпределението на богатството в света показват, че днес най-богатите два процента от пълнолетните индивиди притежават повече от половината от световното богатство. Най-богатият 1% от пълнолетните притежава 40% от богатството в света.

 

Съответните данни за най-богатите 5% и най-богатите 10% са респективно 71% и 85% от богатството. Обратно, на дъното на тази класация са 50% от пълнолетните индивиди, които притежават едва 1% от глобалното богатство. Принадлежащите към най-богатия децил притежават 400 пъти по-голямо богатство от половината пълнолетно население – онези 50%, които са на дъното и над него. Принадлежащите към най-богатият 1% от пълнолетното население на земята са почти 2000 пъти по-богати от 50-те процента принадлежащи към най-ниските пет децила[1].

 

Аналогичните трендове на Изток

 

Преди много годиин някои западни учени твърдяха, че бившите «социалистически страни», не строят никакъв социализъм, а просто преминават през период на специфична социална динамика – индустриализация: ускорена, държавно организирана, с централизирано планиране и разпределение на създавания продукт. Затова учените виждаха в „соцлагера” Трета индустриализационна вълна (след първите две в Западна Европа, САЩ и Япония). Това виждане се подкрепя и от фактът, че бившият «соцлагер» е следвал траектории на социално-икономическа динамика, които са сходни с тези на развитите икономики.

 

Периодите също съвпадат. Във всеки случай ясно изпъкват някои от основните белези на двата периода, преживяни от развитите общества на Запад. Така например, за първия период (след Втората световна война, т.е. т.нар. социализъм) за икономическата динамика на «соцлагера» също са характерни сравнително високи темпове на растеж, основан на индустриализация. Критерият за развитие формулиран от Д. Сиърс също показва развитиен тип социално-икономическа динамика – икономическият растеж е съчетан с намаляване на безработицата и бедността. Неравенствата в разпределението на доходите и богатството са сравнително ниски. Осигурен бе широк достъп до образование и здравеопазване.

 

Неразвитийният характер на социално-икономическата динамика през следващия перод (от 80-те години досега) изпъква най-вече в: деиндустриализацията, по-ниските темпове на растеж, а понякога – и отрицателен растеж. Критерият на Сиърс показва липса на устойчива комбинация от растеж и намаляване на бедността, и безработицата. Дори и когато постига определен растеж страната остава най-бедната в ЕС. Бързо и значително се увеличиха материалните неравенства поради концентриране/акумулиране на богатство, материални активи и доходи. Възникнаха кризисни тенденции в образование, здравеопазване, наука, социална защита, културата.

 

И какво следва?

 

Очертаната регулярност и универсалност на смяната на противоположни социални промени помага при търсенето на отговор на въпроса какви са проблемите днес и какво предстои. Отговорът изглежда очевиден – предстои смяна на типа на социалната динамика. Много хора са убедени в това и без да имат предвид регулярните смени на типа на динамиката.

 

Очертаването на регулярността е още един аргумент в подкрепа на това мнение, но освен това помага да разберем по-добре мащаба и характера на предстоящите промени, както и трудностите, на които те ще се натъкнат. Редица признаци също сочат значителна предстояща промяна: прононсирани идеолози на (нео)либерализма обявяват «края на пазарния фундаментализъм»; лансира се идея за реиндустриализация;  разработва се проект за «Европейски социален стълб»; обсъждат се сценарии за бъдещето на ЕС. Последното би трябвало да е най-важната стъпка към необходимата промяна. За съжаление, по стар управленски рефлекс, евробюрократите не поставят проблема за необходимостта от промяна и нейния характер, пряко, открито и честно.

 

Вместо това проблемът е прикрит – представя се като предизвикан от Брекзита, което е напълно невярно, защото е предизвикан от политиките през последните няколко десетилетия и състоянието, до което тези политики доведоха ЕС. Българският външен министър се опита да оправдае сценаристите с твърдението, че те имали за цел главно да инициират дебат в определена посока. И това едва ли е вярно, защото когато проблемът е формулиран мъгляво, търсенето на решения също блуждае в мъгла. И веднага се вижда, че предлаганите промени са ирелевантни към основния проблем и затрудняват търсенето на адекватни решения. Това очевидно се отнася за такива предложения като преразглеждане на договорите на ЕС, задълбочаване на интеграцията, орязване на правомощията на Съюза,  «многоскоростно развитие», което (Президентът на България очевидно е прав) е отказ от принципи, които би трябвало да са в основите на ЕС.

 

В действителност би трябвало да се обсъждат други промени – такива като прекратяване на фалшивия растеж (извличане на рента, делене на баница) и преход към автентичен икономически растеж; генериране на процес на развитие в смисъла посочен от Т. Парсънс, Д. Сиърс и други; реконструриране на налудничавото разпределение на доходите, ограничаване на огромните неравенства, главно чрез механизмите, които ги пораждат, прекратяване на кризите в образование, здравеопазване, наука и т.н. и т.н.

 

Но както забелязват някои (при това – от различни лагери като Анатол Калецки и Дж. Стиглиц) ЕС все още е далеч от такъв подход. Разбираемо е, защото такъв подход означава да признаят какво е вършено през последните няколко десетилетия.

 

А може би налучкват, защото не са сигурни относно стъпките, които трябва да предприемат. Такава несигурност личи и в САЩ, които може би отново се стремят да бъдат лидер при смяната на посоката, какъвто бяха и през предходните два перода ( на развитие  и „тъмният” ).

 

Освен това, трудности ще възникват и по други причини – дали Германия ще приеме да „дели по братски“ големия излишък, който трупа от външната си търговия?

 

А има и нещо друго. „Тъмният” период създаде свои деца – една голяма група проникнала в различни сектори на икономиката и обществото. Тези „деца на тъмния период” дължат своя просперитет, доходи, жизнени стандарти и въобще – социални позиции, на специфичния тип икономическа динамика, основан на политическото разпределение на икономически ресурси (извличането на рента или както стана известно по нашите ширини – „деленето на баницата”).

 

Възстановяването на автентичния развитиен процес неизбежно ще бъде свързано с намаляване на политически организираното, привилегировано участие в „деленето на баницата”. Рожбите на тъмния период трудно ще приемат това и вероятно ще оказват силна съпротива. Тъй като са проникнали и в държавната администрация, и в политиката, те имат ресурса да потискат всеки честен опит за постигане на развитие ( виж напр. Отвореното писмо на пpeдпpиeмaчa Ивaйлo Πeнчeв, coбcтвeниĸ нa бългapcĸaтa ĸoмпaния зa пpoизвoдcтвo нa ĸaтepaчни cтeни Wаlltоріа, изпpaтeнo дo pъĸoвoдcтвoтo нa „Coфия Tex Πapĸ“)

 

Затова в различните страни съпротивата ще е различна и скоростта на смяната на траекторията  ще е различна. Вероятно това роди идеята всеки да върви по собствен път – на различни скорости. Голяма част от властващите елити в България вероятно ще искат да я карат както си знаят – запазване на досегашната социално-икономическа траектория с „усвояване” на ресурси от ЕС. Онези, които пророкуват силни протести след изборите у нас, може да се окажат прави.

 

Впрочем дори и да са доволни от изборните резултати, децата на прехода ще пречат на всеки опит за възстановяване на развитието. Протестите може да бъдат още по-силни когато което и да е правителство се опита да ограничи техния икономически пир. Дори може да се предвиди и какви ще бъдат възраженията им – че се възстановява „социализма”/”комунизма”. Само че дали ще се намери някой, който да им вярва? Пушекът, вдигнат от сблъсъка на идеологиите вече се разсейва, кривите огледала на още по-изкривения преход се счупиха, а реалностите се оказват други.

[1] James B. Davies, Susanna Sandstrom, Anthony Shorrocks and Edward N. Wolff, The World Distribution of Household Wealth, 2007

 

Текстът е публикуван в сайта http://philosophyclub.bg 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Писмо от Север

Писмо от Север

Сутрин е. Един слънчев лъч хапливо се задява с мен. Въздухът трепти, п...

1 коментар/a

Муйо на 12.03.2017 в 18:59
Добър анализ и реалистична прогноза. Има и опростено обяснение - след разпадането на СССР тези от горните два процента решават, че няма защо да си дават зор да поддържат многобройна "средна класа" в промишлеността и вместо това се насочват към създаване на малобройна, но гласовита прослойка от "хипстъри" в сферата на услугите, като потреблението заради самото потребление се издига в култ. Но не потреблението на черен хайвер и "Вьов Клико" - те са за двата процента. Оттам и деиндустриализацията, и производството на ерзац-храни и стоки с краткотраен живот, рядко надхвърлящ срока на гаранцията. Само че малко избързаха - промяната стана прекалено рязко и предизвика силно недоволство. Поради което двата процента решиха да се върнат към класическия империализъм и избраха Тръмп.

Напиши коментар