Преди година журналистката Рута Ванагайте издаде в Литва книгата си „Наши“ за участието на литовци в масови убийства на евреи. Властите обявиха книгата за проект на Путин и заплаха за националната сигурност, а самата Ванагайте бе заплашвана с убийство в интернет. Заради книгата си авторката губи половината от своите приятели. Преди лекция в интелектуалния клуб на Светлана Алексиевич литовската журналистка даде интервю за TUT.BY. От разказа ѝ научаваме шокиращи подробности за убийствата на 200 хиляди евреи в Литва (10% от населението ѝ към онзи момент), защо много литовци до ден днешен не могат да се примирят с грозната истина и защо е нужно днес „народът да се буди“ с ужаси със 75-годишна давност.    

 

 

 – Как решихте да напишете своята книга?

 

– Веднъж слушах лекция на един литовски историк, която ме потресе. Обикновено казват, че Литва не е участвала в Холокоста, а е имало някакви изверги, те помагали на нацистите. И че ако не са стреляли по евреите, самите те са щели да бъдат убити от германците.

 

А този историк разказа съвсем друга история: имало е пирамида от убийства, водеща началото си от литовското правителство; цялата гражданска администрация и полиция са участвали в това. Не става въпрос за никакви изверги, а за обикновени хора, които са служили в литовските батальони. Това ме потресе, защото никога не бях го чувала.

 

Знаех, че в рода ми е имало хора, работили в гражданската администрация и полицията, но никога не съм и помисляла, че те биха могли да участват в Холокоста. Помолих този историк да се срещнем още веднъж, той ми отказа. После се съгласи, но да бъде тайно. Защото бе опасно да се говори на тази тема – официалната позиция Литва е съвсем друга. Започнах да общувам с много историци и видях, че те пишат и говорят истината, но много сухо, в академичен стил. Прииска ми се да напиша истината популярно, да се покаже шокиращата истина, така че да я прочетат повече хора…

 

 

Моят издател не искаше да печата книгата. Казваше, че сега не му е времето, че ще послужи на Путин и неговата пропаганда, според която всички прибалтийци са фашисти. Аз попитах: Кога геополитическата ситуация ще се промени? А ние седи и мълчим. Ако не беше Путин, би трябвало да си го измислим, това е много удобно.

 

Казах, че ми е все едно, ще напиша тази книга. Издателят се съгласи при условие, че няма да споделям с никого предварително, за да не го притискат. Смятаха, че никой няма да чете тази книга, но първият тираж от 2000 екземпляра се разпродаде за 48 часа.

 

– Споменахте, че ваши роднини са били административни служители при германците …

 

– Мъжът на леля ми е бил шеф на полицията в един град, собственият ми дядо е съставял списъци с евреи, съветски активисти, които после са били убити. По-късно той е бил заточен и умрял в заточение. Храня една надежда – че не е знаел защо са се правили тези списъци.

 

– Променихте ли отношението си към своя дядо?

 

– Аз не съм го познавала. Но до този ден за мене той беше герой, после престана да бъде такъв. След като е съставил тези списъци, е получил като възнаграждение двама съветски военнопленници, които да работят в участъка му.

 

– Много сте пътували по местата на разстрелите, разпитвали сте свидетели на Холокоста. Разкажете за тези свои разговори.

 

– На тази авантюра заедно с мен се залови и известният [израелски] „ловец“ на нацисти Ефраим Зуроф. Каза така: „Аз съм враг на Литва, наследник на убити, вие сте наследница на хора, които са ги убивали. Дайте да сядаме в колата, няма да се бием, ще потърсим истината там, където са се случвали събитията“. Обиколихме заедно около 40 места: към 30 в Литва, 7−8 – в Беларус.

 

Решихме да отидем и в Беларус, защото един от литовските батальони е работел така добре, че германците са го изпратили там. Така и в 15 беларуски местности те са убивали евреи. На тях също са им казали, че ги изпращат да убиват съветски активисти – а то какво, оказало се, че въпросните активисти са с дълги бради и тъмни очи. И са ги убивали.

 

– Свидетелите на тези събития искаха ли да говорят с вас?

 

– Никой не е отказал. Те помнят всичко. Има такъв интересен психологически феномен – нарича се импринтинг от (англ. imprinting – запечатване – бел. прев.). Ако в ранното ти детство или в младостта ти нещо е оставило много силен отпечатък у теб, нещо, от което си бил много сериозно потресен, то остава в паметта ти за цял живот, в най-малките детайли.

 

Навярно от престъпниците вече няма живи – твърде много време е минало. Но има свидетели, които тогава са били на по 7−10−12 години. Сега са на 80−85 и прекрасно помнят всичко.

 

Само един човек се съгласи името му да бъде цитирано, останалите се страхуваха. Казваха: „Ще дойдат и ще ни убият“. Аз питам: „Кой?“. Отговорът бе: „Литовците“. Всички мислеха, че такива убийства са се случвали само в техните села, че престъпленията не са били повсеместни.

 

– Как са се осъществявали убийствата?

 

– Било е през 1941 година. Литовската власт посрещнала германците с разтворени обятия, създала гражданска администрация, която да работи за нацистите. Веднага били организирани батальони с цел да ги изпращат да убиват. По време на окупацията в литовската гражданска авиация са работели 600 германци и 20 000 литовци. Много евреи са били убивани от местни полицаи.

 

 – Тоест това са хора, работили там и преди войната?

 

– Работили са там до първата съветска окупация (до 1940 година – бел. TUT.BY), след идването на нацистите те са ги върнали обратно.

 

– Убивали са свои съседи, с които са се познавали от години?

 

– Да, да.

 

 

– Имало ли е откази?

 

– Не много, но е имало. Това е било възможно. Изобщо хората в полицейските батальони са били доброволци. Открила съм свидетелства как и в Беларус литовци са отказвали да стрелят. Офицерите, виждайки, че им треперят ръцете, им взимали оръжието и ги отпращали просто да охраняват. Страхували са се, че ако нервите на човека не издържат, той може да обърне оръжието срещу офицера.

 

– Какви са били последствията при отказ?

 

– В Беларус са ги вкарвали в карцера за вечер. Но нищо повече. И разбира се, не са получавали обещаните им пари. Някои са загубвали контрол над нервите си и са се местели в други батальони.

 

– Защо хората масово са се съгласявали да бъдат превръщани в убийци?

 

– Мислили са, че служат на родината си. Властите са им казвали, че това е началото на възраждането на националната армия. Получавали са дрехи, храна, могли са да припечелят малко пари, да прибират златни пръстени, зъби. Отивали са от беднотия, вкарвали са ги в това. Първоначално са отивали да се борят със съветските активисти, после да охраняват някакви места, после да конвоират. А след това изведнъж са се оказвали до ямата и са били длъжни да стрелят.

 

Селските надзиратели са съставяли списъци, германците са издавали укази за задържането на посочените хора. Два-три дни ги държали в синагогата или в каравани. После ги извеждали и ги разстрелвали. И когато вече си участвал в нещо подобно, става трудно да се откажеш преди разстрела, да кажеш: „Не, няма да направя това“.

 

– В книгата си привеждате шокиращи детайли за тези престъпления: за златни зъби на убити евреи, които са давали на литовците, за техни вещи, които са раздавали на населението. Съзнателно ли го направихте?

 

– А как иначе да събудя този народ? Разбира се. Всички са смятали, че това е просто статистика – 200 хиляди души са вярвали в това. За да разберат, да почувстват със сърцата си, трябва да им покажеш нечии зъби, нечии разбити в дърветата детски глави. Някъде не е стреляно по децата, погребани са с цели черепи.

 

– Тоест, докато са били все още живи?!

 

– Да, погребвали са ги живи или са удряли главичките им в дърветата до смърт. Хората разказват, че на някои места дърветата са се изкривили от това, че толкова детски черепи са били разбивани в тях. Ако говориш за това, всяка майка ще престане да мисли, че става дума просто за статистика.

 

Нека цялата страна знае, ако в дома си имаш антикварни вещи, както аз имам от моята баба – легло, шкаф, часовник… Аз откъде да знам къде ги е купила? Дали изобщо ги е купила? Моята баба е живяла в Паневежис, там са раздавали еврейки вещи на всички. Освен това: театър, училище, аптеки – получили са всичко. А накрая са останали още 80 хиляди предмета. Велосипеди, чаши, чанти, куфари, кърпи – каквото ви хрумне. В града са живели 20 000 души. Всеки е получил средно по 4 вещи. Да, може би не всеки е взел каквото му е било предложено. Но представяте ли си мащаба?!

 

 

По времето на СССР отиваш при зъболекар – той те пита: „Ваше ли е златото или наше?“. Откъде да знаем що за злато е това. Лекари са ми разказвали, че златото от зъбите на убити евреи е започнало да се появява през 70-те години на миналия век. Хората са искали да се отърват от тях и започнали да ги продават.

 

– Самите участници в престъпленията как обясняват по-късно действията си?

 

– Твърдят, че не са виновни. Не използват термини като „евреи“ или „хора от СССР“. Наричат тези, които са убивали, „обречени“. Казват: „Ако не аз, някой друг щеше да стреля“.

 

За пример ще дам един много типичен отговор на участник в разстрелите на 15 места в Беларус. Хората лягат с глава, опряна в земята. Стрелят по тях. После стрелците се сменят – отново стрелят. Журналист пита един от тези престъпници: „Ако в нозете ви са син и баща, кого първо ще разстреляте? Кого първо трябва да убиете?“. Той отговаря: „Та ние не сме зверове някакви. Пред очите на бащата да убием сина. Разбира се, че бащата е първият, по когото стреляме“.

 

Отгоре на всичко всяка неделя те са ходили да се изповядват. Всеки батальон е имал свой свещеник.

 

– Каква е позицията на Църквата в онези години?

 

– Целият антисемитизъм започва от Църквата. В Литва Католическата църква е изключително антисемитска, още от Средновековието. В църквите си някои свещеници казват, че да се убива е лошо, други крият евреите, убеждавайки, че да се убива е грях. Трети твърдят, че евреите смучат кръв и убиват Христос. Така прощават греховете на батальоните си всяка неделя.

 

– Видели ли сте случаи на разкаяние?

 

– Не познавам нито един такъв случай. Вярваха, че са изпълнявали заповеди на офицери литовци, които са им нареждали по заповед на правителството.

 

– Какво се случи с онези, които са участвали в разстрелите?

 

– Най-големите престъпници са имали достатъчно пари, знаели са кога да се скрият – и са се скрили на Запад. Много от тях са живели доста добре в Америка. Не са разказвали за престъпленията си, „споделяли“ са, че са бежанци. Започнали са да ги преследват много късно. И не са могли да докажат нищо, защото престъпленията им са извършени не в Америка, а жертвите им не са били граждани на САЩ.

 

15 души вече са изгонени от независима Литва, а Литва не ги е съдила. Много възрастни, един от тях има болна жена, друг самият е болен…

  

 

По времето на СССР някои от тях са лежали 5 години, задето са конвоирали евреи. После ги пускали. А още по-късно, когато техни „съратници“ са ги предавали, че са участвали в разстрели, са ги прибирали отново. Някои са получавали по-големи присъди.

 

Това се е случило с не повече от 25 човека. Мнозина от участниците в наказателните батальони не са лежали в затвора и дори са били реабилитирани. Значи КГБ е имало какво да им предложи, може би са предали някого.

 

– Не смятате ли, че след като са минали толкова години, за престъпленията на тези хора трябва да има давност?

 

– За убийството няма давност. Човекът знае какво прави и го прави без всякакви заплахи за собствения си живот. Пълна лъжа е, че зад тях, зад гърбовете им, са стояли германци с пистолети.

 

Мъжът на леля ми щастливо е починал в огромна къща във Флорида, Маями.

 

Знаехме само, че се крие под чуждо име в Америка заради някаква история с евреи. А той цял живот ни пращаше дънки… После аз заминах за там и се срещнах с жена му. Тя мразеше евреите повече от всичко на света. Нацистката пропаганда се бе просмукала в нея до такава степен, че на 85-годишна възраст казваше, че всички евреи трябва да бъдат убити.

 

– Имало ли е случаи на спасени евреи в Литва?

 

– Разбира се. Между 1500 и 3000 души. Но в убийствата са участвали 6 хиляди, които или са конвоирали, или са стреляли. Около 15−20 хиляди са участвали в убийствата косвено – в смисъл помагали са те да се осъществят.

 

– Коментирайки книгата ви, историкът Иля Лемпертас казва, че Литва не се откроява сред останалите окупирани страни, а броят на тези, които са спасявали евреи, дори е над средния…

 

– Нашата ситуация е уникална, защото съседи са убивали съседи. В Полша е имало концлагери, в Литва – не. Такъв мащаб, какъвто наблюдаваме у нас, няма никъде. Представяте ли си, през август 1941 година 90% от евреите още са били живи, за три месеца са убити 200 хиляди души! Едва през октомври хората са се опомнили и са започнали да спасяват евреи. Мнозина признаха, че са искали да спасят когото могат, но са се бояли – не от германците, от съседите си. Много хора са смятали, че германците са дошли завинаги, и са искали да им угодят – вярвали са, че германците ще им дадат независимост. А са ненавиждали руснаците заради изселванията, случили се непосредствено преди това.

 

– Какво се случи година след издаването на книгата?

 

– Реакцията бе много бурна. Литва се раздели на две. Много мои роднини и приятели казаха, че работя за евреите, за Путин. Някой заяви, че така е трябвало да се постъпва с евреите, защото всички те са работили за НКВД.

Младото поколение бе страшно заинтригувано, книгата ги шокира, беше им интересно да я прочетат, те не са си представяли, че подобно нещо изобщо може да се случи.

 

Официална Литва игнорира книгата. В различни токшоута и депутати, и представители на правителството заявяваха, че този проект се „координира отвън“, намеквайки за Путин, че ще има продължение, че за пиар са били хвърлени огромни пари. Това е смешно, защото издателството не е похарчило и цент – просто книгата се получи скандална и всички медии се включиха в обсъжданията.

 

Върхът беше, когато департаментът за държавна сигурност излезе с изявление, че книгата ми представлява заплаха за националната сигурност. Най-смешното е, че посолството на САЩ се свърза с тях и им каза: „Намалете газта, момчета, вие на знаете какво е национална сигурност, не бива да се правят такива изявления“.

 

– Пострада ли всекидневният ви живот? Загубихте ли приятели?

 

– Да, много. 10–12 души от близките ми – приблизително половината. Казваха ми: „Погледни ни в очите и кажи – колко ти платиха!“. А на мен издателството ми плати 1500 евро за половин година работа. Това е целият хонорар, спечелен от Холокоста (тъжно се усмихва).

 

На един панаир на книгата, след като бяха прочели заплахите в интернет, че трябва да бъда убита, ми наеха телохранител. Три дни от сутрин до вечер ме придружаваше един човек – беше много приятно...

 

– Какво отговаряте на тези, които казват, че не бива да се рови в мръсното бельо?

 

– Отвръщам им, че една зряла нация не бива през цялото време да счита себе си или за жертва, или за герой. И за да не се повторят подобни неща, е необходимо да се знае, че това се е случило с нормални хора, не с изверги.

 

– Не съжалявате ли, че сте загубили близки хора?

 

– Разбира се, съжалявам… Сега не мога да възстановя контактите си с тях, защото се показаха като хора с огромни предразсъдъци.

 

Децата ми – на 22 и 28 години, не са чели книгата, но казаха, че се гордеят с мене. Те чувстват, че майка им е изпълнила определена историческа мисия. Повечето млади хора се отнасят така. Приятелите на сина ми се шегуват с него: „Давай, плащай бирата – че майка ти взе толкова пари от Путин.“ (Смее се.)

 

– След излизането на книгата вие отказахте да давате интервюта за руски медии. Защо?

 

– Не исках, защото това би подхранило подозренията, че работя за пропагандата на Путин. Преди това Первый канал бе използвал друг мой проект в един свой сюжет – изключително отвратителен – така че знаех с кого си имам работа.

 

– Какви промени бихте искали да видите в литовското общество след излизането на книгата ви?

 

– Бих желала в училищните програми по този въпрос да има повече от един урок и да бъде обяснено кой и защо е направил това. А не да се раздува легендата, че някакви изверги са си сътрудничели с нацистите. Литовските историци вече са написали всичко, но то не присъства в училищните програми.

 

Паметниците на убийците трябва да се разрушат. На 4–5 места в Литва има паметници на хора, които са стреляли и ръководели злодеянията – в това число и в Беларус. След войната те са тръгнали да воюват за литовската независимост (срещу съветските войски – бел. TUT.BY). Но никой не задава въпроса какво са правели преди това.

 

 

Трябва да се признае, че на държавно, гражданско и военно равнище Литва е участвала в Холокоста.

 

– Смятате за правилно за углавни престъпници да се смятат хора, които вече са на по сто години?

 

– Да. А защо няма давност върху възрастта на убитите? Нека да полежат в затвора, да поразмишляват. Но вече е късно, вече никой от тях не е сред живите.

 

Сага обаче се случва друго. Има две места на разстрели, където до ден днешен са заровени кости, а държавата ги е дала за приватизация. На едното място се организират различни празнични мероприятия, в Каунас. А другото, на 12 км от Вилнюс, в момента се продава. Държавата е решила, че гробът е много малък, защото там лежат само 1159 човека. Вдигнах скандал за това, но засега няма протести.

 

Хората още не са осъзнали, че загиналите са били наши. Първата страница на книгата ми съзнателно изглежда така. Погледнете. Двама души – кажете кой от тях е евреин?

 

 

– Десният прилича повече.

 

– Ето виждате ли? Човекът отляво два пъти е представял Литва на Олимпийски игри като велосипедист. Значи е бил „достатъчно добър“ за нас, за да представя Литва, но недостатъчно добър, за да живее. А човекът отдясно е ръководил картелен батальон, на съвестта му тежат около 70 хиляди човешки живота. А изглеждат като двама братя.

 

Но хората казват: този не е наш, защото е евреин, а този не е наш, защото е убиец. А истината е, че и двамата са наши.

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова

Снимки: Даря Бурякина

Източник: https://news.tut.by

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

На границата

На границата

По върховете на Пирин още има сняг, а при нас, долу, е вече пролет. Сл...

20 коментар/a

Рано или късно, на 07.03.2017 в 13:40
истината излиза наяве, за да служи за урок на следващите поколения.
ДЖО на 07.03.2017 в 13:53
КОГАТО ПО ВРЕМЕТО НА ВСВ В СССР СА ПОГРЕБВАЛИ ЖИВИ РУСКИ ДЕЦА, ТОВА Е ПРАВИЛНО. И ТОГАВА, И СЕГА. ПОНЕ КАТО СЛУШАМЕ РАЗВИЛНЕЛИТЕ СЕ ФАШАГИ В СТРАНАТА 404. И НИКОЙ ОТ ЛИЦЕМЕРНАТА ЕВРОПА НЕ ВИЖДА И НЕ ЧУВА НИЩО.
Damian на 07.03.2017 в 14:17
Руската пропаганда ги изкарва фашисти! А материала е видно, че....май наистина са фашисти!
Observer на 07.03.2017 в 14:49
Определено, това е мръсна клевета. Не може най-напредничавият народ от бившия СССР и европейски първенец да е вършил такива неща. Най-много да са убили 199 203, обаче не и 200 000. Или пък това са същите латишки стрелци свикнали да трепят руснаци по време на революцията и продължили с евреите, както си му е реда. И едните и другите за трепане, това е ноторно известно в Западна Европа от време оно. И сега натам бутат работата. А КГБ-то по 5 години, аматьори.
Наблюдател на 07.03.2017 в 15:51
тези на същите главорези, сега внуците им са организаторите и изпълнителите на преврата в Украйна вкл. и тези от Галиция и смешното и трагичното е че са подкрепени и любимците на чичо Сам и на германците в хода на събитията в Украйна.Литовците се родеят с поляците, за тях още няма такава книга, и не бъркайте литовците с латвийците които са най-свестните от балтийските реп. макар че част от източна Прусия е там и някои германци не забравят това.
ххк на 07.03.2017 в 16:08
Не случайно в Литва няма останало руско малцинство за разлика от Естония и Латвия. То между убийци живее ли се? Дали има там читав човек, неоцапан и не симпатизиращ на убийците? Съмнявам се. То и политиката им сега е такава. Ако бяха по-многобройни със сигурност щяха още кръв да проливат. Нобеловата награда миналата година бе дадена за много по-слаба книга и за много по-обикновени и не толкова жестоки описани неща. Сега се споменават вестокости, съперничащи на едновремешните горения на клада и инквизицята. Къде ли са правозащитниците да се самосезират и да опазят автора на тези страяни истини!
observer на 07.03.2017 в 16:12
Не мога да разбера игноранта, опитал се да присвои ника ми. Глупаво е. И написаното също. А иначе и трите прибалтийски държави са спретнати и много хубави, а хората там не. С малки изключения. Отидеш ли веднъж, никога няма да пожелаеш да ги срещнеш пак. Статията казва истината.
логореята на 07.03.2017 в 16:13
Всички по-малки около Русия се фанатизират в омразата и жестокостта си - това е компенсативен ефект на завист, ревност, недоволство от съдбата. От доста десетилетия англосаксонци и в частност американците използват този ефект в зверските си антисъветски и антируски истерии. Прибалтийските джуджета са особено надъхани и даже креативни в озлобеността си. Разбира се, че отдаването на почит към невинно загиналите от масови жестокости евреи трябва да държи будна колективната ни памет спрямо лесно прокрадващия се фашизъм (на антируска основа) в Прибалтика, Полша, а днес и в Украйна, но не бива да се забравя, че с подобна жестокост фашистите са се отнасяли и към рускоезичното население в завладените от немците територии на бившия СССР, т.е. и техните злощастни съдби не бива да остават в историческото неведение. Позор за днешна Литва и за НАТО, че е игнорирало книгата и насърчава профашистките изяви за конюнктурни цели на ръководните кръгове в страните, граничещи непосредствено на запад с рускоезичния свят.
Муйо на 07.03.2017 в 16:55
Бе на света това е добре известно, само че така му отърва. Имам предвид нашите партньори от ЕС и НАТО. Затварят си и двете оченца пред парадите на ветерани от ДВЕТЕ ЛАТИШКИ ДИВИЗИИ НА ВАФЕН-СС в литовската столица - важното е паметниците на Съветската армия да бъдат сринати, важното е да има омраза към Русия - зер от Вилнюс до Москва са само осемстотин километра! По същия начин нашите партньори от ЕС и НАТО си затварят оченцата пред парадите в Киев и Лвов на ветераните от СС-дивизията "Галиция". Героите на Украйна Бандера и Шухевич са организирали избиването на стотици хиляди евреи и поляци, но никой от радетелите за евроатлантически ценности не се възмущава от официалния им героизъм. Интереса клати феса, нъл тъй?
observer на 07.03.2017 в 20:54
Това е вярно. На германците не биха им позволили подобни демонстрации. А те и днес биха се срамували. Но прибалтийците се ползват с особеното право, да бъдат каквито са си.
факт на 08.03.2017 в 00:23
"латишките стрелци" са латвийци, не литовци...
А книжка... на 08.03.2017 в 08:46
...за участието на литовци в масовите убийства на славянски деца? Кога??
JJJ на 08.03.2017 в 09:21
След първата световна война, не само че милиони са загубили живота си, милиони са останали сираци,тънещи в мизерия и безпътица, но последвал десет годишен период на хиперинфлация и нищета. Усещането за несправедливост, за незаслужено наказание, било огромно. Когато никой не може повече да те разплаче остава ОМРАЗАТА. Фашизмът е квинтесенция на омразата. Ако сме научили урока от миналото, никога не трябва да унизяваме хората до там, че никой да не е в състояние да ги разплаче. Мразещият човек е изцяло обладан от ДЯВОЛА и е в състояние да извърши най- големите зверства на света. За съжаление картината в България по настоящем е доста трагична. Хиляди българи вече са докарани до там, че никой не може да ги разплаче и ако се затвори клапанът за емиграция към Англия и другите европейски държави годни за емиграция, ще се стигне до жестокости, каквито са се случвали в близкото и далечно минало на човечеството.
observer на 08.03.2017 в 16:01
JJJ на 08.03.2017 в 09:21, много хубаво написано.
Рупа Вагината на 08.03.2017 в 18:55
Ох мамо, ка саааа тапицирали таа тьотка с газпромски каймета че и името и смениле вж горе истинското и кремълско ими ЭАЭАУЕЕУ+ ядат ми са пресни мужишки рибендробчета ЭФЪОФФУУ ФАУ ФАУУУУ ФАУУУ ФАЯУУУУ

Напиши коментар