Само преди месец на организирания от МОСВ обществен дебат за промените в Закона за биологичното разнообразие, „природозащитници“ поискаха 35 процента от територията на България да е част от тази „защитена“ територия.
Създаването на държава-парк в която реалното управление на икономически, социални, инфраструктурни процеси е в ръцете на малка група частници от неправителствения сектор, е без аналог.
Факт е, че еколозите официално са се оттеглили от Черноморието и се активизират единствено при опит да бъде наложен ред в къмпингуването. Щом онези, които обичат естествената свинщина на летуване върху пясъка са получили правото да го правят където завърнат и както си искат, повече искания не се вдигат.
Природата на България трябва да бъде пазена и в това няма дебат. Въпросът опира до това кой я пази, от кого я пази; как държавата влиза в отделената й по закон роля; как се ангажира управата на тези територии и как общинските съвети влизат в ролята си на орган, който решава бъдещето на проекти, които са в интерес на региона.
В процентно отношение, в ЕС единствено Хърватия е с по-голяма защитена територия от България, като площта й е два пъти по-малка, а броят на туристите, по данни на хърватската статистика е 19,7 млн. и според броя на отчетените нощувки от 106 милиона – т.е. всеки чужд гост е останал за повече от пет дни. Хърватия е сред държавите с неумолими закони по отношение на къмпингуването и местата, които туристите могат да експлоатират.
Според Националния статистически институт, нощувките на чужди туристи в България през 2018 г. са под 18 милиона и ако са верни думите на министъра на туризма Николина Ангелкова, че у нас са дошли над 9 млн. туристи, оказва се, че те са отседнали едва за по два дни. И така Хърватия - с около трикратно по-скъп туристически продукт от нашия, с два пъти по-малка територия и по-голяма защитена територия - генерира повече интерес и повече печалба.
Въпросът е чии са интересите по отношение на защитените територии у нас и кой и как печели от тях?
Справка от ЕК за процента на защитените зони във всяка от държавите членки сочи следното:
Хърватия - 36,6%
България - 34,5%
Румъния - 22,7%
Италия - 19%
Естония - 17,7%
Германия - 15,5%
Австрия - 15,4%
Чехия - 14,1%
Швеция - 13,4%
Холандия - 13,3%
Малта - 13,3%
Франция - 12,9%
Белгия - 12,7%
Литва - 12,4%
Латвия - 11,5%
Великобритания - 8,6%
Дания - 8,4%
Някой би казал, че Дания със своите 8,4 процента не притежава почти нищо ценно в биологично отношение и от кумова срама са си избрали нещо, което да защитят, а България е напълно безценна, уникална и невиждана с разнообразието си.
Ако човек тръгне по крайбрежието респективно на Хърватия и България, веднага ще стане ясно защо богатите туристи не идват у нас.
Италия е защитила 19 на сто от площта си, като там е позволено тези територии да бъдат населени с хора, които обаче го правят в съзвучие с правилата за грижа за околната среда.
Какво представляват защитените територии в България обаче? Вече е до болка известно, че няма проблем национален парк в Италия да бъде също ски курорт с 1200 км писти и това прави ваканциите в този регион елитни и скъпи, а средствата, които се акумулират, се реинвестират в дейности, свързани с опазване на природата.
В същото време България се рекламира по света единствено като евтин пазар за всичко и със своята абсолютна и безнаказана достъпност, по най-примитивен начин.
Подобно зловредно отношение към земите си не допускат дори държавите от „третия“ свят, където дори когато липсва инфраструктура, правилата за навлизане в природата са гарантирани от рейнджъри, а за всяко навлизане на такава територия се плаща такса.
Реално не съществува начин защитените зони по света да бъдат опазени, ако не генерират приход, който да се реинвестира в поддръжката им.
Възможностите за това са две: входна такса за всеки природен регион, която е с различни нива – за разходка, за къмпингуване, за преходи и т.н. или облагане с природна такса на всички места за настаняване, които са изходна точка за опознаване на даден регион, както и много висока такса за всеки паркиран автомобил в рамките на строго определено място за това.
Какво се случва на практика? „Зелените“ протестират срещу изграждането на лифтове в планините, но нямат нищо против изграждането на пътища, нито срещу навлизането на автомобили независимо докъде по горските масиви. Те протестират срещу всеки опит за забрана на дивото къмпингуване, но са твърдо против въвеждането на строги правила за организирането и определянето на територии за такъв вид туризъм.
Планината Витоша е най-яркото доказателство за разрухата, която може да бъде достигната, поради непреодолимата съпротива планината да бъде облагородена и безопасна за хората. Двата работещи лифта са не просто архаични, те постоянно спират работа поради сериозни технически проблеми, а тъй като резервни части за тях отдавна не се произвеждат, ремонтите са въпрос на инженерна изобретателност, а не на модерност и сигурност.
Невъзможно е тези лифтове да бъдат обновени, без колоните да бъдат махнати и да бъдат изградени нови постаменти с нови колони. Това обаче няма как да се случи и основната пречка пред всяко обновяване е мафията, която не желае планините да бъдат обзаведени с най-екологичния в света начин за транспорт.
Къде е фалшификацията в НАТУРА и защо е задължително картите да бъдат изготвени не с химикалка и на бюро, а след обстоятелствено проучване на терените… на терен!
В сегашните карти като защитени зони са включени стотици сметища, гробището на село Топола, военният полигон „Ново село“, хвостохранилище на минна компания, летището край Балчик. Отделно в тези територии за „приобщени“ или направо анексирани личните имоти на над 1 млн. души. На практика група разпределители на европари казват на повече от 1 млн. българи, че те всъщност нямат никакви права над собствените си имоти.
Европейската методология за определяне на зоните по НАТУРА задължително включва изискването те да бъдат съобразени със социални, икономически и културни фактори на местната общност. Това са водещите фактори, а не гледната точка на кои да е неправителствени организации и тяхната еднолична политика. Именно нездравословната им и антисоциална активност у нас се изрази в твърдо и безогледно „отделяне“ на територии, с драскане с химикалка по картата на България.
Какво означава въвеждането на ред в териториите, защитени или просто физически отделени по НАТУРА? Министърът най-сетне предприема правилната крачка за разработване на териториални планове за управление на защитените зони. Досега търпим критики от ЕК, че забраните не създават условия за по-качествен живот на защитените видове в техните местообитания. Още през 2017 г. Европейската комисия прие План за действие за природата, хората и икономиката, който се отнася до защитените зони. Иначе казано – защитена зона не значи изоставена, напусната и лишена от човешко присъствие, а точно обратното. И това „обратно“ не дава неограничена власт на неправителствени организации и не служи за безконтролно усвояване на евросредства. По думите на министър Ненов „Промените предвиждат силна децентрализация при взимането на решения за управление на НАТУРА 2000.“
И още една важна промяна ще бъде направена: първичните данни за наличие на видове, заради които една територия трябва да бъде защитена, вече ще подлежат на обстоятелствена проверка, а няма да се определят на базата на нечие твърдение.
В какво е разликата? Досега всеки, нарекъл себе си еколог, естествоизпитател или природозащитник, можеше да открие фосил от синеок таралеж пред оградата на нечия къща и находката ставаше лична собственост (?!). Срещу нея обаче зелените и техните производни искаха финансиране и отделяне на картографирана по тяхно усмотрение територия, защото пазят синеоките таралежи. На практика група хора анексираха територии от страната за свои лични цели и пряко лично облагодетелстване.
Кресливото неодобрение е срещу налагането на изискване, че всяко откритие ще бъде обект на проучване от признати от държавата научни колективи. И ако на посочената територия не бъдат открити синеоки таралежи, на еколозите ще се наложи да търсят нови видове, за чиято защита да ратуват.
Когато проучването е финансирано с публични средства, откривателите ще са длъжни да направят достъпни резултатите от него. Ако средствата за откритие са частни, те ще бъдат проверени за автентичност.
Предстоящите промени в Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) предвиждат създаване на Национален орган за управление, Национален консултативен съвет за НАТУРА 2000 към МОСВ, като и органи за управление на регионално ниво. Вече ще е задължително представянето на неоспорими научни доказателства, че даден вид присъства в посочения район, а не на базата на прогнозни данни, според които може да се допуска в кой регион и на каква височина евентуално може да се среща растителен или животински вид.
Възможно ли е министърът на МОСВ еднолично да решава съдбата на териториите по „Натура 2000“, както твърдят някои природозащитници? В директивите е написано, че държавата, а не НПО определя и управлява защитените зони в мрежата „Натура 2000”.
Според някои природозащитници, предложенията за промени са в противоречие с Конституцията и евродирективите.
В писмо получено на 06.02.2019 г. от Европейската комисия до браншови организации по повод тяхното запитване за управление на зоните НАТУРА 2000 се казва: “По отношение на различните начини за организиране на системата за управление на НАТУРА 2000, те попадат под компетенцията на държавата-членка и не се определят от Европейската комисия.”
Не на последно място промените в Закона за биологичното разнообразие не се отнасят до българските защитени територии. Защитените територии са уредени в Закон за защитените територии и там промени не са предвидени. Така няма начин промените в ЗБР да са насочени към природозащитни организации, каквото е тяхното твърдение, дори поради факта, че този закон не се отнася до неправителствения сектор. Корекциите предвиждат създаване на Национален орган за управление, Национален консултативен съвет за НАТУРА 2000 към МОСВ, местни органи за управление и към тях ще работят Комитети на заинтересованите страни.
Всъщност в държавите, където е защитените територии се управляват чрез мрежата на НАТУРА 2000, в нейното управление участват само два субекта: от едната страна е държавата чрез нейното министерство, а от другата са заинтересованите: собственици на имоти, ловно-рибарски съюзи, ползватели на терени в защитените области.