- Автор: Явор Дачков
- 10 Sep 2020
- 215
- 0
Мария Mартиновa е родена във Варна и свири на пиано от 7-годишна възраст, вдъхновена от богатото музикално и артистично наследство, което получава от семейството си. Завършва с отличие Музикалното училище във Варна, след което е приета в Националната музикална академия в София, в класа на проф. Стела Димитрова. Нейното обучение в академията е прекъснато на втората година от покана да учи в Julliard School в Ню Йорк, където е приета като лауреат на стипендията на името на Владимир Хоровиц. В Julliard учи при Йохевед Каплински и Джоузеф Калихщайн, както и с Феликс Галимир, Албърт Фулър и Самюъл Сандърс. Мария има бакалавърска степен по музика от Julliard School и магистърска степен от Кралската академия по музика в Лондон, където учи при Хеймиш Милн и е носителка на „Foundation Award” и „Leverhulme Award”. Прави следдипломна работа в Ротердамската консерватория, която защитава с Cum Laude. Същевременно в Ротердамската консерватория тя е асистент на Акилес дел Винь. Мария е избрана като преподавател по пиано за 2011 г. към Интернационалната академия в Музикалния институт на университета на Сантяго, Чили.
Мария e многостранен изпълнител, изявявайки се еднакво успешно като рецитален изпълнител, солист на оркестър и камерен музикант, в класически и съвременен репертоар. Тя се е представяла в редица големи световни зали, сред които Jahrhundert Halle в Германия, Amsterdam Concertgebouw, De Doelen, Podium Twente, Jurriaanse Zaal, Stadsgehoorzaal и Lucent Danstheater в Холандия, De Roma в Белгия, St. Martin-in-the Fields, Queen Elizabeth Hall, Wigmore Hall and Chelsea Arts Club в Лондон, Wiener Recital Hall в Залцбург, Alice Tully Hall, National Arts Club и Kosciuszko Foundation в Ню Йорк, зала “България” и Студио 1 на Българското национално радио в София, Фестивалния център и Оперния театър във Варна.
<p><strong>- На 9 април в зала </strong><span style="font-family:times new roman"><strong>„</strong></span><strong>България</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>”</strong></span><strong> ще представите за трети път пред българска публика проекта си </strong><span style="font-family:times new roman"><strong>„</strong></span><strong>Тангуарда</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>”</strong></span><strong>. Бихте ли казали няколко думи за групата</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>?</strong></span><strong> Как събрахте музикантите и каква е концепцията ви</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>?</strong></span><strong> Питам за концепция, защото от записите, които чух</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>,</strong></span><strong> не останах с впечатление, че просто изпълнявате танго</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>.</strong></span></p>
<p>- Водещият принцип, според който съм избирала музикантите в различните формации на този ансамбъл<span style="font-family:times new roman">,</span> винаги е бил качеството и нивото на конкретния артист. И разбира се, един решаващ елемент – дали съответният музикант има опит или усет към тангото.</p>
<p>Концепцията – да. Наблюдението ви е вярно. Това наистина е една силно артистична концепция<span style="font-family:times new roman">.</span> Това е място, където фантастични музиканти се срещат да свирят тази музика по фантастичен начин – т.е. безкомпромисно. В сегашната формация участват: любимецът на Астор Пиацола, Марсело Нисинман, който свири на бандонеон; Даниел Роуланд е първа цигулка на "Бродски квартет", контрабасист е Винфрид Холценкамп, който е ученик на Ектор Консоле, басиста на Пиацола.</p>
<p>Идеята винаги е била да се прави музика по начин, който е почти на изчезване – да се обединят духът на промяната <span style="font-family:times new roman">(</span>дори бих се осмелила да използвам думата революция<span style="font-family:times new roman">) </span>с финеса на традицията.</p>
<p><span style="font-family:times new roman">A </span>що се отнася до записите, независимо дали имате предвид мои записи или записи на групата, отговорът е „да“. Аз работя паралелно с класически репертоар<span style="font-family:times new roman"> (</span>както и моите колеги<span style="font-family:times new roman">). </span>Всъщност за мене няма разлика – работя с музика, която силно обичам, в която вярвам, в която има стойност и чрез която мога да кажа нещата, които искам да кажа на публиката…</p>
<p>Може би не разбирам въпроса ви или по-скоро отговарям прекалено буквално. Този проект има много символичен смисъл за мен – това е територия, която аз създадох, на която функционирам като артист по начина, в който вярвам - без компромис.</p>
<p><strong>- Разкажете ми за тангото и вашата страст по него. Това не е ли просто една популярна градска музика?</strong></p>
<p>- Трудно е да разкажа за това набързо. Но ще започна, отговаряйки на вашия въпрос с въпрос: изразявате ваше мнение или изразявате мнение за тази музика, което сте дочули?<span style="font-family:times new roman"> </span>И в двата случая едно такова виждане може да бъде базирано само на един елемент – тоталната липса на каквото и да е познание за тази музика.<span style="font-family:times new roman"> </span>И под думата „познание“ имам предвид контакт. Явно или вие, или тези, чието мнение може би изразявате, не са имали сериозен контакт с тази музика. </p>
<p>Разбира се, във всеки един жанр има музика, която не е добра, която е скучна, която няма стойност. Дори и Моцарт е писал неща, които са болезнено скучни. Той и още много композитори. </p>
<p>Тангото е вселена, а музиката е фундаментална манифестация на тази култура. Наред с нея са поезията<span style="font-family:times new roman"> (</span>забележете, че споменавам поезията пред танца<span style="font-family:times new roman">), </span>както и визуалните изкуства.<span style="font-family:times new roman"> </span>Една вселена, в която аз влязох като Алиса в Страната на чудесата преди 8 години. Бях започнала да гледам към нея,<span style="font-family:times new roman"> </span>бленувайки, много преди да се осмеля да „завъртя“ ключа.<span style="font-family:times new roman"> </span></p>
<p>Що се отнася до музиката – за мен като музикант това беше най-голямото откритие.<span style="font-family:times new roman"> </span>Когато започнах да слушам много сериозно тази музика – а до този момент бях много добре запозната с музиката на Пиацола и по тази причина мислех, че знам всичко за тангото – установих, че всъщност Пиацола е върхът на айсберга. Бях шокирана от богатството на музиката, от изключителното музициране на старата генерация, от оригиналността и различните стилове на аранжимент в традиционния репертоар.</p>
<p>Но това, което ме докосна най-силно, това, което ме преобърна наопаки, бе богатството на изразената емоция.<span style="font-family:times new roman"> </span>Всички възможни състояния на душата са описани. Тази музика говори за любовта, но и за омразата; смее се, но и плаче<span style="font-family:times new roman">, </span>шегува се <span style="font-family:times new roman">(</span>да, в тангото има и много хумор<span style="font-family:times new roman">), </span>но и наранява. Тази музика е изключително красива, но и изключително грозна. Точно заради това я обичам толкова много и точно заради това вярвам толкова много в нея – защото тази музика не се страхува да покаже грозотата. И затова тя е толкова актуална, затова чрез нея аз мога да се изразя – защото тя гледа истината право в очите.</p>
<p>Това е може би най - универсалният музикален жанр – това е мястото, където класическата музика се среща със съвременната, джаза, фолклорната и популярната музика.<span style="font-family:times new roman"> </span>Това е тема за една голяма дискусия, която страстно ме вълнува.</p>
<p><strong>- Вярно ли е, че добрият познавач на тази музика би трябвало от едно слушане да разпознае оркестъра, който я изпълнява</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>?</strong></span><strong> Толкова ли различно може да звучи тя?</strong></p>
<p>- Да, вярно е.<span style="font-family:times new roman"> </span>Едно и също танго може да звучи по напълно различен начин – в зависимост от това в чий аранжимент е. Това е много типично особено за златната епоха на тангото – различните стилове на оркестрите – всеки един от тях е имал характеристични музикални кодове<span style="font-family:times new roman">, </span>които са много специфични. Те дават физиономията на даден оркестър. Всъщност зад тези оркестри е бил лидерът <span style="font-family:times new roman">(</span>чието име носи даден оркестър<span style="font-family:times new roman">), </span>който в повечето случаи е и аранжорът.</p>
<p><strong>- Къде и как може един музикант да се научи да свири танго?</strong></p>
<p>- Това е една традиция, която се предава все още предимно от уста на уста. Има департамент по танго в Ротердамската консерватория, където аз отидох да уча танго. Естествено – Буенос Айрес…</p>
<p>Как? Това е по-добрият въпрос. Отговорът е: слушайки<span style="font-family:times new roman">,</span> слушайки, слушайки. Като един бъдещ джазмен<span style="font-family:times new roman">. </span>Имайки много контакт с музиката – по този начин се развива инстинктът към нея. Има много специфични кодове, които трябва да се знаят. Но те трябва и да се усетят. Не всеки може това. Освен това аз танцувам – това също ми даде възможност да вникна в тази музика. Сега, когато се замисля – бях обсебена от тангото, все още съм – и се посветих по един много фокусиран начин на него.</p>
<p><span style="font-family:times new roman">- </span><strong>Представата ни за тази музика е свързана с танца. Доминираща ли</strong><span style="font-family:times new roman"><strong> </strong></span><strong>е ролята му в нея?</strong></p>
<p>- Представата за тангото на много хора действително е свързана с танца. Но той не е доминиращият елемент. Доминиращият елемент е музиката. Ако я нямаше музиката, нямаше да го има и танца. Музиката и думата, речта, ритъмът на словото. Хората имат една изключително ограничена представа за тангото: каже ли се „танго“, в ушите им веднага зазвучава <span style="font-family:times new roman">“La Cumparsita” (</span>което, между другото, е едно много хубаво старо танго<span style="font-family:times new roman">) </span>и се явява образът на невротично стисналия между зъбите си червена роза Рудолф Валентино<span style="font-family:times new roman">.</span></p>
<p>Или мислейки за танца, някои доста очевидно плитки елементи се поставят на фокус. Защото те просто са по-лесни да бъдат комерсиализирани.</p>
<p><strong>- Учили сте в едни от най-престижните школи по музика </strong><span style="font-family:times new roman"><strong>„</strong></span><strong>Джулиард скул</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>”</strong></span><strong> в Ню Йорк и Кралската музикална академия в Лондон. Можете ли да кажете нещо по съществото на музикалното образование там</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>?</strong></span><strong> Какво научихте в повече от образованието, което получихте в България?</strong></p>
<p>- Музикалното образование във всяка държава<span style="font-family:times new roman">,</span> разбира се, е много различно. Това, което аз усетих още от първия момент, в който се озовах в „Джулиард<span style="font-family:times new roman">“,</span> е признателност и благодарност за това, което бях научила в България. След всичките тези години, в които съм имала възможност да уча при много стойностни преподаватели, както и с много силни изпълнители – а това, както знаете, са две различни неща – моите български преподаватели остават тези, които са ми дали най-много. Те са ме научили на най-важните неща от музикална гледна точка.</p>
<p>В „Джулиард“ научих нещо фундаментално – стана ми много ясно кои са нещата, които не ми харесват. А<span style="font-family:times new roman"> </span>това за всеки артист мисля, че е много важно. Ако трябва да направя един по-генерален коментар – за всички институции, в които съм учила, (ще си позволя да предположа, че това е случаят с музикалното образование по света) то не подготвя младите музиканти за действителността на професията. По-скоро дава една доста нереална представа за динамиките на професионалния живот.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35068_7mIwcdv1FKvfSh5nZf4FPORtodv4si.jpg" style="height:1054px; width:700px" /></p>
<p> </p>
<p><strong>- Кои музиканти са оказали най-голямо влияние върху собственото ви музикално изграждане?</strong></p>
<p>- Всички музиканти, които са ме вдъхновявали и продължават да ме вдъхновяват<span style="font-family:times new roman">…</span> Всъщност тези, които са оказали влияние върху моето музикално изграждане, не са само музиканти. Сред тях има актьори, танцьори… Хора на сцената. Предполагам, че искате да чуете имена: Бил Евънс <span style="font-family:times new roman">(</span>бих искала да<span style="font-family:times new roman"> </span>кажа Кийт Джарет, но когато чух Бил Евънс, разбрах от кого Джарет се е учил<span style="font-family:times new roman">), </span>Глен Гулд<span style="font-family:times new roman">, </span>Антъни Хопкинс<span style="font-family:times new roman"> (</span>к<span style="font-family:times new roman">o</span>йто <span style="font-family:times new roman">e</span> мечтал да бъде музикант<span style="font-family:times new roman"> </span>и е композирал<span style="font-family:times new roman">), </span>Астор Пиацола<span style="font-family:times new roman">, </span>Фреди Меркюри<span style="font-family:times new roman">. </span>Всичките тези хора са символ за безкомпромисност. Превъплъщение на артистична идея – те са светове сами по себе си.</p>
<p>Година след година се обръщам към тях, защото те ме докосват дълбоко – с работата си, с присъствието си. Мога да спомена още много други имена, но това са постоянни доминанти.<span style="font-family:times new roman"> И не на последно място моето гуру, чието име предпочитам да не споменавам. Да той изигра фундаментална роля в моето изграждане като музикант.</span></p>
<p><strong>- Изнасяте ли концерти с класическа музика</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>? </strong></span><strong>Доколкото знам</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>,</strong></span><strong> се издържате с музика в Брюксел</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>,</strong></span><strong> където живеете. Как успявате при толкова голяма и силна конкуренция?</strong></p>
<p>- Разбира се, че изнасям концерти – с това, което аз наричам „стриктно класически репертоар“. Правя това пояснение, защото съвременното танго, върху което съм фокусирана, е класическа музика. Предполагам, че ми задавате този въпрос, защото моите идвания в България през последните няколко години бяха с танго<span style="font-family:times new roman"> </span>проекти.</p>
<p>Издържам се с музика. Тази ваша констатация ме накара да се усмихна. Как успявам при голямата и силна конкуренция? Много просто – представяйки работа на много високо ниво. За това говорят редовно разпродадените зали за концертите на моите проекти.</p>
<p><strong>- Има ли място за задълбочаване</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>,</strong></span><strong> или масовият вкус и пазарът са превзели окончателно и класическата музика?</strong></p>
<p>- Разбира се, че има място за задълбочаване. И не съм съгласна, че масовият вкус и пазарът са превзели класическата музика. По-скоро вкусът на една много малка група от хора е превзел пазара на класическата музика. В голямата част от случаите това са едни овехтели застаряващи хора със самовлюбено мнение, базирано на парите, които притежават и които инвестират в артисти, които са техни лакеи.</p>
<p>Основен проблем също така е манталитетът на много от музикантите. Оказа се, че това съсловие се държи като евтина проститутка. Аз нямам нищо против този стар занаят. Това, което не ми харесва, е, когато нещата се опошлят.</p>
<p>Какво е масовият вкус? Не е ли той този, който е наложен отгоре? Живеем в ерата на посредствеността – а тя няма достойнство. Така се получава един дяволски кръг. Може би повече от всякога парите и политиката <span style="font-family:times new roman">(</span>които всъщност са едно и също нещо<span style="font-family:times new roman">) </span>контролират света, включая и този на класическата музика<span style="font-family:times new roman">.</span></p>
<p><strong>- Слушате ли музика</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>?</strong></span><strong> И ако да, каква</strong><span style="font-family:times new roman"><strong>?</strong></span><strong> Често съм чувал професионални музиканти да казват, че предпочитат да си почиват и затова не слушат нищо в свободното си време?</strong></p>
<p>- Слушам във всеки възможен момент.<span style="font-family:times new roman"> </span>Не мога да живея без контакт с музиката. А ако усетя умора спрямо нея, тя е по-скоро на емоционална основа – за мен всички тези неща са много лични. Имам нужда да „храня“ душата и интелекта си. Музиката е едно от нещата, които ми дават това.</p>
<p>Слушам всякаква музика. Въпросът е какво разбираме под музика. Слушам музика, която ме кара да мечтая. В зависимост от това как се чувствам, жанрът може да е много различен. </p>
<p>От чисто професионална гледна точка слушам много джаз.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35068_jQLDmR5rlxyMuqThStMgIh0lwVxxOS.png" /></p>
