Краят на Европа

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54013_Q6AHvZKKWZ3LuKxZcETEMIehE2kDmj.jpg" style="height:374px; width:560px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>От европейска перспектива финансовият колапс от 2008 г. беше прологът към широкомащабна и обхващаща целия континент криза. Финансовото пропукване в САЩ задейства сложна верига от неочаквани събития навсякъде из Стария континент, заразявайки всички сфери на обществения живот и водещи до радикално нови пейзажи, поразени от икономическа и политическа криза. Както Ада Колау, наскоро избраният кмет на Барселона и председателка на комисията на движението на &bdquo;възмутените&ldquo; в Испания (<em>Indignados*)</em>, силно вдъхновена от идеите на това движение, заяви: <em>Никой няма да излезе непроменен от тази криза. Това, което ни очаква, е феодален хоризонт с остро повишаване на неравенствата, безпрецедентна концентрация на богатство, нови форми на несигурност за мнозинството от граждани. Или с други думи &ndash; демократична революция, където хиляди хора са отдадени на това, да променят края на филма.&nbsp;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Много е вероятно да стъпим именно на тази повратна историческа точка. Съкрушителната победа на &bdquo;НЕ&ldquo; на 5 юли в гръцкия референдум показа, че народните класи искат спиране на десетилетната неолиберална европейска интеграция. Това подновяване, което френският социалист и политически активист Огюст Бланки нарича &bdquo;фаза на раздвоението&ldquo;, се провежда по средата на тектонични размествания, разклащащи континент, изпаднал в спиралата на враждебност и възмущение, невиждани от средата на миналия век.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Преди петнайсет години успешното пускане на единната валута подхрани вълна от &bdquo;е(вро)уфория&ldquo; из цяла Европа. Лисабонската стратегия от 2000 г. обеща да направи Европейския съюз &bdquo;най-конкурентната и динамична, базирана на ерудиция икономика в целия свят, способна на устойчив икономически растеж, с повече и по-добри работни места и по-голямо социално сближаване. Ентусиасти определяха Съюза като &bdquo;светлина в изпълнения с тревожност свят&ldquo;. Марсел Гоше и Юрген Хабермас твърдяха, че новата европейска формула от гледна точка на наднационалното демократично управление и държавата на всеобщото благосъстояние ще служат като модел за всички нации по света.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Очакванията за проевропейските благополучия така и не се материализираха. Напротив: в цялата ретроспекция се появяват поредица от непрекъснати провали.<span style="font-size:14px"> </span>Този регион изостава в сравнение с почти всеки друг регион в икономическия си растеж и преди, а и след кризата, докато през 2010 г. обръщането към политиката на строги икономии произведе страхотен икономически погром. Брутният вътрешен продукт не се е възвърнал още на нивото си преди кризата, като това може да бъде и една от най-тежките икономически кризи в най-новата ни история &ndash; превъзхождана само от катастрофалната капиталистическа реставрация в Русия от 90-те.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Ясно признание за ирелевантното икономическо управление през този период е трезвата оценка на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, както е показано по-долу в графиката, очакваното довеждане до първоначалната възвръщаемост е многократно забавено.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54013_vtJHR3SpxFlN0siJ6tDqR4aFMFS9eh.png" style="height:383px; width:800px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong><em>Икономически поглед към проекциите на еврото, направен от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>Безработицата се повиши през последната година с повече от 44 милиона безработни хора и хора, работещи под възможностите си в рамките на Европейския съюз. Това е не само болезнена лична драма за работниците и техните семейства, но също и грандиозна илюстрация на социална ирелевантност, отразена в гигантската икономическа криза, особено ако вземем предвид, че европейските работници са сред най-продуктивните в света.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Митът за вътрешноевропейското сближаване също се разбулва. През последните пет години привидното сближаване между страните се изпари, икономическата йерархия се преинсталира между германско-европейското ядро и периферията в духа на отмъщението. Докато Италия вече значително изостава от нивото си преди да приеме еврото по отношение на брутния си вътрешен продукт на глава от населението, други като Гърция, Испания и Португалия са се подхлъзнали в пълно социално отчаяние, с все по-големи слоеве от населението, които не могат да свържат двата края.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Трагичната ирония е, че цялото това страдание е напразно. Дългът в съотношенията на брутния вътрешен продукт се е увеличил въпреки политиката на икономии, а периферните държави и работническата им класа са заключени в безкраен цикъл от отработване на дълговете към финансовите пазари и суверенни кредитори. В същото време вътрешнотърговските дисбаланси в рамките на еврозоната се задържат, а по-суровата координация на неолибералните предписания от ЕС не предлага механизъм за решаване на съществените структурни проблеми на неравното развитие.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Неблагоприятните ветрове на икономическа депресия са превърнали европейското управление в машина за класова борба. Големият скок напред на интеграцията през последните няколко години е довел до постоянно намаляващия контрол на национално избраните парламенти над икономическата политика.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Заобикалянето на правилата, бюрократичният надзор от комисии и централни институции, внедряването на независими технократски тела, контролиращи фискалната политика, и разширяването компетенциите на Европейската централна банка са редуцирали полето на икономически политически опции от страна на националните правителства до подхода &bdquo;един размер пасва на всички&rdquo; от старомодния Вашингтонски консенсус от 90-те: консолидация, приватизация и либерализация.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Антинародните мерки в така наречената политика на остеритет и реформите в трудовите пазари са се сблъскали с огромна мобилизация в южните страни с магнитуд, невиждан десетилетия; с множество национални стачки и почти бунтовнически масови движения в Испания и Гърция. Когато установяването на националните правителства е ограничено, европейският център се обърна към авторитаризма: бюрократични преврати свалиха няколко премиери, а Европейската централна банка, водена от бившия шеф на &bdquo;Голдман Сакс&rdquo; Марио Драги, явно изнудва непокорните лидери.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Но в никой от случаите конфронтацията не е проявена с такава яснота, каквато я виждаме в случая с Гърция. В средата на юни в изявление главният икономист на Международния валутен фонд Оливие Бланшар заяви откровено: &bdquo;Гръцките граждани чрез демократичен процес индикираха, че има реформи, които те не искат. Ние смятаме, че тези реформи са нужни&rdquo;. При очевидно контрастиращи демократични избори и бюрократични неолиберални изисквания Бланшар просто повтаряше мантрата на европейските лидери, че няма никаква алтернатива на статуквото.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Дискусиите с Гърция са формален процес, изработен умишлено, за да развали левите енергии, които Гърция е създала, за да бъдат погребани всички перспективи за значими политически промени в Европа. Това е единственото обяснение за липсата на гъвкавост на кредиторите, въпреки че Ципрас премина всички червени линии на &bdquo;Сириза&rdquo; по отношение на пенсионните реформи, данъчната политика, приватизациите и либерализацията на пазара. Тази наказателна позиция беше направена кристално ясно в края на юни, когато Европейската централна банка активно подтикна към банкови тегления, предупреждавайки за &bdquo;неконтролируема криза&rdquo; и затваряне на спешните заеми в банковия сектор, което води до банкови ваканции и контрол върху капитала.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Липсата на гъвкавост към гръцкото правителство не е причинена единствено от безсрамна неолиберална политическа воля. Тук именно се разкрива много по-дълбок проблем за Европа, който е неспособността за маневри на този политически кораб. Основна част от проблема е размерът и усложнеността на Европейския съюз. Всъщност Европейският съюз е болезнено наслагване на твърдо постигнати компромиси в правила, които е почти невъзможно да бъдат заобиколени. Възможностите за вземане на решения на европейската система са екстремно тесни и привързани към повтарящите се политически баланси, като провеждането на радикална промяна е невъзможно да бъде видяно.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Още повече &ndash; европейската бюрокрация е доста малка, с трийсет хиляди държавни служители и бюджет с по-малко от 1% от брутния вътрешен продукт на ЕС. Единствените резултати от политическата му сила е в това да заобикаля правилата и да натрупва процедури, с които да се запази европейският елит, макар това да води до хаотично управление на кризата в последните години.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>На по-дълбоко ниво липсата на маневреност в ЕС е парадоксален резултат от пораженческите победи на транснационалния и финансов капитал през последните десетилетия. Тези победи доведоха до изграждането на институции като ЕС, фокусирани основно върху капиталови интереси като конкуренция, търговия и пари &ndash; докато трудовите и социалните проблеми са представени като различно &bdquo;адаптиране&rdquo; към европейската политическа сцена.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Следователно европейската проточленка може да бъде силна в насърчаването на интереса към финансово водения политически блок, но му липсва консенсусната част от хегемонията, която е необходима, за да се запазят различните общества и социални слоеве сплотени в неспокойни времена. Комбинацията от икономически и социални неуспехи, както и ограничената политическа маневреност са довели до намаляване на желанията за влизане в Европейския проект и реактивирането на центробежните сили в целия континент.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Европа е един от най-сложните политически пейзажи в света и нейната идиосинкретична смес от силни и противоречиви политически традиции &ndash; либерални, фашистки и комунистически, с многостепенно управление на държавата, демократични легитимации, енергични социални движения и противоречиви геополитически връзки &ndash; всички те кипят отново днес. В този контекст, независимо какво ще се случи, политическите вълнения в Гърция вече са повратна точка за Стария континент. Страната, която в началото на 80-те години служеше за пример на способността на Европа да осигурява солидна котва в либералната демокрация и социално-икономическата стабилност в поставторитарните режими сега, обратно, е символ на провал и разединение.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Опитът на &bdquo;Сириза&rdquo; да избяга от неолибералната клетка не беше посрещнат с нищо, освен със саботаж и злословене на правителствата на другите държави и европейски институции, оставяйки ги без алтернатива, а с &bdquo;възможността&rdquo; да се избере между капитулация или разрив. Центробежните сили също растат в резултат от избледняването на престижа на Брюксел. Великобритания настоява за преобръщане на интеграцията и заплашва, че ще напусне Съюза, засилвайки интереса си към САЩ. На източната граница окончателното разочарование в посока европейска интеграция оставя отворено полето за националистични енергии.</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54013_FVrCVTCZxYQTpnulRCbpbuWM5YZo8J.jpg" style="height:566px; width:800px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Това дава възможност да има възход на крайно десните партии като &bdquo;Националния фронт&rdquo; във Франция, но също така и за расистки дискурси в масовите медии &ndash; да вземем предвид една от последните изяви на журналиста Бертолд Зеевалд в един от най-консервативните германски вестници &ndash; &bdquo;Ди Велт&rdquo;, за етническата дисквалификация на Гърция от европейското членство. Припомняйки контекста на гръцката война за независимост през 20-те години на XIX в., той пише, че в това време &bdquo;идеята, че гърците са потомци на Перикъл и Сократ, а не смесица между славяни, византийци и албанци, е издигната като обща вяра в Европа. Ето защо гърците се качват на кораба на Европейския съюз през 1980 г., а на последствията можем да се възхищаваме всеки ден&rdquo;.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>В същото време обаче признаците на обезсърчение на основните лидери са в изобилие. Принизена до сложни калкулации и лишена от всякакво политическо вдъхновение, Европа не подхранва нищо, освен ожесточение и негодувание. Отсъствието на солидарност изплува отново, когато главнокомандващите правителствата дебатираха кризата с мигрантите. Докато хиляди хора умираха във водите на Средиземно море, европейските лидери оскъдно се фокусираха върху военните нападения, а когато дискутираха разпределението между държавите на търсещите убежище, егоизмът беше очевиден, за да може Матео Ренци, залязващата италианска звезда на европейското център-ляво, да каже: &bdquo;Ако това е вашата идея за Европа, можете да си я запазите&rdquo;.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Последните проучвания в Испания и Великобритания потвърждават, че разочарованието в Европа се преобръща в намаляващите гласове за &bdquo;екстремния център&rdquo; в националните политически сфери. Така или иначе, тяхното идеологическо уеднаквяване се превръща в локални съюзи, дясното крило и лявото крило на центъра са тясно преплетени заедно в перманентна европейска голяма коалиция. В този процес така наречените социалдемократически партии плащат най-високата цена; откакто техните традиционни позиции на социално-икономически теми се стопиха в лицето на неолибералната догма, те загубиха основните си избирателни райони, без хората да намират вече причина да се гласува за тях, което води и до по-високи размери на въздържането да се появяват нови политически движения.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Вляво появата на нови политически движения е свързана в различните страни едновременно със структурни фактори като интензивност на остеритетни мерки и дебати, свързани с организацията на политическото поле. Но независимо от политическата си участ в краткосрочен план, на никого от това ново ляво няма да бъде позволено да забави или отложи дискусии по важни стратегически въпроси.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Две години преди да стане финансов министър на Гърция, в своите &bdquo;Изповеди на един ексцентричен марксист&rdquo; Янис Варуфакис одобри мисията за спасяване на европейския капитализъм от самия себе си. Битката в Гърция показва, че това може да се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото всеки е очаквал.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Неравномерните и комбинирани динамики на развитие в европейската периферия подчертават нуждата от това левицата да се придвижи от отбранителна битка срещу политиките на строги икономии в позитивна програма на системни алтернативи. Гръцкият експеримент показва, че по този път няма друг избор, освен да се счупят неолибералните европейски институции и да се възвърне демократичният суверенитет с местните валути на страните.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>Това е трудно предизвикателство, като се има предвид колко неохотни са хората, за да понесат преходните разходи на преминаването от една валута в друга, дори и ако бъдат убедени в ползите от подобен пробив в дългосрочен план. Да се формулира политика на предложения, гарантиращи на хората защитна мрежа по време на този преход, ще бъде от ключово значение за доближаването до нови изборни победи, започвайки с изборите в Испания тази есен. Там &bdquo;Подемос&rdquo; и нейните социални движения имат значителен шанс да спечелят. Както показа гръцкият опит, европейският елит може да бъде направо безмилостен. А наскоро един от лидерите на &bdquo;Подемос&rdquo; ме посъветва: &bdquo;По-добре се подготви!&rdquo;.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><em><span style="font-family:trebuchet ms; font-size:10px">&nbsp;*</span><strong>Испанската лява партия &bdquo;Подемос&ldquo; успя да привлече масово гласовете на &bdquo;възмутените&rdquo;, а в редиците й са много от поддръжниците му &ndash; зародило се през май 2011 г. за всеобща изненада, спонтанното движение на възмутените е подхранвано от недоволството и възмущението от кризата и от корупцията. Някои от членовете на това движение организираха символични палаткови лагери в продължение на няколко месеца на площад &bdquo;Пуерта дел Сол&rdquo; в центъра на Мадрид.</strong></em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Превод от английски език: Юлия Владимирова</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>