Публикуваме статия на проф. Венцеслав Николов, която бе написана за списание "Християнство и култура" преди 10 години. Оригиналното име на текста е "Гулдени, дукати и лев балкански". Той е включен в книгата на проф. Николов "Пътека от звуци".

 

 

 

Казват: „Банковите директори си говорят за музика, а музикантите за пари”. Авторът обича музиката и сигурно може да разкаже много интересни неща за нея, но за съжаление не е банкер, а музикант. А в нашите географски ширини се смята, че е под достойнството на хората на изкуството да се занимават с темата пари, обществото пази своите най-видни творци, като ги държи встрани от грубата меркантилност. За да не изостава все пак от европейските си колеги и поне теоретично да се запознае с материята, той насочва интереса си към друго време и място. 

 

Сигурно образованият читател не само е чувал за Бах, Моцарт, Бетховен, но и сам има какво да каже за тях. Няма как да не знае за Одата на радостта, която скоро ще стане и наш химн. Даже сигурно може да изтананика прочутото: татата-та-а-а, татата-та-а-а... т.е. темата на Петата симфония на Бетховен... Но пък едва ли му е известно колко и в какви пари е получавал прочутият композитор за своите шедьоври. 

 

Знае се, че издателите са плащали на Шуман по 300–400 талера, а 30 години по-късно Йоханес Брамс, на върха на славата си, взема вече по няколко хиляди за една симфония. Което, разбира се, не означава, че неговите опуси са десет пъти по-хубави от тези на Шуман. Няма как да намерим паричен еквивалент на истинската стойност на едно художествено произведение, сумите, които се заплащат на авторите при създаването им, са функция на пазарните отношения – търсене и предлагане. В някакъв смисъл са и самооценка на обществото – на какво ниво на развитие се намира. 

 

 

1.

Каква е нашата представа за далечния ХVI век? Живот без удобства, бавно, тъмно... Но ако се замислим – какво количество вечни произведения на изкуството са създадени на тогавашното осветление със свещи! Дейността на техните автори е била функция от интересите на обществото. Мисленето и идеите на големите умове на столетието вероятно са били важни за съвременниците им. По това как са били посрещани и хонорувани постиженията на видни музиканти, художници, философи, можем да съдим за зрелостта на хората на века.

 

Знаем ли например колко пари е получавал Бах, когато е гастролирал в църквата на някой съседен град? И колко мляко и яйца, масло или свещи е можел да купи с тези пари за многобройното си семейство? XVIII век, за който ще стане дума в следващите редове, е характерен с изобилието на валути, всички конвертируеми, тъй като говорим за времето преди книжните пари. Т.е. за златни, сребърни и медни монети, стойността на които е в съдържащият се в тях благороден метал. 

 

От табличката, която следва, можем да пресметнем стойността на гулдените, талерите и луидорите към еврото – сегашната европейска валута, а оттам и към българския лев:

1 пфениг – най-малката единица (Е 0,25) 

1 грош = 12 пфенига (Е 3,00) 

1 гулден = 21 гроша (Е 63,00) 

1 талер = 24 гроша (Е 72,00) 

1 дукат = 3 талера(Е 198,00 или Е 216,00) 

1 луидор = 5 талера (Е 360,00)

 

За съвременния човек, свикнал с жонглирането с големи суми и постоянното им обезценяване, е трудно да си представи: преди индустриалната епоха и книжните пари практически няма инфлация. Така че цените, които ще проследим по-долу, са оставали стабилни за продължителни периоди от време. 

 

Цени на продукти в Германия през XVIII век

5 пфенига (Е=1,25) – 1 кана мляко, около 1 литър (1725)

6 пфенига (Е=1,50) – 1 кана бира (1699)

3 гроша и 2 пфенига (Е=9,50) – 1 кана обикновено вино 

6 гроша (Е=18) – 1 кана по-добро вино

3 гроша и 3 пфенига (Е=9,75) – 15 яйца; 1 яйце = Е 0,65 (1762)

4 гроша и 9 пфенига (Е=14,25) – 1 бъчвичка масло (около 4 кг) 

1 грош и 2 пфенига (Е=3,50) – ½ кг телешко месо (1699)

1 грош и 3 пфенига (Е=3,75) – ½ кг говеждо или свинско месо (1699)

21 гроша и 6 пфенига (Е=64,50) – около100 кг ръж или пшеница

10 гроша (Е=30) – ½ кг восъчни свещи (1726)

16 гроша (Е=48) – един чифт обикновени обувки (1726)

20 гроша и 8 пфенига (Е=62) – един топ 

(480 листа) обикновена хартия (1725)

1 талер 2 гроша и 5 пфенига (Е=79,25) – един топ луксозна хартия (1725)

 

Разбира се, за да харчиш, трябва първо да получаваш. Нека да разгледаме внимателно следващите редове, за да се ориентираме за стандарта на живот в тогавашна Германия: 

 

Надници

6 пфенига (Е=1,50) – надница на едно младо момиче – домашна прислужничка (1700)

1 гроша и 6 пфенига (Е=4,50) – надница на една по-възрастна домашна прислужничка (1699)

6 гроша (Е=18) – надница за изкопаване на гроб (1700-08)

7-8 гроша (Е=21-24) – надница на дърводелец. 7 гроша през зимата, 8 гроша през лятото (1725)

50 талера (Е=3600) – годишен доход на бръснар (1722–29)

175 талера (Е=12 600) – годишен доход на свещеник (1722–29)

 

Дали цитираният по-горе бръснар е бил „стилист”, или просто е сапунисвал и бръснел съгражданите си, историята мълчи. Но ако сравним неговите 50 талера с 50-те гулдена годишен доход на Бах като органист в Арнщат... да, едва ли светът много се е променил. (Как беше Славейковото: „Дей то да си гуйдар, дей то да си даскал...”.) И все пак... Нека не прибързваме с изводите. Защото като капелмайстор в Кьотен през следващите години, наред с хубавите условия за работа, плод на които е почти цялото му инструментално творчество, Бах получава вече респектиращите 400 талера. И заплатата на Ана Магдалена – втората му жена, и другите приходи от композиране, концертите, учениците...

 

 

 Й. С. Бах

 

 

Можем приблизително да пресметнем доходите на многодетното семейство на Йохан Себастиан:

Възнаграждения, хонорари, такси

50 гулдена (Е=3150) – годишен доход на Й. С. Бах като органист в Арнщат (1703–07)

400 талера (Е=28 800) – годишен доход на Й. С. Бах като капелмайстор в Кьотен (1717–23)

300 талера (Е=21 600) – годишен доход на Ана Магдалена Бах като певица при Двора в Кьотен

100 талера (Е=7200) – годишна такса за частни уроци, заедно с пълен пансион

50 талера (Е=3 600) – хонорар за една кантата 

12 талера (Е=864) – хонорар за един концерт в църква (1713 и1717)

6 талера (Е=432) – хонорар за частен урок по пиано на благородник (1747)

1 талер (Е=72) – такса за сватба или погребение 

16 гроша (Е=48) – дневни

1 талер и 8 гроша (Е=96) – месечен наем за чембало

 

Йохан Себастиан беден, онеправдан, почти слуга? Хайде де! Музикант с неговата огромна дарба и работоспособност... 

 

Да си представим как няколко години по-късно протича денят на кантора на трите големи църкви в Лайпциг: подготвя изпълнението на поредната кантата, композира, свири всеки ден на служба в църквата. Като един от най-блестящите органисти на времето, често е викан за експертиза. Разбира се, изнася концерти, преподава, пътува... 

 

За времето си Бах живее даже твърде добре. Със заплатата и допълнителните приходи (сега бихме казали хонорари) не само отглежда многото си деца, но успява да им даде и завидно образование. Когато умира на 65-годишна възраст, повечето са настанени на работа като музиканти. Някои от тях, като Филип Емануел, Йохан Кристиан, Вилхелм Фридеман… са сред водещите композитори на века. И в това отношение, като глава на голямо семейство, животът му може да служи за пример.

 

Списъкът на инструментите, които е притежавал Й. С. Бах, говори за едно добро благосъстояние. След смъртта му според обичая на времето те са предложени на търг:

 

Оценка на инструментите на Й. С. Бах

115 талера (Е=8280) – фортепиано

80 талера (Е=5760) – чембало

50 талера (Е=3600) – по-голямо чембало

20 талера (Е=1440) – по-малко чембало

21 талера (Е=1512) – лютня

8 талера (Е=576) – цигулка от Якоб Щайнер

3 талера (Е=216) – спинет

2 талера (Е=144) – обикновена цигулка

 

Нека да завършим нашето пътуване в Германия с един поглед към академичния и музикален живот през ХVIII век. От него виждаме, че Йохан Себастиан не е изключение. С 400-те „почетни” талера на Лайбниц явно е можело спокойно да се живее. Същото се отнася за доходите на оркестрантите в по-големия град Дрезден и по-малкия Шверин. А сравнението между заплатата на чиновника и високата (или даже нормалната професорска) заплата може да накара читателя, наш съвременник, да промени мнението си за ролята и значимостта на двете съсловия през последните 300 години. 

 

 

Заплати на професори и музиканти, разходи на студенти 

 

160 талера (Е=11 520) – годишна заплата на чиновник в кметството (1724)

400 талера (Е=28 800) – годишна заплата на известния учен Г. В. Лайбниц като библиотекар, по-скоро почетна длъжност (1703)

300 – 320 талера (Е=21 600 – 23 040) – годишен доход на оркестрант в Дрезден (1711–19)

200 талера (Е=14 400) – годишен доход на капелайстор и 150 талера (Е=10 800) – годишен доход на оркестрант (с пълен пансион в Шверин) (1701)

200 талера (Е=14 400) – хонорар за семинар на професор – 50 студента по 4 талера 

(Е=288), Лайпциг (1703 ) 

200 талера (Е=14 400) – разноски за едногодишно следване в университета в Гисен – Германия (1703); 1 и1/2 талера седмично за храна (Е=108); наем – 8–10 талера (Е=576-720); дърва за отопление (около 3,1 m3) – 2 талера (Е=144)

800 талера (Е=57 600) – извънредно висока годишна заплата на професор по право (1703)

600 талера (Е=43 200) – нормална годишна заплата на професор по право (1703)

 

Следващата ни спирка е Виена през ХVIII и ХIХ век. Виена на Хайдн, Моцарт и Бетховен, на Шуберт и Брамс. Едва ли има друга столица, която може да се похвали с такава концентрация на гениалност на едно сравнително неголямо място. И сега, докато се разхождаме по улиците на този все още блестящ град, току ще открием на фасадата на малка, не особено забележима сграда: „Тук живя...”. И Моцарт, и Бетховен, за радост на сегашните туристически агенции, са сменяли през няколко месеца квартирите си, явно са можели да го правят.

 

 

Виена, гледка от Белведере. Художник: Бернардо Белото (1759-1760г.)

 

През първите виенски години Моцарт получава достатъчно пари от концерти и поръчки за композиции, за да живее сравнително охолно. Бетховен още с идването си във Виена и до края на живота си получава годишна издръжка от свои почитатели аристократи, „за да остане да живее в Австрия”. 2200 гулдена е сборът от първото изпълнение на Деветата симфония, от тях, след като се приспаднат разноските, взема 420 гулдена. Разбираемо е отчаянието на композитора, сумата е мизерна наистина, ако се сравни с 1800-те гулдена, които получава при един от предишните концерти. 

 

Само Шуберт, единственият истински, роден виенчанин, е наистина беден, до края на краткия си живот живее при роднини и приятели. С неговата откровено мизерна годишна заплата от 80 гулдена като помощник-учител не може да си позволи 20-те гулдена месечен наем. За сравнение:

800 гулдена (Е 57 600) е годишната заплата на Йозеф Хайдн при фамилия Естерхази, както и на Антонио Салиери при императорския двор във Виена. Хайдн даже „излиза в пенсия” в края на дългогодишната си служба.

 

Към Волфганг Амадеус ще се върнем още веднъж. Нека засега хвърлим поглед към някои числа, които ще ни убедят, че и за Моцарт трудно може да се твърди, че е без средства.

 

В. А. Моцарт

 

1000 гулдена (Е=63 000) – постъпленията след успеха на Академията (концерта) в Прага (19 януари 1787)

100 гулдена (Е=6300) – договор за написването на опера за Прага (януари 1787)

250 гулдена (Е=15 750) получава композиторът В. А. Моцарт, 100 гулдена либретистът Да Понте за постановката на „Дон Жуан” във Виена (май 1788)

1000 гулдена (Е=63 000) – наследството, което получава след смъртта на баща си (1787)

по 1000 гулдена (Е=63 000) – предложения за годишна издръжка от унгарски и холандски благородници, получени няколко дни след смъртта му (декември 1791).

 

 

През първите години на ХIХ век гулденът запазва своята стойност (=63,00 Е)

(1 гулден – във Виена наречен флорин = 20 гроша = 60 крайцера).

През 1811 г. с императорски декрет се появяват книжните пари и като следствие – инфлацията. 

През 1814 – 100 гулдена в монети = 206 в книжни пари. 

През 1815 – 100 гулдена в монети са вече = 458 в книжни пари.

 

 500 000 000 гулдена (Е= 31 500 000 000 – астрономическа сума!) са разноските за Виенския конгрес (1814).

 

 

 

Лудвиг ван Бетховен 

 

200 (Е = 12 600) гулдена – хонорар от издателя за опус 1 – три клавирни триа

600 гулдена (Е= 37 800) годишна издръжка получава от княз Лихновски през първите си години във Виена (1792)

4000 гулдена (Е= 252 000) е годишната издръжка, обещана от негови почитатели, за да остане във Виена (1809). 3400 гулдена в книжни пари (= 1360 сребърни гулдена) остават от сумата през 1815 г.

45 крайцера (Е= 47,25) – цената на един екземпляр на неговото „Рондо и капричио за загубения грош” за пиано в магазина на А. Диабели във Виена (1828) 

1800 (Е= 113 400) гулдена – хонорар от академия (концерт) във Виена. 

420 гулдена (Е= 26 460) остават за автора при първото изпълнение на Девета симфония. Целият приход от концерта е 2200 гулдена 

 

 

Наскоро авторът имаше възможност да поброди из Виена и донякъде случайно попадна в жилището, където Шуберт прекарва последните месеци от живота си. На стената е окачен списък на личните вещи, предложени за наддаване след смъртта на композитора през 1828 година: няколко ризи, листове нотна хартия, панталон… Всичко друго – книги, мебели, пианото – е собственост на семейството на неговия брат, при което той живее.

 

Известна е невероятната продуктивност на Шуберт. Той непрекъснато и навсякъде композира. И издателите охотно купуват неговите творби. За няколко песни получава 100 гулдена, т.е. сума, по-голяма от заплатата му. Вярно, че и цените във Виена не са ниски, особено за концерт и театър. А той често ходи на концерти, води даже свои приятели… например на предизвикалите фурор във Виена концерти на Паганини. Да не забравяме, че е млад, много млад – няма още 30 години.

  

Франц Шуберт 

 

80 гулдена (Е= 5040) – годишна заплата като помощник-учител

100 гулдена ( Е=6300) – хонорар, получен за сборник песни (1827) 

60 гулдена (Е= 3780) хонорар, получен за четири импромптюта (1828)

 

 

Цени във Виена (1808)

45–60 крайцера (Е= 47,25–63) – една книга или нотно издание

2–4 гулдена (Е= 126–252) – билет за театър

5–10 гулдена (Е= 315–630) – извънредно високи цени за концертите на Паганини през пролетта на 1828 година

20–25 гулдена (Е= 1260–1575) – месечен наем 

20 крайцера – (Е= 21 ) – ½ кг телешко месо 

17 крайцера – (Е= 17,85 ) – ½ кг говеждо 

14 крайцера – (Е= 14,70) – ½ кг говеждо или свинско месо 

43 крайцера (Е= 45,15 ) – ½ кг восъчни свещи (1726)

8–10 крайцера (Е= 8,40–19,50 ) – 1,4 литър бира.

 

 

В началото на нашия разказ споменахме за твърде високите суми, които получава Йоханес Брамс в зенита на своята слава. В личния си живот твърде непретенциозен, без семейство и наследници, Брамс предоставя грижата за своя капитал на издателя си. (Характерен пример за характера на отношенията им: композиторът научава, че при неудачна игра на борсата капиталът му се е стопил. Виновникът естествено се притеснява, надява се да успее да възстанови сумите. „Не се безпокой, ще напиша нещо… Пак ще спечелим...”, великодушно махва с ръка композиторът, приличащ на патриарх с дългата си брада!)

 

Брамс е съвременник на движението за обединение и националния подем в Германия. От множеството княжества се създава държава, доминирана от Прусия. Въвежда се нова валута – марката (3 марки =1 талер). Вече не може да се говори за стабилни цени, книжните пари са донесли изкушенията на инфлацията.

  

 

Йоханес Брамс

 

400 талера (Е = 28 800) възнаграждение получава за един сезон като хормайстор във Виена (1863)

500–600 марки ( Е= 12 000–17 800) – хонорар като диригент за един концерт (1879)

30 000 талера (Е=2 160 000) – основан е фонд в памет на Роберт Шуман (1872)

3000 марки(Е=72 000) получава за соната за цигулка и пиано (1879)

за 100 луидора (Е=36 000) издателят Зимрок откупува от други издатели правата на ранните му произведения.

 

Брамс неуморно концертира – като пианист и диригент, пише все нови произведения за различни състави – концерти, симфонии, камерна музика... Подпомага със значителни суми издаването на произведенията на Шуман, помага на младия Дворжак, може да го прави...

 

Без сам да взема участие в разделянето и противопоставянето на вагнерианци с брамсианци, в споровете за бъдещите пътища на музиката, той е в центъра на музикалния живот. Изкуството, и особено музиката са предмет на жив и нестихващ обществен интерес. Композитори и артисти са героите на обществото.

 

Един от най-ярките от тези герои е Рихард Вагнер, войнстващият рицар на новата музика. Необикновен с мощта на таланта и музиката… и с човешките си недостатъци. През целия си живот Вагнер се оплаква от безпаричие. Мащабите, в които обаче получава пари… и ги харчи, са неразбираеми за нормален човек. Един от многото случаи: след бляскавия (и финансов!) успех на концертите в Русия наема за 1200 гулдена къща край Виена. За няколко месеца изхарчва по обзавеждането и цялата спечелена сума, допълнително натрупва няколко десетки хиляди (!) гулдена дългове. Трябва да бяга от кредиторите, грози го затвор. В този момент се случва чудо. Вагнер изненадващо получава подкрепа от току-що встъпилия на престола на Бавария Лудвиг. Наистина обрат, достоен за автора на приказни оперни сюжети.

 

Вагнер иска да построи оперен театъра в градчето Байройт. Там ще се представят само негови опери. Това ще бъде място на поклонение за избраници. За новата сграда се нуждае от 1 000 000 марки. Това са повече от 300 000 талера. Той иска да намери съмишленици, хиляда души, които чрез дялове „само”от 300 талера да финансират строежа. Грандиозен замисъл, каквото е всичко при него. Мегаломан!.. Ако не беше музиката му, само ще поклатим глава и ще посочим с пръст към челото. Голяма част от съвременниците му това и правят. Предричат провал на начинанието… 

 

Но Вагнер успява. През 1876 година са първите представления на неговата тетралогия в новопостроената сграда. Дефицита от 160 000 марки при провеждането им покрива пак кралят на Бавария. Той, който осигурява доживотна годишна рента на композитора, многократно изплаща дълговете му, спасява строежа на Байротския театър с крупна сума… Като добрия крал от приказките.

 

Рихард Вагнер

 

От краля на Бавария Лудвиг: 

300 000 марки за дострояване на сградата на новия оперен театър в Байройт (1876)

160 000 марки дефицит на първите Байройтски тържества (1876) 

40 000 гулдена за покриване на стари дългове

Пожизнена годишна издръжка

40 000 марки за строежа на оперната сграда в Байройт от Ханс фон Бюлов след турнето му в Съединените щати

50 000 марки хонорар за Вагнер, като диригент, от концерти в Хамбург и Берлин

1400 талера за един концерт в Силезия, като диригент

2000 рубли подарък от Великата княгиня на Русия

1200 талера подарък от графиня П.

20 000 франка аванс за евентуални бъдещи произведения от издателя Шот.

 

 

2.

За съвременния човек е трудно да си представи изключителното място, което изкуствата и особено музиката са заемали в края на ХIХ век. Досега надничахме в джоба на големите композитори от миналото, за да установим, че историите за тяхната бедност са по-скоро плод на романтичната представа за човека на изкуството. Вместо гладни поети със скъсани обувки и пробити джобове открихме добре хапващи си, солидни граждани. А в кесиите на някои от тях – доста приятно звънтящи монети.

 

Ако проявим обаче любопитство, примесено с известна доза нахалство и запитаме един съвременен автор колко пари е изкарал от новата си симфония или опера? Най-вероятно само печално да се усмихне на неудачната шега. Нека продължим със закачката: какво ли би казал канцлерът на Германия, ако нашият композитор поиска от него да му построи оперна сграда, където два месеца в годината ще се играят само неговите опери, а в останалите десет ще стои затворена? Вероятно любезно ще го изпрати до вратата – и ще повика „Бърза помощ”. Времената са се променили. 

 

В симпатичната, увлекателна книжка „Аз съм композитор” на Артур Онегер прочутият композитор признава, че смята съчиняването на музика през ХХ век за заболяване, „тиха лудост”. Съветва студентите си по композиция сериозно да се замислят, преди да се посветят на тази безперспективна професия. 

 

Авторът е съгласен донякъде с песимистичните изводи на големия композитор за бъдещето на сериозната музика. Споделя отчасти и носталгията му към минали времена, когато изкуството е било достъпно на по-малък, но по-високообразован кръг хора. Но ако останем още малко в Париж и се върнем във времето на прочутия автор на Фантастична симфония, ще видим, че и в доброто старо време не всичко е било наред. В автобиографията си Берлиоз картинно и романтично описва: Една нощ сънува цяла една нова симфония.

 

Събужда се, посяга да запише темите. Замисля се, след като напише музиката, ще иска да я чуе… репетиции, оркестър, зала… А жена му е болна, парите трябват за лекарства… Оставя молива и заспива отново… На другия ден не си спомня вече нищо от музиката. По времето, за което става дума, той кандидатства за мястото на… библиотекар в Парижката консерватория. Така и не получава службата. Френската музика остава с поне една голяма творба по-бедна…. 

 

Това не ни ли напомня с нещо нашите нрави? Запитвали ли сме се например колко произведения на големия български пианист и композитор Димитър Ненов са останали ненаписани? Авторът често е чувал и историите за изтриването на записите от легендарните концерти на големия български пианист. Невъзстановима загуба! А Васко Абаджиев? Поколения нямат никакъв спомен за този блестящ цигулар. „И ний сме дали нещо на света” – и след това сме го затрили! 

 

Сарасате: Тарантела
Васко Абаджиев - цигулка
Панчо Владигеров - пиано

 

 

Ето, читателю, както виждаш, вече сме си у дома. Неусетно стигнахме до нашето време и проблеми. Да се занимаваш днес с музика, да композираш или свириш, означава май наистина да не си наред. Или може би да си достатъчно осигурен, за да можеш да си позволиш луксозно хоби?

 

Ето например какви… разходи ще има нашият съвременен автор, ако му хрумне да напише – хайде, да не е цяла симфония в четири части, а 15-минутно произведение за оркестър. Самото композиране може да се окаже най-евтината и лека част. Затова се иска само нотна хартия, подострен молив и Баба гума, както казваше Панчо Владигеров. След това се започва: 

Набиране на партитура: 100 страници на компютър = 500–1000 лв.

Вадене на щимове 200 страници: = 400 – 1000 лв. 

Копиране и подвързване на нотния материал. Наем зала, репетиции, хонорари за изпълнителите… Вече се загубихме в сметките, но можем да сме сигурни: композиторът ще има да дава още доста пари, докато чуе творбата си… Изглежда обществото смята това в реда на нещата, вижда в хората на изкуството наистина „тихи луди”, готови да си плащат, за да работят. Авторът ще цитира един действителен разговор: 

„ Направили сме една фирма. Ако запишеш компакт диск, ще ти излезе евтино…” 

„Знам, че има такива, които сами си плащат, за да свирят – отговаря артистът след малка пауза, – но не искам да съм от тях! Винаги съм получавал хонорар, когато работя. Ако намериш пари, с удоволствие…“

 

Старите хора казваха: „Цигулар къща не храни”. Тъкмо се беше позабравила тази мъдрост… Но тези, които искат да ни я припомнят, не се сещат, че музикантите, за разлика от повечето българи, са в състояние достойно да си изкарват прехраната в която и да е точка на земното кълбо. Нотите по целия свят са еднакви, музикалното образование и дипломата са признати навсякъде.

 

Само отношението, а и стандартът са други. Че какво му пречи на музиканта да си потърси късмета по света? Взема – хайде да не е самолета – автобуса, и отива да си изработи парите за самолетния билет за връщане. Защото в чужбина ще получава от 8 до 10 пъти повече. Много вече заминаха. И още ще си отидат. Защо да чакат, докато българското общество излезе от аморфното състояние, в което се намира? 

 

Читателят вероятно вече е загубил търпение и нервно разлиства страниците, за да намери най-сетне нещо конкретно: „Добре де, а по колко вземат на концерт сега артистите на Запад? Това колко струва бирата, сиренето, говеждото и свинското месо го зная горе-долу… Ти кажи другото!”. Тук авторът със съжаление си признава, че е затруднен. Чувал е за някакви числа с много нули – за прочути тенори например. Опитвал се е да ги дели по броя на тенорите, оказва се, че числото не е делимо на три.

 

Може пък да са рекламни суми, има го и това понятие в шоубизнеса: когато се сключва договор за концерт, се вписват две цифри: едната е за вестниците – вижте ни колко сме велики! Другата – значително по-скромна, е реалната, върху която артистът си плаща данъците… Затова авторът не смее да разпространява неща, които не знае точно. И без това наоколо се носят какви ли не слухове: за някакви влогове на скромни държавни чиновници. Които набъбвали до милион, без да има нужда титулярът да отделя от парите за закуска … Но може и това да са рекламни суми, само за вестниците, кой знае? А човекът си живее кротко с 200–250 лева, колкото е заплатата на един оркестрант в симфоничен оркестър…

 

Като споменахме за оркестъра, авторът си спомни едно честване в Шумен. По случай годишнината от основаването на първия български оркестър (1849) тържествено слово произнесе Панчо Владигеров: 

„…Скъпи съграждани, честитя ви 120 години от откриването – обяви накрая той. И хитро поглеждайки към президиума, добави … – и 10 години от закриването на Шуменския оркестър.” Интересно, сигурно идеята за съкращения витае някъде около географските ни ширини и услужливо се предлага при всяко обществено сътресение.

 

Един от видните диригенти съвсем сериозно твърдеше в началото на прехода, че можело да се закрият някои от провинциалните оркестри. Софийска филхармония щяла да ходи на гастроли из провинцията… Добре, защо да не концертира, все ще е допълнителен доход… Но авторът иска да напомни нещо, което убягва на любителите на закриванията: културата е пирамида. Тя има широка основа и връх. Ако намалим основата и връхчето падне ниско, ниско долу, какво остава?... Пак си остава пирамида, но вече не на прочутия Хеопс, даже не на маите, а така… пирамидка за домашно ползване, на масата да си я сложиш и гледкаш. Не знаем дали любителите на съкращенията са учили геометрия. Или история? Защото иначе щяха да си спомнят за периодичните закривания и откривания на оркестри в страната. Що национална енергия се е прахосала през годините. (Добре, че тогава енергията не беше толкова скъпа, иначе „Топлофикация” отдавна да е секвестирала контрабасите в цялата страна за неплатени сметки.) 

 

Колкото и да не е наблюдателен човек, няма как да е убягнало от вниманието му, че 45 години българският лев не ходеше по чужбина. Беше му забранено, а и никъде не го искаха – още от 1944 година. Дейците на културата, които пък бяха конвертируеми, пътуваха. Т.е. канеха ги и им се радваха на Запад. И тъй като хич без пари не може, слагаха на скришно място, обикновено в чорапа, 5–10 долара. Това, за което искаме да напомним, не е дисидентската дейност на нашите интелектуалци, нарушавали закона при всяко излизане в чужбина. По-важно е: българската култура, създадена с усилията на много поколения, е наистина европейска и ценена навсякъде по света.

 

Димитър Ненов: Токата

Русенска филхармония

Алипи Найденов - диригент

 

 

Известни и стойностни личности в изкуството дал Бог в нашата история. За съжаление конюнктурни съображения – и хора, случайно попаднали на някакви постове, застават често между постиженията и върховете в българската култура и естествения консуматор на тези явления – българската публика. Например и най-неукият българин ще да е чувал могъщия бас на Борис Христов, когато пожелава „православному болгаскому народу на многая лета-а-а”. Но… само по радиото. Защото големият български бас не е пял на нито една българска оперна сцена… А и колко други „невъзвращенци”, или обратното, артисти, живеещи в страната, но неудобни по някаква причина, свирят и пеят в чужбина, но не присъстват реално в музикалния живот на страната. Виновни за това са конкретни хора.

 

Така, както няма защо да виним само времето за това, че големите ни композитори Константин Илиев, Лазар Николов, Иван Спасов, Васил Казанджиев създаваха българската съвременна музика в нелегалност. Че бяха принудени да крият творбите си, когато целият свят заговори за композиторска школа в Полша, впрочем тогава също социалистическа страна. Що хартия се изписа за националното в музиката, а през всичките тези години операта „Чичовци” на Лазар Николов седеше в чекмеджето на автора. Продължава да е там, на сигурно място чака първото си изпълнение!...

 

Наскоро целият народ се обиди, защото не ни признаха традиционните успехи на математическите олимпиади, а ни пратиха на едно от последните места по интелигентност… „Ама как може! Вижте ни колко сме доволни от добре уредената държава, колко хубаво си живеем.” Още малко и митинг да направят, с пламенни речи в защита на нацията… 

 

И като заговорихме за интелигентност, нека споменем и наболялата тема: пенсионерите! Докато изследваше живота на прочутите композитори, авторът със съчувствие си мислеше за недостигналите пенсионна възраст Шуберт, Моцарт, че даже и Бетовен. Последният, макар и да е изглеждал на съвременниците си като старец, умира едва на 57 години и вероятно не е плащал в австрийското НОИ осигурителни вноски. Брамс умира един месец преди 64-тия си рожден ден – също не успява да се пенсионира. Единствено Хайдн достига възрастта, т.е. има достатъчно точки. Но той пък си взема пенсията в куфара и заминава за Лондон, където продължава да се труди. Добавя една дузина симфонии, така наречените „Лондонски”, коя от коя по-хубави, към предишните 90 (!). 

 

Наскоро слушахме запис на пианиста Владимир Хоровиц от осемдесетте години на миналия век. Тогава той е около 85-годишен, бедният. И още не е пенсионер, трябвало е да заработва сам парите с концерти… 

 

Шуман: Мечтание

Владимир Хоровиц, Москва, 1986г.

 

Авторът се бои да не бъде обвинен, че не разбира социалната стойност на закона за пенсионирането. Че иронизира възможността за заслужен отдих след изпълнен трудов живот… Не, разбира се! Всеки остарява, никой не е вечен. Само че сигурно не само на него му се струва нелепо: българската култура, която понастоящем и без това не е особено богата, да се лишава от най-ценните си личности по формалната логика на закона. И след като е известно, че законите ги правят в парламента, се пита защо „да трябва”, а не „да може” да бъде пенсиониран уважаван и полезен човек. За сведение: Верди написва операта „Отело” на 74, а „Фалстаф” на 79-годишна възраст. Най-хубавите си цигулки Страдивари създава след шейсетата си година. Работи още 33 години, до 93-годишна възраст… Впрочем и Вагнер композира „Парсифал” неочаквано и за себе си, и за околните на 69 години. Според логиката на закона – в пенсионна възраст… 

 

Когато разказваме за периода на национален подем в Германия, не можем да не споменем Бисмарк, безусловно силната личност, двигателят на обединението. Но тогавашният канцлер е само изразител на общественото желание за политическо обединение на страната. Обществото обикновено постига своите цели, когато узрее и успее да ги дефинира и изговори. Споровете за национална немска музика са част от процеса. В крайна сметка остава музиката и на Брамс, и на Вагнер, тя надживява даже националната идея. 

 

По същото време, когато в Байройт се готвят за първите тържества, в далечна Копривщица Хаджи Генчо извива сладко и умилно глас на певницата: „Господи, возвах Тебе”, щото всеки вярващ опули очи, раззине уста и слуша с благоговение и с страх божи” – сладкодумно ни разправя Любен Каравелов. Това е времето на осъзнаването на българското общество. То също има своите цели, които до голяма степен постига. Не са ли за завиждане тези отдавнашни времена – с техните идеали, морал и ясни задачи? И с единството на обществото. Има ли я сега тази общност, не се ли е разпаднала отдавна на конкуриращи се единици, принудени да се съюзяват временно само защото „съединението прави силата”? 

 

Авторът си признава, че с годините все по-малко вярва във възможността нещата да се променят с един замах. Както учихме в училище по повод националноосвободителните борби на българите: от последовател на младия огнен революционер Христо Ботев, той започва да вярва, че е невъзможно е да се прескочат етапите от развитието на обществото.

 

Може би Каравелов е бил – и продължава да е прав, когато смята ограмотяването за по-неотложната задача? Като човек на изкуството, авторът е, така да се каже, служебно задължен да вярва в прочутите думи на Достоевски, че „красотата ще спаси света.” Къде другаде в публичното пространство ще срещнем днес грейнали очи, въодушевление? Може би само в концертната или театрална зала се случва това, което Иван Вазов красиво назовава „пиянството на един народ”. Наистина, само там намираме истинска общност от хора, чрез съвместното преживяване сплотени от едно чувство, от един порив. Отделният човек, седнал сред публиката, е част от нещо по-голямо, споено от мига на общия възторг… едно от най-прекрасните чувства! Да, можем само да завиждаме на тези, които вечер, празнично облечени, се запътват към концертната и театрална зала. 

 

Публичният концерт е рожба на романтичната епоха, той е следствие от създаването на една нова класа. Колко ли сме били смешни за знаещите, когато употребявахме като обидни думите „буржоазия, буржоа”? А те означават гражданин, гражданско общество, това, към което се стремим и което ще ни помогне да заживеем по-добре. Проблемите в бита, от които страдаме, почти всичко, от което се оплакват хората и което ни тежи в ежедневието, е в пряка връзка с липсата на култура около и в нас.

 

Едва ли може да се нарече културен човек този, който ходи само на галаспектаки и концерти на знаменитости. Да бъдеш културен, това е да изпитваш постоянно удоволствие от досега с театър и музика, литература, живопис. Oзначава да бъдеш любопитен. В зависимост от влеченията си да следиш и се радваш на всички прояви. Да се научиш сам да различаваш посредственото от доброто. Или, ако имаш късмет – талантливото от вечното. Да бъдеш културен значи: да искаш да бъдеш щастлив, да съпреживяваш високите полети на духа на твоите съвременници и хората живели в минали времена. Животът ти да мине изпълнен с радост. 

 

Фолк певиците, преки наследници на „Сулико” – любимата песен на Сталин, „Градил Илия килия” и „сръбското” в ресторантите, няма да могат да изведат обърканото българско общество към предизвикателствата на ХХI век. Невероятният скок на техниката предполага наличието на друг вид, високоинтелигентно в някакъв смисъл, елитарно общество. Изкуството е неотменна част от подобна общност на интелектуално, емоционално и културно развити хора. 

 

 

За Амадеус – лично

 

Вместо епилог нека се върнем още един път във Виена на Моцарт. Не толкова като реверанс към 250-годишнината от рождението на големия композитор. По-скоро като повод да се замислим за зависимостта на човека на изкуството от неговото обкръжение. Възхищаваме се и досега от Виенска филхармония и като че ли забравяме: за да има оркестър от такава класа, трябва много поколения виенчани да са имали необходимостта да слушат музика. Културата е резултат от натрупвания. Първо се е създало обществото в имперската столица, след това – оркестърът. Не е ли явлението „Моцарт” също плод на щастливо съвпадение: Талантливо дете и баща учител, който съумява да насочи и канализира голямата дарба; общество, забелязало детето чудо; по-късно – достатъчно свободна атмосфера в следфеодална Европа, наличието на все по-голям интерес към музиката и в резултат на това професионална среда… Моцарт и Виена.

 

 

Преди години гледах „Амадеус” на големия режисьор Милош Форман: художествената измислица на Пушкин за отношенията между Салиери и Моцарт, тиражирана за кой ли път! Не че не разбрах тогава, че филмът е хубав. Но музиката на Моцарт е една от най-светлите страници на човечеството. Не заслужава ли тя да се опитаме да разберем истината за човека и композитора?

 

Темата Моцарт и обществото ми се струва далеч по-интересна – и важна за нашето време – от изтърканите и неверни клишета за невъзпитания гений, бедняка, погребан в общ гроб… И това за Волфганг Теофилус, нарекъл се сам Амадеус – любимец на боговете! Дете чудо, разглезено от вниманието на най-видните хора на своето време. Първият музикант европеец, говори и пише свободно на основните езици; пътува неуморно през целия си живот, концертира в частни домове, дава академии, тогавашните публични концерти. Кипящ от енергия и желание да използва невероятната си дарба. Композира, дирижира, преподава уроци; свири на чембало и орган, на цигулка и виола. ( Жалко, на виолончело не се е научил, иначе щяхме да имаме повече негови произведения за този инструмент.)

 

Моцарт е прочут и получава наистина достатъчно пари, за да живее добре. Затова и си позволява да се пресели във Виена като свободен художник. Хайдн ръководи оркестъра на княз Естерхази, но се грижи и за ливреите на лакеите при двора. Салиери е „на служба” при Двора във Виена. (Той е един успял и търсен композитор. Салиери съвсем не е бездарен, но даже и да беше – не познавам композитор с чувство на малоценност! Тезата за завистта, която кулминира в отравяне, е съшита с бели конци. Що се отнася до успех и издигане в обществото, по-скоро Моцарт трябва да завижда на успелия, отколкото обратното. Впрочем двамата са в много добри, сега бихме казали – колегиални, отношения.)

 

Моцарт през целия си живот пише по поръчка – и получава пари за това. Като по чудо се появяват произведения, записани с неговия калиграфски почерк – все по-съвършени и по-дълбоки. Като че ли в него живеят двама, единият – общителният, прекалено жив, готов винаги за някоя шега… Но той е по-скоро параван за другия – съсредоточен, дисциплиниран, устремен към съвършенство. От сферите, където не допуска никого, творбите избликват с видима лекота. Работоспособността му е невероятна. В едно от писмата си от Прага от 1787 година, наред със задоволството от изключителния успех и внимание, които получава отвсякъде, се оплаква – от себе си, че тези няколко дни не е работил достатъчно. 

 

Денят му започва рано, в 6 часа сутринта. 

 

След обичайния посветен на тоалета час – фризьор, бръснар, пише три-четири часа. Следват посещения, обед, уроци – нормалният живот на музиканта от ХVIII век. Освен това езда, Моцарт има собствен кон; вечер игра на карти, кегли… Една от множеството анекдотични, но вероятно верни истории: Моцарт играе кегли с приятеля си Щадлер. Сеща се, че вечерта са канени при негова ученичка. Естествено, ще се музицира, той е обещал да напише нещо. Между две хвърляния на топката измисля – и записва трио: приятелят е известен кларинетист, ученичката свири на пиано, а за себе си пише партията на виолата. Творбата и досега е известна с името Kegelstatt –trio, т.е. „Вместо кегли”. Звучи даже като хумористично оплакване… 

 

Той съзнава мащаба на таланта си. От предшествениците цени Бах, а от съвременниците – Хайдн. На по-възрастния колега посвещава сборник с шест квартета, много работи върху тях, старае се, единствено него смята за равен на себе си. След двеста години и ние мислим така. Явно Моцарт е имал ясна представа за времето и своето място в него… И все пак какво се случва? Името и творчеството на Моцарт е познато в целия тогавашен цивилизован свят. Но във Виена все по-трудно намира някой, който да му възложи да напише нещо. През последните години той не е на мода. Една от последните поръчки е музика за часовник (!), впрочем и тук големият композитор се справя със задачата блестящо… 

 

„Никой не е пророк в собствената си родина?” През последните години на живота си Моцарт, както по-късно и Бетовен, често поглежда отвъд Ламанша. Още повече че приятелят Хайдн вече е там и жъне успехи – и достатъчно пари… Виена го забравя, силните на деня имат други грижи. Уроците намаляват. Последното му публично свирене е в кафенето зад ъгъла на улицата, където живее. И то не на собствен концерт, а само участие в чужда академия. Моцарт отдавна не е сензация, той е един от многото… По навик свързваме кризата на трийсетте години при повечето хора с Христовата възраст. Моцарт е на 34, 35, 36 години, вече не се усеща любимец на боговете – Амадеус. 

 

Жалко, никой във Виена не забелязва това и не се опитва да протегне ръка, даже и тези, които осъзнават гениалността му. Така нареченото общество не се интересува от него, наоколо има достатъчно музиканти. Бащата Леополд, на когото дължи толкова много, вече не е между живите. Хайдн е в Лондон и не може да помогне на високо ценения от него по-млад колега… Творчеството е комуникация, Може би даже геният не може да живее в пустота? Човекът е смъртен, даже „внезапно смъртен”, както казва един от героите на Булгаков. Наистина ли всеки носи в себе си съдбата? 

 

Моцарт: Концерт за пиано и оркестър N 20 в ре минор, 1. Allegro

Виенска филхармония

Фридрих Гулда - пиано

Клаудио Абадо - диригент 

 

 

 

Дали смъртта на Волфганг Амадеус не е по-скоро случайна, лекарска грешка? По тогавашния обичай му пускат кръв, което отслабва организма и той умира в началото на декември 1791 година. Погребан е в общ гроб, според обществения статут на музиканта, не се знае къде точно. Има само запис в катедралата „Св. Стефан” за опелото на тялото… 

 

Помощта все пак идва, но отдалеч. И закъснява. Няколко дни след смъртта му пристига писмо от унгарски благородници с предложение за годишна издръжка от 1000 гулдена. След това – още едно, от Холандия. Тук сумата е още по-голяма. На човека Моцарт те не успяват да помогнат. Но се намират все пак хора, които не дават да изчезне творчеството му. Превръщат го в това, което е днес за нас – обект на преклонение и възхищение… 

 

Понякога ми дожалява за този далечен и чужд човек. Струва ми се, че разбирам желанието му – поне малко да се порадва на резултатите от труда си. Питам се какво ли още би създал – за себе си и за нас? Ако се бяха намерили хора около него да го подкрепят.

 

Юли 2006

Село Пърша, Габровско

 

 

 

Брамс: Соната за цигулка и пиано N3 в ре минор, оп. 108
Давид Ойстрах - цигулка
Святослав Рихтер - пиано
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 

 

Още от категорията

Моментът Лутер

Моментът Лутер

Мартин Лутер успява да подрине авторитета на Католическата църква и да...

Напиши коментар