Авторитет и авторитарност на ръководителя

<p>&nbsp;Въпреки декларативните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за някаква партийна демократизация (уж като предпазна мярка срещу злоупотребите на култа към личността) <strong>особата на отделния ръководител все още заема централно място, в много случаи той е главният герой на дадена обществена инициатива,</strong> а понякога дори единственият. Много предложения, решения, действия и всевъзможни мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействия също се свързват с този, който е ръководил (макар че тенденцията при такива неприятни моменти е отговорността да се прехвърля винаги на тези отдолу).</p> <p><br />Един буржоазен ръководител в демократична страна е значително ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страх от вестникарски скандал, от всяка гласност, която би довела до промяна в резултата на следващите (и неизбежни) избори, до загуба на мястото му завинаги. В България и подобните й страни такъв демократичен критик на обществения ръководител не съществува, както и не съществува реално отчитане на резултатите на неговата дейност. Дотогава, докато този ръководител спазва линията на партията, определена от разпорежданията на по-висшестоящите, и умело поддържа установеното равновесие вътре в партийната система, той не е изправен пред никаква опасност &ndash; дори ако делата му имат извънредно лоши резултати. Осъществяването на всяка ръководна дейност с текущата линия на партията е гаранция за сигурността и обезпечеността на всеки отделен ръководител. Дори когато в интерес на промяната на партийната линия, в интерес на опити да се възстанови загубеното обществено доверие даден ръководител трябва да бъде пожертван (наказан, сменен или понижен) дори когато той изобщо не е виновен (но приеме да носи вината) &ndash; верността му към партията в края на краищата го облагодетелства. Това твърде често става със средния обществен ръководител, посредника между висшето ръководство и масата. Той е функционерът в най неизгодно положение, защото много пъти си озовава в положение да бъде между чука и наковалнята. Ако приемем, че висшето ръководство и масата са в постоянен конфликт поради тоталитарния характер на системата, че на безцеремонния и насилствен натиск съответства като напълно логична реакция силен контранатиск отдолу, средният ръководител е този, върху когото се стоварват и двете сили. По принцип всички решения на върха с времето са обречени на по-голям или по-малък провал. И единственият начин висшето ръководство или изобщо партията да се измъкне от своята действителна отговорност (за да може да продължи конфликтът) е да хвърли вината върху средния ръководител и да го пожертва, за да се получи известно облекчение на натиска отдолу... до следващия провал на следващия среден ръководител. Последният обикновено разполага с два пътя: първият, да приеме приписваната му вина (въпреки съзнанието, че изобщо не е виновен), да си направи самокритика, да се покае за грешки, които не е направил, и да декларира, че тези над него (истинските виновници) са напълно чисти. При това той запазва благоволението на началниците си от върха, бива преместен на подходяща длъжност и може би не след дълго време повишен. Другият път е да се опълчи срещу тях, да посочи (ако има кому) тяхната отговорност и да извади на бял свят действителната причина за провала, която, както казах, принципно е в самата същност на тоталитарния режим. Такова неблагоразумно поведение завършва с пълно служебно и материално фиаско за нещастния среден ръководител. Той изхвръква завинаги и отвсякъде, без перспектива дори да изкарва насъщния си. Отмъщението на висшето ръководство към онези, които отказват да станат негови изкупителни жертви, е безмилостно. Нормално средните ръководители предпочитат първия път и само малцина дръзват да тръгнат по втория.</p> <p><strong>Диренето на средния ръководител, или т.нар. &ldquo;издигане на кадрите&rdquo;, се прави не толкова с оглед дали даден човек може да свърши определена работа, а дали той е подходящ да бъде възможна изкупителна жертва</strong>, т.е. дали той ще приеме драговолно правилата на играта, наложени отгоре. Всичко това води до избиране и създаване на напълно зависим тип на среден или средно-висш ръководител със стандартно установен нравствен облик. Нека приведа един класически пример. При избирането на функционер, който да поеме отговорен началнически пост, висшестоящият другар задал на един от кандидатите следния въпрос: &ldquo;Ако имате вакантно място за работа и се явят двама кандидати, единият от които е блестящ, способен човек, а другият със съвсем посредствени, бих казал, &ldquo;най-скромни качества&rdquo; и възможности, кого бихте назначили?&rdquo;<br />&ldquo;Естествено, способния, блестящия!&rdquo; &ndash; отвърнал кандидатът.<br />&ldquo;Абсолютно погрешно &ndash; отвърнал висшият началник. &ndash; Правилното решение е да назначите посредствения. <strong>Посредствениците (особено когато сами знаят това) са най-добрите служители. Те никога не ще отидат против вас, защото знаят, че без вас са за никъде!&rdquo;</strong></p> <p>Това е забележителен истински диалог, който характеризира вътрешнослужебните отношения във всяка тоталитарна или тоталитаризирана система. (&hellip;)</p> <p><strong>И затова една от главните теми на днешния живот в България е тази за компетентността на ръководителя. </strong>Оказва се, че заради своите интереси системата похранва често пъти умишлена некомпетентност. Може би защото (покрай другото) тази некомпетентност предизвиква такива големи проблеми за засегнатите хора, че на тях не им остава време да вдигнат глави и да погледнат нагоре. Компетентността е един от основните показатели, чрез които се утвърждава или разрушава авторитетът на даден ръководител. Другият основен показател е чисто човешкият, нравственият. Но и двата показателя в тоталитарната система се съчетават така, че да не доведат до създаването на безспорен и категоричен авторитет. Дори когато се изгражда авторитет (на какъв да е ранг ръководител), върху него умишлено се поставя някаква сянка. Човек може да се съгласи с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но работата е в това, че той трябва да бъде абсолютно музикален и да владее оркестъра си. А в нашите случаи често пъти този (ръководител) не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтарящата се симфо-какофония. (&hellip;)<br />Липсата на време не ми позволява да се спра сега на т.нар. колективно ръководене като доста прозрачна маска на авторитарността. Но бих могъл да кажа, че горе-долу <strong>допитването до колектива за много ръководители не е нещо различно от заявлението на хаджи Генчо пред дядо Либен, че трябвало да се &ldquo;допита&rdquo; до жена си.</strong><br /><strong>При авторитарните ръководители &ldquo;колективното решение&rdquo; няма друга функция, освен да послужи за измиване на ръцете, или според един цитат от българския печат: &ldquo;Решението е мое, а отговорността е на колектива&rdquo;.<br /></strong></p>