При нас г-жа Нюланд, а в Турция?

В случая с Нюланд обаче първата мисъл на всеки що-годе мислещ българин няма как да не е нещо от рода на „сега пък какво ще ни искат” или „натискат”. Не че е останало нещо за приключване или вземане. Просто е пресен случаят с онези трима американски конгресмени, начело с Маккейн, които поразтърсиха един наш експремиер и един голям проект, компрометиран достатъчно, изчезна от общественото полезрение. Или такова впечатление остана у повечето българи. После се получи онова изказване на новия американски посланик в София, чиято основна задача тук се оказа битката с руската хибридна война на наша територия. Ти да видиш в държава като България, където русофилството е генетично закодирано в голяма част от населението само въз основата на приноса на Руската империя за Освобождението на България!

В същото време това население помни и Берлинския конгрес и съвсем не е убедено, че поради днешни условия няма да ни се спретне нов такъв. Именно затова мислещите граждани са особено чувствителни, когато стане въпрос за държавност, суверенитет, независимост, национална чест и т.н. Но властта, както обикновено, премълчава ситуации, в които ролята й е на послушковец, и не си е дала сметка, че все още съществуват такива понятия сред българите. Или го играе бабаит и пазител на национални интереси, като обявява постфактум за „връчена нота” на „ако не греша, 23-ти или 24-ти” на посланик, който си позволява действия, които нямат нищо общо с дипломатическа практика, протокол и вътрешни работи. Дали наистина на Бъдни вечер някой висш чиновник се е сетил, че чашата е преляла и ситуацията ще излезе от контрол, т.е. ще се разчуе, няма как да ни стане ясно. Ние си живеем постфактум и управниците ни са свикнали да ни убеждават колко са предани „на ползу роду” само когато се разшуми, т.е. някой има сметка и е решил да вземе в подходящо време онзи завой, който ще му осигури властови позиции. По-често заставайки под чужд чадър. Така че може би след време ще се разбере и защо г-жа Нюланд ни удостоява с честта да посети столицата ни.

Разбира се, тя ще бъде и при съседи, бивши/настоящи наши съюзници, но в различни по идеи и предназначение съюзи. Регионът е толкова тревожен, че няма как да не се налага да се дадат някакви „препоръки”. Пътьом може да се отбие в Калининград, за да си поговори със съветник на Путин за Украйна. То така е при великите. Исторически погледнато, накрая винаги има или Ялта, или Малта. Тъжното в цялата история е, че ние почти никога не успяваме така да настроим ветропоказателя си, че навреме да улавяме онези ветрове, които обръщат колата ни. Днес външният ни министър ни убеждава, че не е нужно да се дава гласност на разни дипломатически действия като ноти (ако изобщо се прилагат у нас!), защото „е много деликатно”, да не говорим за идеи като „персона нон грата”, което си е направо кощунствено по отношение на Турция например. Каквото и да се случи, по-добре е да премълчим в името на добрите взаимоотношения, които имаме.

В цялата ни история след Освобождението България никога не е имала друга политика освен тази, която да настоява за добросъседство с Турция. Без да забравяме за Балканската война, която си е само наша чест, и то единствената заедно с обединителната Сръбско-българска, с която можем истински да се гордеем. Но да се допуска, че на един народ, когато не му е останало нищо друго освен чест и национална принадлежност, можеш да предлагаш политика на угодно прекланяне пред чужда мощ, не означава нищо друго, освен че нямаш нищо общо с неговите чувства или настроения. Такава политика няма нищо общо и с факта, че в България има български граждани с турски произход, които обяснимо изпитват топли чувства към съседна Турция. Лоялността им към България и светският характер на съществуването им е безспорно.

Изключенията доказват правилото. Намесата на дадена политика и политици от двете страни на границата в повечето случаи само усложнява и обърква живота на тези хора, които едва ли се чувстват уютно, когато някой им бърка в душите и им сочи път, който би ги смразил със съседа. Някой да си е дал сметка колко такива наши съграждани през последните години се върнаха по изоставените си домове в България, защото обстановката при съседите не е онази, която ги задържаше десетилетия там? Включително с деца, които са родени или израсли в Турция и дори не знаят български. Не става въпрос само за широко коментирания тези дни терористичен акт в Истанбул или случващото се в Югоизточна Турция, което турските медии наричат гражданска война. Ситуацията при съседите е достатъчно сложна и несигурна, толкова тревожна за редовите турци, че би трябвало да е причина за различни коментари и анализи, за изводи, които нямат нищо общо с „деликатност”, защото става дума за български национални интереси, а не личностни устройвания. 

Когато главният редактор на в. „Джумхюриет” („Република”) Джан Дюндар, арестуван на 26 ноември заради публикувани разкрития за доставка на оръжия с военни камиони на МИТ в Сирия за биещите се ислямистки групировки срещу Асад, пише писма на италианския премиер Ренци, някак информацията се губи сред потоците новини за икономическата мощ на Турция и нейните амбиции за водеща роля в Близкия изток или Балканите. Популярният журналист пише от затвора, че има молба към Ренци да не забравя европейските ценности като демокрация, човешки права, върховенство на закона и онази свобода, на която „той е бил адвокат през годините”. А те всички са били нарушени и се нарушават от режима на Ердоган, пише Дюндар. Наистина парадоксално звучат тези изявления от затворническа килия, които не крият разочарованието от споразумението, което ЕС подписа в Брюксел с Анкара.

Онова споразумение, с което стреснатият и неспособен да се справи с бежанската криза ЕС прие да предостави на Турция 3 млрд. евро, да премахне визите и да разгледа въпроса за исканата зона за сигурност по турско-сирийската граница. Огорчението е, че исканията за спазване на посочените европейски ценности не са намерили отражение в споразумението, а основната причина, поради която турските светски настроени граждани желаят сближаване с ЕС, е „европейските критерии да послужат като котва за модерна светска република, която бе основана от Ататюрк”. И още „ние съзнаваме, че този идеал не може да бъде пожертван за сделка”, но след 40 дни в затвор, което е най-дългият срок за пребиваване на журналисти в килия, Дюндар е убеден, че няма да се откаже от противопоставянето на авторитарния режим и въвличането на Турция в кризисните събития в Близкия изток.

Защото според него една от причините за бежанския поток е гражданската война в Сирия, която бе подклаждана от Запада. А сега се виждат усилията за гасене на пожара от тези, които го запалиха. В Турция по затворите има повече журналисти, отколкото в Сирия, и Ердоган е наричан „медиен император” заради натиска върху медиите в страната, посочва в писмото си Дюндар. Той счита, че ЕС игнорира собствените си ценности като човешки права поради моментни интереси. Дали поради двете писма на Дюрдар до Ренци Италия блокира плана на ЕС за предоставяне на спешна помощ от 3 млрд. евро на Турция? Едва ли, защото Рим просто иска да разбере откъде ще се вземат парите, тъй като Италия не е във възторг от факта, че трябва да внесе 300 млн. евро по турска сметка. Къде сме ние в тази ситуация? Нашият премиер не получава такива писма, но преди време в Брюксел отстояваше позиции, които са искания на управляващата ПСР в Турция.

Днес е в обяснителен режим относно излезли наяве факти за намеса на Анкара във вътрешни наши дела. А ако 1128 преподаватели, наричани в Турция академици, от повече от 80 висши училища му изпратят петиция с настояване да спре някакви действия, които се характеризират с насилие и разделение на обществото? И то под название „Няма да бъдем съучастници на това престъпление”? Ердоган разпореди академиците да бъдат подведени под отговорност и е започнало отстраняването им от длъжност. В Анкара, университет „Гази”, на вратите например на двама преподаватели, д-р Кемал Инал и д-р Бетюл Ярар, поставили надписи „Не искаме в нашия университет хора, които подкрепят ПКК”.

Такива надписи е имало и в университета в Каръккале. Опозиционната НРП е изразила становище, че счита операциите на управляващите спрямо преподавателите за неправомерни и опасни. Партията е застанала решително в защита на свободата за изразяване на собствено мнение, което е неотменимо условие за демокрация. Изискали са да се сложи край на продължаващите неправомерни разпити и отстраняване от длъжност. Опозицията в Турция е в сянката на управляващите, но все пак намира начин да отстои позиции, които тук бихме нарекли европейски. Но как биха реагирали нашите управляващи, ако имаха срещу себе си „академици”, които имат смелостта да противоречат на техни решения? 

Ние си знаем, че нашето общество е разделено във всички посоки, но слава богу, успя да избегне „гражданска война” като тази, която в момента се води в Турция в районите, населени с кюрди. Именно т.нар. кюрдски въпрос е една от основните точки в дневния ред на Анкара освен стремежите за промяна на конституцията с цел повече правомощия за президента. Докато за последното се водят преговори с опозиционните партии в Меджлиса, без прокюрдската ДПН, която е трета сила в законодателната власт, то по въпроса за кюрдите действията са силови и дестабилизиращи цялата държава. Редица турски наблюдатели са на мнение, че Ердоган е взел решение да замрази т.нар. „мирен процес” с кюрдите поради възможността по този начин да намали гласовете на избирателите за дясната националистическа партия, която винаги е била против кюрдите заради опасенията, че те искат независимост от турската държава.

Факт е, че милион гласове се преляха от националистите в управляващата ПСР на последните парламентарни избори на 1 ноември и тя спечели малко над 50%. Достатъчно, за да има отново парламентарно мнозинство и да формира самостоятелно правителство, което не успя да направи на редовните парламентарни избори. Влизането обаче в Меджлиса на прокюрдската ДПН като трета политическа сили и негласната й подкрепа за ПКК усложни политическия живот. Още повече че на наскоро проведения конгрес на тази партия в Диарбекир открито бе поставен въпросът за „модел за самостоятелно управление”, който включва не само приемането на кюрдския език за официален, но и редица местни права на кюрдското население в Югоизточна Турция.

Въоръжената борба на ПКК се възроди, а Анкара обвинява за всеки атентат в страната или тази организация, или леви групировки, или вече „Ислямска държава”, но при всички случаи множащите се жертви са предимно цивилни граждани и нажежената обстановка не вещае сигурност и стабилност в държавата. Насилието в кюрдските райони не може да се прикрива, независимо че има жертви и сред силите за сигурност и полицията. Хиляди кюрди са прогонени от домовете, има вечерен час, окопи по улиците, уволнения и заплахи, а това са практики, които нямат нищо общо с човешки права или ценности, с които в Европа сме свикнали.

Да, ситуацията е сложна и турското общество е объркано, разделено, смълчано. Залогът за управляващите в Турция е голям и тревожните новини няма да спрат. Едва ли и терористичните актове в Истанбул и във вилаета Диарбекир ще са последните. Надеждите са, че силна държавна власт в лицето на един президент с повече правомощия ще реши проблемите, или както казва премиерът Давутоглу, „ще донесе справедливост”. Но повечето турски анализатори изразяват съмнение, че това е единственият изход от несигурната обстановка в страната. Това е цел на Ердоган и неговата ПСР, а както изглежда, и на дясната националистическа партия с лидер Бахчели.

Остава 20-те милиона кюрди, турски граждани, да намерят отговор на своите проблеми, които през последните десетилетия им донесоха само тегоби. А дали те ще се възползват от ситуацията в Близкия изток, за да реализират изконните си мечти за независимост? За съжаление това не зависи само от тях. Справка – историята на България и конкретно нейното Освобождение. И да не забравят, че после почти винаги има Берлински конгрес. Всъщност какво ще ни каже г-жа Нюланд?