Предимството на безнадеждността

Фотография: Ладислав Цветков

Внезапна „повреда”, както би казал Durrenmatt, неочаквана „грешка” в добре подсигурената крепост на благополучието ни в днешното „общество на изобилието”: автомобилна катастрофа, непреодолима болест, чието име избягваме да изричаме в разговорите си, сърдечен удар. И всеоръжието на самодостатъчността рухва, голотата ни е сърцераздирателна. Толкова показателни са надгробните думи, изречени неотдавна за един човек на изкуството, който си отиде преждевременно от този свят.

„По-мъртви сме и от мъртвия”, каза един негов приятел. Защото смъртта е симптом на живота, човекът вече е мъртъв, когато отхвърли доброволно възможността си да участва в живота, тоест във вечността.

Основната цел на нашата култура е да даде с всички свои средства и начини сигурност и хубав живот на индивида – сигурност, която дават блясъкът на машините, силата на личната ни воля, която подчинява силата на вложения или действащ капитал. И тази сила, повече или по-малко, трябва да бъде демонстрирана чрез съответната обществена поза, чрез духа на самоувереността, чрез непрестанното съревнование в обществото, да не би случайно да изостанем във високомерието и да отслабне „силата на личността”.

Покрай напъните за индивидуалното ни подсигуряване настрана остава психологичната потребност от някаква „духовност”, но и тя бива притъпена чрез възприемането на някои от идеите, които толкова обилно се предлагат на пазара, с малко „духовно безпокойство”, което е толкова модерно днес или чрез ангажирането в обществения и политически поход за повече социални права.

И внезапно „повредата”, неочакваната грешка, която променя обстоятелствата около нас, срива основите на организираната ни с толкова грижа самодостатъчност. Смъртта чука някъде наблизо, събираме се на нечие погребение, надменният вид на успеха ни се променя в неловкост, макар и за няколко минути голотата на обществената ни поза показва комичността си. Хаосът на въпроси без отговор се разкрива безмилостно пред нас, въпроси, които не са недоумения на ума, но страховити празноти в битието ни.

Бития продупчени, както ги изобрази Мооre, и кои идеи или коя социална сигурност може да покрие празнотата, да премери сили със смъртта? Да ти четат, например, Marcuse, когато те полагат в земята, какъв смисъл би имало, какви човешки идеи могат да разкрият смъртта като мярка на живота? Но и колко трагичност има във факта, че думите на вярата, думите на открилата се истина, които съпровождат погребението, нямат никаква връзка с живота, който биологично е прекъснал, нито с околните животи, които биологично продължават. „Господня е земята и всичко, което я изпълва... Ти си животът и възкресението, Христе Боже”. Тялото изтлява в пръстта, в едно последно предаване в ръцете на Създателя си, който е единствен Животът и Възкресението.

Със сигурност няма по-скръбен, но и по-човеколюбив начин да се разчупи втвърдената индивидуалистичност, да се преодолее отъждествилата се с плътта съпротива на егото, да се освободи личността на човека, за да стане тя способна да изживее своя истински потенциал и да познае измерението на любовта. И тук въобще не говорим за „дуализъм”, нито за „безсмъртие на душата”, нито за други философски теории.

Става дума за възможността смъртта да бъде оживотворена, за „поглъщането на смъртния от живота”, това крайно човеколюбие, което превръща изпитанието на смъртта в триумф на личното усъвършенстване на човека. „Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло. (...) Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. (...) И както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния” (1 Кор. 15:36-42).

Но как да разберем това днешните хора на цивилизацията на потреблението, здраво хванати в капана на индивидуализма на съществуването ни, след като цялата ни култура с всички свои средства и начини ни налага да мислим за човека като за една непроницаема обективна монада, биологична и социална – а монадата не е нищо друго освен обратната страна на нищото, на небитието.
Имало е и други цивилизации, които са имали за своя мярка и житейска цел не индивида и неговите права, но човешката личност и нейното развитие към съвършенството. А личност означава човек „в общение”, човекът като връзка и способност да обича. Мястото за осъществяване на тази връзка е Църквата, общността на светците, където времето се преобразява в неспирното настояще на общността, в която живите и мъртвите, земните и небесните, първите и последните стават едно в Тялото на Христос.

Откъс от едноименната книга, 1973 г. "Пасха"

Превод от гръцки език: Златина Каравълчева