Уважаеми читатели, ние се намираме в обсадно положение. Както архивът на това списание показва красноречиво и ясно, спазмите на русофобията, които вече заплашват да ни превземат, са само вариант на антисъветската параноя, която предопределяше 50-те и 60-те години на миналия век. „Ние се намираме в най-опасната конфронтация с Русия от времето на Кубинската ракетна криза насам“, заяви по-рано този месец в предаването на Ейми Гудман „Демокрация сега!“ Стивън Коен – известен специалист по Русия и чест автор в сп.„Дъ Нейшън“. И точно тук е проблемът – че такава е действителността, с която трябва най-сериозно да се съобразяваме.

 

Сенатор Джон Маккейн по време на пресконференция, посветена на американската подкрепа за Украйна

 

 

Все по-големият риск от открит конфликт между ядрените държави, за който споменава Коен, е най-очевидната опасност, пред която сме изправени. Има обаче и други, които изискват  отделящите им внимание хора да се изправят лице в лице с тях. Сенаторът Джон Маккейн, ухажвайки онези faux-gravitas (хора с фалшиво достолепие – б.пр.), които той иска да убеди, твърди, че всеки, който се противопоставя на антируската реторика, „лъже“.

 

Заради това той поиска създаването на специална сенатска комисия, която да проведе открити слушания, които да разследват скорошните заключения на ЦРУ, че Русия се е намесила в изборите в САЩ през миналия месец. Корпоративните медии, започвайки от надзиравания от правителството в. „Ню Йорк таймс“ и продължавайщи оттам надолу, сега бързат да замъглят фактите, за да забравим онези срамни примери на сътрудничеството им с властта, които проявяваха в дълбините на Студената война. Или пък шокиращият сайт  PropOrNot.com, който, в стила на ловците на Салемските вещици, отказващи да идентифицират кого точно представляват, публикува наскоро списък на стотици медийни източници, които според сайта са манипулирани от Кремъл.

 

Разчетете и тях като знак за опасност. Всеки, който е достатъчно млад, за да помни Комисията за антиамериканска дейност  към Камарата на представителите (КАДКП), Червените канали и всички онези, които донесоха толкова злини тогава, следва да почетат и понаучат някои неща. Защото, днес ние сме само няколко стъпки встрани от тях. Русия не разрушава онова, което е останало от американската демокрация. „Патриотичните американци“ го правят.

 

Същественото, поне според мен, е да разберем днешния момент в историческия му контекст. И тогава, всеки един от нас трябва да направи своя избор, както са го правели навремето изправените пред КАДКП – дали да се примирят и да участват в подобно страховито упражнение по контрол над тълпата и насаждане на страх, или пък да осъдят текущата пропагандна кампания като ирационална и моралнопогрешна, подобно на онези от времето на маккартизма? Най-накрая, точно този въпрос е поставен пред нас, а той е много остър този път за онези, които се самоназовават „прогресивно мислещи“: дали днес сме потомци на онази объркана, беззъба сбирщина либерали от годините на Студената война, или пък отстояваме – всеки един от нас, своята визия и принципи, дори пред лицето на идеологическите нападки, на които ни подлагат ежедневно корпоративните медии?

 

Само поразсъждавайте върху онова, което е императивът днес. Моментът е важен, защото американската пропагандна машина е изправена пред необичайно и рядко предизвикателство. Нейната ефективност вече не е така сигурна, както беше в годините на Студената война. Според мен, да го кажа направо, ситуацията е без амбивалентност. Именно нашите умове са обектът на тези попълзновения – именно те, в крайна сметка са проблемът. Ако се предадем пред тази флагрантен случай на търсене на „черната овца“ –  с омразата и нетърпимост, напомпани от нищото, то тогава мястото ни в учебниците по история ще бъде до призраците на онези свъсени рицари на Студената война и до свилите се около тях будали от миналите десетилетия.

 

*  *  *

 

„Руската агресия“ ще влезе в историята като една от великите, пагубни фрази на нашето време – фраза, изискваща много малка допълнителна размисъл в зависимост от контекста, в който се прилага. Руснацине нахлуха в Украйна и след това заграбиха Крим без предварителна провокация. Сега те заплашват прибалтийските държави. Те култивират дясноекстремистките националисти в Европа, за да обезсилят Европейския съюз. Руснаците са виновни за военните престъпления в Сирия. Те токущо нападнаха и нас, корумпирайки демократичния ни процес, давайки изборите през 2016 г. на Доналд Тръмп и на неговата шепа „лакеи на Кремъл“.

 

Такова е съдържанието на възцарилата се около нас русофобия. Нека се опитаме да идентифицираме в какво точно се състои тя.

 

Всяко изречение от тези по-горе има четири специфики: (1) То се възприема като вярно още в момента на написането му; (2) за него има твърде малко потвърдени, публикувани свидетелства от неангажирани източници, ако въобще съществуват такива, които да го доказват; (3) то или е някаква форма на дезинформация или има подвеждащ характер посредством изпускане на факти – най-често и двете; и (4) самото изречение създава илюзии. А що се отнася до последното твърдение – за изборите, то е твърде странно.

 

Нашите политически клики достатъчно добре обработиха американците, залъгвайки ги, че Русия днес е „екзистенциалната заплаха“ за Америка – това е теза, която Пентагонът и натовските военни превърнаха в „обща валута“. Вярно или не, но те изглежда мислят, че една нация, хвърлена в илюзии чрез постоянното повтаряне на едни и същи фрази, се намира така в добро здравословно състояние. Според моя скромен опит, хората с илюзии обикновено не се справят добре в живота.

 

Нека се опитаме да поразсъждаваме за всяко едно от изреченията накратко:

  • Вашингтон създаде условията за преврата в Украйна през февруари 2014 г., безразсъдно заплашвайки единственото руско топло пристанище – Крим на Черно море. Такъв прочит просто се избягва във всички американски версии – в медиите и навскякъде, но това е вече открит и приключен  въпрос, влязъл в историята. Така че ние сами си изграждаме собствените илюзии. Между другото, да сте чули за притеснения и протести от страна на жителите на Крим след анексията на Русия? Мисля, че не. Половин час, прекаран с добър учебник по история ще ви обясни защо.

 

  • Няма никакви свидетелства, че Москва възнамерява да нахлуе в някоя от държавите в Прибалтика. Дали Русия е готова да рискува война с НАТО? Самата мисъл е нелепа. Военните й действия в региона (всичките на руска територия) са отбранителни – в отговор на фабрикуваните постоянно от НАТО оправдания за изнасянето му все по-на изток. Това е стара, износена тропа от времето на Студената война – действай агресивно и наречи руската отбранителна реакция агресия, така че да си запазиш пространството да действаш агресивно. Никога не забравяйте безсмъртните думи на Джон Кърби, сегашния фронтмен на Държавния департамент от октомври 2014 г.:“Русия е пред портите на НАТО“, предупреди тогава дълбокомислено той.

 

  • Запитайте се: Защо трябва Русия да иска да отслаби Европейския съюз, когато тя се облагодетелствува от дълбоката икономическа взаимозависимост и с когото желае да си сътрудничи по широк кръг от въпроси – включително и за Украйна, бих добавил аз? Съществуват заеми от руски банки за Националния фронт на Марин Льопен във Франция, вече имаме данни и за някакво споразумение за Бог-знае какви дейности между управляваща партия „Единна Русия“ и крайнодясната „Партия на свободата“ в Австрия. Това са наличните данни за една шепа контакти между неправителствени руски политически интереси и десните партии в Европа. Нека обаче, повярваме този път на „Ню Йорк таймс“, според който тези сведения са „мъгляви“ и с дребни видими последици (забележително е, не мога да не отбележа, колко близко предполагаемата намеса на Москва там наподобява политическата намеса на Вашингтон, която той си позволява в Украйна и в други страни, както и в самата Русия). Ако приемем, че тези контакти имат каквото и да е значение, има само един разбираем мотив, който човек може да препише на Москва – тези европейски партии имат една обща тема и тя е, че те се противопоставят на санкциите, наложени на Русия след „изненадващата“ руска анексия на Крим. Санкциите вредят, а освен това всяко действие ражда противодействие – една аксиома, която Вашингтон изглежда никога не предугажда. Няма изненада в това, дори обвиненията да се окажат впоследствие верни.

 

  • Ние нямаме достъп до истината за войната в Сирия освен до данните за ужасите и за многото жертви. Ние също сме жертви в това отношение. Оттук, аз бих заел позицията на агностика, който не се накланя нито към едната, нито към другата позиция. Човек обръща внимание на главното и изпуска онова, което може да бъде изпуснато, но осъзнавайки, че всъщност знае много малко. Не виждам никаква друга защитима позиция. Постоянно ни приканват да вярваме, но никога – да виждаме и да мислим. А важното е точно са се изправим лице в лице с истината, за да избегнем фалшивите изводи и да откажем да се подчиним на пропагандната машина. Ние трябва да изчакаме за истината и тя трябва да дойде от безпристрастни източници. В тази връзка, западни неправителствени организации като „Лекари без граница“ вършат прекрасни неща, без съмнение, но човек не би следвало да ги окачестви като безпристрастни – в много случаи позападния им уклон е перфектно видим. По същия начин, „военните престъпления“ днес са много по-политизирани като теза, която се възприемат като такива без ясните доказателства, които към днешния ден липсват. Наистина ли Русия е извършила военни престъпления в Сирия? Човек не може да отговори нито с „да“, нито с „не“. А САЩ? Положението е същото.

 

  • Както това списание вече прикани читателите си в уводна статия през миналата седмица, нека погледнем към всички тези обвинения за руската намеса в американския политически процес. Роби Мук, който беше мениджър на кампанията на Хилъри Клинтън, заяви още в първите часове след като изтече първата информацията за имейлите, че демократите са сигурни, че точно руснаците са виновни – и даже обясни, някак си, техните мотиви. Точно този елемент на извъртане оттогава е моят ключ. Аз ще повярвам, че е така след като видя доказателствата и определено няма да го направя преди това. Няколко обяснения. Най-напред, значителен брой висококвалифицирани ветерани-разузнавачи, включително и уважаваният Рей Макгъвърн, вече твърдят, че въпросните имейлни масиви най-вероятно са били предадени, а не хакнати – т.е. всичко е дело на вътрешни хора. Подобна теза също се нуждае от разследване, но за него няма да прочете и дума в корпоративните медии. Второ, представете си за секунда, че Русия наистина е отговорна за случилото се. В сравнение с рутинните и злостни кампании на кибер-саботажи, осъществявани от Вашингтон, изтеклите материали не са нищо повече от онова, което се съдържа във фриволна клюкарска вестникарска колонка. Трето, става въпрос и за по-големия контекст – както и за необходимостта да се съобразяваме с него. Отчитайки всичко, с което САЩ замеря Русия напоследък – преврат пред нейните порти, тежък режим на санкции, непрестанно размахване на саби във Вашингтон, ново военно присъствие на НАТО на километри от границите на Русия – човек би възприел хакнатите имейли като много въздържана реакция.

 

 

Точка № 1 за всички русофоби, особено за тези от „прогресивната“ разновидност: има определена цена, която ще се плати за този припадък от перфектна наивност. Тя оставя вратата отворена за влошаването на един международен климат, който и без това е достигнал опасното равнище на глобалното напрежение. Основното в тази цена е,  че тя обслужва Пентагона, неговия филиал НАТО, контракторите по сделките на военнопромишления компрекс, както и ястребите в Капитолия, които действат от името на първите три групировки. Като либерали, запитайте се – точно с това ли заставате в една и съща редица?

 

Как изведнъж възприемате думата на ЦРУ за въобще значеща нещо? Вие ли сте тези, които възприемат като верни твърденията на „Ню Йорк таймс“ – като цялата истина и нищо повече от истината, само защото е на страниците на този вестник? Ако имаме предвид историческите факти и в двата случая – това е наистина твърде странна позиция. Както и фактът, че демократите с главно „Д“ са начело на русофобските твърдения. Обикновено някога това беше дело на десните реакционери. Човек се чувства като Рип ван Уинкъл, събудил се и открил, че светът е вече друг.

И, най-вече, царстващата русофобия влошава пълзящия американски изолационизъм от световните дела – очевиден от години, но рядко споменаван от нас, което също е още една от нашите илюзии.  В основата си, Вашингтон все още действа според конструкта на Джорж Буш втори – „с нас или срещу нас“, а светът все повече е склонен да гласува за втората опция. В крайна сметка, в резултат на собствените ни усилия, не Русия, а ние ще се окажем нацията в самота.

 

Няма по-ясен пример от този с Алепо. В сирийския контекст, нашият разум е обект на пропагандна кампания в стил Едуард Бернес, както вече беше предположено. Днес нашите „умерени сили“ там – благовидните демократи, които, наред с всичко останало, стрелят по бягащи цивилни лица и ги погребват в масови гробове,  са изхвърлени от своята крепост в Източен Алепо. Какво получихме в замяна? Имаме Русия, Иран и Турция, събрали се в Москва, целенасочено изключвайки САЩ, които се обявиха за гаранти на политическото решение в Сирия. И тогава получихме възхитителния отговор на администрацията на Обама – „Такове решение няма да проработи!“. Сега само наблюдавайте, как ще направим всичко възможно, за да попречим то да проработи.

 

Тук стигаме до последващия въпрос за изгубените възможности. Русофобите могат да продължават колкото си искат с твърденията за злините, идващи от Русия и нейното ръководство, но всяко нещо отново има своята цена. Реалността е, че, докато Вашингтон се научи да си сътрудничи с Москва по много, много въпроси от взаимен интерес, решенията ще го избягват. В най-явните случаи като Украйна и Сирия, цената ще се измерва в изгубени животи и разрушени общества. Администрацията на Обама изгуби години,  обрисувайки непрекъснато Русия като една обикновена и залязваща регионална сила. Нека най-накрая маркираме точно това като поредната ни илюзия – този път тя е сред най-разрушителните.

 

Урок № 2 за русофобите и всички присъдружени либерали: вие поемате определени отговорности, описвайки Владимир Путин като Велзевул. В момента, в който го направите, вие се превръщате в шутовете на онези, които са пристрастени към съперничеството на Великите сили и към наратива за „необходимата нация“.

 

За архива: Всеки, който е способен на безпристрастния начин на мислене тип „Хелоу! Има ли някой в къщи?“, ще признае, че руският президент е сериозен, ефективен политик с впечатляващи познания по история и относно силите, които я формират. Това не означава харесване, бих прибавил. Той просто доказа, че е прав относно много неща – това е една от причините, поради които политическите клики във Вашингтон ни призовават да се отвратим от него. Според мен, американците следва да разглеждат руския въпрос като такъв, пълен с първични и вторични противоречия – с по-големи или по-малки антагонизми. Руснаците, както всички останали, имат множество вътрешни проблеми и за твърде много неруснаци, тези проблеми са се превърнали в занимание.

 

Но проблемите на Русия не са само въпрос, който руснаците трябва да разрешат. Както съм твърдял многократно, те са вторични на онова, което според мен е предопределящият проблем на нашия век – паритетът между Запада и не-Запада.

 

Да се разбере Русия и нейното ръководство в скицираната по-горе рамка означава да се изправим лице в лице с ненависта на нашето русофобско мнозинство и да отговорим на въпроса защо някой, който си слага етикета „прогресивен“ е станал част от него.

 

*  *  *

 

Текущите прояви на русофобия у нас е само последна глава в една много стара история.

 

„Днес в света има две велики нации – първата е Русия, все още варварска, но голяма и заслужаваща респект… Другата е Америка, все още интоксикирана, незряла демокрация, която не познава никакви препятствия. Бъдещето на света е между тези две нации. Един ден те ще се сблъскат и тогава ще видим битки, които никой даже не е сънувал“.

 

Мисля, че съм късметлия всеки път, когато прочета този пасаж.

 

Той е написан през 1847 г. от Шарл Августин Сент-Бьоф – френския историк и критик, предугадил бъдещето с изключителна точност. Това е една от най-ранните изяви на днешната враждебност – точно 170  години по-късно, разиграваща се пред нашите очи. Шест години след като са написани от Сент-Бьоф, един германски мислител за пръв път се обявява за съюз на европейските нации срещу възхода на царистка Русия. След това идват няколко мислители от тежка категория – сред тях са Ницше и Жул Мишле, известният френски историк (който нарича, за негов срам, руснаците „получовеци“). Към 70-те години на ХІХ в. идеята за „Запада“ – днес го наричаме трансатлантическия съюз – е вече във възход. Тогава обаче, тази идея се формира като реакция на защита на единия от „другия“ свят – т.е.  от Изтока.

 

Това е историята, която трябва да знаем. Това е нашата история. По време на Студената война, отдавна назряващата криза между „двете велики нации“ на Сент-Бьоф достига до точката, в която ние бяхме готови да признаем, чрез нашата ядрена опция, че човешкият живот сам по себе си не е толкова важен, колкото триумфът ни над Изтока, представляван от руснаците. Днешната вълна на русофобия у нас, е само последната глава от тази история.

 

И сега нашето задължение е да разсъждаваме просто и конкретно. Първото е да погледнем с ясен поглед. Това означава да „загърбим миналото си“, както веднъж го е казал Ницше. Второто е да признаем раздора между Запада и не-Запада като онова, което е – едно безсмислено упражнение, вкоренено в представата, че само един политически или социален модел ще осъществи въжделението на човечеството. Третото е да се откажем от това да се съгласим и продължим тази безплодна борба. Необходимо е да я изоставим в името на глобалното многообразие, съдържащо различни предпочитания и форми. Това е задачата на ХХІ в. – при силния, твърд изблик на русофобия, който днес заплашва да  ни обгърне, единствената ни задача е да му се съпротивляваме.

 

Текстът е публикуван в transmedia.bg

Източник: https://www.thenation.com/article/the-perils-of-russophobia/

Превод: Костадин Грозев

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

Пенчо на 09.01.2017 в 09:41
Едно време беше маккартизма сега маккейнизма. И за най-предубедените става ясно,че това не е антикомунизъм, а антирусизъм и няма значение дали е СССР или Русия. Просто от памтивека териториите в изт.Европа и огромната маса на Русия е резултат на борба за територия,суровини и евтина раб.ръка т.е. роби в съвр.смисъл, това очаква и Украйна.
грейки на 09.01.2017 в 10:06
Същността на американската демокрация с едно голямо ПСЕВДО отпред - с потвърждението на цитат от статията: "Постоянно ни приканват да вярваме, но никога – да виждаме и да мислим.". Така е, когато шепа окултисти продължават да се изживяват медийно като "Господари на света". Но, както е забелязал авторът, те вече даже и "Господари на ефира" не могат да бъдат...
Георгий Бовт на 09.01.2017 в 11:43
Уходит тот, кто повинен в развале российской экономики, ее здравоохранения и образования. Который подзуживал «пятую колонну». Он опустил цены на нефть, сговорившись с шейхами, сделав нам бюджетно больно. Он заставил нас пойти ополченцами против братьев-славян, ввергнув последних коварно в «майданное безумие», обкормив отравленными «печеньками». Мы не хотели брать Крым, но пришлось. Потому как если не мы, то НАТО и Апокалипсис. Он науськивал наших простых и добрых людей мочиться в лифтах и бить лампочки в подъездах. Он их спаивал «боярышником» и сажал на иглу. Не самолично, но настраивая всю мировую Закулису так, чтобы нам всякий раз было тошно и иного пути просто не было, кроме как на иглу. Не на одну, так на другую. Он породил ИГ (заставив Роскомнадзор следить, чтобы мы твердили, что «это запрещенная в России организация», тратя на это бумагу, слова и часы эфирного времени) и научил его торговать нефтью. Он сеял «цветные революции», чтобы мы пожали бурю, но мы превозмогли и взяли Алеппо. Нам будет «не хватать» этого человека.
Муйо на 09.01.2017 в 20:24
Трезв, прагматичен анализ. Противопоставянето на Изтока и Запада до 1991 г. имаше някакво идеологическо оправдание поради писанията на Маркс, Ленин и Троцки за "световната революция". Оттогава в Русия е същият тоя капитализъм, който е и в България. Сега това оправдание го няма и какво остава - да опищим орталъка, че някой изнесъл на показ кирливите ризи на Демократическата партия и "да сме готови да употребим ядрено оръжие в Сирия" (с) Хилари Клинтън. Ей тъй, на! А какво може да последва?
observer на 10.01.2017 в 12:52
Разликата с преди 1991, а всъщност 1989 за европейските страни е, че ако тогава противопоставянето е имало освен идеологическо оправдание и някакъв морален заряд от едната и другата страна, към който да се присъединиш, сега има сблъсък на чист егоизъм, подобно на Първата световна война, когато империите воюват помежду си за територии и ресурси. И само пропагандата се опитва да му придаде някакъв приемлив облик, като да донесем демокрация на Либия, да предпазим света от оръжията за масово унищожение на Саддам. Случаят с Крим беше такъв, кой щеше да има военноморска база там, Русия или САЩ. Руснаците победиха. Руското население там беше вторично, както знаем, аналогичния референдум в Донбас остана без внимание.
НИЕ, ИЗВЪНЗЕМНИТЕ… на 10.01.2017 в 16:12
Според нас, за да има патриотизъм, е необходимо повишено количество тестостерон в кръвта на индивидите. Ако това количество е прекомерно, войнственият «мачизъм» взема връх и избухва война. Тя не би избухнала, ако тестостеронът не беше своевременно употребен по предназначение. Но това не е станало: самките са ОТКАЗАЛИ и самците са били принудени да потърсят други пътища за удовлетворение от угнетителния тестостеронов излишък. (И как самките да не отказват — категорично, — след като им е дошло до гуша да забременяват и да стават САМОТНИ МАЙКИ, зер в тази егоистична епоха «романтичните рицари» се изпаряват яко дим още след първото СЪПРИКОСНОВЕНИЕ»!!!) Следователно — за войните причините трябва да се търсят в НЕОХОТАТА на САМКИТЕ. Възможен лечебен ефект върху БОЛЕСТНОТО СЪСТОЯНИЕ, за което иде реч, са ГЕЙ & ЛЕЗБИАН обществата. Впрочем САМКИТЕ първи са намерили инстинктивното решение на проблема чрез лезбийство. Но те не са във фокуса на разглеждания феномен. По-важно е да стане ясно как ще решат проблема си САМЦИТЕ. Следва да осъзнаем необходимостта от привикване на съзнанията с ГЕЙ-практиката, в която е единственото спасение от възможните опустошителни войни. Не е нужно да се убеждаваме, че ГЕЙОВЕТЕ са непригодни за война. Изводът е, че колкото повече самци превърнем в ГЕЙОВЕ, толкова по-малко ще бъдат МАЧО-индивидите, които биха запалили войната. Разбирате ли сега колко мъдри са нео-либералите с тяхната натрапчива пропаганда на ГЕЙ & ЛЕЗБИАН-ценностите? Ами че те — нео-либералите — са си едни изпечени борци за мир. Подозираме, че и Уебамама (пардонь: Обама) е един от активистите на ГЕЙ-движението, та затуй му дадоха преди време ИЗПРЕВАРВАЩА Нобелова Награда за МИРОТВОРЕЦ на ЕПОХАТА.
Муйо на 11.01.2017 в 16:26
observer, темата за колхозите и колхозниците в Крим заслужава поне две хиляди страници. Като почнем от десетте милиона долара целеви заем от Бнай Брит от 1921 година, минем през изпращането на колхозници от др. Троцки и стигнем до прекратяването на тоя реален комунизъм от Сталин през 1928 година. Напълно съм съгласен - руското население в Крим винаги е било вторично. И за Ленин, и за Троцки, и за Хрушчов, и всички "президенти" на "нэзалэжна Украiна". Не и за Сталин и Путин. Тъжно, но факт.

Напиши коментар