- Автор: Проф. Пламен Георгиев, philosophyclub.bg
- 10 Sep 2020
- 157
- 14
Считам за целесъобразно да се спра на резултативното бюджетиране.Доколкото това, от което страдат всички дискутирани тук комплекси – образование, наука, култура, се свежда не само до недофинансирането и централизацията на ресурсите в държавата. Но и до едно допотопно, непрозрачно „бюджетиране“, което доминира у нас. С него се извеждат волунтаристични „приоритети“, разместват се „пера“ и пр.
Алокационната функция на политиката - сиреч рационалното и справедливото разпределение на блага и ценности е в центъра на внимание на модерната държава. Тя е индикатор за „добро управление“. Без да има обществен контрол върху разходването им – още повече обективно измерване на ефективността от вложените средства, не може да се разчита на нищо добро.
Вместо критерии за добро управление, ясно измерими параметри с които боравят не отвчера и институции и инвеститори и управленци по цивилизования свят – ние се уповаваме на „добрия началник“, респ. на една бюрокрация, която къде по успешно, къде не съумяваме да смилим, за да „отпусне“ нещо от „трохите“ на държавната трапеза.
Нали знаете, че „трапеза“ на гръцки, се нарича банка. В социологията, обаче, има и понятие „трапезна общност“/Вебер/ с която се изявява една от първичните /и по примитивни/ структури на обществата.
В някаква форма повечето от „гилдийните“, професионални обединения у нас – те даже не са в асоциации в истинския смисъл на думата – приличат на нещо от тази отживяла ведомствена „институционална архитектура“.
В пространствените временни и нетрайни“обединения“ около едни, или други искания, петиции, настоявания за повече „грижи“ на държавата, за благосклонност, апели към патриотизма на местния бизнес, който да се „включи“ във финансирането/субсидирането за наука, образование, култура – има много нереализъм. А често и безпомощност.
Не само законодателството ни е изостанало от модерни средства и механизми за поощряване на бизнеса за рационално, пазарно осъзнато, но и отговорно участие в политиките за „триадата“, която обсъждаме тук. Няма да ви изненадам с тезата си, че без интегритет между нейните съставки, те остават парцелирани полета. Без техния баланс по пътя на една промислена, рационално разчетена иизпреварваща стратегия , българското обществото ще продължава да тъпче на едно място. Че и да върви към разпад, който за мнозина специалисти изглежда дори необратим. .
Но да оставим апокалиптичните визии. Аз не съм им привърженик. Задача на нашият Клуб е не само да обърнем внимание на гражданското общество върху феноменологията на един „системен упадък“. Но и да дадем съвременни подходи и формулираме рационални решения. Тук публичният контрол върху алокационните, разпределителни процеси не само на материални средства и активи, но и на символичен капитал за мен са приоритет.Последният остава извън полезрението на нашите институции и управници.
Такъв инструмент е програмното, или резултативно бюджетиране, насочено и обвързано с резултата. При него е важно не само какво „влиза“ , но и какво „излиза“ на изхода от системата. Прословутата кибернетична представа за „черната кутия“ остава в миналото.С този метод днес паралелно се усъвършенстват и показателите за измерване на резултата. Доскоро в развити страни той се измерваше количествено, /output/, напр. брой обслужени. В момента най- напреднали държави търсят крайния резултат/outcome/, който показва връзката между желаната цел и постигнатия резултат.
Къде сме ние в тази координата?Малко е да се каже, че ни няма. Въпросът е как да се позиционираме най- сетне в нея. Ако за 25 г. „мръднахме“ от прословутото „пари няма – действай“, то ще е май до „пари – само на наши хора“. Като се почне от правителството и се стигне до разпределението на евро-средства за развитие на наука, образование и култура – публичният ресурс изглежда единствен надежден източник.
Но не съвсем, тъй като тук произволът се е настанил в различни форми. И, както вече посочиха в дискусията някои колеги – можем да говорим за „нашенски принос“ към философията на едно избирателно захранване на клиентели,на система от покровителства, „концесии“ от типа „кон за кокошка“, в полза на лобистки кръгове даже. Да не говоря за волунтаризма и разточителството в т.нар. „политики“,.писани на коляно, в областта на наука, образование, култура. .
Недоразуменията изплуват на повърхността едва след като биват „приети“ с решения на парламента. Което ги прави нелегитимни еднодневки, поради пълното им, или частично разминаване с практиката. Ефектът обаче е ясен: „ Сума сумарум – нихил ест„. Вижте и недомислията с толкова „писти“ , по които се препъва т.нар. реформи в отделни обществени сфери. Губи се цялото. Няма промисъл. Да не говоря за цената на която недомислията претендират да доведат до резултати.
Милтън Фридмън казва по този повод: „Моите възгледи за правителствените разходи могат да бъдат резюмирани в следното параболично твърдение . Ако харчиш собствените си пари за себе си, загрижен си за това колко и как харчиш.Ако харчиш свои пари за някой друг, все още те интересува колко харчиш, но в някаква по-малка степен те е грижа как се харчат тези пари.Ако харчиш парите на някой друг за себе си, не се интересуваш много колко харчиш, но е много важно как ги харчиш.Ако обаче харчиш парите на някой друг за някой друг, не те е грижа нито колко, нито как харчиш.“
Тук академик Гълъбов верно посочи, че обществеността изобщо не е, или частично само е наясно, какво се върши в БАН. Но, съгласете се, че нито една-две симпатични пи-арки, още по малко надлежно изписани „стратегии“, ще извадят науката у нас на по достойно място като производителна сила. Че не я търси бизнесът е факт. У нас се насади един клиентелистки вкус към „готовото“. Няма го типа на истинския предприемач. Рисковите инвестиции се замениха с рентиерски. Накупиха се скъпи оборудвания, съоръжения, технологии. За сметка на това изостава мениджмънта и иновационните практики за връзка наука-пазар.
Участието в бюджетирането е процес на демократично обсъждане и вземане на решения – демокрация на участието,при която обикновени хора, респ. професионални общности, решават как да разпределят част от общинския, или националния бюджет. Участието в бюджетирането позволява на гражданите да обсъдят и приоритизират проекти за обществено финансиране. То им дава възможността да правят реални решения за това как се изразходват парите и да контролират целия процес по финансиране и осъществяване на проектите. Това става по много страни в света, дори Бразилия има завиден опит.
Няма ни никакви в патентоването. Сегашната система вписва в един регистър най-общи параметри, но с нищо не гарантира някой лев за иновацията и откритието. Чака се да го купи някой отвънка обикновено. Което по-рядко става, но когато стане всички са приятно „сюрпризирани“. Ще рече, чесредата в която се „прави наука“ у нас е непазарна. Тя възпитава иждивенство у младите, които вегетират върху мизерни заплати. Но са лишени от шанса да се включат в ефективни проекти. В същото време, на руля на „голямата наука“ у нас, доколкото я има, кормчиите не са в състояние да привлекат интереса на бизнеса у нас, да не говоря по широкия свят.
Българската наука е слабо конкурентна в един високо технологичен, глобализирал се свят. В редица публикации на нашия „Философски клуб“ това се посочи еднозначно. Че трябват много пари е ясно. Но не по- малко е ясно, че без една транснационална синергия, нищо значимо в модерната наука не може се постига. Изглежда в рисковото общество/Бек/, което отдавна не почива на парадигмата „и/или“, а по скоро се свежда до „и/ или“ - доброто управление изисква и мениджерски способности на лидерството.
Говоря за академичното лидерство.То е авангардно само и доколкото идеята срещне интереса на пазара, респ. се развива на базата на средно и дългосрочни програми за научно-техническа реализация, социално развитие, иновации, възпитание, ако щете. Но в същото време значението на фундаменталните науки не отпада. Напротив. Сиреч гони се един „мета“ социален ефект, както проникновено подчерта моят колега и приятел проф. Духомир Минев.
Такъв ми се струва опитът на институти като „Фрауенхоф“, „Макс Планк“, фондации като „Хумболдт“ в Германия, „Левъртръст“ в Обединеното кралство и др. Да не говоря за фондове, какъвто е „Фолксваген“.Повечето от крайните им продукти са резултат на задълбочени изследователски проекти, финансирани с милиони. Редица от тях завършват не само с открития и техните приложения. Но в хода на изследователската работа рекрутират пост-докторанти, високо подготвени млади специалисти, способни да водят изследователски тимове в транснационален и глобален порядък.
Ето защо, задачата на деня, а тои „имплицитно“ носи и бъдещето като шанс в себе си – както казват съвременните философи – е как да изведем българската наука, образованието и култура от сегашния катастрофален „спин“ на пагубен провинциализъм, посредственост, че и самопогубване.
Тук ще посоча само някои идеи, които може би си струва в определени форми да обсъдим , защо не и да иницираме катопо широк обществен дебат. Ще ми се да мисля, че за няколко месеца нашият Философски клуб поусети, така да се каже своя интелектуален потенциал…
- Не бихме ли могли да насърчим със синергията и експертизата, с която разполагат мнозина от нашите членове , както на държавно управленско равнище, така и като успели хора на реалния бизнес, една Българска асоциация за публичен контрол върху влаганите средства за наука, образование и култура?
- Делегирани членове на такава Асоциация могат да допринесат за издигане статуса на българската наука,образование и култура, чрез пряко участието в изготвянето на политики, още повече публичен контрол на решения на български институции, парламентарни комисии, медийни пулове.
- Такава Асоциация може да послужи на обществото катотрансмисия между сега закостенели в ред отношения , безпомощни агенции, залиняли професионални съюзи и държавното управление. И най- вече да играе ролята нанавременен коректив на ред недомислия, които ни предлагат псевдо мениджери и „куратори“ в бранша на наука, образование, култура.
- Мисля си, не би ли могъл БАН, върху своя опит и примера на Немската изследователска общност /DFG/, да изгради подобно академично звено и у нас, което да финансира и насърчава стойностни изследвания съвместно с наш и чуждестранен бизнес, като се профилират и изследователи, на базата на европейски стандарти.
- На тази основа бихме могли да подготвим и свои policy papers за които „Философският клуб“ има вече своя оригинална методика, основаваща се както на българския опит, така и на този в напреднали западноевропейски страни / .Тези наши разработки могат да се адресират до правителството и заинтересованите институции. Да популяризират градивни идеи за институционална промяна и добро управление пред широката българска, че и международна общественост.
Защото, без обрат в общественото мнение, съгласете се, нищо значимо не би могло да се осъществи, камо ли да се излезе от ширещата се апатия и безверие. Различни изследвания показват, че участието в бюджетирането спомага за по-справедливо изразходване на публичните средства, подобряване качеството на живот, повишава задоволяването на базовите нужди, подобрява прозрачността на управлението и отчетността, повишава нивата на участие на обществото и обучението по демокрация и гражданство.
Какво чакаме тогава? Че няма прозрачност, няма и по-широка обществена мотивация за реализацията на ред ценни идеи, това за повечето от нас е изстрадан опит. Много често се тръгва с ентусиазъм и …“впрягът “ се разпрягва на средата на пътя.
Нека споделя тук, и аз се препъвах не веднаж в тези камъни по пътя – в началото на прехода още, положих много усилия да доведа в България водещи учени от Манчестерския метрополитън университет, Великобритания. При това специалисти на стика между новите комуникационни технологии , които тепърва навлизаха и приложението им в маркетинга, в бизнеса. Това бяха колеги от някогашната Политехника. Там, във фоайето, е изложен като експонат и първия самолетен двигател на „Ролс Ройс“ създаден от Манчестърски инженери.
Е, дойде екип от областта на телематиката, още преди Интернет да влезе у нас. И реализирахме пилотен проект с една от германските далекосъобщителни мрежи – „Геонет“ на покойния вече Гюнтер Лойе, неин изобрател с 18 години стаж, в Щатите. Другият колега пък , беше дори приятел на Бил Гейтс. Посрещнаха ги висши държавни чиновници, а сетне и ….меркантилни ректори. „А какво ще има за мен, беше първия им въпрос“….
Синдромът на Адамов“ от Свищовската академия, която има да измива години репутацията си на едно от най-престижните академични заведения в областта на икономиката в Югоизточна Европа, не е отвчера. Сетне изпих горчива чаша и с учени от Плимутския университет – понеже ставаше дума за Черноморското сътрудничество. Сетне и от Италия дойдоха водещи академици с оферти да направим съвместни представителни проучвания в областта насравнителния анализ на етно-процеси и миграцията.
Ето на, животрептящ и болезнен проблем.Но като се поогледаха – бързо им мина мерака. Защото се оказа, че в кацата има не само „гнили ябълки“, както се изрази един посланик, ами се е … разсъхнала.
Морално се е разложила средата и още като погледне инвеститорът, или сериозният учен с международна репутация градена не за един петък – такъв съд е ясно, че по- скоро ще дефектира продукта, отколкото да даде нещо по добро. Дори да е оцет…, а не калвадос, ако ми позволите да се пошегувам. Знаете с какви „балсами“ търгуват по Европа и света италианците….В Германия, напр. има верига от малки магазини за такива „дресинги“, взимат се за рожден ден, като подарък, вместо букет цветя. Хранително- вкусовата индустрия май изпреварва и парфюмерийната вече.
У нас липсват сандарти, няма вкус към търпелива изследователско- академична работа. Младите учени са оставени да оцеляват,. Системата за стипендии е посмешище, и пр. Тук ясно се каза и за т.нар. „Фонд за научни изледвания“. За всеки изграден учен е повече от унизително да минава през „стъргата“ на доверени „калинки“, некомпетентни в комплексни направления на науката „арбитри“ и журита, събрани на шуробаджанашки принцип.. Произволен е и начинът, по който се отрежда кому колко средства да се отредят.
.Младите с повече амбиции, че и качества търсят чужди, по- престижни университети по света. Българинът дава мило и драго за наука, знае се. Но не и за посредствеността, с която все по-обилно го залива нашата образователна „система“. Прочее и висшето образование в ерзац-университети , като този в Перник, за който се спомена , но и още колко колежи сред 53 ВУЗ у нас, гарантира на бакалаври да заемат поста на …продавачи на сергия.
Системата за акредитация е стигнала своя „либертариански предел“:“ Искаш Висше училище – те ти висше училище…“.Не казвам, че държавата трябва да решава всичко. Нито, че пазарът ще сложи всичко на мястото му. Нито едното, нито другото е верно. Достатъчно е да се вникне в типа на „тази , или онази държава“. На „този, или на онзи пазар“.
В нашия казус ние имаме работа с „квази“ институционални структури. Редица от тях са или мимикриращи, или изпразнени от съдържание. Да се чуди човек как още имат дързостта нашите управленци да им казват „системи“. Когато хаосът отдавна цари там.
Впрочем по преценки на западни аналитици, България разполага с един от най-щедрите бюджети, от гледна точка на незначителния ефект, който има за „добро управление“. Ще кажете,че не е грях на този, дето изял зелника, нали така? А на тези , които му го поднасят на тепсия. В това число и ние с вас, с присъщата за академизма „толерантност“…
В заключение – бих желал да завърша с тезата, че удачната „женитба“ между държава и пазар е „мета ефект“. Това по своему проличава в „парадоксите“ на развитие на родната наука чрез ….оцеляване. Да се чуди човек как става? Убеден съм обаче, че прогресът не е възможен без нова култура. Ново отношение, осъзнаването на науката, образованието, културата, като гаранти за национална идентичност, респ. бъдеще.
Ние говорим за „общество на знанието“, превръщане на науката в производителна сила. Но май повече говорим, отколкото действаме в тази насока. Така полето на„незнанието“, се оказва с растяща ентропия и малцина осъзнават, че „висим на него“. Както онзи, който реже клона под себе си…
Бих добавил още и неизбежността от една новаинституцианална архитектура , на каквато се основава модерното държавно строителство. Не само защото сме тук при нашите приятели архитекти. За мен дебатът „повече“, „или по малко“ държава е чиста нелепица. Защото въпросът не е в количествените показатели, още по малко в регулационния натиск на държавата. А по- скоро вкачеството на връзките, комплексните зависимости, интегритета, ценностните, че и идеалните, ако щете, ориентири.
Ще трябва и да се възстанови поруганото достойнство на учения у нас. Не казвам непременно българския учен, защото доколкото познавам по-изтъкнати учени, те винаги носят нещо космополитично в себе си. И никакво противопоставяне на двете категории – изследователски и университетски, за което с горчивина говори тук акад. Гълъбов, и която напълно споделям, не може да е в полза на страната ни. Не може да се „отпускат“ средствата накуп за образование и наука.
Една „диференция специфика“, изглежда и тук неизбежна. Друг е въпросът доколко управленците в тези три сфери имат компетенциите да я провидят и реализират. Повечето учени критикуват бюджета не защото има малко пари в него, а заради мизерните проценти като пропорция. Недофинансирането, наред с липсата на прозрачност, но и известна апатия сред учените, доведе и до колапса във фонд „Научни изследвания“. Знаеше се , че по различните направления са осигурени пари за между 10 и 20 на сто от всичките оценени като годни за финансиране проекти.
В приетата Национална програма за реформи, където сред индикаторите е записано, че през 2015 г. трябва да бъдат отделени 1,12 на сто от БВП за наука, сериозно се разминава със заложените отново в хазната 0,16 на сто. Вярно, две трети от тях трябвало да бъдат от бизнеса, който го няма, но държавата това й е работата, считат мнозина. Да даде насърчения, да създаде благоприятна среда.
И бизнесът несъмнено ще откликне. Но кой бизнес? Какъв бизнес? И с какви цели и ориентири? Тези на осъзнат национален, или друг интерес? Но, това са вече други въпроси и обект на следващи наши дискусии, каквито вярвам ще продължим.
Благодаря за вниманието.
Статията е пуликувана в сайта "Философски клуб"
