Еврозоната е изправена пред фундаментална криза, за чието решаване атаките срещу финансовите спекуланти няма да помогнат с нищо. Съветът на министрите на Европейския съюз трябваше да обещае милиарди евро на финансово застрашените страни членки, независимо че европейската икономика като цяло реално вече не е в криза. Дори напротив – повечето изследвания, както и важни икономически индикатори сочат силно движение нагоре. А единствената държава, която има наистина сериозни проблеми – Гърция, представлява само 3% от общия брутен вътрешен продукт на еврозоната.
Има ли варвари пред портите на ЕС?

Въпреки това, ангажирайки го с такива огромни суми, кризата докара Брюксел пред един почти екзистенциален въпрос – защото пряко засегна ключовия за европейското управление аспект: същността на държавата. Случаят с Гърция поражда простичък, но труден за отговор въпрос – може ли да се позволи на страна - членка на ЕС, да  фалира.

Едната гледна точка е, че държавата е неприкосновена и свещена, затова съюзът трябва да се намеси и да помогне на всеки негов "блуден син" отново да се върне в правия път. Но тази позиция се опира на приемането, че всички членове на ЕС споделят и се придържат към общи икономически ценности като бюджетно благоразумие и пазарни реформи.

Тогава проблеми биха възниквали само заради неочаквани шокове, временни и локални политически трусове и – любимия виновник – ирационалните пазари.

Приложена върху Гърция, тази гледна точка би означавала, че фискалната криза в страната е резултат от свръхреакция на световните финансови пазари на локални политически действия (огромните разходи на гръцкото правителство преди изборите миналата година). Тази позиция освен това предполага, че гръцката криза е изцяло под европейски контрол и че европейските власти наистина са изработили

изчерпателен план, който ще реши всички гръцки бюджетни и структурни проблеми

Оттук следва и официалният – да го наречем "южняшки" – рефрен: "Планът на МВФ и ЕС ще успее. Фалитът не е избор".

Алтернативната позиция е по-прагматична и се опира на правилата. Тази "северняшка" гледна точка тръгва от предпоставката, че страните си остават суверенни части на общността и че е възможно някоя от тях да не изпълнява необходимата за икономическото си приспособяване програма. Такова виждане олицетворява и клаузата в основополагащия за еврозоната документ, според която

всяка държава е отговорна за публичните си задължения

и която не предвижда "спасителни" действия. По нейния смисъл фалитът е адекватен изход, ако с поведението си дадена страна нарушава основни за единната европейска валута правила.
Финансовите пазари не участват пряко в този дебат.

Но имат съществена роля в играта. Всеки притежател на гръцки дълг, особено дългосрочен, трябва да калкулира вероятността гръцката политическа система да се подобри дотолкова, че реформите, които ще позволят на страната отново да обслужва задълженията си, ще бъдат извършени, и то навреме.

Колективната преценка на финансовите пазари върху която и да е правителствена икономическа и фискална политика е изразена в рисковата премия, която правителството трябва да плаща за външния си дълг.

Съмненията на пазарите във водената политика се изразяват в по-висока рискова премия, която още повече затруднява финансирането на и бездруго изпадналата във финансови затруднения държава.

Финансовите пазари често грешат. Но техните преценки са част от живота

и не могат да бъдат нито прескочени като несъществуващи, нито регулирани

Някой може да възрази, че разликата между южната и северната гледна точка не е нищо повече от академично упражнение, а фалитът наистина не може да бъде избор, тъй като ще отприщи катастрофални реакции на световните финансови пазари.

Но Европейският съюз вече създаде специална група към Херман ван Ромпой, която трябва да изработи конкретни предложения за реформиране на валутния съюз.

Основната дилема е ясна: трябва ли да се насочат усилията към предотвратяване на държавни фалити (включително с неограничена във времето фискална подкрепа) или към подготвеност за фалит на страна членка, което би смекчило последиците от подобни развития.

Първият избор би бил свързан с прилагането на подкрепени от всички мерки, насочени към

предоставянето на "повече от същото"

- т.е. по-голям ресурс за  обезпечаването на политиката на наблюдение и сътрудничество в Пакта за стабилност и растеж. Този подход обаче не дава отговор на фундаменталния въпрос: Какво ще стане, ако такава рамка не проработи? И докато лидерите на ЕС не могат да отговорят, финансовите пазари ще продължат да таят съмнения за дългосрочната стабилност на еврото.

Еврозоната не може да се стабилизира в политически и икономически план без солидна рамка за решаване на кризи и способност

да се справя със ситуации като тази с фалирали на практика членове

От позицията, че държава от валутния съюз не може да бъде оставена да фалира, логически следва, че е нужен един политически или поне бюджетен съюз, който да подпира еврото.

Но това е избор, на който лидерите на ЕС се противопоставят: както на идеята за по-радикални стъпки към политическа или основана на някаква политика интеграция, така и на необходимостта от ясна рамка за справяне с последиците от неспазването на фундаменталните правила от страна в еврозоната..

В същото време обаче няма и такава сума пари, с която европейските лидери могат да си позволят да прикрият проблема.

* Авторът е директор на Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел. Текстът е предоставен от Project Syndicate

Текстът е публикуван във в. "Дневник".

Още от категорията

Напиши коментар