- 10 Sep 2020
- 43
- 28
От много отдавна Филип Димитров не бе печелил битка. Всъщност от 20 години. От есента на 1991-ва, когато 36-годишен стана министър-председател на първото демократично правителство на България. А тази есен ще стане един от 29-те посланици на ЕС в трети страни – първият българин, издигнал се до този престижен европейски пост. За тези 20 години Филип Димитров, както си му е редът, извървя пътя от "Осанна" до "Разпни го". Нищо необичайно, дори и драматизмът е предизвестен. Различното е, че си остана "неопетнено лице на прехода". Единственият, който събра мъжество и достойнство да се оттегли от политиката (лятото на 2008-а), когато разбра, че времето му мина, че е изчерпил функциите си на политик и, че са останали малцина, които биха го последвали. Оценка доста болезнена за лидер, крачил в първите редици на митингуващата ни демокрация.
<p><strong>Спечелени битки</strong></p>
<p>Филип Димитров влезе в политиката като неизвестен за публиката адвокат, но с дисидентски изяви отпреди 10 ноември. Завършва английска гимназия, следва право в СУ, още като студент се увлича по психология и психотерапия. Седем години (1978–1985) работи като психотерапевт в Медицинска академия, след което започва адвокатска практика в прочутия Втори адвокатски колектив, захлебил по-късно синята власт. Един от основателите на Независимото дружество за правата на човека, зам.-председател на Зелената партия, чиито идеи за демокрация бяха вплетени в каузата на СДС.</p>
<p><strong>1990</strong></p>
<p>След отстраняването на Петър Берон Филип спечели лидерската синя битка в лют двубой с Александър Йорданов. Но не бе така популярен като него, та партийният официоз "Демокрация" сбърка снимката му на първа страница с тази на Юлий Павлов. Е, приличаха си, имаха еднакви бради... Пък и в еуфорията кой не прави грешки.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>1991</strong></p>
<p>После дойдоха изборите, които СДС спечели, надявайки се "завинаги", а то се оказа за кратко. Твърде кратко! Психотерапевтът оглави първото демократично правителство (за съжаление на малцинството), воден от мисията, че обръща посоката на България към западния свят. Вярно, обърна я! С много грешки и заблуди. И в икономиката, и в селското стопанство, и в дипломацията. Макар и юрист, не умееше да прави компромиси. Смяташе, че антикомунизмът е достатъчна база за налагане на нови правила. Първа заблуда. И до днес се гордее с факта, че по негово време "успяхме да счупим тоталитарните рамки и окови". Успяхме. Но и му горчи, че тоталитарният манталитет още го има. Е, има го. Управлението му бе белязано от скандали - партийни и властови.</p>
<p>Нацията бе разделена. Църквата - също. СДС живееше между фризера и кладата. Липсваше му управленски опит. И такт, най-вече. Настрои срещу себе си огромна част от собствената си парламентарна група, синдикатите, медиите (втора заблуда) и президента дори.</p>
<p><strong>Загубените битки</strong></p>
<p><strong>1992</strong></p>
<p>И падна в огромен властови капан. Филип Димитров е първият премиер, бламиран от парламента. Скандалът със съветниците му заради т. нар. оръжейна сделка прерасна в тежки обвинения срещу него за "заплаха за националната сигурност" и завърши с вот на доверие, който той поиска (трета заблуда) и... драматично загуби. Беше есента на 1992 г. Първият удар срещу СДС. Тогава често използваше израза – да живеем в "нормална държава". Под това разбираше: "Властта в нормалната държава не е източник за лично облагодетелстване. В нормалната държава лекарят, търговецът, архитектът, учителят, работникът, фермерът получават повече пари от партийния лидер, политика или министъра. В такава държава искам да превърнем България." Не успя. "Аз почти нищо не довърших. Просто започнах всичко..."<br /><strong></strong></p>
<p><strong>1994</strong></p>
<p>СДС загуби катастрофално изборите, които тайно договори с БСП, и предаде властта на Жан Виденов. Филип пак прояви достойнство. Оттегли се от лидерския пост в СДС. И посочи Иван Костов за свой наследник. Колеба се между него и Петър Стоянов. В полза на Костов надделя мнението на Светослав Лучников, Бог да го прости.</p>
<p>През есента на 1997-а изненадващо замина за ООН. Година по-късно Костов го назначи посланик в САЩ. Елегантен ход, с който фактически отстраняваше предшественика си от политиката в страната. Филип не одобряваше тактиката на Костов за превръщане на СДС в единна партия, както и налагането на командирския подход в политиката. В последвалите разцепления на СДС той си остана "моралният авторитет" и с това подкопаваше властта на Костов. Около Филип нито веднъж не замириса на пари, на корупция, на властово облагодетелстване. Това не е от заблуда.</p>
<p><strong>2002</strong><br /><br />Отново изненадващ ход. Пак на достойнството. След избирането на Георги Първанов за президент посланикът ни в САЩ Филип Димитров подаде оставка с мотива, че не може да работи с него. Идейни противници. Честно. Върна се в България и започна да преподава в Американския университет в Благоевград.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>2005</strong></p>
<p>Влезе в парламента като редови депутат. Стана дори зам.-председател на Народното събрание. Но не му бе уютно. Беше се отчуждил от своите. Те от него също.</p>
<p><strong>2006</strong></p>
<p>Поредно разочарование. СДС не го номинира за кандидат-президент. Тогава Костов предпочете Неделчо Беронов. СДС не отиде до урните.<br /><strong><br />2007</strong></p>
<p>Отново удар. От своите. Не бе излъчен от съпартийците си за водач на синята листа в Европарламента.</p>
<p>И от чуждите. Правителството на Станишев не го допусна до конкурса за съдия в Страсбург - съда по човешките права към СЕ, в който той през 1992-ра като премиер вкара България за член. Той нарече това "бруталност".</p>
<p>В парламента внесе законопроект срещу конфликта на интереси: "най-вулгарната, най-наглата и най-деморализиращата част от корупционните практики". Пламенно защити тезите си. Не го подкрепиха. И неговите даже. Ядоса се. Каза им от трибуната: "Ние сме народно избрани, а не богоизбрани." Пак не го чуха.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>2008</strong></p>
<p>И на 9 юли обяви, че напуска политиката. На някои им подейства като гръм. Мотивът му: "Не искам да създавам впечатление, че участието ми в политиката е по-скоро способ да си изкарвам прехраната." Шамар за мнозина. Не го последваха. Драмата му: "Ролята на икона на стената не ми харесва." Не го разбраха. Равносметката: "Оттеглих се не поради каприз или от нежелание да работя - усетих, че не разполагам с онази политическа подкрепа, която дава право на човек да излезе пред хората и да говори със съзнанието, че думите му ще бъдат осъществени. Това е задължителното изискване за уважаващия себе си политик."</p>
<p><strong>Беше и обиден, и огорчен.</strong></p>
<p>Всъщност връщането му в политиката се оказа фиаско. Своите го гледаха с насмешка и страняха от него. Чуждите го подритваха. Медиите го търсеха, за да коментира поредния скандал в държавата или в собствената му партия. А той точно от това бягаше. Измъчваше го "злобата към политиците, натрупана в последните 20 години". Не искаше да бъде в кюпа, където "всеки премиер е обрал държавата, всеки депутат е мързелив мошеник, всеки политик е корумпиран!" И попита: "Как да търпиш това, ако нямаш кауза?" Не го изтърпя. Върна се при студентите.</p>
<p>Никога не каза лоша дума срещу СДС. Не хвърли камък срещу никого, не влезе в междуличностна разпра, макар да вкуси горчилката на предателството и пораженията. Остана със спомена за "хубавите моменти в политиката, в които всяко постижение идваше така измъчено, окаляно и със закъснение, че не можеш да изликуваш".</p>
<p>Да, пропиля много шансове. И за себе си, и за СДС, и за държавата. От незнание, от неподготвеност. От характер дори. Но издържа на голямото изкушение - не замени каузата с келепира. Остана си убеден демократ. Е, съжалява, че не е успял да направи бързата приватизация и реституция. Съжалява, че СДС днес не е онова, което промени по необратим начин посоката на България. Съжалява, че българите продължават да мислят, че "властта е кокал, който веднъж грабнат, може да се стиска без край и да не се "дава". Съжалява, че не можа да се пребори с мафията - битка, която той първи започна. Някои казват: това е синият Жан Виденов. На което Филип Димитров отвръща простичко: "Аз спечелих, той загуби." Прав е!</p>
<p><em>Коментарът е публикуван във <a href="../../www.trud.bg" title="/www.trud.bg">в. "Труд".</a></em></p>
