- 10 Sep 2020
- 609
- 14
Важното е да приемеш риска и да не се оставиш на користното самозалъгване. А "най-голямото разочарование" е също едно – идва от разрива между думи и дела. Това винаги води до потъпкване на човешкото достойнство и дух. И следователно – до някаква форма на робство. Оттук идва и възцаряването на лъжата както в политиката, така и във всички творчески сфери, това казва Свобода Бъчварова* пред в. "Сега". И още: Няма оправдание за злото, защото то е свидетел за неотменната човешка свобода – на избора и на действието. Да дадеш историческо алиби за зверствата на ХХ век и за измамите, в които бяха идеологически опаковани, е да им съпричастничиш. Именно защото историята не е предопределена, а зависи от съзнателното действие на хората, е възможно да се поучиш от опита.
<p><strong>Уважаема г-жо Бъчварова, БНТ пак излъчва филма "Жребият" по произведението ви "Земя за прицел". Смятате ли, че още имаме какво да научим от него?</strong></p>
<p>Когато пишех пенталогията, въпросите за финансите и тънкостите по прелюбодеянията на властите с банките бяха, разбира се, табу, а да не говорим за важната роля на родолюбивата част на българската буржоазия в отстояването на сравнителната независимост на държавата ни в икономически и политически аспект - в рамките на възможностите за този жесток исторически период. Далеч съм, за да съдя правдиво доколко финансовите блудства продължават да бъдат срамен белег на държавната ни политика и сега, след толкова съдбоносни промени. Но мисля, че никога не е излишно да се премисли примерът на личност като Скарлатов, който въпреки привилегированото си положение и всевъзможни изкушения не престава да бъде истински радетел за родината си - готов на риск и на саможертва, по свои си принципи и разбирания.</p>
<p><strong>Нашата земя още ли е "за прицел"?</strong></p>
<p>Това можете да отговорите сам вие по-добре от мен.</p>
<p><strong>Е, не е толкова просто.</strong></p>
<p>Никога не е.</p>
<p><strong>А имаме ли нужда от хора като банкера Буров днес? Ако да, този пример за възход ли ни служи, или за лош пример?</strong></p>
<p>Атанас Буров е конкретен човек и български политически деятел със собствена трагична съдба. Тя подлежи на критическо преразглеждане от историците, изследващи България в ХХ век. Категорично мога да кажа, че винаги има нужда от такива интелигентни, опитни и надарени хора като него в която и да било обществена, икономическа или културна област...<br />Неговата биография стана първоначалният повод, за да започна да се занимавам с тази част от нашата история и нейните проблеми. Скарлатов, разбира се, не е Буров, а художествено превъплъщение, чрез което духът на епохата се приобщава и с вечните философски въпроси и човешки търсения.</p>
<p><strong>Как работихте с режисьорката Иванка Гръбчева?</strong></p>
<p>Ваня си направи серията самостоятелно. Аз дълбоко ценя нейния труд и усет към образите. Не е лесно да се прави филм по роман, но в случая преображението е особено сполучливо.</p>
<p><strong>Вие изживяхте много екзотична идеологическа еволюция. В какво се разочаровахте най-силно?</strong></p>
<p>Не знам какво точно квалифицирате за "екзотика"?</p>
<p><strong>Ами лява, революционна младост, разочарование в системата, сега сте с дълбоки религиозни търсения...</strong></p>
<p>Не мисля, че "духовната ми еволюция" е необикновена, защото тя е една, в общи рамки, за всички хора, които са способни и готови да вярват, т.е. не да живеят по "похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота," а да "ходят по вяра, а не с виждане", както свидетелстват апостолите. За когото истината е Бог, няма значение откъде започва пътят му. Важното е да приемеш риска и да не се оставиш на користното самозалъгване.<br />А "най-голямото разочарование" е също едно - идва от разрива между думи и дела. Това винаги води до потъпкване на човешкото достойнство и дух. И следователно - до някаква форма на робство. От тук идва и възцаряването на лъжата както в политиката, така и във всички творчески сфери.</p>
<p><strong>Учихте в Русия през много сложно и опасно време. Възможно ли беше исторически човечеството да избегне репресиите на фашизма и комунизма? Или те бяха незаобиколим етап, който донесе страдания, но и уроци?</strong></p>
<p>Няма оправдание за злото, защото то е свидетел за неотменната човешка свобода - на избора и на действието. Да дадеш историческо алиби за зверствата на ХХ век и за измамите, в които бяха идеологически опаковани, е да им съпричастничиш. Именно защото историята не е предопределена, а зависи от съзнателното действие на хората, е възможно да се поучиш от опита. За тези, които любят истината, както казва апостол Павел, всичко съдейства към доброто и те са така призвани по божия воля! Това е изпитано и вярно за отделната личност, както и за предаваемостта на историческия опит.</p>
<p><strong>Вие познавате добре миналата България. Как обаче виждате бъдещата?</strong></p>
<p>"С крехка надежда!" - както се изразяваше навремето един наш колега сценарист.</p>
<p><strong>Разкажете ни малко за живота си в Бразилия, това е толкова далече от нашето ежедневие.</strong></p>
<p>Винаги, когато ме питат приятелите за Бразилия, чувствам се малко нещо като преуспял Остап Бендер. Да, това е Рио де Жанейро и невероятната екзотика успява да отдели място и за случайни пришълци като мен.</p>
<p><strong>Какво е тя за вас? Втора родина? Убежище?</strong></p>
<p>Бразилия не е страна, а континент по големината си и разнообразието, но за това може да прочетете. А духът е също необикновен, въпреки че, колкото и да ви се стори странно, има нещо, което ми напомня Русия. Неслучайно една млада моя тукашна приятелка, която направи кратък документален филм за руската бежанска колония в Рио, го кръсти: "Русь Тропик"!</p>
<p><strong>Кое най ви впечатли?</strong></p>
<p>Това, което още веднага ме порази, бе добротата на хората, въпреки социалните контрасти и разликите във възрастта и т.н. Спонтанно, без никаква преднамереност, щом ме видят да нося мрежи на излизане от супермаршето, винаги се намира някой - било то мъж, жена, младеж, - който се спуска да помага и да носи нещата до вкъщи. Ей така, с усмивка, весело, просто защото може да го направи, а не от някакви сметки или задължения... А пеенето и танцовите стъпки действително са в бита им. Истински се радват, ако им харесват градът, страната, денят...<br />Сега, когато битовите ми "задължения" намаляха - внуците ми Лука и София са студенти и са доста самостоятелни, повечето време минава в четене, в мисли, в слушане на музика...</p>
<p><strong>Спомняте ли си нещо интересно за Георги Марков? А за Ленинград с Ахматова и Зошченко?</strong></p>
<p>Учих журналистика в СССР веднага след края на войната. В Ленинград - в една неописуема разруха и немотия - срещнах най-прекрасни личности, чрез които открих и всеотдайното приятелство, и Русия на висшата литература, и смъртоносната лъжа на сталинизма, на лагерите, на измамените въжделения и надежди. Ленинград е водораздел в моя живот, както връщането от Белгия в Горна Джумая беше за детството ми. Нашият университет мина през поредните чистки - на "космополитите" и какви ли не други фатални безумия, и бях свидетелка на "самокритиката" на моите прекрасни професори, изтъпанчени за поругание по събранията, преди да ги пратят по лагерите... Свидетел съм и на разрива с Тито, на тежката раздяла с югославските ни другари, които до един се върнаха в страната си. Видях и масовото обесване на власовците... Но за тези събития съм писала в "По особено мъчителен начин" и в изгорената ми книга "Което винаги ще обичаме". <br />Но на зимния Ленинград, по заледената Нева дължа и един миг на абсолютен екстаз, когато с моята състудентка Галичка гледахме прехласнати божествените цветове на Северното сияние... Да, на Ленинград дължа и разгрома на идолите, но и оцеляването на душата ми...<br />А за Георги Марков, когото вие споменавате не знам защо наедно с Ленинград...</p>
<p><strong>Ами и той е двойствена и трагична фигура, като младостта ви в Ленинград. А нали беше сценарист на "На всеки километър", част от вашия екип...</strong></p>
<p>За него винаги си спомням с болка. Бяхме близки приятели и не мога да се примиря с гротескната му смърт. Спомням си нашата последна среща - на гарата във Венеция, където той дойде да се видим за по-малко от час... Разхождахме се по перона и не можехме да се наприказваме... Той беше напрегнат, несвойствено невесел. Имаше чудесно чувство за хумор, но не и тогава. Гледах го да маха дълго и самотно - докато можеше да следи с поглед отминаващия ми влак.</p>
<p><strong>Какво можете да посъветвате днешните български кинаджии и писатели?</strong></p>
<p>Да не губят дух, да "не се съобразяват с този век," а "да се преобразяват чрез обновен ум," както казва апостол Павел. Или по думите на Ницше -"да бъдат борци срещу времето си!"</p>
<p><em>*Свобода Бъчварова е родена през 1925 г. в семейството на дейците с леви убеждения Тодор Ангелов-Божаната и Александра Шарланджиева. Заплашено от репресии, през 1925 г. семейството емигрира, а през 1930 г. майката и Свобода се връщат в България. Бащата е екзекутиран от Гестапо през 1943 г. Свобода отрано споделя идеите на баща си и тръгва по неговия път, заради което е арестувана. След 1944 г. заминава за Ленинград като студентка по естетика. Там научава за сталинския терор и страшната съдба на съветската интелигенция и изживява сблъсък между идеите, в които е възпитана, и реалността. Работи в България, често губи работата си. Създател и ръководител е на легендарния творчески колектив "Хемус". По неин сценарий е първият български филм ("Между релсите"), получил международна награда - "Сребърен лъв" от фестивала във Венеция. Много нейни книги и сценарии са основа за евъргрийни на българското кино: "Жребият", "Опасен чар", "Не знам, не чух, не видях", "Фильо и Макензен", "Бой последен", "Спомен"... През последните две десетилетия живее в Бразилия при дъщеря си Елица. <br /></em></p>
<p><strong>Интервю на Бойко Ламбовски, в. "Сега"</strong><em><br /></em></p>
