Публикуваме размисли на Антоан дьо Сент-Екзюпери от неговите „Военни записки”. Екзюпери е роден на 29 юни 1900 г. При постъпването си като войник е назначен в първи авиационен полк в Страсбург, където със свои средства завършва гражданското авиационно дружество. След много перипетии Екзюпери получава разрешение от командира на своята част да започне интензивна летателна подготовка, а през 1921 г. получава пилотски диплом. След краткото си присъствие във военната авиация започва да лети в обществения транспорт. По време на Втората световна война се връща като действащ пилот във военната авиация. На 31 юли 1944 г. авторът на "Малкият принц" не се завръща в базата си. До днес тялото и самолетът му не са открити.

 

 

Не ценя особено физическата смелост, а животът ме е научил какво значи истинска смелост: това е способността да се противостои на присъдата на обкръжението. Зная, че когато фотографирах от въздуха Майнц или Есен, от мен се искаше смелост, различна от онази, която ми позволи да понеса две години оскърбления и клевети, без да се отклоня от пътя, който ми чертаеше съвестта.



„Човекът въобще” не съществува. Катедралата е изградена от камъни. Камъните образуват катедралата. Но катедралата облагородява всеки от тези камъни. Те стават камъни, с които е построена катедралата. Така и вие ще намерите братството в нещо по-голямо от вас. Защото хората са братя „в” нещо. Не са братя въобще. Хората жадуват да си намерят някаква връзка.

 

Тази връзка може да бъде частна. Гърбавите могат да образуват секта на гърбавите. Който не е гърбав, няма да бъде приет в нея. Но гордостта на християнската цивилизация, от която произхождаме и която принадлежи на всички нас – вярваши и невярващи, е, че търси тази връзка във всеобщото.

 

Под жертва разбирам безвъзмездния дар. Дар, който не изисква нищо в замяна. Вас ви формира не това, което получавате, а онова, което давате. Усилията, които отдавате на общността, образуват общността. А наличието на една общност обогатява собствената ви същност.

 

Не разбирате ли, че някъде сме сбъркали пътя? Човешкият мравуняк е по-богат от преди, имаме повече блага и повече свободно време и все пак ни липсва нещо съществено, което ни е трудно да определим. По-малко се чувстваме човеци, някъде сме изгубили някои свои тайнствени привилегии.

 

Върни ми правото да се подлагам на изпитания. Голямо интелектуално отвращение буди твърдението, че трябва да се държат в безопасност „онези, които представляват някаква ценност”. Само с активно участие в събитията може да се играе действена роля. И ако „онези, които имат някаква ценност”, са солта на земята, те трябва да се смесят със земята. Не можеш да кажеш „ние”, ако стоиш настрана. Или ако го кажеш, си просто мръсник.

 

Ние се бием, за да няма право никой да чете публично писмата ни, за да не бъдем подчинени на масата. За да се молим, когато ни се иска, ако сме религиозни. За да пишем както ни харесва, ако сме поети. Бием се, за да спечелим една война, която е разположена точно на границата на вътрешното царство.

 

Онова, което представлява достойнството на света, ще бъде спасено само при едно условие: да помним! А достойнството на света е милосърдието (зачеркнато: уважението), любовта към знанието и уважението към вътрешния човек. Вярвам, че някъде на земята това все още намира отзвук. „Не прави на ближния си онова, което не искаш да правят на теб, защото ближният си самият ти".

 

Болно ми е за моето поколение, което е опразнено от всякакава човешка същност. То не знае друга форма на живот освен баровете, математиката и автомобилите „Бугати” и сега изведнъж се оказва въвлечено в чисто стадна дейност, която е съвършено безцветна... Всяка лиричност звучи смешно. Хората не искат да бъдат събудени за какъвто и да било духовен живот. Те и на война приличат на добросъвестни работници на конвейр. Както казва американската младеж, „ние честно извършваме тази неблагодарна работа”.

 

В нашата епоха на разводи хората също тъй лесно „се развеждат” и с вещите. Хладилниците са взаимнозаменяеми. Къщите също, ако са сглобяеми. Жените също. Или религията. Или партията. Дори измяната става невъзможна: кому да измениш. Ако има измяна, то към кого? Човешка пустиня. Колко е послушно и кротко човешкото стадо!

 

Западната християнска цивилизация е отговорна за надвисналата над нея заплаха. Какво е направила тя през последните осемдесет години, за да се съживят нейните ценности в човешкото сърце? Като нова етика се предлагат формулата „Забогатявайте!” на Гизо (Франсоа Гизо, 1787–1874, един от политическите лидери на Юлската монархия във Франция) или американският комфорт.

 

Човечеството бе поставено пред повелителната необходимост да изтръгне човека от робството, като му обезпечи плодовете от неговия труд, поради което започнахме да отделяме голямо внимание на обменната стойност на труда. На труда като стока. Но не трябва да забравяме, че един от най-важните аспекти на труда не е заплатата, която той дава на човека, а духовното богатство, с което го дарява. У хирурга, физика, градинаря има нещо по-човешко, отколкото у играча на бридж. Едната страна на труда ни храни, другата ни изгражда. Изгражда ни себеотдаването в труда.

 

Осем години работех като пилот в гражданската авиация. Получавах заплата. Всеки месец благодарение на изработените пари можех да си позволя някои от желаните блага. Но ако работата ми в авиацията ми осигуряваше само тези някакви там изгоди, щях ли да я обичам толкова много? Тя ми даде много повече. Но трябва да призная, че ме е обогатявала истински само когато съм давал повече, отколкото съм получавал.

 

Моят труд би пропаднал напразно, ако просто само ми осигуряваше средства за препитание и не ми създаваше чувството за причастност „към” нещо. Ако не ме правеше пилот на определена линия, градинар на определена градина, архитект на определена катедрала, войник на конкретната Франция. Прокарването на новите линии обогатяваше сърцата ни, защото изискваше жертви. Линията се раждаше от нашите жертви. А благодарение на нея се раждахме и ние. Ако днес срещна някой другар, мога да му кажа: „Спомняш ли си?” Това бяха прекрасни времена, защото, свързани с общите жертви, ние се обичахме един друг.”

 

Текстът е препечатан от сайта cao.bg

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Бог като Творец

Бог като Творец

Актрисата Лайла МакКарти описва как веднъж отишла при Дж. Бърнард Шоу...
Разпаднатият свят

Разпаднатият свят

Разцеплението на днешния свят се вижда с просто око. Всеки наш съвреме...

2 коментар/a

хамалин на 03.05.2011 в 05:46
шапки долу
лия на 05.05.2011 в 05:07
За мен Екзюпери е самият Малък принц. Поклон!

Напиши коментар