Виктор Калев: Ще стане така, както и Той е решил, и аз съм решил

<p><strong>Детството...</strong></p> <p>Обичам моята стара къща в Златоград, която нашите продадоха. И винаги когато се прибирам, ходя до там. Чукам на тези, които сега живеят. &quot;Може ли? - Може!&quot; И си седя в двора. Попроменено е, но си спомням всички съседски деца, цялата атмосфера, миризмата...&nbsp;&nbsp;<br /> <br /> Лятото идваше едно момиче, което живееше в София и беше на голяма почит, софиянката. Тя ни учеше на разни нeща, карнавали някакви правеше,&nbsp;&nbsp;носеше костюми, на театър си играехме. Разигравахме &quot;Снежанка и седемте джуджета&quot; на една ливада. Аз бях джудже. Това ми е първата роля с реплики. Трябва да съм бил на пет години.</p> <p><em><strong>Кой ми яде с виличката?</strong></em></p> <p>Беше голямо събитие. Идваха хората и сядаха по черджетата около поляната. Но в театъра се включваха и възрастни хора, не само децата. Имаше &bdquo;актьори&rdquo; от самодейния състав. Правехме сцена със завеси - едни чаршафи се опъваха. Беше страхотно!<br /> <br /> <strong>Никак не обичах детските градини.&nbsp;</strong></p> <p>Като по-малък се е налагало да ме водят, защото баби, дядовци, всички работеха. Но като поотраснах, за по-сигурно ме заключвали вкъщи. Което пък означава, че съм бил кротко дете. Можел съм с дни да си стоя сам, разправя майка ми. Не съм правел бели, брат ми беше по-буйният. Аз си пусках грамофон и слушах плочи с приказки, които после разигравах. Но както е в приказките - мъжете си играят мъже, жените - жени, деца - деца...</p> <p><strong>Не обичах да ритам футбол,</strong></p> <p>не обичах да се цапам. Това бяха мръсни игри. Обичах да пея, да играя, да забавлявам децата. А и понякога гостите на нашите, когато бяха в по-приповдигнато настроение, много се забавляваха с моите &bdquo;рецитали&rdquo; и ме караха да имитирам учителки някакви. После ми даваха дребни стотинки, това са ми първите хонорари, с които на другия ден купувах на децата бонбони. Нали снощи съм бил на работа?!</p> <p><strong>Първото ми влюбване&nbsp;</strong><br /> <br /> беше в една приятелка от махалата. Усещах, че другите я харесват, и си викам: Я<em>, те за какво я харесват!?</em>&nbsp;И тогава се появи ревността. Защо другите, пък аз - не? Дори, уж на майтап, съм се женил за нея. Тръгнали сме двамата - тя облечена като булка, а аз като младоженец. Имахме кум, кума. И вървим, слизаме, &quot;надолу&quot; му викахме, към центъра. И ни питат хората:&nbsp;<em>Къде отивате? - Да се женим в ресторант &quot;Ерма&quot;.</em>&nbsp;Всички много се смееха. И стигнахме донякъде и ни среща лелята на булката и пита:&nbsp;<em>Къде отивате? - Да се женим! - Бе как ще се жените бе? Айде,&nbsp;</em>вика,<em>&nbsp;ще ви дам семки, ако се върнете с мен.</em>&nbsp;И ние се върнахме.</p> <p><strong>За&nbsp;&nbsp;първи път съм дошъл в София, когато съм бил на 10 години.</strong><br /> <br /> Като участник в детската асамблея &bdquo;Знаме на мира&rdquo;. Бях одобрен с една сценка - &bdquo;Семейство&rdquo;, която бях научил наизуст с много слушане на грамофонната плоча с участието на Григор Вачков и Татяна Лолова. Беше около 40 минути и аз с голям успех (по градски и окръжни конкурси) разигравах пет-шест гласа - на момиченце, на момченце, на майката, на бащата, на съседката и вече не помня още кой... Много бях &bdquo;нашумял&rdquo; с това изпълнение. Така стигнах до Смолян и оттам - София! И наистина много мечтаех, а и някак си знаех, че един ден ще се бъда актьор или певец...&nbsp;</p> <p>Но не кандидатствах ВИТИЗ (НАТФИЗ) веднага. Страхувах се и се срамувах да кандидатствам там. За да се уволня по-бързо, записах&nbsp;&nbsp;химия и физика. Но си викам: <em>Химията горе-долу ми върви, но физиката?!</em>&nbsp;Знаех, че това не е за мен, но трябваше да ходя, за да оправдая това, че нашите ме издържат. Даже се обадих на майка още първата седмица:&nbsp;<em>Майко, разбери, последен съм тук по знание, по успех ще бъда последен, по любопитство съм последен</em>. И повтарях думата последен, последен, последен... А тя ми каза:&nbsp;<br /> <br /> <strong><em>Нищо сега, учи, последните стават първи понякога!</em></strong></p> <p>Едно момиче, с което сме играли някога, Елена Бозова, тя беше решила да кандидатства ВИТИЗ и каза:&nbsp;<em>Давай, ще кандидатстваме заедно.</em>&nbsp;Тя ме нави. Много срамежливо минавах покрай ВИТИЗ, защото си мислех, че хората знаеха, че и аз ще кандидатствам, и ще си мислят:&nbsp;<em>Тоя пък къде е тръгнал!?</em>&nbsp;С една дума: СТРАХ! А аз си минавах, без никой не ми обръща внимание... Тогава си казах:&nbsp;<em>Бе това са нормални хора, от плът и кръв, като всички нас. Няма какво толкова...</em></p> <p><strong><em>Давай! Това ще е!</em>&nbsp;Така стана...</strong></p> <p>Приятелите ми са много различни хора... Понякога, когато ги събирам, единият ме пита:&nbsp;<em>Добре, защо ти е близък този?!</em>&nbsp;А другият ме пита за него:&nbsp;<em>Тоя к&#39;ъв ти е?</em>&nbsp;Не мога да обясня. Всякакви са приятелите ми. Не зависи от това с какво се занимава, беден ли е, богат ли е, умен ли е, прост ли е... Имал съм от всякакви нива приятели и продължавам да имам. Въпреки че напоследък установявам, че се лъжа, ако следвам първото впечатление и интуицията си.</p> <p><strong>Дистанцират ме приказките.</strong></p> <p>Аз имам недостатъци като всеки човек. Ела и ми ги кажи! Както и аз. По-добре да го чуя от теб, отколкото да го чувам от пети човек. Това ме наранява, лицемерието. По-късно откривам и някаква злоба, че той /или тя/ нещо си е &bdquo;мерил&rdquo; с мен. Злоба и завист! Аз не обичам да ми завиждат, защото аз не съм завистлив човек, радвам се на успехите на другите. Но когато усетя неискрено и несправедливо отношение, лека-полека се оттеглям, но без да се карам. Може да съм имал спречкване за няколко дни, но винаги съм подавал ръка първи. И няма в живота ми случай, в който да съм казал:&nbsp;<em>Край! С теб не!</em></p> <p><strong>Опитвам се да побеждавам страховете си.</strong></p> <p>И винаги съм печелил, когато съм рискувал. Дори страхът да стана артист. Аз не знаех дали мога. Само когато опитах, когато се видях в списъците приет, разбрах, че ако не бях опитал, никога нямаше да реализирам това, за което от дете съм мечтал.&nbsp;Имам страхове, за които вечер си мисля, преди да заспя. Но това е по-скоро несигурност... за всичко. И на другия ден започвам да правя това, от което се притеснявам. Започвам стъпка по стъпка, бавно и постепенно да работя за &quot;онова&quot;. За да може на другата вечер, като си го помисля, то вече да не е толкова непостижимо, трудно и несигурно. &nbsp;&nbsp;</p> <p><strong>И си повтарям:&nbsp;<em>Без бързане, човече, с бавен ход се стига по-далече.*</em></strong></p> <p>Американците казват: Бог, семейство, работа. Аз мисля за тези три неща в момента. Стигнал съм до някакъв етап в работата си и искам да продължавам да се развивам. Страхувам се да не забуксувам. Мисля за семейство... Трябва да живееш с един човек, но преди това трябва да го намериш. И да не опиташ сто пъти,&nbsp;&nbsp;да не направиш много грешки, защото това е нещо много сериозно и отговорно. И ми се ще да е един път, но завинаги.&nbsp;<br /> <br /> Но си казвам, че каквото има да се случва, ще се случи с помощта на Бог и моя помощ. Ще стане така, както и Той е решил, и аз съм решил. И тази мисъл много ме успокоява. Че Господ ще направи така, както е най-добре за мен.</p> <p>Има една молитва, която си чета много често.</p> <p><strong><em>Молитва за всяка потреба&nbsp;</em></strong><br /> <em>Чуй гласа на нашата молитва, човеколюбиви Владико Господи Иисусе Христе, и милостиво погледни към нас...</em></p> <p>А когато с мои думи се моля, моля се за победа над страховете си и над хора, които не винаги ти мислят доброто. Бих поискал душата ми да е спокойна. Не че съм нервен и че съм някакъв избухлив. Казвали са ми дори, че на другите предавам някакво спокойствие. Но аз си знам какво ми е понякога в душата.</p> <p><strong>И си повтарям:&nbsp;<em>Без бързане, човече, с бавен ход се стига по-далече.*</em></strong></p> <p>Когато си помисля, че съм собственик на нещо, то се оказва, че напротив, трябва да го търся другаде. А искам да бъда собственик на чисто мои си неща, но много бързо виждам, че не мога да ги държа в ръцете си. Извън мен е това. Казват, че съм много капризен ли, перфекционист ли, де да знам какъв... Не можело така, толкова да се иска!&nbsp;Склонен съм да нараня много себе си, но да опитам &quot;онова&quot;, съвършеното. А то не може да стане явно така. И понякога си казвам:&nbsp;<br /> <br /> <strong><em>Добре, защо не се получи поне веднъж така, както аз искам да стане?!</em></strong></p> <p>Може да си купя от магазина копче с четири дупки. Купувам го и когато се прибера вкъщи, то се оказва, че е с три дупки, малко е дефектно. Пак ще се зашие, пак става, пак е същият цвят, пак ще свърши работа, но... с три дупки. Дразни ме и мисля за тази една дупка. Докато го приема и вече не ми е толкова интересно. Да, добре, имам го, край.</p> <p><strong>Как да опиша себе си?</strong></p> <p>Сега ще си противореча с това, което досега ти разказвах... Непостоянен, непредвидим за някои неща, несигурен, сигурен в същото време, противоречив, променящ се, интуитивен, търпелив, неспокоен, абсурден понякога, смешен в хубавия смисъл... или може би в тъжното, което ми се случва. По-късно, когато го разказвам на мои приятели, те се смеят. Но на мен самия вечер, като заспивам, продължава да ми е тъжно. Дори преди да заспя, си мисля:</p> <p><strong><em>Добре, защо така излезе? Те защо така се смяха?!&nbsp;</em>И не знам как да си отговоря.</strong></p> <p>* &quot;Ромео и Жулиета&quot;, брат Лоренцо.</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>П.П. Разговорът е проведен през лятото на 2001 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>