Пьотър Мамонов: Какво ще правим в четвъртък, ако умрем в сряда?

Пьотър Мамонов: Какво ще правим в четвъртък, ако умрем в сряда?

Пьотър Мамонов често привлича вниманието с репликата: „Какво ще правим в четвъртък, ако умрем в сряда?“ Всъщност това не е въпрос, а неговият начин да формулира християнския отговор за смисъла на живота, какъвто го познаваме тук. В това предаване Петър Мамонов отново говори за същото като разказва личния си опит на вярата, търпението, прошката и любовта.

 

 

 

Телевизия СПАС. Водещ: Владимир Легодий. Превод за "Гласове": Антония Анакиева. Субтитри: Михаил Михайлов

 

– Здравейте, уважаеми приятели. Продължаваме да рисуваме портретите на нашите съвременници. Днес при нас е Пьотър Николаевич Мамонов. 


- Здравейте.


– Това сте вие?


- Да, най-накрая успях да дойда и при вас.


– Пьотър Николаевич, с вас ще поговорим върху последните думи от молитвата на оптинските старци: Господи, научи ме да се моля, да вярвам... Да започнем с вярата. После за надеждата, за търпението, за прошката и за любовта. Но първо искам да ви задам един въпрос, който задавам на всеки наш гост. Кой сте вие? Тук и сега? Как бихте отговорили?


- Отучил съм се да отговарям ловко. Затова ще отговоря или много дълго, или много кратко, не зная как ще се получи. Мислех си да направя едно представление, в което да изляза на сцената, да застана прав и да мълча. И така половин час. Това е много трудно, особено за актьора. Какво ще стане? Ще залетят гнили ябълки? Хората ще ръкопляскат или ще викат?


– Или ще си излязат?


- Не, няма да си излязат, ще чакат да видят какво ще стане. А то нищо няма да стане. Изведнъж се сетих за тази идея. Приближавам се по някакъв начин към отговора на вашия въпрос – кой съм аз? Понякога гледам интервюта, които съм давал, спектаклите, ранните песни. Това ли съм аз? Сякаш да. А всъщност това е някакъв съвсем друг човек. Често ме питат какъв съм бил преди. Като цяло не помня.


От друга страна, събуждам се сутрин и си спомням как, когато бях 4-годишен, лежах обърнат към стената и често ме пронизваше, не просто посещаваше, а ме пронизваше едно чувство: ето това съм аз, аз, аз. Даже си шепнех: аз, Петя, Петя, Петя. И следващата ми мисъл беше, че това съм аз, че един ден ще умра, а светът ще продължи и всичко друго ще го има, а мен няма да ме има. Често се сещам за това, включително и днес преди да тръгна към вас. Събудих се и си спомних как лежах като малко дете. И се запитах: има разлика между онзи, 4-годишния, и този, който съм днес. Като че ли разликата е огромна. А всъщност почти я няма. Виждате ли как дълго отговарям, но това ми е много интересно. И разбирам, че човекът е лъч, има начало, но няма край.

 

Усещането за вечност е и в малкия Петя, и в този, който седи тук в момента. Сякаш всички тези неща се случват едновременно... Как да бъде отговорено на подобен въпрос? Ако аз въобще притежавам някаква идентичност, то аз съм Божий. Божие създание. Вероятно това чувство за цялост идва от факта, че всяка душа е християнка. Защото тя е създадена от Бога. И душата на Чикатило е създадена от Бога. Всички човешки души са създадени от Него. Всички.


В момента ние седим тук и не само че нашият Господ Иисус Христос стои до нас, но Той е във всеки атом на въздуха. Това чувство е поразително. От една страна – кой съм аз, а от друга – по какъв начин аз съм част от това цяло. Ако успея да сгрявам подобни мисли в себе си, да ги увеличавам, ето тогава ще стана истинският аз. Извинявайте, че отговарям така дълго.


– Не бързаме.


- Разбирате ли, аз понякога забравям какво ни е обещано. Обещани са ни четири живота. Първият е в майчината утроба. Вторият е тук. Третият е душа без тяло след смъртта. А после ще ни бъде дадена нова плът. И на всеки ще бъде дадено собствено, изключително, само негово име. На всеки поотделно. Няма да има много Пьотър Петрови. Ще ми бъде дадено моето точно и собствено име. Това, което остане от мен, тази малка частичка, която ще остане когато тялото бъде съблечено, тогава ще бъда действително аз. И тази частица ще бъде центърът, около който ще се образува новата ми плът. Т.е. моята нова плът ще бъде такава, каквато е моята истинска същност. Кой съм аз и какъв съм аз – ще разбера тогава. Едва тогава. Тогава ще бъда аз. Виждате ли какви обещания са ни дадени. А ние все: аз, аз, аз. 


Откъде да знам кой съм аз. Старая се да се уча и до днес се уча и всъщност нищо не съм научил. Старая се да живея не според чувствата, а според закона. Защото чувствата могат да бъдат най-различни. Навън грее слънце – едно чувство. Завали сняг – друго чувство. Спъвам се, падам, чупя крак – трето чувство. Не бива да живеем според чувствата, нали. Разбираме, че трябва да живеем според закона. Ако аз започна да живея според закона, то все повече и повече ще се очиствам и ще започна да се придвижвам към този, който съм аз в действителност. Така мисля.


– А защо казвате според закона, а не по благодат.


- Какъв пример да ви дам, за да стане разбираемо. Благодатта, това са нетварните божествени енергии. Навън грее слънце. Ние сме вътре и слънцето не достига до нас. Ако излезем и покажем лицето си наполовина, слънцето ще го огрее. Ако седим дълго на слънце, ще изгорим, кожата ще се смъкне. Ако седим в тъмно, глухо мазе без слънце – ще останем съвсем бели и целите ще се покрием с плесен. Ето това е благодатта. Благодатта е Слънцето, което постоянно свети. Господ е Слънцето, което винаги свети. Винаги. През нощта аз спя, а Той свети. Затова благодатта ме посещава точно толкова, колкото съм успял да подам лицето си на тази светлина. Това е всичко. Откъде да знам кой точно съм аз. Да познаеш себе си е началото на премъдростта. А това е да започнеш да виждаш греховете си многобройни като морския пясък. Кой съм аз? Пьотър известният? Какво ще остане след мен? Може би няколко стихотворения, филмът „Остров”. И това ще е всичко. А 70-годишен живот е бил изживян.


ВЯРА


– Пьотър Николаевич, да поговорим за вярата. Св. апостоли Андрей и Петър, както казва Евангелието, отиват при Христос и Той ги пита: „Какво търсите?” . Може би това е най-важният въпрос, който Господ задава и на нас. Вие как отговаряте?


- За съжаление всички ние живеем на принципа „Може ли? Не може!” Ето пример. Отива една баба при нашия любим отец Дмитрий Смирнов и казва: „Отец, благослови да купя подарък на внука. Може ли?” О. Дмитрий остроумно отговаря: „Не може!” И тя не купила. Свещеникът, казва той, работи на гише. „Може ли? Не може!”


- Мен често ме питат какво искам. А вие какво искате сега? 


- В различни периоди от живота си съм си отговарял на този въпрос по много различни начини. Всичко започва в детството, когато не съм искал нищо. Когато бях 4-годишен се събуждах, виждах слънцето, любящата ми майка и всичко беше прекрасно. Тичах по улиците, по трамвайните релси без да спирам. Какво съм искал тогава? Нищо. Разбирате ли? Митрополит Антоний Сурожски пише нещо много интересно: че живеем, като се търкаляме между миналото и бъдещето, и не умеем да живеем в настоящия момент.


Какво искам сега, точно в този момент ли? Ще ви отговоря. Бих искал да разберете какво ви казвам. Бих искал зрителите да разберат какво казвам. Не толкова мен лично да разберат, а да разберат това, което аз съм разбрал. А какво съм разбрал? Разбрал съм, че Бог трябва да бъде във всичко. Че не съществуват територии, в които Бог го няма и територии, в които Го има. И Какво искам тогава? Искам да бъда с Него.


– Вие отговаряте като апостолите. Те попитали: Господи, къде живееш?


- Да, това е същият отговор. Апостолите са живели толкова отдавна. Но хората си остават едни и същи. И днес някои искат самия Бог, а други искат да получат удостоверение от Бога, че им разрешава нещо. С печат. Ето пример. През нощта бебето реве. Майка му се събужда, буди мъжа си и му казва: ето ти удостоверение, че ако не спя, кърмата ми ще спре. Дай го на бебето. Мъжът става, взима удостоверението с печата и го оставя в кошарата. Това е несериозно. Ето какви сме ние. Аз. Опитвам се да се отуча от това „ние”.

 

Работата е там, че животът ми толкова се промени, че Бог е и в най-важните неща, и в най-малката дреболия. Господ е във всичко. Затова какво искам? Искам всичко от Него. Всичко. Някои ми казват, че не бива да правя така. Не бива да ходя в царския дворец и да искам тор от царя. Но аз искам: Господи, загубих си очилата, не ги намирам, дай ми ги. А! Ето ги.


Ето случай от вчера. Докараха ми огромен камион с дърва от Смоленска област. Минава се през две малки горички и във втората, на един селски път, камионът затъна. Имаше снежна виелица, нямаше хора в селото. Шофьорът, Валерий – много добър човек, ми казва: „Нищо не мога да направя”. Аз отидох до едни съседи - узбеки, които имат трактор. Трактора го няма и няма на кого да се обадя. Камионът е заседнал, никой не може да мине по този път. Безизходица. Ходя и мисля: ами сега? Какво да правя? При мен е просто: Господи, помогни! Св. Николай, свети угодниче, хайде, хайде, помогни. Ходя и се моля: Господи, дай, дай, дай... И гледам насреща два фара. Трактор. Идва моят Мишин, който ми помага, когато трябва да разчиствам пътя. „Спокойно, Николаевич, сега ще изтеглим камиона.” Шест часа се мъчиха. Първо го разтовариха, после го изтеглиха, натовариха го. Миша взе някакви дребни пари, ние сме приятели. Ето така. И за всичко е така. Не е вярно, че не можем да се молим в тоалетната. И там може. За всичко – само по този начин! Мина много време, докато разбера това. Говорим за вярата, нали?

 

В един чудесен филм, „Присъдата”, моят любим актьор Пол Нюман казва: „Ако нямаме вяра, но постъпваме така, сякаш имаме вяра, то вярата ще дойде“. Историята с трактора е именно за това. Щом съм се старал със своите нищожни, слаби, скромни, никакви сили, но щом съм пълзял като червей нагоре, то вярата идва. И когато не знам какво да направя, сто процента вярвам, че ей сега въпросът ще бъде решен. Аз вече имам опита на вярата. Аз вече много силно съм молил Бога да се избавя от далеч по-сериозни неща.


Св. Отци пишат как авва Амон от IV в., живял в египетската пустиня, казвал: „Четиринадесет години ден и нощ се молих на Бога да ми даде да победя гнева”. А това е свят човек, египетски отшелник. Четиринадесет години се е борил срещу гнева! А какво означава гняв? Раздразнение. Вие или някой друг не ме бил разбрал правилно и аз веднага се дразня. А светецът се молил четиринадесет години. Сега някои казват: „Батюшка, моля се, моля се и нищо”. Пита го: „А от колко време се молиш?” „Три месеца – отговаря”. „О, много дълго. Ще те заболи главата, ще се разболееш. Почини си малко.” 


Петнадесет години молих Бога да ме избави от вредните ми навици. Петнадесет години! Минава една година без пропадания и айде отново. После още една – и отново. Какво да правя? Отново! И чак когато казах: Господи, не искам да правя това никога повече! Ще се старая с всичките си нищожни сили да не правя тези неща! Тогава Господ ме освободи. Господ е ревнив. Той иска цялото сърце на човека. За това говорим. Вярата – това е цялото сърце. Това е когато Бог е във всичко, когато Бог е по всяко време. 


Понякога ме спохожда мисълта, че съм успял. Никога не трябва да се оставяме да мислим така. Никога не трябва да влизаме в тези неща. Това е сласт. На изповед при моя свещеник на село, казвам: „Батюшка, така и така направих”.  А той: „Защо бе, Петя?” „Защото ми е много сладко” - викам. „Сега ти е сладко, но после ще ти загорчи.” Той е мъдър човек, нещата са прости. И думите му ми се забиха като печат в главата.


– Пьотър Николаевич, това го разбирам, с ума си. И 1000 пъти да паднеш, 1000 пъти стани. Обаче трябва да отида да водя предаване в канал СПАСП и т.н... а знам какви съм ги вършил вчера. И не мога...


- Трябва да се натиска спирачка преди нещото да бъде извършено.


– А ако вече е извършено? 


- А ако вече е извършено... Вижте, ето това е горделива мисъл. Защото ние сме такива през цялото време. През цялото време. Няма да постигнем никакви резултати. Ние все искаме да се изкачваме от една степен на друга. Обаче тук действа законът на камъка във въздуха – или ще полети нагоре, или направо надолу. Няма степени. Ето сега ще достигна това, после следващото... не става така.


Никак не е чудно, че блаженствата в св. Евангелие започват с: „Блажени бедните духом” . Какво означава „бедни духом”? Нека да кажем на нашите зрители. Поне това, което съм разбрал. Аз съм беден духом когато нямам нищо. Говорихме за благодат. Е, нямам нито благодат, нито Светия Дух, нищо. Ако имах... щях да премествам планини .
Когато попитали един старец: „Какво означава да имаме вяра?”, той отговорил: „Вяра? Как да обясня... Това е да кажеш на планината да се хвърли в морето... ” И планината тръгнала. „Ой, не, не, не! Стой, не говоря на теб.” А нашата вяра? Къде е? Какво правим с казаното: „всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено” . А има ли го това в нашия живот? Нищо от това нямаме. Нямаме нищо. Т.е. „беден духом” е този, който няма нищо.


– Но Бог ви помогна за дървата. 


- Да, помогна ми. Трябва да умеем да различаваме нещата. Защо Бог ми помогна? Защото съм свят? Защото молитвата ми е била чута? Не. Помогна ми по Своята милост, разбира се. Цялата земя, всички наши действия, всички наши мисли, сърца и дела са залети от Божието милосърдие. „Милост искам, а не жертва.”  Нали?
Моят любим св. Исаак Сирин пише: „Не наричай Бога справедлив. Той е милосърден. Той е загрижен дори и за демоните и ги жали”. А кога разбираме, че сърцето е милостиво? Когато в него се разгаря любов към всяка твар. „И към ненавиждащите Бога, и към враговете на истината, и към демоните”  – пише св. Исаак Сирин. Ето какво означава милостиво сърце. Аз имам ли това? В някаква степен – да.


Преди предаването говорихме за новия филм на Наум Коржавин. Когато го гледах заплаках. А защо плача? От обида, от злоба? Не. Плача от състрадание. А щом мога да заплача, това означава, че Божията милост е влязла в мен, в някаква малка степен. Това е „радостотворната печал”, за която пишат св. Отци. Наум Коржавин чете своите стихове, разказва как е живял и какво е преживял, колко страшна е била войната, за нашите войници... И сълзите ми текат. Понякога става така. Или пък когато даваха предаване за дъщерята на Юрий Гагарин. Тя е скромна, не умее да се преправя, просто седи. И великолепният оператор за около 40 секунди задържа камерата върху лицето й. И аз заплаках. Когато гледам това лице, не мога да правя гадости. Не мога, докато я гледам. На следващия ден вече мога. Значи какво ми е нужно? Да сгрявам сърцето си отново и отново. С едно или с друго. Затова е изключително важно какво гледаме, какво четем, за какво мислим, защото всичко това влиза в душата ни – частица по частица. Важно е как се държим с другите. Дали нашето семейство – и децата, и аз, и жена ми, гледаме в една посока. Или таткото е постоянно зает, таткото работи, или се е затворил и си почива. Дали чуваме думи като: Шт, тихо, татко ти работи.


- Да. Това е моят случай. Татко работи! Не виждате ли, че татко работи! 


- Ама как може такова нещо? И при мен е така. Такава е историята между мен и моя внук. А нашата вяра означава винаги. Искам да кажа още нещо за вярата. За мен е важно, защото сякаш ми се проясни. Казано е: „вярата без дела е мъртва” . Ето как е при мен. Седя си на село, имам работа, живея тихо. Не правя някакви добри дела. И си мисля: Ама как така? Вярата трябва да има дела. Толкова хора станаха доброволци, ходят, вършат неща, а аз си седя в къщи. Какво да направя? Дали да не изпратя 500 рубли на някого, на някое болно дете, освен ако не е измама и т.н. Мисля си какви дела да върша. И съвършено ясно Господ ми даде да разбера, отново по Своята милост, че делата на вярата всъщност трябва да са насочени срещу собствените ми грехове. Ето това са насъщните, истински дела на вярата. Да изправям, да изкоренявам всички свои гадости, които отлично знам. Няма какво да се самозалъгвам. Аз отлично ги знам. Всякакви мисли на самооправдание: Е да, де, ама от друга страна... са грешни. Не. Няма такова нещо. Аз отлично знам своите гадости. И ако подминавам този въпрос, значи вярата ми е мъртва.

 

НАДЕЖДА


– Когато се готвих за нашата среща, по същото време препрочитах „Божествена комедия” на Данте. След много години тази книга отново се върна в живота ми. Дори изнесох лекция върху нея. Много ми харесва една негова мисъл. Той казва същото, което се е случило и при вас на 45-годишна възраст. 


- На попрището жизнено в средата
намерих се в лес тъмен по зла чест.

 

– Да. Той също е бил на върха. На 35-годишна възраст за него всичко е било повече от добре. Участвал е в управлението на Флоренция и т.н. Мисълта ми е, че тази книга е не само за всеки от нас, но и за това, че трябва да извървяваме пътя от ада към рая всеки ден. Това ми се струва много близко до онова, за което говорите вие. Отново и отново „да понеса умората от настъпващия ден”, както казват оптинските старци. Събуждаме се и пред мен стои нов ден. Той вероятно започва някъде в ада, защото отново се появяват и страстите, и бесовете. А задачата в края на деня е да съм извървял поне малко от пътя към рая. Близка ли ви е подобна мисъл?


- Може би не съм ви разбрал правилно, но ще си позволя да отговоря така. Веднъж зададох на о. Дмитрий Смирнов въпрос, който много ме мъчеше: „Какво да правя на този етап от пътя? Какво, как, накъде? В какво е спасението?”. Той, както винаги, отговори много мъдро и просто, така че човек веднага да го разбере: „Важна е разликата. Разликата между този, който си, и този, който се стараеш да бъдеш”.


– Т.е. разликата между нас и Евангелието? 


Не е точно така. Ето конкретен пример. Вие сигурно знаете великолепния случай за св. Серафим Саровски. Ще го разкажа за зрителите. Братята от един манастир поканили св. Серафим, тогава бил още здрав, да им погостува. Постоял при тях седмица-две и се приготвил да си ходи. Братята го попитали: „Отче, кажи кой от нас ще се спаси?”. Той им отговорил: „Готвачът”. А готвачът бил рядко неприятен човек. Винаги загарял храната, постоянно мърморел, ругаел всички. Никой не искал да говори с него. Въобще не е ясно как е попаднал в манастир.

 

Монасите се изумили: „Ама как така, отче? Готвачът? ”. Св. Серафим им казал: „Ако той реши да направи това, което му се иска, ще ви избие всичките”. Ето я тази разлика. За Бога не е важен резултатът. За Бога е важна нашата посока. Разликата. Питам о. Дмитрий: „Как да оценя тази разлика? Дали съм се придвижил или не”. Същото, за което говорихте вие - как съм преминал през този ден, дали съм в ада или в рая. Как да оценим това? Той ми отговаря: „Всяка наша оценка дали сме в ада или в рая, е грешка”. Питам: „А кой ще оценява тогава?”. „Св. Серафим Саровски” – отговаря о. Дмитрий. Цената на картината става ясна на търга. 


Т.е. всички наши мисли къде съм аз, ще се спася ли... трябва да ги изхвърлим от главите си. Няма значение колко странно звучи това. Нашето дело е да вървим. Опитвам се постоянно да си втълпявам една мисъл: ако денят е минал и на никого не му е станало по-добре заради мен, то аз съм изживял този ден напразно. Ето това е християнският ден. Просто е.


Сигурно вече съм разказвал този случай, но ще се повторя. Чудесна история. Вкъщи ползваме кладенец и водата не е добра. За домакинството става, но да се пие е малко екстремно. Изсушава устата, уврежда бъбреците и т.н. Един ден заваля сняг и затрупа пътя. Няма как да се излезе. Обикновено купуваме вода за пиене и за готвене от един магазин на 10 км от нас. Но тогава свърши и няма как да се излезе. Какво да се прави? Имаме извор на един километър от нас. Там водата също не е добра, но не е чак толкова зле. Сутринта станах, стегнах се и си викам: Айде, свърши сега едно добро дело, за да отидеш в рая. Ти си мъжът, трябва да осигуриш вода на жена си. Взимам две празни туби по 6 л всяка. Викам си: Две? Един километър в снега? Не. Оставих едната. Добре. Взех другата и отивам. Ходя и си мисля: Ето истински мъж, който помага на жена си. Чудесно. Ще донеса 6 литра вода и ще ги дам на жена ми. Тя се грижи за домакинството. Ходя, ходя и стигам до извора. И си казвам така: Ще й дам 6-те литра. А защо 6? А за мен? Аз работя, на мен също ми трябва вода да пия и т.н. Добре тогава. На нея ще дам 4,5 литра, а 1,5 литър ще запазя за себе си. Налях вода, прибирам се и си мисля: А защо 1,5 литър за мен, а 4,5 литра за нея? Аз се грижа и за къщата, и за всичко, и парите изкарвам... Наполовина! Поравно! Добре. Това е. По 3 литра на човек. Точно. Вървя и продължавам да си мисля: А вчера, глупачката, беше с колата и е минала покрай магазина. Можела е да купи вода. Сега трябва да й бъде даден урок. Ще взема всичката вода за себе си. Вървя. И си мисля: А Христос? Господ? Ето аз мисля така, а Той стои до мен. Върви с мен. И какво? Да не би да ме ругае? Не, Той просто плаче, че Петя е решил така. Викам си: Не! Добре. Дай да видим, честно, колко бих й дал... Добре. Значи – 1,5 литра за нея, 4,5 литра за мен. Идеално. Така и ги разделих.


– Пьотър Николаевич, вие сериозно ли говорите? Това, което разказвате, истина ли е или някаква метафора?


- Разбира се, че е истина. Случи се на мен. Ето това е християнство. 4,5 литра за себе си, 1,5 литра за нея. Ако бях взел всичко за себе си – това щеше да е адът. А раят е в тези 1,5 литра. А защо рай? Какво означава рай? Това означава, че те е посетила благодатта. Аз успях да изляза от тъмната си стая и да подам половината от лицето си на слънце.


– С този 1,5 литра даже и по-малко.


Да, даже по-малко, само ухото. Но все пак съм се показал. И ухото ми се е стоплило. Понеже това се е случвало няколко пъти, а аз съм умен, вече знам кога и как идва благодатта. Спомняте ли си за нашата утринна и вечерна молитва: „Вложи в сърцето ми воля да върша Твоите наредби, а лукавите дела да оставя – това е първата част, – за да получа Твоето блаженство”. Ние доста невнимателно четем тази втора част. „Вложи в сърцето ми воля да спазвам Твоя закон – защото какво?, – за да получа Твоето блаженство.”

 

Следователно изпълнението на Божията воля има напълно прагматично измерение. Ако бях дал на жена ми цялата туба с вода, то вечерта щях да си легна щастлив, изпълнен с прекрасни чувства, с толкова много слънце в душата. А аз пропуснах това. Лиших се от вечното заради нещо временно. Значи какъв съм аз? Глупак! Но когато съм си купил слънце, било то и срещу 1,5 литра, аз вече знам за какво става дума. Получил съм нещо малко. Легнал съм си малко по-лек. Тогава какво искам? Искам повече. А какво означава повече? Повече означава по-близо до Бога, по-близо до Светлината. А как да бъда по-близо до Светлината? Като изпълнявам Неговите заповеди. Заповедите не са някакви строги изисквания. Както казва нашият любим Алексей Илич Осипов: „Петя, не скачай от петия етаж. Ще се пребиеш”. Ето що за заповеди са това! „Не настъпвай ръждясал гвоздей, стърчащ от дъска. Недей.” Ето какво представляват заповедите. Те са милостта Божия към нас.


Цял живот съм търсил не просто щастие, не просто удоволствия. Търсил съм блаженство. Както вече много пъти съм казвал и както казват св. Отци, Адам и Ева в рая са общували с Бога директно, както ние с вас в момента. Ето какво е блаженство. И това се е запечатало в гените на всеки от нас. Ние търсим хероина и водката, не просто защото искаме да сме щастливи, а защото търсим онова блаженство. Аз пробвах, пробвах и разбрах, че блаженството не в наркотиците и във водката. А къде е? Там, където и трябва да бъде. И Бог ми се откри, както хиляди пъти съм разказвал това, и лека-полека, много тихо всичко започна да се променя. Появи се опитът на вярата. Молих и получавах. Пък било то и трохи. За 25 години съм изпитал само 10-ина минути блаженство. Но аз помня тези моменти много добре. Няма как да ги опиша. Човек не може да разкаже какъв е вкусът на ананаса. Той трябва да бъде опитан. 


Когато вярващият човек опита Светия Дух, когато молитвата: „Дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота” се изпълни, ето това е благодат. В тези кратки моменти на посещение тя ме залива целия и аз помня това. И си казвам: Петя, мисли, мисли, не бъди глупак! Ако направиш това, което ти се иска в момента, това, което ти е сладко, как ще живееш после? Спомни си как беше. Спомни си как си живял с едното и как си живял с другото. И ги сравни. Помисли какво ще стане след поредната девойка например, с едно или с друго. Разбирате ли? Умът постоянно трябва да работи. Умът е страж на сърцето. Винаги трябва да включваме първо ума. А не: Еха, ето ги моите другари, да пийнем по чашка, да гледаме мач. Какво лошо има в това? Не, братче. Не. Ако можеш да изпиеш 100 грама с приятели, пийни, разбира се. Но ти не можеш. И знаеш това. Така си говоря. Сега вече мога да изпия 100 грама сухо червено вино. Прекрасно е. Отнасям към пиенето като към продукт, като към храна, а не като към някакво особено удоволствие. Разбирате ли? А какво се е случило? Господ ме е променил. Господ изцелява греха. Тук не става дума за търпение. Предстои да говорим за търпението, нали? Не можем да спрем да пием само ако търпим. Не е това. Въпреки че в началото може би трябва и някакво търпение. Но промяната не става така. Бог прави промяната. И тогава човек се опитва да напипа предишния грях в себе си, но него го няма, изчезнал е. Грехът е престанал да съществува. Преди си искал да пиеш, а сега ти е все едно. Бутилката стои и какво от това.


– Преди предаването говорихме за Достоевски и вие казахте „не” и че сте готов да обясните защо. Споменавам това, защото според мен темата Достоевски е тема за надеждата. За много голяма надежда.


– Ще ви кажа как е при мен. Разбира се, когато бях млад, го обичах много силно, особено в юношеството. Не мога да кажа, че не обичам Достоевски. Кой съм аз! Но отношението ми към него се промени, да го кажем така. Хитросплетението на помислите ражда самомнение, самомнението ражда гордост, а гордостта – помрачение на ума . Има такава схема, указана ни от св. Отци.


– У кого? У Фьодор Михайлович или у вас, когато го четете?


- При цялото ми уважение и дълбока любов, у Фьодор Михайлович има много хитросплетение на помислите. Много психологически обяснения, много разсъждения от областта на „Психологията е моето верую” и т.н. И вижте, именно заради това неговото велико състрадание към хората някак си потъва в текста. В момента за мен на първо място е Антон Павлович Чехов. 


– Ето това е изненада!


- Разбира се след Евангелието и св. Исаак Сирин.


– Да, разбира се. Не ги сравняваме.


- Преди години в моето радио предаване започнах да чета разкази на Чехов. Отначало прочетох само тези, които имат очевидна християнска насоченост: „От Рождество до Богоявление”, „Святата нощ”, „В изгнание”. Открих 10 или 15 такива. А останалите ми се сториха просто някакви хуморески и изоставих Чехов. След няколко години опитах отново и започнах да чета всичко наред. В училище ни извращаваха да учим Чехов като нещо хумористично. А всъщност всичко е написано с такова дълбоко състрадание към човека. Картините от селския живот са обрисувани толкова гравюрно, толкова ясно и отвсякъде се усеща потресаваща болка към човека. Истинско дълбоко състрадание, непомрачавано от никакви лични размишления. Няма никакви бъркотии, никакво хитросплетение на помислите. Всичко е чисто, кристално. Всичко е изпълнено с Христос. Четете Чехов. Препрочитайте Чехов.


– Пьотър Николаевич, това е изключително интересно. Начинът, по който говорите за Чехов ми напомня как говорите и за музикантите, които обичате и за които вероятно се молите. За Елвис Пресли и за други. Обаче става ясно, че не говорим какви са Достоевски, Чехов или Елвис. А какъв сте вие. Защото това, което вие изпитвате, когато четете Чехов, аз изпитвам, когато прочета един разговор между Коля Красоткин и Альоша Карамазов.


- Добре. Ще поговорим пак след 20 години. Не че съм достигнал някаква висота, а защото съм на години, които ме правят по-възрастен от вас. Нещата се променят. 


– Разбира се, дай Боже. Би било странно да не се променят. А дали след време бихте се върнали на Фьодор Михайлович? 


- Не.


– Защо? 


- Защото там има само „аз”.


– Помните ли разказа „Момчето на елха при Христос”? 


- Не, не го помня. Може би е добър.


– А ще го прочетете ли във вашето предаване? 


- Не, няма да чета подобни неща. Защото разлюбих Достоевски. Защото при него всичко е “аз”. 

 

ТЪРПЕНИЕ


– Днес на път за тук прочетох един стих от Книга на Иисус, син Сирахов: „Горко вам, които сте изгубили търпение! какво ще правите, кога ви Господ посети?” .


- Хайде по-просто. Св. Амвросий Оптински казва: „Без търпение няма смирение; без смирение няма спасение”. Това е всичко. Търпението е началото на пътя. Виждате ли какви прости формули, а колко много се крие в тях. Много богослови са мислили и са се мъчили над думата „смирение”. Както св. Исаак Сирин прекрасно е написал: „Смиреномъдрието е одеяние на Божеството” . На човек му се иска да помълчи след тези думи. 
Може би не точно търпението е било онова – няма да се побоя да използвам да го кажа така – което е предшествало физическите и други страдания на Христос. Защото Той се е уморявал. Бил е толкова уморен, че докато вълните на бурята заливали лодката, Той спял.


Затова с какво да започнем? С нещо малко. Да потърпим поне малко. Да потърпя жена си. Тя е такава, каквато е. Тя ми е жена. Вече 40 години съм с нея. Не се променя, все същата си е. Сърдя се, че тя постоянно гледа тези американски гадости без край, в които всичко е залято с кръв. Казвам й: „Оличка, мила, съсипваш душата си”. А тя отново. Но защо да й говоря така. По-добре да премълча. Трябва да се науча да я приема такава, каквато е. Да обичам в нея това, което е добро, а тя е пълна с добри неща. 


– Постоянно искаме да променим другия.


- Много искаме! Приятел, можеш да влезеш в онази светлина, за която говорихме, само ако се откажеш от своето „искам”. Трябва да държим това в ума си през цялото време.


– Т.е. да се откажа от моите 4,5 литра?


- Да, точно така. Когато настоявам на своето „искам”, означава, че се отдалечавам от Господ, че пускам щорите. И се озовавам в сумрак. Все още не в тъмнина, но в сумрак. Затова трябва да потърпя малко и тогава Господ, поради моите нищожни сили, ще ми въздаде много бързо. 


Един се явил на Страшния съд пред Господа. Защото това е Страшният съд - Господ и ти. Няма да има никакви казани, везни. Нищо такова няма да има. Какъвто умреш, такъв и ще застанеш пред Иисус Христос – Този на кръста, Разпнатия, Бичувания. Пред Този. Кроткия. Пред Този. Разбирате ли? Та явил се един там и стои. Господ му казва: „Ти си направил и това, и това, и това... ”. Това е притча. Ясно е, че няма да бъде така. А онзи отговаря: „Да, Господи, така е. Всичко това съм направил. Но я погледни в книгата, която държиш, дали съм осъждал някого”. Господ прелиства: „Не си. Минавай тогава”. Защото е казано: „не съдете, за да не бъдете съдени” . Виждате ли каква е работата. За нещо толкова малко можем да преодолееш всичко останало.


Заради малкото наше търпение: потърпял си съвсем малко – нея, времето, атомната война... всичко, което се случва. Този наш разговор да бъде изтърпян. Този Петя, който, бу-бу-бу, постоянно повтаря едно и също. Хората ще кажат: Това сме го чували вече 100 пъти. Стига вече, Пьотър Николаевич, изпей нещо най-сетне.


Та заради нашето съвсем малко търпение можем да попаднем къде? В общение с Бога. Той е милостив. Той ни приема такива, каквито сме -  нищожни, нелепи и т.н. Дори е достатъчно и само да желаем да бъдем търпеливи. Спомняте ли си какво казва св. Йоан Златоуст: Бог „и благото намерение целува с любов”. 


– Пьотр Николаевич, много хора казват, че са нетърпеливи, че не им достига търпение. А когато стане дума за прошката: О, да, прощавам; научих се да прощавам. Но това няма как да е вярно. Защото оптинските старци говорят за лествица. Ако нямаш търпение, няма да можеш и да простиш. Съгласен ли сте с това?


- Кой съм аз, че да съм съгласен или не?! Св. Исаак Сирин пише че добродетелите – това, за което говорите вие – вървят една за друга. Започваш с една, после се открива следващата, след нея – следващата и т.н. Нищо не става изведнъж. О. Дмитрий Смирнов дава забележителен пример на тази тема. Строим къща. Първо правим изкоп. А изкопът е именно търпението. После полагаме основите, стените. Накрая строим покрива. Покривът – това е любовта. А някои се оплакват: “Отец, нямам любов”. А, добър ден! Та това е покривът. 


Кои хора са свети? Казано е: „вие сте свои на Бога и съграждани на светиите” . Т.е. ние всички сме призвани към святост. Светиите не са някакви далечни, загадъчни хора. Ние сме длъжни да бъдем като тях, свети. Аз, вие, нашите уважаеми зрители, всички ние. Не точно, че сме длъжни - пак ще повторя – а само, който иска. Господ не подкарва стадото пред Себе Си с камшик в ръка. Той ходи отпред и вика тези, които искат, да тръгнат пред Него. Ако искаш – тръгни. Ако искаш да имаш светлина в душата си, ако искаш да имаш мир в душата си – тръгни. 


Има и такъв закон: „според мярата на страданието бива и утешението”, както пише св. Исаак Сирин . Не бива да мислим, че понеже сме вярващи християни, всичко у нас ще бъде тип-топ. И домът, и семейството. Нищо подобно. „Всички, които искат да живеят благочестиво..., ще бъде гонени.”   Т.е. всеки. Не един на всеки трима, а всеки един. „В света скърби ще имате.”  Толкова ясно е казано. Така че ще имаме скърби. И скърбите по нашия християнски път, ако той наистина е християнски, ще стават все повече.

 

Виждайки, че скърбите намаляват, светите Отци са молили Бог да им изпраща скърби. Казвали: Господи, с какво Те оскърбих, че не ми изпращаш скърби. Ако всеки от нас погледне живота си, ще си спомни кога му е било хубаво – когато е било трудно, когато е било непосилно тежко, когато е изпитал истинско страдание. И спомнете си какво настъпва след това – такава чистота в душата. Дори и ако става дума за нашите нищожни страдания. Какво идва след операцията, след болестта, след оздравяването? Ето Го! Ето това е Бог! Защото златото се очиства чрез огън. А ние бягаме от този огън с всички сили. Ние означава аз. Нашето общество – това съм аз. Николай Василиевич Гогол хубаво е казал, че обществото се състои от единици. Ако аз бягам от тези неща, ако търся удобството, ако успея да свърша всичко - построил съм къща, обзавел съм, и работата ми е супер, и жена ми... Готово! И какво от това? Идва гробът. Разбирате ли за какво безумие става въпрос. 


А нашата същинска задача е да вървим, да се придвижваме. Тогава благодатта на Светият Дух ще ни посещава. Според мярата на нашите скърби ще се увеличават и посещенията на Светия Дух. Бог винаги дава изпитания според силите. Това означава, че помощта ще се умножава.


– Пьотър Николаевич, вие вече казахте за търпението и смирението. Много харесвам една мисъл, която чух за първи път от Николай Николаевич Лисовой, Царство му небесно, наш изключителен историк. Той каза, че смирението е преди всичко това да познаваш собствената си мяра. Защото можеш да поемеш болката на света и радостта на света само в рамките на собствената си мяра. Как мислите? Доколко вие лично знаете своята мяра? Извинявайте за директния въпрос, но виждам, че вие вадите сърцето си и искате да го покажете на всички, искате да споделите собствената си радост. 


- Работата ми е е такава. „Чувства най-добри пробуждах с моя стих.” 


– Вие знаете ли своята мяра? 


- „Украса на всяко нещо е мярата” , са казали мъдрите. Искам да ви разкажа още един случай. Седи си един старец в скита и при него идва друг брат и му казва: „Отче, искам да те питам нещо”. „Давай, питай. Омръзна ми от вас, но давай.” „Какво предпочиташ: за доброто, което си направил, да ти отвърнат с безчестие или с похвала?” Всички ние сме напреднали християни и очакваме да чуем отговор: с безчестие.


Но старецът отговорил: „Предпочитам с похвала. Защото тогава ще мога да осъдя своя помисъл.” 


Вижте колко е тънко. Въобще нашата вяра и нашият път са „наука на всички науки и изкуство на всички изкуства”. Християнската вяра е изключително фино и творческо нещо. Налага се постоянно да включваме главата. Винаги да сме опънати като струна. Постоянно трябва да се питаме: Защо? Как е в Евангелието? Умът трябва да плува свободно в Писанието. Във всеки момент да държим в главата си евангелските текстове, евангелските примери. Защото всички думи на Бога са патерици, които Той ни е дал. На мен. Стига с това „ние”!
Ние често се питаме: какво да направим, как да стане това? Отговорът е – с молитва. Казваме: да, това е ясно. Молитвата е ясна. Но какво друго? Може би трябва да спася някого, да прочета някой акатист, да не спя 5 дена? Не. Не е нужно. Няма нужда да ходим боси по снега. Трябва да се молим. Защото какво представлява молитвата? Молитвата е разговор със Самия Бог. Една девойка ми вика: „Пьотър Николаевич, има скайп и вече може по всяко време, и то безплатно...”. Не й отговорих, за да не я обидя, но аз мога точно оттук да кажа на Твореца на цялата Вселена и на всичко отвъд нея: „Господи, помилуй!”. Мога да се обърна директно към Него сега, направо оттук! Ето какво е молитвата. Това е най-якото нещо на света. Няма нищо по-яко от това. Тогава защо е нужно да говорим толкова много кой съм аз, кой не съм, кой сте вие... Само трябва да казваме: “Господи, помилуй!” и това е всичко.


Питахте за мярата. Каква мяра има у Бога? Никаква. У Бога няма мяра. Той е безкраен. Понеже съм любител на наслажденията... ето какво ме привлече толкова силно. Привлече ме това, че при Бога радостта няма край. Наркотиците и всякакви подобни имат край, имат таван. От един момент нататък започваш да увеличаваш, но състоянието вече не се променя. Най-много да умреш. А тук няма край. Тук благодатта, т.е. светлината вътре в нас, може да се увеличава до безкрай. Можем безкрайно да се показваме на това Слънце, безкрайно.


Мярата трябва да бъде по отношение на нашите човешки възможности. Мяра в постъпките, в говоренето. 
Последното ми напомня за едно мое гостуване в предаването „Бялото студио” с Даша Златополска. Питам моя братовчед: „Гледа ли? Как ти се стори? ” „Да, хареса ми. Но най-доброто беше когато тя те попита: Ако Олег Иванович Янковски беше жив, какво би ви казал? И ти й отговори: Щеше да ми каже: Но Петя, изслушай Даша!”. Когато говорим за мярата. 


Вие ме поканихте, вие ме обичате и ме оставяте да говоря. Но понякога ми се налага да си държа езика зад зъбите. Защото може да изкажеш всичко най-съкровено, а хората да не разберат... Казано е: „не хвърляйте бисера си пред свините” .


– А какво означава това?


- Че ние сме бисерите, а другите са свине? Не, не означава това. Просто на свинете не им трябват перлени огърлици или диамантени колиета. Това е пример за несъответствие. Означава, че не трябва да говорим за тези неща с хора, които са далеч от вярата.

 

ПРОШКА


- Често говорите за притчата за Блудния син.


- Защото тя ме срази.


– Защото тя е за вас. Но знаете ли за кого искам да ви попитам? Не за малкия син. Искам да ви попитам за големия син. Той се изненадал и се обидил. И не влязъл вкъщи.


- А къде е „в къщи”? Царството Божие. Домът на Отца, домът на Бога – това е Неговото Царство. Той не е поискал да влезе къде? В Царството Божие.


– Защото се е обидил. 


- Затова и Господ ни казва тези утешителни думи: „здравите нямат нужда от лекар, а болните” . 
„Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.” 


– А кои са праведниците, Пьотр Николаевич? Има тълкувания, че големият син е образ на фарисеите. В притчата бащата не казва че той е езичник, а казва: ти винаги си с мен, всичко мое е и твое. 


- Ще ви прекъсна. Не трябва да гледаме на притчите така буквално. Някои казват, че тази притча била за цялото човечество; т.е. половината човечество е малкият син, а другата половина е големият син. И това не е вярно. Работата е там, че всеки от нас, всеки ден, е ту големият син, ту малкият син. За това става дума. Когато гледаме големия син, трябва да се опитваме да избягваме превъзнасянето, възвеличаването на собствените си заслуги, убеждението, че постъпваме правилно. Да се отказваме от въшливата си правота, която се съдържа в: Аз съм прав! 


– Да, това ме преследва от детството.


- Едно от имената на дявола е „разделящият”. Където има разделение, там няма правота. Задължително! Отново сме изправени пред творческо дело. Виждате ли колко е тънко. Когато си кажем: Той как може да постъпва така!, трябва да си отговаряме: Еми така!


Ако обидата е насочена лично към теб, ако шамарът е върху твоята буза, ако унижават лично теб – търпи, смирявай се, моли се. Ако в тролея някой обижда жена с дете, трябва да вкараш един юмрук в мутрата на безобразника. Както казва нашият любим о. Дмитрий Смирнов: Юмрук в корема и лакът в челюстта.


– А ако падне, удари си главата и умре?


- Господ вижда всичко. Ако мислим така, значи не вярваме в Бога. Ако си го направил, за да защитиш другия, удареният няма да умре. Ако си превишил пределите на неизбежната отбрана, ако започнеш да го млатиш с бейзболна бухалка, защото не е отстъпил място на възрастен човек, пак говорим за мяра, тогава да, разбира се, ще падне и ще умре. И ти ще хвърлиш сам себе си в бездната, много ясно.


Разбирате ли, винаги трябва да мислим. Ненапразно св. Отци ни учат: „Разсъждението надминава любовта”. Дори и такива неща казват. Но и това са общи разсъждения. Ние трябва да мислим във всяка конкретна ситуация. Ако някой пиян наглец обижда жена в тролея, какво? Убиваш ли го? Не. Хващаш го за яката и го изхвърляш от тролея. Вратите се затварят и той остава на улицата. Това е достатъчно. Защото, ако в сърцето си дадем място на гнева, ако казваме на детето си: Ах, ти, говедо, писна ми от теб! Никога повече не прави така!... Това е грях, голям при това. Ако детето премине някаква граница и трябва да бъде набито – обаче за негово добро, заради ползата, със спокойно сърце – тогава трябва да постъпим точно така. С молитва, с търпение. Ако сме Божии. Ако се учим на това. Вижте, няма да успеем веднага. Но ако сме успели да сдържим нервите си 10 000 пъти, ще можем и 1 млн. пъти да ги сдържим.


– Говорим за прошката. Много пъти казваме: Простил съм. Ще кажа за себе си. Вие правилно настоявате, че трябва да говорим от себе си. Когато си мисля, че съм простил на някого, даже няма нужда да го срещна, само като се сетя за него и веднага разбирам, че въобще не съм простил. 


- Светецът се е молил четиринадесет години, ден и нощ, за да победи гнева! А прошката стои още по-високо. Трябва много труд. Ето това означават думите: „Пътят е отъпкан от измъчените нозе на светиите.” И ще е така през целия ни живот. До самия му край. През цялото време. Но Господ е милостив.


За прошката: какво влагаме в думите: „Аз простих”? Ха! Бог прощава. Прощава и изцелява само Бог с Неговата благодат. Затова трябва да се молим. В Евангелието Господ ни дава алгоритъма: „молете се за ония, които ви обиждат” и „добро правете на ония, които ви мразят” .


Ако започнем, насила, да се молим от сърце за тези, които не харесваме, въпреки че в сърцето ни е огън – аз съм прав, той как можа..., но ако започнем да се молим насила... Молим се ден, 10 дена, месец, година, две, три, 10 години. Изведнъж ще видим, че омразата и раздразнението вече ги няма в сърцето ни.


– На вас случвало ли ви се е подобно нещо?


- Засега още не. Но знам, че така става. Въпреки че имах една такава минутка. Бях в сложна ситуация с роднини. Както става обикновено – добри хора, но се скарахме за имоти. Трябваше да се срещна с брат си по тези много сложно заплетени въпроси. И той е прав, и аз съм прав. Ей тия работи. Бях взел молитвеника със себе си. Прелистих и си викам: Дай да се помоля за умножаване на любовта и за премахване на всяка злоба. Сещате ли се? Няколко много кратки молитви. Прочетох. И гледам, той върви към мен с усмивка и аз отварям обятия и му казвам: Льошенка, мили мой. И той така. Беше толкова хубаво. И за миг забравихме за проблемите. Малко след това отново... познатата история. Случвало ми се е. Знам какво е. Аз помня тези минути. Само по този начин. Разбирате ли? С надежда в Бога и с труд. Бог вижда трудовете. Той ги обича. Ако не получаваме според молитвата си, значи Той иска да ни научи на търпение, на вяра, на всички добродетели, изброени във вашето предаване. 
Всичко се свежда до едно и също: нашата задача е да вървим. Ние обаче искаме резултат. Забравете за резултата! Трябва да ни занимава самия процес. Векторът. Посоката. Мотива. 


Трябва се старая да смекчавам сърцето си. Защото, ако сърцето ми е каменно, т.е. непрощаващо, значи преча на светлината, за която говорим през цялото време, да влезе в него. Единствено тази светлина, единствено тази благодат ни лекува. Само тя ни дава радост. И ако сме напълно уверени в това, ще правим всичко възможно тя да проникне в нас. Какво означава сърце съкрушено? Това е пропукано сърце.


– Да, вие често говорите за това.


Светлината може да проникне само в пропукано сърце. Ако се стараем като си казваме за другия: Ох, горкият. Ядосва се, милият... В моята книжка има една история. Качвам се в автобуса за Москва. Пълен е и няма къде да се преместя. Пред мен седят два пияни дебила. Псуват, ругаят. И си викам, че няма начин да издържа това два часа. Ще ми надуят главата. Но започнах да си мисля: А те защо са такива? Родени са на село. Като малки са ловили риба, тичали са из полята. После са карали колелета. Били добри деца. Но баща им бил пияница, майка им постоянно крещяла. Баба им викала: не слушайте майка си. И са израснали в този ад. След това попаднали в казармата. Първо тях ги били, после те били. Уволнили се... И поглеждам, пристигнали сме. Не чух нито една тяхна дума. Не си помислих нищо отвратително за тях – какви говеда или нещо подобно. Ето как става. Наистина.


– Това е същото, за което говорихте – не осъждайте. Моят първи изповедник казваше, че когато съдя, аз не говоря за другия, а за себе си – че аз не съм такъв! 


- Така е. Трябва да знаем, че според духовните закони ние виждаме в другите само онова, което го има и в нас. Когато гледам телевизор и си казвам: И това не е както трябва, и онова не е както трябва, това означава, че аз самият не съм както трябва. 


– Нашето осъждане не е оценка за другия, а оценка за нас самите. Но как? Не е възможно да не осъждаме. Та ние го правим през цялото време. 


- Как, мили мой? Ето как. Още един пример. Когато работех в сп. „Пионер” отговарях за писмата на читателите. Един младеж, 11-годишен, ни написа: В списанието казвате, че трябва да слушаме родителите, не бива да пушим, да пием, да псуваме. А аз правя всичко това. Ще ме попитате как мога ли? Съдирам си задника от зор! Ето така! Даже се изрази по-грубо. Това беше най-доброто писмо, което сме получавали. Защото ние сме пионери, искаме да сме отличници, да сме за пример. А този вика: Как го правя ли? Съдирам си задника от зор! Затова - ето така. Като се принуждаваме към труд. Като гледаме красиви неща, като четем хубави книги, като си спомняме... какво например й е било на Божията майка. Една жена ми каза: Аз съм майка, жал ми е за детето. Замълчах си. Но замисляме ли се какво й е било на Божията майка, когато е стояла под кръста? И е гледала нейният невинен, удивителен, послушен, любящ Син. Как виси на йерусалимската жега. Как мухи кацат по лицето Му. Как всички Му се присмиват, издевателстват. На нея какво й е било?

 

ЛЮБОВ


- Пьотър Николаевич, много пъти сте говорили, че любовта е жертва. Това е така. Обаче как да я почувстваме... 


- Като дадеш твоя литър и половина.


- Да. Обаче ето случай. Поставиха тежка диагноза на мой близък приятел. Бях шокиран. Посъчувствах му. И после отидох да обядвам. А той остана сам. В момента баща ми лежи в реанимация на болницата с ковид. Старая се да не мисля за това, иначе главата ми ще се пръсне. Как да се науча да нося в себе си това съчувствие? Всъщност литър и половина се оказва прекалено много. Малко посъчувстваш: олеле, какъв ужас. Какъв ти ужас? След 5 минути си забравил.


- За да се научим на това ни е нужен цял един живот. Много е важно да помним, че съвестта е Божият глас в нас. Щом лицето на дъщерята на Гагарин ме възпира да върша лоши неща, значи съвестта е все още жива в мен. Все още имам срам, съвест.  А това се неща, които човек може или да изпепели или да съгрее в себе си. А как да ги съгрее? Чрез това, което виждат очите ни, което чуват ушите ни.


– Но е тежко да се мисли за болестта на друг човек.


- Тежко е, мили мой! А кой ти е обещавал, че ще е леко. 


– Не казвам, че е леко, а че не се получава. Той стои сам с тежката диагноза пред Бога, а аз...


- Не, това не е тежко. Антоний Сурожски разказва за един войник, който лежал на смъртно легло и му казал: „Мъчно ми е единствено за това, че ще умирам дълго и ще бъда сам”. Антоний му отговорил: „Не се страхувай. Ще остана при теб и ще те държа за ръката. Когато вече не можеш да стискаш моята ръка, ще разбера, че си си заминал. Докато чувствам твоето стискане, ще те държа”. Седял с него два дена и му държал ръката. Мисля, че за това време през главата на о. Антоний са минавали всякакви най-различни мисли. Но е седял и е държал ръката на войника. Разбирате ли?


– С кого сте готов да седите и да държите ръката му? Колко такива хора има? 


- Колкото мога, толкова. Моята майка беше в подобно положение. Тя лежа 5 години с инсулт, не можеше да се движи, нито да говори. Разбира се, че аз не стоях при нея през цялото време. Поседявах по малко. Но работих заради нея и изкарвах пари. Ходих всяка седмица, седях тихо до нея. Четях й молитви. Правех някакви неща. Според нищожните си сили. Но все пак правех нещо. Тя беше болна и преди да получи инсулт. Тогава живеех с нея два месеца, всеки ден. Тичах за лекарства и т.н. А по принцип болните са трудни, претенциозни. Тежко беше. Да си го кажем направо. Тежко. Даже много тежко. От сутрин до вечер. Тя през цялото време искаше нещо. Но сега като си спомням – това беше най-хубавото време от живота ми. Това бяха най-хубавите два месеца в живота ми. Когато положих усилия, когато направих нещо възможно... Моята съвест е относително чиста. Не е напълно чиста, защото сигурно бих могъл да седя с мама повече. Можех да й дам повече, разбира се. Разбира се, че съм егоист, така е. Ето отново говорим за този литър и половина.


– Когато научих за болестта на моя приятел, аз също си помислих за жертвата. Може да ми се струва, че се жертвам, а да се окаже, че моята жертва към човека означава да го оставя на спокойствие. На него не му трябва моят литър и половина.


- Ето това е хитросплетение на помислите. Дайте по-просто. Ние знаем какво трябва. Знаем. Нека да направим поне малко от това, което знаем. Но да го правим през цялото време. Важната задача, както са казали гърците, се състои в ППП. Последователност, постоянство и постепенност. Последователност – едно след друго. Постоянство – през цялото време. Постепенност – без да се натяга прекалено.


Всичко, което казвате, са глупости. Започнете да правите. Искрено и по съвест. И Господ ще даде и разбиране, и колко е нужно. Ще даде. 


– Св. Йоан Богослов казва: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха... Който се бои, не е съвършен в любовта” .


- Ранно ни е на нас за такава любов. 


– В живота си съм имал мигове, в които не съм се страхувал от нищо. И веднага се уплаших от собственото си безстрашие. Как така не се страхувам? Трябва да се страхувам от нещо – или от смъртта, или че ще ми пишат двойка... това беше в студентските ми години.


- Също като св. ап. Петър: „Господи, потъвам!” Начинът, по който говорите за тези неща, е хитросплетение на помислите. Трябва по-просто. През цялото време се опитвам да говоря на себе си и на тези, които слушат, че простотата се съдържа именно в думите: Вярвам, вярвам, Господи! Само с вяра. Казано е: „не бой се, само вярвай!” . Не трябва да започваме с „аз”. Когато преодоляваме нещо, когато истински ни боли, тогава „аз” изчезва. А там, където „аз” е изчезнало, се вселява Бог. Какво означава „любовта пропъжда страха”? Бог пропъжда страха. Защото Бог е тази любов. Онази любов – цуни-гуни, не изгонва страха. Тя не прави така, че да не ни е страх. Не, приятели, не става дума за това. А за това, че когато Бог се всели в сърцето, страхът изчезва. Но когато започваме с „аз”,  аз защо не се страхувам?... всякакви такива. Не.


– А вие имали ли сте такова чувство – да не се страхувате? 


- Точно такова – не. Но напоследък се дивя на себе си. Преживял съм няколко сериозни, доста болезнени операции. Тогава се страхувах, треперех, отлагах. Но сега, когато се случи нещо подобно, го понасям много леко. Не както преди. Така ми се струва. 


Вижте, ние се страхуваме от призраци. Страхуваме се от това, което не съществува. Когато настъпи болката, страданието, операцията тогава всичко е наред. Който го е преживял знае, че е така. Надмогваме го, всички го надмогваме. Човек успява да понесе толкова много неща. А пък ако сме с Бога – съвсем! Дори и без Бога, колко много хора понасят страданията. Ние се боим предварително. А понякога се плашим след това - олеле, как съм издържал, но това е по-рядко. А щом настъпи – готово. Знаете ли баба ми как ме заведе на зъболекар? Хвана ме за ръката и отидохме. Седим в коридора, чакаме и аз чувам как машината стърже, чувам стонове и си мисля, че няма да издържа. Влизам, хоп, изваждат зъба и готово. Но баба ме заведе. Хвана ме за ръката и няма мърдане.


Ние можем много. А с Бога можем всичко. Вижте какви неща можем. Можем да направим най-важното: Бил си зъл, станал си добър. Бил си пияница, станал си трезвеник. Осъждал си хората, престанал си. Дразнел си се, престанал си. Но това не става от вчера за днес. Това са 15-годишни усилия. Всеки ден. И цялата душа е в ада. Ето какво е ад. Ето какво. Геена. Когато страстта не бъде излекувана в рамките на този живот, ето какво ще бъде след това. Огън. За този огън говори Господ. 


Говорим за любовта. Св. Исаак Сирин казва: „Дървото на живота е любовта на Бога”. Т.е. целият наш живот, всички наши мисли, помисли, постъпки, всяка наша стъпка, всичко е покрито от Божествената любов. Какво означава милост? Означава любов. Какво означава: „Господи, помилуй!”. Означава: „Обичай ме! Възлюби ме, Господи! Прости ми!”. В тези думи: „Господи, помилуй!” се съдържа всичко. Питат как да се молим. С „Господи, помилуй!” Тук е и прошката, и вярата, и надеждата, и любовта. Във всичко това е самият Бог. Вижте: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий...”. Стоп. Дума по дума: „Господи” – Господар, Стопанин, Началник на всичко. „Иисусе” – Спасител, Пожертваният. „Христе” – Месия, Новият Ангел и т.н. Всяка дума съдържа най-дълбок смисъл. Затова е казано: не в многословието си ще бъдат чути . Ние дори не разбираме какво произнасяме. Аз! Сутринта тръгнах и не успях да прочета утринните молитви и ги казах в колата. Старая се, но понякога въобще не си давам сметка какво произнасям. А понякога се сепвам – а, ето това означават тези думи! И тогава не искам да продължа нататък. Като говорим за мяра.  Ако чета с внимание, с разбиране, с усърдие, то не ми се иска да продължавам нататък. Иска ми се да постоя в мълчание. Да стоя пред Бога и да мълча. Защото какво да Му кажа? Ето тези истински неща трябва да преумножаваме в себе си. И тогава всичко става радост. Всичко, за което говорим, за всички наши сложности, всичко става радост. Да постоим пред Бога в мълчание. Но пред Бога. Да знаем, че Той вижда всички нас, изцяло и през цялото време. И ни обича такива, каквито сме. Точно такива: ужасни, безумни, страхливи, немощни. Моят любим св. Исаак Сирин пише: „И когато умът се установи в областта на познанието на истината, тогава не се нуждае от въпроси ”. Когато Господ дойде, въпросите приключват, приятелю мой. Защото няма никакви въпроси. Това е същото като да станеш сутрин, да влезеш в кухнята и да видиш едно кокошо яйце върху масата. Какви въпроси можеш да имаш към това яйце? Никакви. В него има всичко. Всичко е ясно. Ето го. Стои. И с Господа е така. 


Цял живот съм искал да съм най-готиният. От центъра и т.н., ало! И какво стана? Открих Бога. Той ми се откри. Но аз го търсих. И разбирам, че няма нищо по-яко от това. Просто няма база за сравнение. Питат ме: Защо ти е това? На село един ми вика: „Пьотър, какво толкова ходиш в тази църква?” Викам му: „Стоп! Ето ти пример. Седят в неделя в кръчмата. Имат пари, пият и бърборят цял ден”. „Е, това е истинско щастие” – ми казва той. „А на мен ми е така в църквата.” „Разбрах! – казва. – Разбрах.”


Кой съм аз ли? Аз не познавам себе си. В тази минута ми се струва, че се познавам. Опитвам се да се старая. Единствената заслуга, която си приписвам, е, че винаги се стремя да съм напълно искрен, напълно честен. Не искам да хитрувам. Отучих се. На срещите, на които ходя, в първата част пея песни, а във втората чета стихове и разговаряме, както с вас сега. И поканите стават все повече и повече. Чудя се защо. И разбирам. Защото се държа честно. Невинаги се получава докрай, но по принцип е така. Не само злото е привлекателно. Честното, доброто също привличат.


– Извинявайте, исках да ви попитам за това - защо казваме „не само злото”? Доброто е много по-силно. Вие говорите за това през цялото време. За блаженство, за светлина... 

- Говоря така защото, на първо място, искам да го набия в собствената си глава. На второ, защото дяволът е много силен. Когато попитали св. Серафим Саровски защо един малък дявол може да ни повали след като зад нас стоят всички светии, всички ангели, Божията Майка, св. Йоан Предтеча и Самият Бог, той отговорил: „Ако на този малкия дявол Бог не му беше забранил, той би могъл да разруши цялата земя”. Дори най-малкият дявол е изключително силен. Той е на 6000 години. Затова аз говоря едно и също през цялото време. 
Християнският живот е война. Християнинът е воин. Ако воювам, ако съм в строя, това означава, че се държа. Но ако релаксирам... Въпреки че мога да лежа и да слушам музика и в същото време да воювам. Разбирате ли? Но ние сме хора все пак. Водим обикновен живот. Колкото можеш, толкова. Но опитвай. 


– Пьотър Николаевич, последният въпрос към вас. Не че е последен, но просто предаването свършва. Най-вероятно няма да ви хареса. 


- Ще видим!


– Искам да поставим точка за финал. Точката, поставена на различно място в изречението, може напълно да обърне смисъла. Не бях сигурен дали да задам този въпрос. 


- Ако мога, ще отговоря. 


– Използвам този критерий: ако не знам как ще отговори събеседникът, само тогава задавам въпроса. Тук наистина не знам как ще отговорите. Представете си, че Павел Симеонович Лунгин започне да снима филм по Евангелието и ви покани... 


- Веднага ще ви отговоря. 


– Вие сте играли всичко. Не сте играли само...


- Иисус Христос. 


– Да. 


- Ще ви отговоря. Няма такова нещо като „да би бил”. В нашия живот няма нещо, което да е в условно наклонение. Щом стане, тогава ще решаваме. В този момент аз имам друга цел. Искам уважаемите зрители да чуят какво им казвам. Винаги и от все сили се старая да разказвам това, което се е получило при мен, какво съм разбрал. Първо – какво съм разбрал с ума, а после – какво е излязло от това. Защо? За да се хваля ли? Не. Може би това ще помогне на някого. На 10 от 100 000. А дори и на един. Аз не живея напразно. Уморих се да живея напразно. Уморих се да живея заради удоволствието. Въпреки че и това го има в живота ми. Искам да принеса полза. Прощавайте за безочието. „Чувства най-добри пробуждам с моя стих.” 


Може ли за финал да кажа едно кратко смешно стихотворение? 


– Разбира се. 


Не трябва никога да се разказва, 


Че лъжицата около устата се размазва.


Че точно пък на теб се падна погрешната жена, защото глупава е тя. 


И че навред царят лъжа и суета.


И че желязото не е каквото беше, всеки знай.


И че в Китай… 


Върви, във огледалото се погледни 


И зѐми та млъкни!

 

– Много ви благодаря. Това беше Пьотър Николаевич Мамонов.

 

Превод за "Гласове": Антония Анакиева

 

Коментари

  • Ахам

    20 Фев 2022 9:29ч.

    А какво сме правили във вторник ако сме родени в сряда?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Dmcpzg

    09 Май 2022 12:47ч.

    augmentin 1000mg ca - <a href="https://tadalcialis.store/">tadalafil 10mg without prescription</a> buying cialis cheap

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Xtgvwz

    16 Май 2022 20:32ч.

    order generic sildenafil 50mg - <a href="https://stromectolx.store/">stromectol stromectol</a> ivermectin 3mg tablets

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Bovlbu

    04 Юни 2022 16:04ч.

    hydroxychloroquine 400mg tablet - <a href="https://chloroquins.com/">buy aralen online</a> order baricitinib without prescription

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Hstkqn

    16 Юни 2022 22:54ч.

    diltiazem 180mg ca - <a href="https://diltiazem.store/">purchase diltiazem generic</a> purchase gabapentin generic

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Xqulfi

    23 Юни 2022 11:21ч.

    accutane 40mg oral - <a href="https://risotretinoin.com/">accutane medication</a> buy tetracycline sale

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Lxfvlj

    25 Юни 2022 5:19ч.

    order cyclobenzaprine 15mg pill - <a href="https://rcyclobenzapri.com/">flexeril drug</a> propranolol canada

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • четвъртък

    24 Фев 2022 10:57ч.

    Не мисли за утрешния ден, бъди като птиците, за които Господ се грижи. Пише го в Евангелието.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • читател

    27 Фев 2022 13:54ч.

    Благоадаря за превода на това интервю!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи