- 07 Ное 2026
- 25
- 0
Автор: Здравка Андреева, obache.bg
Радиожурналистът и музиковед Здравка Андреева бе отличена с „Кристална лира“ в категорията „Музикална критика и публицистика“ за поредица от свои материали. Наградите на Съюза на българските музикални и танцови дейци и „Кантус Фирмус“ бяха връчени на 1 ноември в Народния театър „Иван Вазов“. Зад признанието стоят близо половин век работа в БНР, сценарии, писани при режим на тока с миньорска лампа на главата, и неизменно преклонение пред музиката и нейните изпълнители. Честитим ѝ заслуженото отличие и публикуваме непроизнесеното ѝ слово, споделено в „Обаче“ - личен разказ за учителите, близките и колегите, за цената на това посвещение и за българската музика, която днес се брани „с камъни и дървье“.
СЛОВОТО, КОЕТО НЕ МОЖАХ ДА ПРОИЗНЕСА
Добър вечер, скъпи колеги и приятели! Драги гости!
Огромна чест и признание е за мен „на попрището жизнено“ на финиша да бъда почетена с тази награда!
Сърцето ми прелива от благодарност!
Опитвам се да бъда по музиколожки структурирана, та съм групирала благодарностите си в три триади – по примера на разкошната композиция от Божидар Спасов „3х3“, посветена на покойния ми съпруг Тео Мусев. /Нали никой не е забравил чудесния модерен композитор Божидар Спасов, от промените насам живеещ и творящ интересната си музика в Германия? Нали помните и моя съпруг, пианиста и органист Тео Мусев?…/
Първата триада – това са 3 институции
СБМДТ, компанията Кантус Фирмус и многозаслужилата колежка, музиколожката Елиана Митова, номинирана за същия приз. Общото: и трите институции, защото Елиана Митова Е институция, са подобни на възрожденци и се сражават като същи опълченци. Защото нявгашните опълченци са бранели крепостта България. А нашите днешни опълченци, изредените от мен преди малко, бранят крепостта БЪЛГАРСКА МУЗИКА, и то точно „с камъни и дървье“, по системата „Грабайте телата!“.
Само една илюстрация: СО на БНР и мизерните заплати на възрожденците-класически музиканти-оркестранти.
Към тази метафора с възрожденския дух може би ме наведоха и духачите от Софийския духов оркестър, които на входа на Народния театър ни посрещнаха с възрожденско-будителски мелодии, като един много приятен и добре намерен сюрприз, съграждащ подобаващо настроение.
Простете, ако в неведението си прегреша спрямо протокола, но не познавам традицията в церемонията за наградата на СМДТБ, защото на 1 ноември, Денят на будителите, все се е налагало да отсъствам от церемонията с Кристалните лири, за да бъда някъде другаде и да служа на музиката. В повечето случаи – да водя предаване по някоя програма на Българското национално радио.
Егоцентрично отклонение. Какво ли не и от къде ли не съм модерирала по БНР. Ако кажете футболни мачове – ще сгрешите – предаванията ми се е налагало да прекъсвам за преки включвания от стадиони с фатално важни мачове и да рева “Гооол!“. И награди съм получавала. И 2 пъти съм била наказвана. Веднъж по възродителния процес задето използвах любимите на дядо ми Христо, по наследство и на мен, цветисти турцизми. И втори път задето в ефир „погребах“ един съветски генсек с протестантски органов хорал от Бах – ауууу, идеологически грях по онова време!
Ето как стигнах и до втората триада от институции, към които отправям топла благодарност. Това се 3 важни за мен медии: БНР, сайтът Обаче и списанието на Соня Йончева Български артист.
Колегите ми от БНР ме изтърпяха близо половин век, което ме изгради и оформи музикантски и журналистически. Като ми връчваше наградата, колегата Ирена Гъделева спомена, че моето поколение и аз сме помогнали на тях, идващите след нас. Трябва обаче да призная с благодарност колко много научих аз самата от Ирена и от по-младите колеги, и продължавам да уча.
А сайтът Обаче с главна редакторка Паулиана Новакова, както и най-новото луксозно издание Български артист с главен редактор Ивайло Спасов, ми дадоха куража да бъда себе си, освободиха перото ми от автоцензурата, научиха ме да пиша това, което мисля, по начина, по който го мисля. Те благосклонно приеха чудатостите в съдържанието и във формата, в която „обличах моите опуси“.
И на края, но не на последно място, а от скромност – ред е на третата триада.
Благодаря на всичките ми предци в небесата, на мама и тате – лекари и неосъществени пианистка и цигулар, които техните родители прагматично са пратили в медицината, защото „музикант къща не храни“ – преди 100 години, та до днес. Съпругът ми Тео Мусев, един голям музикант, е най-големият мой учител по музика.
По време на награждаването бе прожектирана моя снимка пред микрофон и със слушалки. Охотно бих я заменила с друга. Стая в полумрак защото имаше режим и прекъсвания на тока, аз съм на бюрото ми пред пишеща машина „Ерика“ с индиго разбира се /ако някой помни какво беше това/. И – внимание! – миньорски начелник/лампа на главата да осветява листовете с поредния радиосценарий, който „композирам“. На земята до мен – дъщеричката ми, която с копнеж ме дърпа за полата я да си играем, я да я нахраня. Та и милата Теодора има заслуги за днешното признание – заплатило го е и детето.
Ала особено дълбоко искам да се преклоня пред паметта на леля ми Теодора Шустер-Лот, по баща генерал Табакова, музиколожка и лекторка в голямото германско музикално издателство Брайткопф и Хертел, защото тя е причината и аз да стана музиколожка като нея. По думите на Панчо Владигеров Теодора Табакова е неговата първа годеница, за която никой почти нищо не знае. А тя е „героинята в сянка“ в някои прекрасни и много трудни романтични опуси на Владигеров. Нека българските пианисти знаят, че тъкмо към нея 20-годишният Владигеров отправя шифрираното послание-„Признание“ /забележителните 10 импресии оп. 9/, криптограмата по нотите „ми-ла ми-си До-ре“. Ето това е енигматичната Дора-Теодора,която ме направи музиколожка. Неизказан музиколожки късмет е да живееш край преинтересната й и пребогата библиотека с първи издания и факсимилета, да се ровиш в кореспонденцията й с Бела Барток, Рихард Щраус и др., да се подготвяш за държавните изпити на рояла “Schwechten” на самия патриарх Панчо Владигеров. Дължа на Дора Табакова написването на нещо специално, посветено на нея.
В заключение ми се ще да направя още едно признание.
Като студентка по музикология /+културология и философия/ в Лайпциг отидох в тамошната православна черква и се заклех никога да не пиша музикална критика. Защото не мога да свиря на валдхорна като младия днес Виктор Теодосиев напр. /то никой не може като него/, не мога да дирижирам като Константин Илиевски или Огнян Митонов, не мога да пея като Соня Йончева или Андрея Мирчев. Ето защо нямам право да ги критикувам. Но реших моята морална дилема като построявам текстовете ми по-скоро като репортажи, отразявания, обобщения или осведомявания, но с моята гледна точка, която нямам силата и потенциала да удържа или заглуша по никакъв начин. Тя, тая нахална моя гледна точка, ми крещи прекалено силно и неукротимо вътре в мен.
И ще продължавам да пиша ВИНАГИ С ОБИЧ И ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД МУЗИКАТА И МУЗИКАНТИТЕ.
Много се радвам за наградените – удивително точна селекция в бранша, който познавам незле.
Признавам, че ликувах шумно като чух, че в категорията „камерна музика“ бива декориран един скромен състав – духов квинтет при русенската опера/филхармония, който аз наричам за кратко „Ин-Спиро-квинтет“ – по името на фаготиста-локомотив Венцислав Спиров, както и заради инспирацията/вдъхновението, с което музицират предимно модерна музика, вдъхновение, което вдъхват и на слушателите си! Музиканти-безсребърници-сторонници на кауза безсребърна. Нали е очебийна връзката Спиров-spiritus-дух, душа, духовност.
Врачанската симфониета /филхармония/ отдавна са моя слабост защото и те са същински будители, начело с ръководителя им Христо Павлов: един български състав в малък град без особени публика и традиции в симфоничното музициране, който съумява да привлече оркестранти-вируози от цял свят със стойностната си дейност. Пребивавайки веднъж в паузата зад кулисите при състава, аз се стъписах от вавилонското многоезичие, което звучеше над фраковете и дългите черни рокли. Попитах на шега: колко се официалните езици в тоя оркестър аджеба? „Четири“ – беше сериозният отговор.
Хвала на СБМТД за номинацията и наградата на пианистката Надежда Цанова! Тази млада дама изгря внезапно на музикалния ни небосклон, извика силен интерес със своята всеотдайност, възрожденското си себеотречение в посветеността на новата музика специално, подплатени с виртуозно майсторство.
Диригентът Димитър Косев, маестрото от русенската опера, тепърва предстои да извоюва нови Кристални лири и да се доказва и като художествен ръководител на стойностния фестивал Мартенски музикални дни в Русе. Убедена съм.
А Варненската опера в различните категории отнесе заслужени Лири повече от пръстите на ръката, пожелаваме същото на всеки български оперен театър. Директорката Даниела Димова стопи килограми /според както се шушукаше в залата/ да се качва и слиза по стълбичката към сцената за да поема поредната награда. Защото нейните хора-будители в неделната вечер се оказа, че пеят и играят по сцените по света и у нас, та не са в състояние да приемат лично ценните си призове.
Изключително уместни са и две извънредни награди. Министерството на културата присъди посмъртно наградата си на музиколожката и продуцентка Юлия Христова. А забележителната композиторка Добринка Табакова получи наградата на компанията Кантус Фирмус. И двете – блестящи попадения.
За финал:
Честит 125-ти рожден ден на Съюза на българските музикални и танцови деятели!
Честито на всички будители, присъстващи в залата, надлъж и нашир, на цялото музикантство българско!
Здравка Андреева
4.11.2026
Източник: obache.bg
