Пьотър Мамонов: На колене молих Бог да ме избави от моите гадости

Пьотър Мамонов. Снимка: Михаил Воскресенский/РИА «Новости»

„На 45 години имах всичко: и слава, и пари, и жена, и дом. Но нямаше за какво да живея“ – спомня си известният актьор и музикант Пьотър Мамонов. По собствените му думи до 45-годишна възраст той се стреми единствено към безкрайно удоволствие. А после разбира какъв е истинският смисъл на живота.

Пьотър Мамонов се ражда в интелигентно московско семейство. В юношеството си става бунтар и хулиган. Но това не му пречи през 80-те години да създаде култовата музикална група „Звуки Му“, благодарение на която става известен в цялата страна. Движенията ми са хипнотизиращи, музиката – в стил рок, текстовете на песни – скандални.

По-късно започва да се снима в киното. В известния филм на Павел Лунгин „Такси блус“ Пьотър Мамонов играе саксофонист алкохолик. Всъщност играе сам себе си.

По същото време той е вече женен. И по думите на жена му Олга в един момент заради алкохола Мамонов спира да общува със семейството си. Пие до смърт. Излиза от болницата и пак започва да пие.

Днес Пьотър Мамонов и жена му Олга имат общо трима големи синове и внуци. Олга не крие, че в предишния си живот е направила три аборта. Т.е. сега биха имали шест деца. Днес актьорът моли прошка от Бога и за това.

Пьотър Мамонов вече много години живее в едно затънтено село. Ходи на църква. А зрителите го знаят като отец Анатолий от филма „Остров“. Много смятат, че в този филм на Павел Лунгин Пьотър Мамонов отново играе сам себе си.

Дали е така или не, целият негов живот е жив пример за това, че никога не е късно всичко да се промени. Както самият той често казва: „Когато стигнеш дъното, значи всичко е наред. Защото единственото, което ти остава, е да тръгнеш към върха“. И именно за това свидетелства неговата изключителна съдба.

“Съдбата на човека”, предаване на Борис Корчевников по Телевизия “Россия 1”. Съдбата на Пьотър Мамонов. (I част). Субтитри: Михаил Михайлов

- Здравейте, Пьотър Николаевич.

- Здравей.

- Поглеждам ви в очите и веднага замирам и аз не знам защо. Толкова пъти съм се взирал в тези ваши очи на екрана. Има един филм, който мога да гледам безброй пъти. Гледам го много често. Това е филмът „Остров“. Как Бог се открива на хората по най-различни начини. А сега, когато се виждаме, ми се струва, че този филм е за вас в някакъв смисъл. Например сцената между о. Анатолий и Тихон.

- Един интересен случай за тази сцена - едно от любимите ми места във филма. Снимахме я с изключителния и велик руски актьор Юрий Александрович Кузнецов. Ние сме много близки приятели. На снимки често се случва, когато всички ни „хваща смешното“. И е възможно да спреш да се смееш. Юрий Александрович ме разсмиваше през цялото време и се наложи да направим 14 дубъла. Защо разказвам това ли? Защото няма никаква съдба. Има само Господ и ние. Всеки от нас създава своята собствена съдба, своя собствен живот. Затова думи като „това е моята съдба“, „това е заложено в рода ми“... за вярващия човек всичко това са глупости. Съществуват изключително ясни духовни закони. Вижте, в никакъв случай не поучавам никого. Разказвам само това, което сам съм разбрал и това, което се е получило при мен, малко от малко. А какво съм разбрал? Разбрах, че раят е общение с Бога, а адът – това е живот без Бога. Няма значение дали тук или след гроба. Това е всичко. Ето, ние сега седим тук и Господ стои с нас. Той вижда цялото ни сърце, всички наши мисли и чувства. Ето го Петя. Той за какво е дошъл тук? Да се фука? Да се направи на такъв, какъвто не е? Да се покаже като велик актьор? Или иска да разкаже честно какво е научил, как се е измъчил. През целия си живот съм правил като моя герой от филма “Остров”. По свои малки поводи така съм се свличал на колене и съм плакал, и съм молил Бога да ми помогне, да ме избави от моите гадости. И до ден днешен е така. Няма как да достигнеш някаква степен и да се разположиш удобно, да се успокоиш. Не става така.

- В една сцена от филма, се случва точно това. Може би има хора, които не я помнят. Вашият герой, светията, 30 години се е разкайвал, че е убил човек, а се оказва, че не го е убил. Слава Богу, другият – Тихон му казва точно това. Винаги когато гледам тази сцена, плача. И сега заплаках. А като казвате, че на снимките сте се смели, заплаках двойно по-силно.

- Християнският живот не е: „Може ли? Не може!“. Не става дума за сирене по време на пост. Станал на 56 години, оплешивял, отгледал две деца, идва на изповед и вика: „Отче, не знам какво да правя“. “Какво е станало?”. “В сряда... изядох една кофичка кисело мляко.” Свещеникът се оказва добър, остроумен и му вика: „Цяла кофичка?“. Човекът пребледнява и отговаря: „Цяла кофичка“. Свещеникът: „И то в сряда?“. Започва да трепери и отговаря: „В сряда“. Свещеникът: „Какво ще правим сега?“. Отговаря: „Не зная“. Ето това е. Разбирате ли? Да не би Господ да е отишъл на кръста, да е проливал кръвта Си, за да не ядем извара в сряда. Това е несериозно. А защо придаваме такова значение на тези дребни неща? Защото така е по-лесно. Аз зная собствената си гадост. Доста добре я знам. Седя тук с вас и я знам. И не мога по никакъв начин да премахна това от себе си. Знам я. А вместо това, какво? Да поискам удостоверение от Бога, с печат, че ми разрешава нещо? Това е все едно така: През нощта кърмачето в кошарата реве. Майка му се събужда и казва на мъжа си: Ето ти удостоверение с печат, че трябва да спя, иначе кърмата ми ще спре. Дай му го. Мъжът взима удостоверението и го оставя в кошарата на бебето. Това означава, че аз искам да общувам по този начин с Бога. Това е несериозно. А се налага да се действа по друг начин. Да раздираш себе си, сърцето си. Да промениш сърцето си. Покаянието не е списък на грехове.

- При вас обаче невинаги е било така. Вие сте започнали да раздирате сърцето си от един момент нататък. Във вашата малка книжка пишете една глава „Храм“. Ето цитат: “Как стана това? Ето как: тичах ли, тичах по улица „Горки“ и ме хванаха за яката и ме посадиха на един зелен хълм, долу минаваше река, птиците пееха. Тук си и лягам. Тогава, на 45 години, още нищо не разбирах. Дойдохме на село, цялото семейство. Построихме си дом и започнахме да живеем. В началото беше интересно. После две зими подред беше скучно. Седях сам насред снега, тишината и студа. В 5 часа вечерта ставаше тъмно и нямаше какво да се прави. Редях пасианс на масата в стаята. Защо? Заради какво да продължавам да живея? Имах всичко. И добра жена, и любима работа, и деца, и пари, а нямаше за какво да живея. И започнах да търся”.

- Както пиша, вече нямаше за какво да ставам сутрин. Съвсем. Не можех да разбера защо трябва да ставам и отново да срещам целия свой ужас.

- Тогава още не сте разбирали това, което сега ви е разкрито.

- Аз казвах, че всички тези попчета, надянали златни корони, украсили всичко със злато, по-добре да го бяха раздали на бедните! Имам един интересен случай в тази връзка. Преди няколко години бях в Одеса при един изключителен свещеник отец Генадий. Бил е в Бесарабия, на границата с Молдова. Ветрове, студ. Сковал си някаква колиба от шперплат и живял там с жена си. Грижели се за наркозависими. Уговорили богаташи да направят дарения и построили огромна спортна зала. Светец. Свят човек. Отиваме в Одеса заедно с тези богати спонсори. Отецът се вози с тях в огромен джип, от най-яките. Слиза от джипа. И какво си казват хората на улицата? По принцип? “Ето ти ги поповете! Виждаш ли от каква кола слезе? Всички са такива”. Ето как става! И аз бях такъв. Осъждах, клеветях, без да знам как е в действителност. Като цяло всичко на тема религия, църква предизвикваше в мен озлобление, раздразнителност и даже ненавист. Защо ли? Ясно е защо. Бесове. На когото служиш, на него и робуваш. И веднага настъпва мрак. Навсякъде мрак: нищо не е както трябва, всичко е лъжа, и това, което дават по телевизора, не е вярно, и спортистите ни не са както трябва, и жена ми не е както трябва, нито пък децата ми. Какво означава това? Това означава, че аз не съм както трябва. Пробвах всички удоволствия. Любов, жени. Обаче всичко това е лъжа. Никъде не намерих нищо. А защо у мен оставаше това неистово желание не просто за щастие, а за блаженство? Защо исках хероинът, водката, всички тези неща да ми доставят блаженство? Защото аз съм дете на Адам и Ева. А Адам и Ева са общували с Бога, както ние сега с вас, директно. И това е било блаженство. Ето какво означава Царство Божие. Това е общуване с живия Бог. А аз си мислих, че като дръпна една трева или като ударя една чаша, ще достигна до същото това блаженство. Но не се получаваше. Не веднъж, не два пъти, 500 пъти, милион пъти опитвах. Не се получаваше. А именно блаженство търсих през цялото време.

- Пьотър Николаевич, а не беше ли страшно да осъзнаете на 45-годишна възраст, когато половината, ако не и повече от половината живот е минал, че всичко е било напразно и не е останало за какво да живеете?

- Страшно беше. Страшно. Затова и не бива да правим така. Господ не е някакъв пъдар, който подкарва стадото пред Себе Си с камшик в ръка. Той върви пред стадото и кани. Който иска, той и отива. Този зов на Бога е във всеки от нас. Всяка душа е християнка. Защото е създадена от Бога.

- А не се ли страхувахте от смъртта?

- Ето как стоят нещата. Скоро получих инфаркт. Седя си вкъщи, имам болка, не мога да спя. И си викам: трябва да пийна. Вкъщи има много вино. Изпих половин бутилка и поспах малко. Обаче болката остана. Викам си: Нещо не е наред. Оказа се инфаркт. И трябваше да ме оперират. Мои приятели на същата възраст, даже и по-млади, имаха проблеми със сърцето и се подложиха на същата относително лека операция. Много от тях умряха. Затова преди операцията аз се подготвих за смъртта. Разпределих грамофонните си плочи – коя за кого, и започнах да мисля за смъртта. Аз съм ужасен, това е ясно. Но все пак съм се старал, опитвал съм се да пълзя в тази посока. Може би Бог ще ме приеме. Макар и като последен. Така че смъртта ще бъде само един миг, само минаване през една врата и после ще бъда с Бога, ще стоя пред Него. Бях се настроил по този начин. И знаете ли, отидох на операцията сравнително спокоен. Аз съм обикновен човек, страхувам се от всичко. Но попаднах на най-добрия хирург в града. Напълно случайно. И операцията мина съвсем леко. Аз си мислех, че ще ме режат, ще ме разтварят, ще ми извадят сърцето. А се оказа, че взлизат през някаква артерия... Полежах един час и готово. Нямаше някаква особена болка. Защо разказвам това толкова нашироко? Полежах три дни в болницата и се прибирахме с жена ми вкъщи. И ме посети едно чувство, мисля си: Стига, бе! Отново този живот, отново трябва да ставам всяка сутрин и т.н. Бях толкова разочарован! Честно ви казвам. Толкова добре се бях приготвил за смъртта, Боря.

- Но това е бил друг живот. Не онзи, който сте живели до 45-годишна възраст преди срещата си с Бога. Хайде да поговорим за онзи живот. Как стигнахте до това, за което сте писали – че няма за какво да живеете? На средата на житейския си път. Това е детска книжка от шведския писател Улф Старк: „Петeр и червената птица, Петeр и прасенцето бунтар“ . Превод от шведски: Валентина Мамонова. Това е вашата майка.

- Да. Мама.

- Тя е преводач от скандинавски езици?

- Да. От шведски, датски, норвежки.

- Превежда не само детски книги?

- Не само детски. Много книги е превела.

- А баща ви е инженер.

- Баща ми е учен, специалист по каменни пещи.

- Вашите родители каква съдба искаха за вас?

- Работата е там, че аз имах много щастливо детство. Родителите ми не правиха нещо конкретно. Те просто живееха пред очите ми. Мама и татко се обичаха много силно цял живот, до старост. И аз растях и живях пред тази любов. Баща ми никога не ми е правил забележки, не ми е чел лекции. С мама имах много по-близки, приятелски отношения. И когато се прибирах вкъщи във всякакви безумни състояния, аз се натъквах на тази светлина и тя ме обезоръжаваше. И знаех, че това е истината. Вижте, не само злото е привлекателно. Истината, правдата, доброто, любовта също са много привлекателни неща.

- Във вашата книжка има една кратка глава, една страница, за детството. Казва се „Невидимата борба“. Ето какво пишете: “Бях 4-годишен. Водеха ме на гости, слагаха ме на един стол и аз можех с часове да чета стихове, да разказвам истории, да съчинявам, да пея. Веднага приковавах вниманието към себе си. Веднъж се откъснах от баба и се хвърлих пред трамвая. Почти не можех да плувам, а скачах в дълбокото море и т.н. На 4 и половина замлъкнах. Станах беззащитен. Сам. Сякаш мама ме е изоставила. Ето така е и без Бога”.

- Имам два много болезнени спомена от детството. Мама няма никаква вина. Но аз се почувствах... все едно съм без Бога, както съм написал. На 4,5 години спрях да говоря. Когато отново проговорих, се оказа, че много сериозно заеквам. В нашия квартал имаше логопедична детска градина и мама ме записа в нея. Най-ужасният спомен от детството ми е от решетките зад оградата на тази градината. Седя зад решетките и моята любима мама, облечена в красива рокля, си тръгва от мен. Оставя ме зад тези решетки. Това беше нормална детска градина. Нищо лошо не са ми правили. Но аз плача и викам. И не мога да разбера защо тя си тръгва, след като я викам. Вторият подобен случай беше, когато ме изпратиха на пионерски лагер. Пак не разбирах как моята мама може да постъпи така с мен. Да ме изпрати на този лагер при някакви чужди хора, а тя да си стои вкъщи сама. По същия начин е и с Бога. Понякога Бог сякаш ни изоставя. Защо прави така? Господ прави всичко само за наша полза. В отдалечаването на мама от мен винаги е присъствал същият този възпитателен момент. Понеже много ме обичаше, тя искаше да ме научи да живея сам. В резултат на това, приятели мои, когато се ожених за първи път, тогава бях на 21 години, умеех да правя всичко. Можех да кърпя, да чистя, да готвя, да подреждам къщата, да рендосвам, да кова, да поправям. Умеех да правя всичко. Мама ме научи на всичко. Не че специално е седяла да ме учи. Тя просто ме хвърляше в живота.

- Книгата, която майка ви превежда, се казва: „Петер и прасенцето бунтар“. Баща ви е инженер, умен човек. Майка ви е преводач от скандинавски езици. Интелигентно семейство. Живели сте в центъра, на ул. „Болшой Каретный“. Навсякъде е бил московският дух. А в някакъв момент вие се оказвате точно като прасенцето бунтар. Алкохолът и наркотиците се появяват много рано. И въобще сте били хулиган.

- Това са бесовете. Викат ми: “Ела при нас. Тук ще ти е хубаво. Пьотър, ела при нас. Знаеш ли колко добре ще ти е? Идеално ще ти бъде!”. И аз им повярвах. А дяволът не може да даде нищо, защото той самият няма нищо. Пропилях толкова много години от живота си, за да пробвам всичко и да разбера, че там няма нищо.

- А помните ли момента от детството или юношеството, когато бесовете започнаха да ви говорят така? Каква беше външната страна, обстоятелствата, при които този порочен свят ви привлече към себе си?

- Исках да достигна блаженство. Не просто да бъда щастлив, не просто да ми е хубаво. Аз исках блаженство. И си мислех: Ето! Приятелите ми ме чакат, ще отида при тях, ще пием по чаша вино и ще бъде толкова хубаво. Изведнъж всички ще бъдем приятели, 40 души приятели. Нали знаете как беше преди, във вътрешните дворове седяхме на цели тълпи. Играехме футбол. Всички бяхме свои. Водчица, насам-натам. Леле, какво щастие!

- Вие без съмнение сте много здрав физически. Всичко, което сте причинявали на тялото си го доказва. Наложило му се е да понесе толкова много.

- Това е благодарение на баба ми. Тя беше възхитителен, доста известен московски педиатър. Ние живяхме, както и цялата държава, сравнително бедно. Бяхме двама братя и двама братовчеди. И нашата баба всяко лято задължително ни водеше за два месеца в Крим. Спомням си, че имахме само по една рубла на ден, бяхме постоянно гладни. Но тя задължително ни водеше в Крим.Баба ни направи толкова здрави. И разбира се, Господ ни е създал такива. Когато бях млад, спортувах. Тренирах спортна гимнастика. Даже бях в „А“ група мъже. Знаете ли къде тренирахме? В Петровския манастир. Там имаше зала на трудовия запас. Спортувахме в тази зала на Петровския манастир, преди да го възстановят след комунизма.

- Значи сте били в църквата много преди действително да влезете в нея.

- Да, така стана. Не е трябвало да го преустройват в спортна зала, но все пак не го бяха превърнали в свинарник или тоалетна. Беше станал спортна зала, в която младежи се занимаваха със спорт. Това също е ужасно, разбира се. Но тогава ние не знаехме, така че...

- Вие какъв бяхте по същото време?

- Имаше едно кафене „Север“, на ъгъла на Арменския магазин и бул. „Тверской“. През 1960 г., значи съм бил на 9 години, в това кафене се събираха битници. Битниците бяха младежи с рошави коси, с огромни бради, облечени в ужасно мръсни кожуси. Те седяха в преддверието, в коридора на кафе „Север“, скупчени един върху друг, пълен мрак. Бяхме 9–10-годишни деца и не ни пускаха вътре. Имаше милиционер отпред . И ние през стъклото гледахме тези битници, затаили дъх. До ден днешен помня какво си помислих: И аз ще бъда такъв! И в общи линии станах такъв.

- Спомняте ли си тези очила от предишния ви живот? На дръжката им виси синджир от казанче на тоалетна.

- Да. Синжирът го слагах зад ухото. И така ходех по ул. „Горки“.

- Слагахте това на себе си си и се разхождахте по „Горки“?

- Да. Не днес, а през 1965 година. Освен това увивах около шията си хавлиена кърпа. От една командировка в Унгария баща ми си беше взел красиви кожени обувки. Те ми бяха с 3 номера по-големи. Много силно стягах връзките, за да не изпаднат от краката ми. И ходех като Юрий Никулин. Бях си ушил панталон от обикновен бял плат. С веригата зад ухото, с хавлиената кърпа. Ето така се разхождах. Бях 14-годишен. Разтърсваща работа. Вижте ме – аз съм супермодерен! Детство.

- Ходейки в този вид по улицата, какво искахте да кажете на света?

- Какво исках да кажа на света ли? Ето какво правихме: вземахме бутилки газирана вода, сядахме на площад Пушкин, на тротоара. А да си седнал върху самия тротоар вече само по себе си беше много силен знак на протест. Разклащахме бутилката, отпивахме и плюехме по минувачите. Един дядо се приближи до нас и ни вика: „Момчета, защо правите така?“. Отговаряме: „За да осведомим обикновения гражданин, че е в състояние на умопомрачена хибернация“. Имахме си такъв лозунг. Защо се държахме така ли? За да не бъдем като другите. Само и само да не бъдем като другите. Ето къде е истинският бяс. Аз съм особен, аз не съм като другите, аз съм по-готин от останалите. Аз съм най-модерният. Аз съм най-якият. Имам молив на ухото, косата ми е така, веждата ми е обръсната и т.н. А защо се държиш така? Защото вътре в теб е празно.

- Как майка ви ви накара да тръгнете на работа на 15-годишна възраст?

- Преди имаше едни хладилници – който ги помни – ЗИЛ, които се затваряха с ключ, вероятно защото много хора живееха в комунални жилища. Бях 16-годишен, току-що завършил училище. Месец и нещо се въргалях на дивана. По точно не на дивана, а се шляех по улиците. И мама просто заключи хладилника. Тръгнах на работа на третия ден, защото бях умрял от глад. Тя не ми каза нито дума. Просто удари ключа.

- Вие какво направихте? Къде започнахте да работите?

- Започнах да работя в Института за атомна енергия. Исках да отърва казармата и така можех да се освободя. Работих в отдела за научно-техническа информация, в който се работеше на малки печатни преси. Обучавах се за печатар. Но много скоро ме изхвърлиха оттам, защото паралелно с печатарството се занимавах и със спекула.

- А каква беше спекулата?

- Разменях разни неща срещу дънки и „батники“ – това бяха едни тениски с вдигнати яки и копчета до горе. Например разменях чифт руски военни ботуши за чифт дънки. А Курчатовският институт беше обект от значение за националната сигурност. И някакъв полковник ми крещеше: „Ти предаде родината!“. Удряше с ботуш по масата.И се наложа да напусна тази работа. Такива неща. После започнах да работя в Типографията, която се намираше точно срещу нас.Там работих 9 години като печатар. Пазя много топли спомени от това място. Хората бяха чудесни, още ги помня по име. Живяхме много весело. Работехме, пийвахме, замезвахме и т.н. Но трябва да кажем, че всичко това беше много тягостно. Тези, които пазят носталгични, лирични чувства към това време... Не. Живяхме много трудно и всичко беше ужасно. Всички бяхме като в затвор. Как може такова нещо – ако не работиш и живееш при мама, те изпращат за една година в лагер заедно с углавните престъпници. Дори този малък факт е достатъчен. Да не говорим, че хвърляха в затвора заради някаква малка книжка. И въобще вкарваха в затвора за сбиване, за хулиганство, за някакви дребни неща. В нашия квартал постоянно някой или влизаше, или излизаше от затвора. На практика всички бяха лежали в затвора.

- Понякога обаче не е било толкова безобидно – лозунги, газирана вода, очила...

- За тези неща ни вкарваха ни в ареста.

- ... Имали сте сериозни неприятности. И до днес под пуловера ви има дълбок белег, сигурно още е там.

- По време на едно пиянско сбиване ме наръгаха с нож в сърцето. Бях в клинична смърт, замалко не умрях. Господ ме запази жив. Очевидно за да направя това, което правя в момента.

- Белегът на гърдите ви ясно се вижда в сцена от филм, в който сте се снимали преди много години – “Игла” на Рашид Мугманов. Във филма героят ви умира. Както и вие в реалния живот. Вие на практика умирате. Изглежда това е първото предупреждение. След тази рана изпадате в клинична смърт и изкарвате 40 дни в кома.

- Раната беше дълбока и изгубих много кръв.

- На колко години бяхте тогава?

- На 25. Не видях светлина или тунел. Но имаше няколко минути... Помня чувството на покой. Изведнъж болката се оттегли и настъпи покой. Усетих една сивота, всичко беше залято в сиво. И покой. Лекарите се опитваха да ме върнат обратно. И аз им викам: “Защо ме връщате? Защо?”. Както и при инфаркта. “Пак отново в този живот? Защо трябва да се връщам?”.

-  Лекарите са ви върнали към живот, а първото нещо, което сте направили, е да отидете и да изпиете една бира.

- Да, биричка.

- Защо този случай не ви накара да промените живота си още тогава?

- Колкото години си служил на греха, толкова време, дори и повече, ще се наложи да променяш живота си. С Божията помощ. Не става както вие казвате – да изляза от клинична смърт и директно да вляза в църквата. Напротив - влязох в кръчмата отсреща. С патериците. И викам: “Инвалидите са с предимство”. И веднага ми дадоха три халби, без ред. А защо така ли? Защото съм роб. На кого? На знаменитите типове. Но аз не харесвам тази история. Защото тя се случи на един различен човек. Всичко това не се е случило с мен. Хората много се променят, приятелю, в течение на живота. Човек може да става безкрайно добър или безкрайно лош.

- Вашето семейство как преживя тези събития? Баща ви, майка ви? Те притесняваха ли се?

- Разбира се, че се притесняваха. Синът им лежеше в университетската болница. Ти нямаше ли да се притесняваш?

-  А какво ви казваха? Имахте ли някакви разговори за това например?

- Не. Тогава не ми беше до разговори.

- Когато сте били на 21 години, сте се оженили, както казахте. Кое беше момичето?

- Момичето беше моята любима, обичах я много. Тя стана и моя любима жена.

- А колко време издържа този брак?

- Този брак продължи 8 години. След това аз го разруших. Защото живеех по определен начин. Водех лош начин на живот. На мен ми беше много забавно, но за всички наоколо беше някакъв ужас.

- В какъв смисъл сте разрушили този брак?

- С вредните си навици, Боря. Вредните ми навици разрушиха нашия чудесен, царствен съюз на любовта. Тоест дяволът. Дяволът, на кого започнах да служа с пиене-мезене без мярка. Дяволът има само една цел: да раздели. Едно от имената на дявола е „разделящият“. Той ни раздели един от друг. Чрез моето пиянство, всички тези неща..., чрез „творческите ми пориви“ и т.н.

- Казахте, че грехът е разрушил първото ви семейство. Имате дете от този брак. Син.

- Да. Той е вече млад мъж на 42 години.

- А жена ви и синът ви можеха ли да ви освободят от тази зависимост, да ви накарат да спрете да пиете?

- Можеха, да. Ако ме бяха застреляли в глава с пистолет „Макаров“.

- Само по този начин ли?

- Само по този начин. Но това така или иначе не стана. Насила хубост не става.

- Но макар и без „Макаров“, жена ви опитваше ли се, молеше ли?

- Какво говориш? Ние не можем да променим другия. Това трябва да го забравим. Както казва моят любим о. Дмитрий Смирнов: “Ако дядото е наркоман – много точно си го представям този дядо – то какви ще бъдат внуците му? Най-вероятно също наркомани”. Питат как се възпитават деца. Никак. Възпитавай себе си. Ако децата видят, че татко се старае, че татко пиеше, а вече не пие, че татко не обичаше да ходи на работа, а сега работи, че татко крещеше на мама, а сега се държи мило. Нашата задача е да явяваме любовта. Да увлечеш или да привлечеш някого може само с любов. Със забрани не става. А какво означава да обичаш. Обичта – това не е да обичаш сирене или да обичаш Мик Джагър. Не е това. Обичта е жертва. Това е колко аз мога да дам на теб. С присъщото ми безочие ще дам пример със себе си. Стоя си на село, имам си работа в студиото. Боря ме кани в предаването си. Той ще се зарадва ли, ако отида, хората ще дойдат ли? Значи трябва да отида. Все пак и това трябва да се прави. И дойдох. Може би поне някого да развеселя. Всеки ден се налага да бъдат правени подобни избори.

- А вие успявахте ли да бъдете баща, да давате на сина си топлота, време?

- Успявах малко от малко, защото зависимостта много ми пречеше. Но все пак донякъде успявах. А защо успявах? Защото съм научил това в моето семейството. Видял съм го в собственото си семейство. Аз бях дете в много хубаво семейство.

- Как се казва първородният ви вин?

- Моят син се казва Иля Петрович. Чудесно хлапе израсна.

- А как се стече неговият живот? С какво се занимава?

- Той е електротехник. Занимава се с разпространение на телекомуникационни връзки. Специалист е. Екипът им е много симпатичен. Иля е обикновен работещ човек. Това много ме радва. Доволен съм, че не се занимава с някакви артистични неща. Обикновен, добър работещ човек. Силно, здраво хлапе.

- Вие общувате ли с него?

- Рядко. Но между нас има уважение. Мисля, че ужасната, безмилостна травма, която му нанесох е напуснала общия ни с него живот. Така ми се струва, съдейки по някои неща, и се надявам да е така. Срамът, разбира се, остава. Това е едно от най-ужасните неща, които съм правил в живота си. Виновен съм. Какво да правя. Виновен съм. Моля се за него. Опитвам се да се кая за това, както във филма „Остров“. Понякога плача за това. Но какво да направя? Сега? Виж, Боря, въпросът не е в това какво е било. Имало е най-различни неща. Въпросът не е какво е трябвало да направя тогава или защо така съм бил направил. Щом не съм възпитал собствените си деца както трябва, какво трябва да направя? Сега! Зададох този въпрос на моя обичан човек, свещеник, проповедник, който скоро си тръгна от нас – отец Димитрий Смирнов. Питам го: “О. Димитрий, какво да правя по дяволите, какво да правя? Какво трябва да направя сега?”. Той ми вика: „Моли се. Толкова, колкото си пропуснал да дадеш, да възпиташ, толкова трябва да се молиш“. Обикновено ние, най-вече аз, отговаряме така: “Това с молитвата е ясно. Какво друго трябва да направя? Може би да прочета някой акатист?”. Защото забравям, че молитвата е разговор с Бога и затова е единственото действено средство срещу всички беди, срещу всяка болка, изход от всяка безнадеждна ситуация. Молитвата. Но искрена. Такава молитва, каквато се опитах да изиграя във филма “Остров”. Разбира се, че там се опитвах да играя. Разбира се, че не се моля така. Но има няколко минути, в които се моля точно така. Минути, даже само секунди. Именно заради тези секунди и минути Господ продължава да ме държи на тази земя.

- А в кой момент от вашите търсения видяхте Бог. По-точно – как? Защото много хора не Го виждат.

- Когато започнах да чета Евангелието. За мен беше почти неразбираемо, както е при повечето хора. Но когато стигнах до притчата за Блудния син. Той поискал от баща си дължимата част от наследството, напуснал дома и прахосал всичко за пиене, за проститутки. Парите свършили и той си казал: “Готов съм да бъда слуга в дома на баща ми”. Само си помислил това, а баща му – а кой е бащата? Това е Бог – като малко дете изтичал насреща, сложил пръстен на ръката му, знака за синовно достойнство, взел го в обятията си и му казал: “Любими мой, сине мой, ела при мен. Толкова те чаках”. Тази притча ме прониза. Казах си: Това съм аз. Ето това съм аз.

Превод за "Гласове": Антония Анакиева

Свързани текстове: Пьотър Мамонов: Трябва да вървим след Христа. Къде? На Голгота. (II част)