Пьотър Мамонов: Трябва да вървим след Христа. Къде? На Голгота. (II част)

Първата част на интервюто можете да видите тук

Във времето на т.нар. Сух режим заедно с приятел пил разтворител. Приятелят му не оцелява. А той остава жив. Успява да открадне ръката на любимото момиче от един англичанин, но дълго време не се женил за нея. Няколко пъти отлагал сключването на брак. Сам изненадал себе си, когато един ден я завел в гражданското. Сигурно много жени на мястото на Олга щяха да избягат. За какво е бил нужен на Бога? Но тя, след пет неуспешни опита, все пак станала негова жена.

Родила му синове и продължила да вярва и да се бори за него дори и когато той сам престанал да се бори. Именно Олга го премества от столицата на село. Където той започва нов живот. Там си построяват дом. Там започва да ходи в храма. Там продължава да се занимава с музика. И точно в това село след филма „Остров” при него започват да прииждат хора от цяла Русия.

“Съдбата на човека”, предаване на Борис Корчевников по Телевизия “Россия 1”. Съдбата на Пьотър Мамонов. (II част). Субтитри: Михаил Михайлов

- Много хора искат да видят чудо. Например ако сега тук да се появи огнено кълбо, тогава, да, ще повярват. А на мен ми се струва, че чудото сте вие.

- Погледни през прозореца. Ето ти го огненото кълбо. Ето го там.

- Не ми трябва да гледам през прозореца. Гледам вас.

- А аз гледам вас.

- Гледам вашия живот до срещата ви с Бога и след нея. Ето това е чудото - какво Бог прави с човека. Какво е направил с вас. Наистина е така. Това, за което говорите, това е най-голямото чудо, което Бог може да направи с човека.

В ръцете си държа спомен от предишния ви живот. Спомен на една жена, която сте обичали. Талантливата художничка Олга Горохова. Тя казва: “В онзи момент Петя беше женен. Синът му Иля беше дете. Но бракът им се разпадаше. Мамонов никак не умееше да ухажва. Точно това ми харесваше в него, неговата неумелост. А веднъж, за да дойде при мен в Крим, беше продал венчалната си халка и купил билет за влака. “. Леле, какъв сте били.

- Това беше блуд, а не романтика. Дори и гражданският брак не беше истински брак. Всичко това беше болка. Грях. Истински грях. Олга Горохова е чудесен човек и т.н., но ние живеехме в грях. И това трябва да се каже ясно. Каква любов: Ти си моя! А ти си мой! Това ли? Не. Не се отричам от това, което е било. Беше чудесно, прекрасно, но беше блуд. Тази страст е с мен и до днес. Аз съм звезда, а красивите момичета са много. Заглеждам се. Понякога някое момиче се влюбва в мен: “Колко е романтично! Нашата разлика е 48 години. Това е толкова прекрасно.” И сърцето ми започва да се опива. Не! Как ще се моля с това? А бих могъл да си кажа: Защо да не може? Да, ще се крием от жена ми, но в крайна сметка ние не правим нищо лошо и т.н. Не! Никога. И в никакъв случай. Някои неща просто не трябва да се правят. А защо не трябва? Що за забрана е това? Защото, както е казал Николай Василиевич Гогол: „Обществото се състои от единици”.

Аз съм единица и чрез себе си мога да направя цялата страна по-добра. Разбирате ли? Св. Серафим Саровски казва: „Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят”. А дори и само един да е. Плодът на живота е да променям себе си. Ето за какви неща мисля. Мисля за смъртта, за безобразно и ужасно изживеният живот, с много малки изключения. Какво да кажа за това, че съм разрешавал на своите жени да убиват деца в утробите си? Как се живее с това? Как може да бъде щастливо едно семейство на убийци?

- Ето как Олга си спомня за това: “Целият ни живот беше рокендрол. Тичаш насам-натам, лягаш, ставаш с този и онзи. Ние не бяхме виновни. Съветската власт направи от аборта нещо, равнозначно на това да си измиеш ръцете. В начало нашият семеен живот беше разрушен от лекарите. Отивам на преглед, а гинекологът ми вика: За какво ви е дете? Как ще го изхраните? И като си представя пияния си съпруг и се сетя за моите танци, и айде пак под ножа”.

- Ето това е нещо, за което трябва плача през целия ми останал живот. И го правя по своите малки, нищожни сили. Но много рядко. Трябва да го правя по-често. Моля за прошка от Бога. Бог е милостив. Говоря за тези неща не защото смятам да се изповядвам пред вас, а защото знам, че това е проблем за цялата ни страна. Чрез своя безобразен пример напомням още веднъж за това. Но какво да се прави. Ние правим много и ужасни неща, даже и несъзнателно.

- Вие често говорите за абортираните, неродени деца. Вашата първа съпруга, преди да роди Иля, също е направила аборт.

- Не, с нея не сме правили аборт, но през цялото време се пазихме от деца като от бандити. Вижте каква дума само – пазим се. Дете си заченал, а не куче! Има един певец Соломон Бърк. Той е родил 21 деца от една жена. Има 78 внуци. И с жена ми седнахме да изчисляваме колко души е неговото семейство. 408 души. Той седи в голяма стая, под елхата. Много е дебел, огромен е. И около него се е наредила цялата тази тълпа. Какво повече му трябва.

- И вие можеше да сте като него.

- Да. Щеше да е супер. И точно затова е моята скръб. Щях да си седя и около мен щеше да има 10 деца. Две щяха да са умрели, три да станат пияници, а пет щяха да ми казват: „Татко, ето ти 1000 долара“.

- Има подобен епизод във филма “Остров”, когато при о. Анатолий идва една жена да иска благословия за аборт.

- Да. И все пак животът е великолепен, сияен, слънце през зимата. Важният въпрос обаче е какво съм научил за тези 70 години живот. Уча се през цялото време да си задавам само един въпрос: За какво? За какво съм дошъл в това предаване, защо седя тук сега? За какво станах днес сутринта? Защо работя точно това? Защо съм се оженил точно за тази жена? За какво? Защо? Ако през цялото време си задаваме този въпрос и си отговаряме – обаче честно! – животът ще започне да се променя. А покаянието означава именно това - промяна на живота. Покаянието не е изповед, а промяна. Затова разказвам собствения си опит, как пожелах поне малко от малко да се приближавам към Бога, да искам от Него, да Му се моля. Да се опитвам да спазвам Неговите заповеди. Да се опитвам да помагам с нещо на ближния. И разказвам как моят живот започна да се променя. И то много сериозно. Бил съм женен, и в момента съм, само един-единствен път. За Олга Ивановна Мамонова. Защото ние сме венчани. С нея станахме една плът. Това означава да се венчаеш за някого.

- Олга Ивановна Мамонова, вашата настояща и единствена съпруга, вие срещате когато създавате „Звуки Му”. Тогава тя е танцувала в кабаре, нали?

- Да, тя танцуваше, беше балерина. В нея бил влюбен един англичанин и тя искала да отиде с него в Англия. Обаче аз се качих на сцената с карирано яке и китара. И тя ме видя и каза: „Това е! Аз съм твоя!“. А аз: „Ти си моя!“. По-рано беше казано, че съм много неумел ухажор. Напротив, много ловък ухажор съм. С англичанина – претендент за ръката на жена ми, явихме истинската християнска любов. Сега той е наш съсед на село и живеем много добре заедно, виждаме се, пием вино. Въобще сме в суперотношения.

- А защо не го натирихте обратно в Англия?

- Нали знаете как правят овните. Раздалечават се, засилват се един срещу друг и се блъскат с рогата. Единият взима женската, а другият спокойно си тръгва. Не изпитват злоба един към друг. И при нас е така.

- А какво прави този англичанин близо до вас на село?

- Англичанинът е професор по руски и английски език. Преподавател. Уважаван човек. Живее в Русия сигурно вече 40 години. Ожени се за друга рускиня. Вижте как се е привързал към нашата страна. Той много обича нашето село и си построи дом през една къща от нас.

- Да поговорим за живота ви с Огла преди да преосмислите живота си. Тогава не сте разбирали, че любовта е жертва. Още не ви е било открито. Ето как Олга си спомня началото на вашите отношения: “Трудно можеше да се каже, че сме семейство. Всеки ден се разбягвахме от къщи всеки по свои интереси, които не съвпадаха. Пьотър не идваше да ме гледа как танцувам, а аз никога не слизах в неговия подземен свят. Чувствах се излишна в тази пиеща и пееща компания. Той цял живот се е заключвал от мен в отделна стая. Имаше нужда от лично пространство. Все дрънкаше, крещеше отделни фрази. Ако успееше да напише песен, аз първа я чувах, зад заключената врата. Той пишеше само когато беше трезвен”.

- Както е казал един мъдър човек – любовта не е когато се гледаме един друг, а когато гледаме заедно в една и съща посока. Е, ние с Олга Ивановна гледаме в една посока. Скоро ще станат вече 40 години.

- “Звуки Му” и вие сте получавали много остри критики. Засягахте ли се?

- Това се е случвало на някакъв друг човек. Почти не помня какъв беше той, защото през цялото време всичко беше залято.

- И все пак сте записвали и издавали плочи. Как се случи това?

- Записвахме с изключителния музикален продуцент и композитор Брайън Ино. Беше дошъл в Русия и ходеше да гледа различни концерти. Ние му направихме впечатление и той реши да запише и да продуцира наш албум. Записвахме в Държавния дом за радиопредавания и звукозаписи. Не знам дали още са там, но тогава имаше пет разкошни студиа облечени в скъпо дърво, които направо изумиха Браян. Те в Лондон имали само едно такова студио, с което особено се гордеят. Когато правихме записите, Браян донесе от Англия едно малко куфарче и вика: „Момчета, вижте какво ви донесох“. Отваря и вътре лежат три микрофона със златна мембрана, най добрите в света. А звукарят, който работи в Държавния дом, вика: „Това ли?“ и отваря голям дървен военен сандък, а там - 150 броя от същите микрофони. Браян вика: „Дайте ми една цигара!“. Единият микрофон струва 5000 долара парчето. Скрихме му шапката.

- Работили сте и като оператор на асансьор.

- Да. Това, което на Запад му викат консиерж. В писателските блокове имаше такава длъжност. Това е човекът, който стои около асансьора и уж отговаря за натискане на копчето, но всъщност следи кой влиза в сградата и трябва да спира непознати. За един ден работа даваха два или три дни почивка. Заплата беше много ниска, 70 рубли. Но тогава всички бяхме длъжни да работим. За тунеядство даваха една година затвор. Затова и много мои приятели музиканти работеха в тези блокове. Бяхме се събрали супер екип. Работихме заедно с Юрий Орлов, основател на групата „Николай Коперник” с и Василий Шумов от група „Център”. Това бяха едни от най-прогресивните рок групи в Москва по онова време. Та техните основатели стояха пред асансьора и покрай тях минаваха знаменитите съветски писатели и онези, удостоени да живеят в този писателски рай. И там имаше всякакви хора, някои бяха много добри – носиха ни храна, с някои даже пийвахме заедно.

- Славата на “Звуки Му”, която се стоварва върху вас със страшна сила, завъртя ли ви главата?

- Ще отговоря с думите на Пушкин: “Какво е славата? Само ярка кръпка върху съдраните парцали на певеца”. Аз никога не съм имал и нямам някаква особена слава, Слава на Бога. Аз съм широко известен в тесен кръг, както ние казваме за себе си. За наша радост нас не ни обичаха много. Всички онези съвестни работници ни гонеха отвсякъде. Показваха ме с пръст: Виждаш ли? Не бъди като Мамонов!

- А вашите родители как се отнасяха към този ваш път, към „Звуки Му“?

- С разбиране. Те бяха много доволни, че стана така. Моите родители никога не са искали да правят от мен специалист. Те искаха да стана добър човек, а не да вляза в Икономическия. Искаха да бъда добър, честен, приличен и порядъчен човек. Да имам съвест, срам, да мога да се изчервявам за това, което върша. Знаете ли кое от славата е приятно? Да виждам, че на хората им е приятно. Когато хората изказват думи на благодарност, виждам, че на тях самите им е приятно. Има един интересен момент. В началото се опитвах да избягвам тези благодарности. Спираха ме на улицата и започваха да благодарят за „Остров“ или за някой концерт. И аз се правех на скромен: Не, не. Това не е от мен. На Бога да благодарим. Но видях, че хората се разстройват. Те идват със сълзи на очите, а аз... Оттогава започнах да слушам. Изслушвам всичко, кимам, да, да. Те ме хвалят, а аз кимам. Знаете ли, попитали един древен старец, монах: „Отче, какво предпочиташ – на доброто, което правиш, да ти отговорят с безчестие или с похвала?“. Той отговорил доста странно за монах: „Предпочитам когато направя добро да получа похвала“. „А защо?“ „Защото тогава ще мога да осъдя собствения си горделив помисъл.“ Виждате ли колко е интересно. Тези неща са много тънки. Защото, казал, ако получа безчестие за доброто, което съм направил, то веднага към мен ще се прилепи тщеславието: Ето, гонят ме като Христа!

- По-рано казахте, че не помните почти нищо от онова време. Че всичко е било залято. Залято с какво?

- На първо място залято от светлината на прожектора и разбира се, от алкохол, наслаждения, стремежи.

- Ето какво казва съпругата ви Олга за вашите страсти: “В моментите, когато мъжът ми не пиеше, винаги донасяше парите вкъщи. В останалото време единствената задача след участие беше Петя да бъде доставен вкъщи с целия заработен хонорар. Затова той винаги искаше да му се плаща с една цяла банкнота, за да може да пие, без да плаща. Когато отварях вратата, на прага ме посрещаше клатушкащият се пиян Мамонов с протегната ръка и сякаш в оправдание, разтваряше юмрука си под носа ми. Вътре винаги лежеше една цяла смачкана банкнота”.

- Знаете ли, това не беше стремеж към щастие, а желание да се скрия. Защото аз съм не толкова музикант, колкото поет. По своето устроение, така усещам себе си. Пиша стихове много отдавна. И въобще у мен има такъв поетичен подход към действителността. Само светът и аз. Имам една такава кратка драскулка. Казва се „Човек“.

Дъхът му мирише, не изслушва никого, прекъсва, крещи, спори, осъжда, подсвирква, тананика си разни глупости, секне се, плюе на пода, мачка, отблъсква, настоява на своето. Но много иска поне някой, поне малко, поне понякога да го обича.

За да пишеш, трябва да живееш много отворено и да приемаш всичко това в себе си. Понякога всичко наоколо е много сложно и болезнено. Тогава ми се струваше, че единственият изход беше да се напия и да пусна щората, за да не виждам нищо. Да се скрия от живота, от себе си, от целия ужас.

- Тези моменти са били трудни за Олга. Ето какво казва тя: “До втората чаша мъжът ми беше добър, весел. След половин бутилка започваше да се изяснява, типично по руски: Ти мен уважаваш ли ме? Следваха обиди – това е третият стадий, казано по медицински. Тук е моментът, в който вземах децата и си плюехме на петите. Защото в четвъртия стадий към главите ни започваха да летят тежки предмети. Когато побеснелият Петя излееше цялата си ярост, сядаше опустошен, със стоманен поглед. Значи скоро щеше да изгуби съзнание и щеше да започне да страда физически. Този момент трябваше да бъде точно уловен и да се звъни на „Бърза помощ“. В началото виках линейки. После започнах да го карам сама. Заедно с децата го хващахме за ръцете и краката и набутвахме баща им в колата. Падаше, вдигахме го. Носехме го на гръб”.

- Ние сме възрастни хора и знаем кога се чувстваме добри, истински, благородни и смели. Когато ни е тежко, когато има болка, когато има страдание и сме го преодолели. Когато се разболеем и оздравеем. Ето какво иска Христос от нас: да очистваме душите си. А златото се пречиства чрез огън. Чрез огъня на изкушенията, чрез огъня на скърбите, чрез огъня на този безумен и безбожен свят. Чрез тези неща се пречиства златото на нашите души. Светите отци ни казват, че, в идеалния случай, трябва да водим христоподражателен живот. А какво означава христоподражателен живот? Това е гонение. Трябва да вървим след Христа. Къде? На Голгота.

- Ето още думи на жена ви: “В последните години в Москва (преди да заминете да живеете в село Ефаново) Пьотър пиеше до смърт. Непоносимо много. Излизаше от болница и веднага започваше отново. Не контактуваше с нас. Първия път медицинските сестри ми казаха: Губим го. Отидох с малкия ни син, държах го за ръка. Баща му в болничната стая. Лежеше свит на кълбо. Очите му бяха стъклени. Ние го попитахме: „Петя, как си?“. А той се обърна с гръб към нас. Постояхме и си тръгнахме. Нашият 12-годишен син Даниил ме погледна в очите и попита: Мамо, татко наистина ли ще умре?”. И този път сте се измъкнали.

- Защо искате да продължаваме да ровим в тези неща? Това не е важно. Важно е колко кръв можеш да дадеш. Дали си с Христос, или не. Дали си победил в себе си това гадно похотливо желание. Или го сучеш из целия си организъм.

- Ето още един цитат от вашата книжка, казва се „Малка драска“: “До 45 години не разбирах нищо. Отидохме на село, построихме си дом и започнахме да живеем”. А защо отидохте да живеете в това село Ефаново?

- Започнах да живея там и видях, че този живот е чудесен. Че всеки ден е различен. Всеки ден небето е различно, времето е различно. Въздухът е прекрасен. И се оказа, че там има всичко, което човек може да поиска. Знаете ли например как започна днешният ми ден? Имаме водоем. Пробих леда и скочих в дупката. Изскочих и дойдох при вас.

- Вие? В дупка в леда? Сега, зимата? Скоро имахте инфаркт. Опасно е за сърцето.

- Да. Всеки ден правя така. Питах лекаря. Той ми каза, че е много добре. Веднъж го попитах друго: „Имам навик вечер да пийвам 100 грама хубаво френско сухо вино. Може ли?”. Той ми вика: “100 грама – да, литър – не”.

- До 45-годишна възраст сте изпели толкова много песни, написали сте толкова много? Никога ли не сте имали желание след тези 45 години, когато Бог ви се е открил, както при Гогол, който изгорил втория том на „Мъртви души“, да унищожите много от написаното и записаното в този предишен живот?

- Не, аз съм съгласен с Пушкин, който ни е казал: „С отвращение прелиствам страниците на живота свой, но редовете на позор не трия”. Дали съм станал по-добър или по-лош, не зная. Не е моя работа да съдя това. Евангелските думи, че дървото се познава по плодовете са много хубави. В моя живот все пак има някакви плодове. Може би помагат на някого. Когато стоя на сцената, може би някое хлапе от 25-ия ред ще си каже: Гледай го тоя дядка как се е замъчил. И аз се чувствам точно така. Еха, не съм сам. Двамата с него сме заедно в това. Има такива случаи. Има случаи и като този сега. Разказвам за своя опит и може би някой ще се замисли. Ще помисли за собствения си живот. Някой ще си зададе този прост и най-важен въпрос: Аз за какво живея изобщо? А след това не трябва да изоставяме усилието. Трябва да се борим със собствените си гадости до последен дъх. Да падаме и отново да ставаме. Безброй пъти. Ако Господ ни завари в това състояние, вярвам, че ще ни прости.

- Филмът „Остров“ става поредно изкушение за вас. Вярно ли е, че отначало не сте искали да се снимате в този филм?

- Задачата беше много сериозна и аз не се чувствах достоен да изиграя тази роля. По очевидни причини. По онова време вече ходех на църква и попитах моя отец Владимир: „Отец, предлагат ми да играя светец. Как може такова нещо? “. Той ми отговори: „Където си призван, там и служи. Отивай“. И аз, вече без колебания, отидох. Проблемите се появиха на терен, когато започнах да работя. Защото видях цялата своя несъответственост, целия свой ужас. И си викам: Как ще изиграя това? Започнах да си припомням своите дребни преживявания, когато отказвах пиенето и т.н. И си казах: А, да! Това ми е познато. Това го разбирам. Това го знам. А да изиграеш една роля добре, можеш само ако знаеш и ако разбираш за какво става въпрос. Затова погледнах към себе си - колко съм жалък, ужасен. И смешен, и странен. Хората казват, че съм изиграл самия себе си. Няма такова нещо. Пробвайте да изиграете себе си! Това е несериозно. Кой точно си ти? Човекът е цяла планета, цял космос. Днес си един, утре си друг. Шегувам се, когато казвам, че не познавам този човек – предишния Мамонов. Всъщност аз съм се променил толкова много, че в момента съм напълно друг човек. Въпреки че в това има и частица истина. Аз не помня много добре как живееше той. Какви идеали имаше той. Почти не разбирам как той е могъл да върши такива неща.

- Казвате, че след филма „Остров“ при вас започват да идват хора, изпращат ви писма, понякога ви задават въпроси, също както със стареца, вашия герой.

- Да. Идолопоклонничество. В моята църква, в която ходя вече 20 години, една възрастна жена ми вика: „Батюшка, отец Анатолий!“. Казвам й: „Бабке, какво правиш, бе?“. И тя: „Ох, Петя! Обърках се“. Ето това е вълшебната сила на изкуството. В началото ми беше трудно. Защото обикновено при подобни роли хората отъждествяват героя с личността на актьора или пък точно обратното. Разбира се, това не е вярно. От един момент нататък започнах да си задавам важният въпрос за какво живея изобщо. Какъв точно човек съм аз? Аз въобще добър човек ли съм? Или не? На моите близки леко ли им е с мен? Хубаво ли им е, светло, мирно, тихо? Или не съвсем? Вече съм на 70 години. И целият този живот е преминал, за да се науча, да се приготвя за вечността. И когато мисля за това спокойно, трезво и внимателно, без еуфория и емоции, ми се струва не че е страшно, а че отговорността е много голяма. Аз все още имам малко време и все още мога да променя някои неща. Но трябва да бързаме, приятели. Защото какъвто умра, такъв и ще бъда. Ако умра, когато още ми се иска... да пия вече не искам, но да се дразня, да осъждам, тогава и там ще бъда такъв. Това ще бъде моят ад. Да искам да пия, а нито да има пиене, нито да мога да го откажа. Страстта ще се е запазила. И тя ще ме пържи. Ето това е адът. Тя ще бъде моят казан. Разбирате ли? Ако не успея да поправя отношенията с жена си тук: пак е казала не каквото трябва, пак е изхарчила всички пари, пак неправилно възпитава децата и т.н., с това и ще умра. Казвам си: Сега ще умра и нея няма да я има. Ще остана сам и най-накрая ще се отърва от нея. Това обаче не е вярно. Ако мисля така именно с нея ще ме поселят в отвъдното. Вечно. Чудно, нали? Затова, мили мои, трябва да се помирим с другите още тук. И да ги приемаме такива, каквито са.

- Вие говорите, а пред очите ми е тази сцена – откакто я видях, все е пред очите ми – как вашият герой във филма “Остров” умира. Ляга в ковчега и знае, че ей сега ще си отиде. Казват, че преди Революцията обикновените крепостни селяни християни са знаели кога ще умрат и просто лягали и умирали.

- Да, гробът им е бил изкопан, преди да умрат.

- И са умирали като вашия герой. Както и вие казвате, готов за вечността.

- Би било много хубаво, ако умра като о. Анатолий. Но надали.

- Ако бихте могли, този, който сте сега, да се обърнете към онзи предишния млад човек и да му напишете писмо, сам на себе си в миналото, какво бихте му казали?

- „Ако би бил“ – такова нещо няма. Има само сега. Бих могъл да измисля нещо, да съчиня някакво писмо, но няма да го направя. Не е в мой стил. Ето ме мен. Сега. Ако ти трябвам сега, такъв, какъвто съм сега – ето ме.

Превод за "Гласове": Антония Анакиева

Свързани текстове: Пьотър Мамонов: На колене молих Бог да ме избави от моите гадости