Петър Георгиев - Рей: Морето е до колене

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_Zi0E2iuCRw7IcWDRh5JIjGqEQ2k3pa.jpg" style="height:416px; width:600px" /></p> <p><em>Ранна есен на 1963 г. пред къщата, в която съм роден и където живяхме докато станах на 4 г. На тази снимка съм на 8 месеца. Мама ме държи на ръце.&nbsp;</em></p> <p><strong>Първите четири години от живота си съм живял на село.</strong></p> <p>Помня бедната къща, в която съм роден. Всички стени, дори външните, бяха от плет, покрит с глина, кал и вар. Сигурно моето описание звучи невероятно, все пак става въпрос за втората половина на двадесети век, но това е истината &ndash; къщата ни бе много бедна. Само в една от стаите подът не беше от пръст и там живеехме аз, моят брат и родителите ми. Много от керемидите по покрива бяха счупени и когато валеше проливен дъжд, водата нахлуваше вътре. Под всяка струя, шуртяща от тавана, майка слагаше леген или някакъв друг голям съд, за да предпази къщата от наводнение.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_Aq1j35YYS3g5SyFYX8dd0RkxyT934X.jpg" /></p> <p><em>С брат ми Георги. На тази снимка вече съм на 3 г.</em></p> <p>В ранните години на моето детство по стените на дома ни никога не е имало картини, не се е говорело за художници, писатели, поети, композитори, нямаше книги дори. Културният ни живот се свеждаше до посещения на селското кино, където гледахме филми от сорта на &bdquo;Чапаев&rdquo;. Въпреки че се радвах на добро здраве и безгранична майчина обич, макар и малък, съзнавах, че в много отношения съм ощетен. Затова бързо трябваше да наваксам загубеното, откривайки сам правилната посока и използвайки дори най-малкия полъх попътен вятър...</p> <p>Поради липса на информация повечето деца мислеха селцето ни за център на света. Дълбоко в себе обаче аз имах някакви съмнения, затова бях решил при първия удобен случай да проверя дали това е така. Къщата ни се намираше на много стратегическо място, най-вече защото до нас се намираха две важни сгради &ndash; кръчмата и училището. За мен училището беше особено важно, защото в него се помещаваше киното. Кръчмата пък бе от особена значимост за рода ни по бащина линия.</p> <p><strong>Род с безспорни постижения в областта на пиянството.</strong></p> <p>Нямам информация за моя прадядо, но знам, че дядо е умрял в нея от препиване, а след това баща ми стана негов достоен заместник. Всеки ден след работа се отбиваше &bdquo;на по чашка&rdquo; и пиеше, докато походката му станеше зигзаговидна. Когато закъсняваше прекалено много, мама ми заръчваше да отида и да го подканя да се прибере, като му предам, че тя има много важни новини за него. Мразех да ходя там, но след дългите й настоявания се съгласявах. Отивах на бегом не защото си падах по големите скорости, а защото обикновено по това време бе тъмно и ме хващаше шубето. Отварях вратата с облекчение, подавах глава вътре и през задимения въздух&nbsp;правех опит да открия баща си. Само след миг зоркият ми поглед попадаше в целта. Бързо се приближавах до него и изстрелвах заръката на един дъх:</p> <p><strong><em>Татко, майка каза да се прибираш веднага,</em></strong></p> <p><em>защото има да ти съобщава нещо много важно.</em> Знаех, че моите думи няма да имат особен ефект, но все пак... В повечето случаи баща ми поклащаше безизразно глава, с което искаше да каже: <em>Добре, разбрах!</em> И ми обръщаше гръб. Набързо оглеждах кръчмата отвътре, хората в нея почти винаги бяха едни и същи, и си тръгвах. Понякога, вместо да ме отпрати, баща ми ме потупваше по тила, правеше ми място да седна до него и ме питаше дали искам лимонада. Веднага се съгласявах. Често заедно с лимонадата ми купуваше и две вафли. Бяха хубави мигове, защото за мен нямаше друг по-голям деликатес от едно голямо парче вафла и лимонада! В такива моменти полагах лакти на масата и се оглеждах със задоволство.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_f7mTDNyAS8Fsth0KDUvu67TSxtMHm8.jpg" style="height:574px; width:400px" /><br /> <em>Цялото семейство на екскурзия в Гоце Делчев. Само два пъти сме били на екскурзия семейно. Тук съм на 5 г.&nbsp;</em></p> <p>Най-незабравимото събитие от селския ми период беше ваденето на сливиците. Не толкова, защото трябваше да ми вадят нещо, а защото за пръв път щях да отида до града. Когато пристигнахме в болницата, беше ранна сутрин. Докато чакахме пред кабинета, майка ми пъхна в ръцете една боза и една мармаладена кифла &ndash; това беше първият ми допир с цивилизацията. Дълго след това,</p> <p><strong>като чуех думичката &bdquo;град&rdquo;, веднага си представях една боза и една кифла. </strong></p> <p>Заедно с две-три деца от махалата понякога правехме домашен театър. Зрители, разбираш, бяха нашите баби и майки. Моите сценични&nbsp;изяви, не поради липса на артистичност, а защото бях най-малък, се свеждаха до събирането по една стотинка от позадрямалите зрители.</p> <p>Обожавах майка си. Винаги когато я видех, се втурвах към нея, миг по-скоро да се намеря в прегръдките й. Обичта и ласката, които тя даваше на мен и брат ми, бяха най-големият дар. И все настояваше пред баща ми да се преместим да живеем в града, най-вече заради мен и брат ми. Защото оставането ни на село щеше да ограничи възможностите за нашето развитие.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_IrIgJlimemRAajoEUXDnAHUn2zwbHd.jpg" style="height:439px; width:600px" /></p> <p><em>Майка Елена и татко Борис, 1961г.</em></p> <p><strong>Дълго време баща ми само мръщеше вежди и отговаряше, че на него тук си му харесва. </strong></p> <p>Ясен знак, че не се вълнува особено за живота на децата си. Тогава проумях, че не ми остава нищо друго, освен да разчитам единствено и само на себе си. Бях решил, че ако останем да живеем на село, един ден ще избягам... Най-накрая баща ми склони. Помня, беше зимен следобед, той се прибра, отвори вратата на къщата със замах и каза: <em>Отиваме да живеем в града. </em>Отвън го чакаше кола, в която започна да товари багаж. Вървях след него и когато се качи в колата, внезапно извърна глава към мен и ми направи знак да се кача и аз. Когато седнах, той ме помилва по косата и каза на шофьора, че съм по-малкият му син. Долових в гласа му нотка на гордост. Това ми се случваше за пръв път.&nbsp;В този миг и аз бях горд с баща си. Седяхме един до друг, чувствах силната му ръка върху рамото си,&nbsp;повдигнах моята и я пъхнах в неговата. Когато наближихме края на селото, колата спря и татко ми каза, че сега трябва да сляза, но той скоро ще се върне за нас. Бях дете и приемах думите буквално. Слязох, колата потегли и започна да се отдалечава. Не я изпуснах от очи, докато не се превърна в малка черна точица. Седнах в снега и зачаках. Започна да се свечеряваше, тук-таме мъждукаха улични лампи, чуваха се гласове и звънчета на прибиращи се по домовете хора и овце. Не помръдвах от мястото си. Сякаш бях дал обещание на татко, че ще го чакам точно тук. Мислех си, че ще бъде предателство от моя страна, ако той се върне, а аз не го чакам. Чувствах как снегът ме покрива и как влагата все повече прониква в обувките ми. Ставаше ми все по-студено и по-студено, докато започнах да не чувствам нищо. Бях вперил очи в посоката, в която колата се превърна в малка точица.</p> <p><strong>Мракът ставаше все по-гъст. Вече не се чуваха гласове.</strong></p> <p>Започна да ми става топло, топло... Мислех си как татко скоро ще дойде и аз ще хвана ръката му, както преди да се разделим, и заедно щяхме да тръгнем към къщи... Да, ето го, виждам го, той се приближава към мен, опитвам се да стана, но сякаш съм залепен за земята, не мога да помръдна... Ето го, целият е в бяло, свети като звезда, усмихва ми се, движи се бавно и някак... сякаш стъпва във въздуха, маха ми с ръка, полита нагоре, като че ли има криле. Красив и строен е, за пръв път се вглеждам в него по-детайлно. Приближава все повече и повече, когато навежда глава към мен, постепенно чертите на лицето се променят и разбирам, че това е моята майка... Очите й са подпухнали от плач, протяга ръце към мен, притиска ме до себе си, искам да й кажа, че чакам татко, но не успявам...</p> <p><strong>Когато се преместихме да живеем в града, </strong></p> <p>паянтовата селска къща бе заменена с две миниатюрни стаички в една кооперация, без баня и с обща тоалетна. Детската градина, в която ме записаха, се намираше близо до нас. Позволих на майка да ме заведе дотам само първия път, след това винаги ходех сам. Престоят в детската градина съм го запомнил само с две неща. Едното е, че не можах да се науча правилно да си връзвам връзките на обувките &ndash; до ден днешен. И второто, че обикновено нареждахме столчетата в редичка по две, като отпред се слагаше едно кормило. Това беше нашият автобус и се избивахме кой да е шофьорът.</p> <p>Първият ми учебен ден започна колебливо и това определи скоростта, с която щеше да се развива по-нататъшният ми устрем към знания. След като дойде дългоочакваният ден, обух новите си лачени обувки, по-точно първите си лачени обувки, облякох си бяла ризка, майка взе букета с цветя, който бе купила за бъдещата ми учителка, и се запътихме към училището. Пристигнахме там точно в обявения час и зачакахме. Не след дълго се появиха учителките. Мама ми каза да се поизправя малко, за да не ме видели бъдещите учителки отпуснат и подгърбен. Една доста пълна жена извади списък и започна да чете имената на първокласниците. Не след дълго всички бяха строени в редички, а пред всяка редичка имаше учителка, почти затрупана с цветя. Започнаха да влизат едни по едни в училището. Но никой не съобщи моето име и ние с мама продължавахме да стоим отстрани, вглеждайки се във всеки преминаващ учител с очакване. Влезе целият първи клас, следваше втори...</p> <p><strong>Мама не издържа и се разплака. Като видях как се леят сълзите й, ревнах и аз.</strong></p> <p>Беше ужасно болезнено да гледам как мама плаче. Тъкмо я дърпах за ръката да си тръгваме, когато учителката, предвождаща последния останал на двора клас, ни видя. Попита защо плачем, какъв е проблемът. Милата ми майка, сякаш видя Господ пред себе си, втурна се към нея и започна през сълзи да й обяснява, че аз съм записан първокласник в това училище, но никой не е съобщил името ми. Какво да правим сега? Учителката се замисли и колебливо каза:</p> <p><strong><em>Добре, нека дойде в моя клас. Да се нареди отзад.</em></strong></p> <p>Така започна моят първи учебен ден. На опашката, и то благодарение на нечие благоволение.</p> <p>Но никога не съм имал проблеми по отношение на професионалната си кариера. Изборът на професия измъчваше съучениците ми, но мен никога. Още от сядането на ученическата скамейка щастливо стечение на обстоятелствата ми помогна да се избавя от всякакви дилеми.</p> <p>Класът ни трябваше да подготви рецитал за някакъв празник, не помня вече кой точно. Нашата учителка влезе в час, измъкна текста на рецитала от чантата си и започна да извиква един по един най-изявените си възпитаници.&nbsp;Разбира се, за нас, учениците от последните чинове, не бе предвидено никакво участие. Стиховете бяха разпределени между почти едни и същи ученици. Но остана едно четиристишие, затова пък най-важното, защото с него започваше рециталът. Трябваше по-гръмогласно дете, защото фаворитите мрънкаха под носовете си. За да не се опропасти начинанието, скъпата ни учителка прибегна до поголовно прослушване. Пусна листа с четиристишието от ръка на ръка и всеки трябваше да го прочете най-пламенно. Нямах никакъв интерес към подобни прояви. Гледах през прозореца и чаках междучасието, за да изляза навън. Внезапно четиристишието цъфна под лицето ми. Учителката дори не си направи труда да дойде по-близо. Сигурно не очакваше, че &bdquo;от този храст ще изскочи заек&rdquo;. <em>Хайде, прочети стихчето ясно и силно!</em> &ndash; каза тя. Не разбрах какво точно искаше да каже с думата &bdquo;ясно&rdquo;, но за &bdquo;силно&rdquo; нямаше никакъв проблем.</p> <p><strong>Станах, поизкашлях се, поех въздух, усетих как кръвта ми завира, </strong></p> <p>по-късно разбрах, че това е симптом на артистичен талант, и гръмотевично зачетох текста. Когато свърших с четенето, ми бяха необходими няколко мига да се освестя. Преглътнах и се огледах, за да видя какъв е ефектът. Гробното мълчание, което бе настъпило, подсказваше, че съм свършил добра работа. Рециталът щеше да започва с мен.&nbsp;Денят на моята първа сценична изява дойде неусетно. Събитието трябваше да се състои в кварталното кино. Ние го наричахме &bdquo;Бодра въшка&rdquo;, защото бе най-западналото кино в града и там ходеха много от нашите събратя от малцинството. Церемонията започваше с нашия рецитал. Аз бях най-отпред. С изпъчени гърди чаках да дръпнат завесата и да застана най-после лице в лице с цялото училище. Опитвах се да озаптя, колкото е възможно, пулса на сърцето си, което бе на път да изскочи от гърдите ми. Когато завесата прокара прашното си тяло пред нас и прожекторите светнаха в очите ни, това бе сигнал за започването, аз поех въздух и.... с мен стана нещо необикновено. Сякаш във вените ми потече не кръв, а вулканична лава. Като с магическа пръчка гласът ми се промени, стана плътен, силен и пламенен. Не чувствах нищо друго, освен как думите излитат от устата ми и се пръсват в пространството пред мен във вид на пъстроцветни фойерверки. Като че светлините на прожекторите ме грабнаха с огнените си снопове и ме понесоха над главите на врагове и приятели. С лекота разкъсах жилестите ръце на всички притегателни сили, политайки в царството на опияняващото вдъхновение. За жалост всичко това свърши много бързо, както свършва едно четиристишие.</p> <p><strong>Но твърдо реших &ndash; ще стана актьор!</strong></p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_22X08M4mX8NLmgm0o0KxpdAu4K7Nxw.jpg" /></strong></p> <p><em>Рецитатор в гимназията, 1976 г.&nbsp;</em></p> <p>През ученически си години &ndash; не само в основното училище, но и в гимназията,</p> <p><strong>никога не съм празнувал рождените си дни. </strong></p> <p>Живеехме бедно, а пък и заради пиянството на баща ми се срамувах да поканя съучениците си вкъщи. И това много ми тежеше. Освен с безпрекословна майчина обич аз нямаше с какво друго да се гордея. Когато бях малък, смятах това за недостатъчно, но сега мисля обратното. Майчината обич ми даде чувствителност, а пък бедността и това, че не можех да разчитам на никого, ме калиха.&nbsp;Kогато обявих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, почти никой от моите съученици и учители не вярваше, че ще бъда приет. Измамната мисъл, че този институт е само за богоизбрани, владееше и млади, и стари. Никой не се опитваше да ме разколебава, защото огромната вяра, че ще бъда приет, правеше погледа ми свиреп дори при минимални съмнения. Това, че дълго време бях тренирал бокс (дори известно време бях градски шампион за юноши младша възраст), ми даваше увереност и помагаше на кръвта ми да завира много лесно.</p> <p>След една родителска среща към края на единадесети клас мама се прибра вкъщи разплакана. Оценките ми нe бяха чак толкова добри, но съвсем не бяха повод за плач. Въпреки настоятелните ми въпроси тя не ми отговори защо е плакала. След като вече бях приет във ВИТИЗ, ми призна, че моят класен я бе посъветвал да се опита да ме разубеди да кандидатствам в Театралния институт.</p> <p><strong><em>Кажи на Петър, че морето не е до колене</em>, </strong></p> <p>посъветвал я той. Не след дълго аз му доказах обратното. Бях приет в класа на проф. Филип Филипов.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_J0hm5oiamEJ4iXShXSkLI7dgpNUurS.jpg" style="height:553px; width:600px" /></p> <p><em>Войник</em></p> <p><strong>Готвих се за кандидатстудентските изпити абсолютно сам. </strong></p> <p>По това време бях войник и единствените моменти, в които можех на спокойствие да репетирам стихотворенията, басните и монолозите си, беше времето на нощен наряд. Стоях на пост, стискайки автомат &bdquo;Калашников&rdquo; в ръце, и изпълнявах монолозите си срещу дружелюбно наблюдаващата ме луна. Периодът на кандидатстване във ВИТИЗ бе един от най-прекрасните моменти в живота ми.</p> <p>Може би това щеше да продължи по същият начин, ако проф. Филип Филипов беше жив и по време на моето следване. За съжаление той почина внезапно броени дни след изпитите и ние, неговите бъдещи студенти, се превърнахме в сираци. Наша мащеха стана Димитрина Гюрова. Беше тежка присъда за целия клас все от талантливи студенти. Димитрина Гюрова не бе добър режисьор, нито пък добър преподавател. Беше студенокръвен номенклатурен функционер.<br /> <br /> <strong>Димитрина Гюрова беше нашето нещастие! </strong><br /> <br /> Вместо да изпитваме обич и доверие към нашия преподавател, изпитвахме страх. Това направи класа ни разединен и неуверен. Със завист гледахме другите класове, които бяха обединени, помагаха си, обичаха се. Единствените хубави мигове във ВИТИЗ бяха моментите, когато бях на сцената. Контактът между мен и публиката бе най-големият дар, който получих по време на престоя си в това учебно заведение, което за мен беше ХРАМ. В момента, толкова години по-късно, аз се считам длъжник на актьорската си професия. Защото я предадох! И сега, когато пиша тези редове, парещи сълзи се стичат по лицето ми. Сълзи на вина... Независимо от това как се развива живота ми, винаги</p> <p><strong>ще тая в себе си тъга по моята най-голяма любов &ndash; сцената.</strong><br /> <br /> Веднага след завършването ми на ВИТИЗ през 1987 г. бе обявен конкурс за млад актьор в Народния театър. Търсеха &bdquo;красавец&rdquo;. Може би бе първият обявен конкурс за този театър от десетилетия. Това вдъхна надежда на много млади актьори (красавци и не толкова &ndash; като мен). Бях един от най-талантливите кандидати, но за съжаление, нямах сини очи. Цветът на очите се оказа по-важен за комисията, отколкото таланта. Взеха един хубавец от Врачанския театър и поради некадърност го изгониха на следващата година.</p> <p><strong>Но това решение на комисията предопредели посоката, в която щеше по-късно да се развие моят живот.</strong><br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_1d6S72eKhkAPCZC5na9UMpONw1tU6s.jpg" style="height:563px; width:400px" /></p> <p><em>В ролята на плашилото в &quot;Не падай духом&quot; от Станислав Стратиев, реж. М. Младенова,&nbsp;ВИТИЗ1987 г.&nbsp;</em></p> <p>По това време играех една миниатюрна роличка във филма на Иван Андонов, &bdquo;Индиански игри&rdquo;. В една от почивките по време на озвучаването бях седнал (по-скоро, сврял се, в един ъгъл), близо до МОНУМЕНТИТЕ на българското кино и театър по това време &ndash; Иван Андонов, Коста Цонев, Константин Коцев, Васил Михайлов. Трябва да допълня, че по това време първата емиграционна вълна бе заляла Канада. Та... сврян в ъгъла и почти олюляващ се в дрямка, чух нещо, което внезапно ме ободри. Един от ФАРАОНИТЕ (не си спомням точно кой), каза:</p> <p><strong><em>Ако бях по-млад, непременно щях да емигрирам.</em></strong></p> <p>Бях шокиран. Най-известните актьори в България, които си живееха като царе, искат да емигрират?! Ами... тогава какво правя аз в тази държава аз, който бях НИКОЙ. След като те искат да емигрират, значи аз изобщо не трябваше дори да се замислям по този въпрос... Скоро след това с милата ми съпруга сърцераздирателно се сбогувахме с близките ни и</p> <p><strong>изпълнени с оптимизъм, полетяхме към така жадувания Запад. &nbsp;</strong><br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/44492_yy6rUutjAvTbmqGdZIAi06h4kFmnY4.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p><em>Със съпругата си Милена, снимката е правена специално за списание &quot;Клуб М&quot;, април 1996 г.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>П.С. Очаквайте следващата седмица втора част на интервюто с Петър Георгиев - Рай</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>