Меглена Караламбова за приятелствата и предателствата

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_bYvJ8zwe14J6W3eRMhWpJWWJ2mKKzJ.jpg" style="height:415px; width:600px" /><br /> <em>снимка: Симон Варсано</em><br /> <br /> <br /> <strong>Кино или театър?</strong></p> <p>Може да се каже, че има два вида актьори - такива, които предимно снимат&nbsp;- киноактьори, и другите, които играят повече в театъра. Но общо взето театралните актьори у нас играят и в киното. И в Америка, и на Запад&nbsp;&nbsp;големите кинозвезди често се връщат към сцената, защото този жив контакт с публиката е нещо незаменимо. Срещу себе си имаш коректор, а в киното всичко е много механизирано. Аз лично не се смятам за киноактриса. Има хора, които, както се казва, камерата ги обича. Мисля, че аз не съм от тях.&nbsp;По време на цялото следване ми правеха проби. Ламбо (Стефан) Данаилов, Илийчо Добрев, Маврото, Лени (Елена Райнова), много мои състуденти започнаха да снимат. А на мен все ми правеха проби и все нещо не ме одобряваха. Или съм много млада, или не съм достатъчно млада. Имах и един генерален проблем, който ми създаде страшен комплекс - зъбите. Като дете, от двегодишна, докато навърших седем години, съм живяла в Бургас. Тогава са ми израснали зъбите. А тогава всички бургазлии бяха с едни жълти от водата зъби, по това се познавахме. Затова и някои мислеха, че съм бургазлийка. А в годините на следването ми, говоря за 1963-1967 г., нямаше коронки и порцеланови зъби, затова си карах с моите си зъби. Обаче не ме харесваха. Бях казала - повече на никакви кастинги няма да се явявам.</p> <p><strong>Не ме интересува повече киното!</strong></p> <p>Добре, ама докато бях още първата година във Варненския театър, дойде Зако Хеския, много сладък човек и чудесен режисьор, и на него вечна му памет. (Знаеш ли, дадох си сметка, че повече от половината хора, за които говоря, трябва да казвам - вечна му памет, много е тъжно.) Та Зако дойде заедно с оператора си Георги Георгиев, щяха да снимат &bdquo;Осмият&rdquo;, партизански филм с много действащи лица - па партизани, па фашисти, па полицаи... Но имаше няколко основни персонажа и те търсеха млади хора от театрите. И Зако ме гледа и каза:&nbsp;<em>Ела в София на проба.</em>&nbsp;<em>&nbsp;- Не, не, и дума да не става, няма да идвам на проби!</em>&nbsp;- отговорих му. Ама какво нахалство съм имала, така да му говоря. И той миличкият,&nbsp;&nbsp;как прояви тази смелост, да ме вземе без проби, без нищо. Защото до този момент не бях снимала в киното. Вика ми:&nbsp;<em>Взимам те, но ще оправяме зъбите.</em>&nbsp;Хайде пак тези зъби! Ходих&nbsp;&nbsp;в София няколко пъти. Някакви зъболекари се мъчиха с мен, направиха ми едни пластмасови зъби като шини, които слагах върху моите - равни, едри, бели, прекрасни. Само че моята физиономия не понася такива зъби, станах с конска физиономия.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_gQYmPUkyKrHJZrOa6ti9elplYobzC3.jpg" style="height:621px; width:450px" /></p> <p><em>Холивудска усмивка</em></p> <p><em>Много хубаво, много хубаво</em>, казаха всички. Направихме едни фотоси, на които съм с холивудска усмивка. Обаче аз толкова кофти се чувствах , че когато започнахме да снимаме, само първият ден бях с пластмасовите зъби, след което ги хвърлих и казах:&nbsp;<em>Слушай, не мога с тях. Ако искаш, снимай с мене, ако искаш - смени ме, но това е непоносимо.</em>&nbsp;И снимах без тях. И стана работата много добре. Играех една нелегална, после станах партизанка. Гец беше главният герой - командирът на партизанския отряд, в когото героинята ми се влюбва. Продан Нончев беше един от отряда, който пък в мен беше влюбен. &bdquo;Осмият&rdquo;&nbsp;&nbsp;е по истинска история на Чочоолу, бивш партизанин, парашутист. По време на една акция той се спуска с парашута осми и само той оцелява, всичките други ги избиват. Снимахме по гори,&nbsp;&nbsp;баири и реки. Комунистически филм, но Зако го направи прекрасно. Направи великолепен монтаж, Милчо Левиев написа една музика, стана като уестърн - партизански екшън!</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_H4ADZig4WnkZQhAyQboTQj62DNQJVc.jpg" style="height:386px; line-height:1.6em; width:600px" /></p> <p><em>Меглена Караламбова и Георги Георгиев-Гец в &quot;Осмият&quot;</em><br /> <br /> &bdquo;Осмият&rdquo; имаше голям успех дълго време. И с тази първа моя роля станах популярна. Има хора, които и&nbsp;&nbsp;досега помнят този филм.&nbsp;Покрай неговото представяне в чужбина обиколих много страни, отидох и до Индия.&nbsp;Там за първи път правеха седмица на българския филм. Бяха поканени &bdquo;Осмият&rdquo; и още пет- шест други филма. В делегацията бяхме Гец, аз и директорът на Киноцентъра тогава - Иван Иванов. Посрещнаха ни на летището в Делхи като правителствена делегация, такова чудо беше! По това време нямаше у нас такава практика.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_u1cYLOdYqpuRTvhKhAt1YDdFeGxG7T.jpg" style="height:387px; width:600px" /></p> <p><em>Посрещане на летището в Делхи&nbsp;</em></p> <p>В 1.00 ч. през нощта кацнахме -&nbsp;&nbsp;народ,&nbsp;&nbsp;журналисти, светкавици, фотоапарати! Индийците имат обичай да слагат на гостите големи венци като гердани, направени само от цветовете на жасмина. А на мен ми връчиха и един грамаден букет цветя, който едвам държах. Бяха много мили и любезни с нас. Разбира се, имаше после пресконференции, на които ни питаха защо правим комунистически и партизански филми. Защото живеехме в такова време, затова.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_MFwN8CrYGIQvKlEu54Q6bsoDhdPZkg.jpg" style="height:406px; width:600px" /></p> <p><em>Антон Горчев и Меглена Караламбова в &quot;Осмият&quot;</em></p> <p>Отидохме първо в Делхи, където се откри фестивалът. Настаниха ни в хотел &bdquo;Хилтън&rdquo;, който беше мърляв, та мърляв. В Индия колкото любопитни и уникални неща има за гледане, толкова имах чувството, че ще се разболея от мръсотия. А пък съм много гнуслива, страшна работа. Но такава мръсотия - по улицата гмеж от народ, от крави, сергии, разни неща за ядене, така на улицата приготвени, в мръсотията. Предупредиха ни, че ще ни возят с коли, да не излизаме от хотела и да не се разхождаме пеша, защото моментално ще бъдем&nbsp;&nbsp;ограбени. Ние обаче точно в деня на премиерата решаваме да излезем на разходка за глътка въздух. На втората минута бръкнаха на Гец вътре в сакото, но не успяха да му вземат портфейла. Повече не посмяхме. Когато пътувахме с коли, отваряхме прозорците, защото беше много горещо. Но бяхме предупредени, когато стигнем светофар, веднага да затваряме прозорците. Ако не успеехме да затворим, поне десет чифта ръце се промъкваха вътре и започваха да ни опипват.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_3FdcDdQqvi8G5ymCSJ7T0EYtyhwg3Y.jpg" style="height:490px; line-height:1.6em; width:600px" /></p> <p>Но&nbsp;&nbsp;имах и страшен късмет да видя Тадж Махал, едно от чудесата на света. Да отида и в Калкута, до&nbsp;&nbsp;Ганг, свещената река.</p> <p>Водиха ни и в едни от техните пещери, от 4 век пр.н.е. - нещо невероятно! Не можеш да проумееш как в самата скала е изсечена огромна статуя на Буда - няма внесено нищо допълнително вътре - огромни помещения, издялани в скалите. И така е изчислено всичко, че от изгрев до залез слънцето огрява лицето на Буда през един отвор. Много впечатляващо.&nbsp;<br /> Носеха ни&nbsp;&nbsp;на ръце. Бяхме на прием и в президентския дворец с много официални лица. Там ми хрумна откъде идва този техен поздрав със събраните длани, защо те никога не се ръкуват. Мисля, че е&nbsp;&nbsp;от хигиенична гледна точка.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_hUqdiXrJjA4Ru1UK5zuubqAcEpBY06.jpg" style="height:480px; line-height:1.6em; width:600px" /></p> <p>Ходихме и в Бомбай. Заведоха ни и в Боливуд, техния Холивуд, на снимачна площадка. Запознахме се и с техни артисти - едни красавци и красавици. &nbsp;</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_ompiQGywL3IS9VXDKFNkR1jI3cRmW0.jpg" style="height:636px; width:450px" /></p> <p><em>Зако Хеския, Джоко Росич, Меглена Караламбова, сценаристът <span style="color:rgb(68, 68, 68); font-family:arial,sans-serif; font-size:small">Петър Христов-Ведрин и шофьорът на продукцията&nbsp;</span>на премиерата на &quot;Осмият&quot;, Стара Загора, 1969 г.&nbsp;</em></p> <p>Та в &bdquo;Осмият&rdquo; е моята първа роля в киното. Беше хубаво, защото снимах с много готини колеги, всички те добри артисти и прекрасни хора. Гец беше нещо невероятно,&nbsp;&nbsp;имаше страхотно чувство за хумор,&nbsp;&nbsp;вечна му памет и на него. Умирали сме от смях с неговите лакардии. Там играх и с Джоко Росич. И него го загубихме. Много жалко. Беше чудесен човек. Ето на тази снимка сме с него, Зако, сценариста и шофьора.<br /> Помня смешни няколко истории. Партизанският отряд трябваше да направи преход и се налагаше да минем през една река. Снимахме в горната част на Рилската река, някъде началото на март месец &ndash; зима! Имаше много буйно течение, а водата беше ледена. И тръгваме ние, но Вена започва да се дави. Което аз не се наложи и да играя, а направо тръгнах да си се давя. Защото то така ме блъсна течението... И Гец и Стойчо Мазгалов, които са във водата, тръгват да ми помагат. Но героят на Стойчо (по-късно се разбира, че той е гадта на отряда, предателят), успява да ме хване и ме спасява. Но това бяха няколко дубъла. Казвам ти, в момента, в който аз се топнех, такова шубе, защото реката беше много широка, много буйна и толкова ледена &ndash; дъхът ми спираше, въздух не можех да си поема. Разбира се, малко по-надолу в реката имаше опънато въже и двама водолази, коиго трябваше да ме гепят, за да не ме отнесе течението. Направихме, мисля, три дубъла. Излезнем, пием две глътки коняк и хайде пак във водата! &nbsp; &nbsp;</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_oaiOD4yoZIQ4LluQ9NvYybl1JYJsBW.jpg" style="height:394px; width:600px" /></p> <p><strong>Ето това е киното, разбираш ли? Шменти капели.</strong></p> <p>Всъщност обожавам киното и се възхищавам на всички хубави филми и големи артисти. Но за мен е някак си странно, че трябва непрекъснато да се съобразяваш с техниката. Не може да тече постоянен живот, не можеш да започнеш от &bdquo;а,б&rdquo; и да стигнеш до &bdquo;я&rdquo;. Понякога започваш от края. Първият епизод, който заснех, беше моментът, в който Вена, моята героиня, се самоубива, за да не я хванат жива. Снимаш отзад напред, оттук-оттам. Нещо, което мислиш, че си направил страхотно, после го няма във филма. Абе по някакъв начин в киното се чувствам манипулирана.<br /> След това снимах &bdquo;Глутницата&rdquo; с Коста Цонев. Той минаваше за несериозен човек, а толкова ме респектира с неговата изключителна професионалност и дисциплина на снимачната&nbsp;&nbsp;площадка.<br /> В &bdquo;Татул&rdquo; по Георги Караславов имах голяма роля. Играх с прекрасната актриса Елена Стефанова. Приятно е, когато срещаш нови хора, човек се обогатява от тези контакти. Понеже Елена играеше свекървата, дълго време й виках &bdquo;мамче, майче&rdquo;. А тя играеше много злобна свекърва, но иначе беше толкова сладка жена и добра актриса, чудо!</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_ncF9qV40Qrdr6Eocr8E1rkNWWNahzi.jpg" /><br /> <em>Меглена Караламбова и Елена Стефанова в &quot;Татул&quot;</em></p> <p>Харесвам ролята си в телевизионния сериал &bdquo;Църква за вълци&rdquo;. Беше пиеса, която играхме в Народния театър, където бях гост. Играхме доста време, беше успешно представление. След това режисьорът Николай Ламбрев реши да направи сериал и единствено аз си играх моята роля, всички други бяха сменени. Разбира се, сюжетната линия беше много разширена, имаше много нови герои, станаха 12 серии. Ролята ми беше богата - много сложна, драматична.&nbsp;&nbsp;Героинята ми беше много по-възрастна, отколкото бях аз тогава. Снимах без никакъв грим, само ми избелиха косата и веждите, които са много характерни за мен.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_vDCvolKaMObbjk45m9Z2quqg6WnHJY.jpg" style="height:398px; width:600px" /></p> <p><em>Меглена Караламбова и Атанас Атанасов в &quot;Църква за вълци&quot;</em></p> <p>Обичам си ролята в &bdquo;Лист отбрулен&ldquo;, филм на Светльо Овчаров. Направих се на голяма идиотка и това ме кефеше.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_NWLrwH4UAYh3iqrboCK5TKbZ3m4o7N.jpg" style="height:416px; width:600px" /></p> <p><em>Меглена Караламбова в &quot;Лист отбрулен&quot;</em></p> <p>&bdquo;Онова нещо&rdquo;, пиеса на Христо Бойчев, Гошо Стоянов направи на филм. Играх с Велко Кънев, Наум Шопов ми беше мъж. Но и този филм мина и замина.</p> <p><strong>Да, киното е случайно присъствие в живота ми. Театърът е голямата ми любов.</strong></p> <p><strong>За тези, които не ме познават добре, минавам за резервиран човек, даже малко надута.</strong></p> <p>Разбира се, има хора, ето както е с теб, с които се усеща някаква химия.&nbsp;&nbsp;Разбирам, че имаме някаква връзка, и мога веднага да се отпусна. Но има някои, с които доста дълго време седя на разстояние и то не се преодолява. Но когато видя, че човекът насреща ми засвидетелства обич, преданост&nbsp;&nbsp;и готовност за приятелство, аз го приемам с цяло сърце. Най-важното условие да усетя някого близо до себе си, да е добър човек, да не е притворен.<br /> В детството си, особено до гимназията, обикновено най-слабите ученички ми бяха приятелки. Но те бяха много добронамерени, простодушни, непресторени. В гимназията вече имах един кръг от &bdquo;интелектуалки&ldquo;. Бяхме три приятелки. Искра Димитрова, кинокритик, с която сега рядко се виждаме, но като се срещнем, все едно вчера сме се разделили. Много се обичахме и с Илинда Маркова, талантлива писателка и поетеса, която от много години живее в Австралия и какво стана с нея, не знам. Бяха будни и много интелигентни момичета. Имахме общи интереси и непрекъснато бяхме заедно. Ходехме на концерти, четяхме на &bdquo;потайни&rdquo; срещ&nbsp;&nbsp;всички нови книги и стихосбирки, защото не всичко беше разрешено. По-късно, когато влязох във ВИТИЗ, като че ли Господ ни беше събрал на едно място във випуска толкова сродни души -&nbsp;&nbsp;Мавро, Илия, Ламбо, Елена Райнова, Добри Манев, Кирил Кавадарков, Продан Нончев, Милен Пенев, Катето (Паскалева), Маринчо (Янев), Цура (Цветана Цветкова), Бончо Урумов, Руси Чанев, Северина Тенева - всички ние бяхме много свързани.</p> <p><strong>Понякога ми е мъчно, че сега не виждам много такова общуване.</strong></p> <p>Театърът изисква голяма близост между хората, които го правят. Нито да си завиждат, нито да се ревнуват, още по-малко пък да са безразлични един към друг. А сега в това забързано наше ежедневие,&nbsp;&nbsp;с тези много възможности за изява, всичко това кара младите да тичат от едно място на друго.&nbsp;&nbsp;Понятието &bdquo;колективно&rdquo;, което е основно изискване в театъра, звучи остаряло.&nbsp;Днес един тегли на една страна, друг на друга. Всеки търси да се изяви някъде - в сериал ли, във филм ли, в телевизия ли, в реклама ли, в един театър, в друг театър. И общо взето на тези, които не са се взели много на сериозно и които имат талант, им провървява. Но други, решили, че вече са хванали Господ за шлифера, изпортват таланта си, който им е даден. Много от тях идват в театрите недобре подготвени, за съжаление. Това е грехота, грехота е. Да не могат да говорят като хората, гласовете им не са извадени. Аз много обичам младите си колеги, радвам им се и доколкото мога, помагам.</p> <p><strong>Не бих могла да&nbsp;&nbsp;откроя един от приятелите си. Обичам си ги всичките.</strong></p> <p>Във ВИТИЗ най-добрата ми приятелка беше Северина Тенева. Много я обичах и много се разбирахме. Тя беше светлина за мен, защото каквото и да й се случеше, каквито и проблеми да имаше, винаги беше усмихната и лъчезарна. Беше много красива, много елегантна, винаги по модата. В онези времена нямахме много възможност&nbsp;&nbsp;да се обличаме, но Северина имаше страхотен вкус. И като се видехме с нея, все се кикотехме. Толкова ми беше хубаво със Севата&hellip; И това момиче разболя се от рак, бори се няколко години зверски и на 38 години умря. Беше толкова несправедливо, още не мога да я прежаля. Но мир на праха й и на всичките, които споменавам и които вече ги няма.</p> <p><strong>Андрей? Да, мога да кажа, че това е любовта на живота ми. 30 години бяхме заедно!</strong></p> <p>Куриозното беше, че той (режисьорът Андрей Аврамов) учеше в съседния клас на Боян Дановски. Всъщност четири години сме били заедно и така и не сме станали близки. След това сме се засичали тук-там, но без никакво отношение един към друг. Но когато се срещнахме отново, бяхме 37-38 години, женени вече, с деца, с проблеми - бяхме станали други хора, имали сме други потребности от човека срещу себе си. И страшно си паснахме. Той беше изключително внимателен към мен, носеше ме на ръце. Чувствах се&nbsp;&nbsp;щастлива и това продължи много дълго време. Но изглежда всяко нещо си има край.<br /> Флирт не е имало между нас, просто като че ли ураган ни връхлетя със страшна сила! Срещнахме се като нови хора. Той&nbsp;&nbsp;ме гледаше с едни влюбени очи, няма да забравя този поглед. И толкова яко се захванахме един за друг, че просто нямаше пускане. Дълго време се страхувах да се разделя с мъжа си заради детето, защото си мислех, че тя ще страда, както и стана. Той също имаше дете. Неговият син е с 3 години по-голям от дъщеря ми. Затова трябваше да минем през големи премеждия и да решим какво да правим, как да бъде. Но не можехме да се разделим, просто не можехме. Бяхме и страхотни приятели, страшно се разбирахме, имахме невероятна връзка и затова накрая предприехме тая стъпка. И станахме неразделни.<br /> Но умишлено не работехме заедно. Защото когато се опитвахме да работим заедно, винаги се появяваше някакво напрежение, което застрашаваше хармонията на взаимоотношенията ни. Това е неизбежно, защото творецът малко или много е егоистичен, всеки тегли чергата към себе си. И като започнем да работим&nbsp;&nbsp;- той иска едно, аз искам друго, изостряха се отношенията ни. Затова направихме само три неща заедно. Но всеки следеше другия, даваше съвет, когато се поиска, разбира се. Беше пълноценна връзка.<br /> Колкото до раздялата ни, аз много рядко стигам до крайности в взаимоотношенията си с хората. Но не прощавам, когато са излъгали доверието ми, особено пък когато то е било абсолютно безрезервно. (Нали знаеш, &bdquo;Отело&ldquo; не е драма на ревността, а на излъганото доверие&hellip;) И щом се е случило така, макар и да ми е много болно, взимам си шапката и &bdquo;Адиос, мучачос&ldquo;, както казва 8-годишната ми внучка.</p> <p><strong>Дали не можем да останем просто приятели? Ха! И той ме попита същото, преди да си тръгна. </strong><br /> <br /> Не, аз поне не мога. Пазя си всичките прекрасни години, прекарани заедно &ndash; та това е почти половината ми съзнателен живот! Но твърде много бях потънала в тази връзка, за да мога сега да се отстраня и да приложа метода на отчуждение на Брехт.&nbsp;&nbsp;<br /> Чувствам &nbsp;се идиотски - на моите години да рева като някаква хлапачка за изгубената си&nbsp;&nbsp;любов&hellip; Но както ти казах в предишния ни разговор, приемам това изпитание като урок, който е трябвало да науча, за да не съм глупава и в следващите си животи.&nbsp;Една от най-любимите книги е &bdquo;Любов по време на холера&ldquo; на Маркес. И все съм си представяла, че и ние така - остарели, изкривени, кокалести, преминали през какви ли не премеждия, ще се радваме един на друг до края на живота си! Красота! Не успях да попитам Маркес дали това все пак е възможно да съществува в живота, или е само плод на необикновената му творческа фантазия. Както и да е. Тази история е вече затворена страница.</p> <p>Ама аз теб си те чувствам свой човек и бъбря неща, които не споделям освен с най-най-близките си приятели. И не си давам сметка, че сега ще ги четат хора, които хал хабер си нямат за какво става дума. Дано само не възприемат излиянията ми като жълтинки. Това би било грозно.</p> <p>Знам, че давам вид на силен човек, но всъщност съм болезнено чувствителна, боря се със самата себе си. Нищо не помага, когато тук вътре е черно. Не мога нито да чета, нито нищо... Може би единствено музиката ми помага. Впрочем забравих да ти кажа, че от всички изкуства най-обичам музиката. Та в крайна сметка, и аз като барон Мюнхаузен, се хващам се за косата и се измъквам сама от блатото.</p> <p><strong>Но не съм религиозна в общоприетия смисъл на думата. Имам си своя религия.</strong></p> <p>Изпитвам неприязън към Църквата и нейните служители. Затова избягвам да ходя и по служби, защото ги виждам като едни бездарни артисти, които дори не са си научили текста, мърморят под носа си. Това е оскърбително. Те трябва да са проповедници, да говорят човешки, убедително. Има изключения, рядко, но има. Обаче ходя често на църква, особено в Руската църква, на гроба на св. Серафим. Паля свещи и пред иконите на Исус Христос и Богородица, за мен тя е моята покровителка. Моето име, Меглена, е производно на Мария Магдалена, поне така пише в църковния календар.&nbsp;&nbsp;Вярвам, че има сила свише, която ни направлява и наблюдава. И в известни моменти ни и помага.</p> <p><strong>Вярвам, че животът не свършва със смъртта. </strong><br /> <br /> Но не както е в християнството - че има ад и рай. А както е в източната религия, в преражданията вярвам. Майка ми все разказваше,&nbsp;&nbsp;а не беше никак религиозна:&nbsp;<em>Живяла съм други животи. Все сънувам градове, които не познавам, а се разхождам по улици, които познавам</em>... И на мен са ми се случвали такива неща. Говоря ти за сънища и усещания, които имам. Например, като отида в Лондон, имам усещането, че това е моят роден град. Толкова го обичам този Лондон, толкова ме вълнува по някакъв начин. А ето, китайци не мога да понасям, дори се страхувам от тях. Не съм расист, но пари да ми дават, няма да стъпя там. А знам колко интересни места има. Мисля, че нещо съм си патила от тях в някой предишен живот. А съм живяла изглежда там, защото много обичам китайска кухня. Както ми настръхва косата и от немския език. Сама си казвам:&nbsp;<em>Чакай сега, колко гении са говорили на този език! Моцарт, Бетовен,</em>&nbsp;<em>&nbsp;Бах, Гьоте, Шилер...</em>&nbsp;Нещо лошо съм преживяла и от германците в някой предишен живот. Разбирам колко необясними са тези неща, но ги чувствам толкова силно, че съм убедена,&nbsp;&nbsp;че това е свързано с прераждането.&nbsp;</p> <p><strong>Най-близките хора са дъщеря ми и внучката ми. &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp;</strong></p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_ZSr8yAEKoWYMaKDD5zs2Y8TBug1Z9k.jpg" style="height:393px; width:600px" /></p> <p><em>Невена и Маргарита&nbsp;</em></p> <p>Невена, дъщеря ми, е изстрадано дете. След първото ми злополучно раждане втората ми бременност беше тежка и се наложи да ме оперират и да я извадят в 8-ия месец. Нещо, което тогава беше много рисково. И тя се появи на бял свят с впечатляващите мерки 1,780 кг, колкото един бройлер. Веднага я сложиха в кувьоз. Слава Богу, нямаше никакви усложнения, просто трябваше да си навакса килограмите. И аз и досега й казвам в трудни моменти да не се отчайва, защото и Господ я е искал. И бяхме много щастливи с нея, че си я имаме. Беше сладко дете, макар и много злоядо. То пък няма на кого да се метне, нали ти казах колко злоядо дете бях аз.&nbsp;Беше артистична натура. Оказа се, че е наследила художническия талант на баща ми. И когато порасна, се разбра, че ще се отдаде на рисуването. Беше много добра в живописта, но реши, че ще кандидатства сценография. Явно все пак е искала да бъде свързана с театъра. Казвах й, че това е много трудна професия за жена, тя естествено не ме послуша. И започна много ударно, с много добри постановки, с много награди. Сега малко се е разочаровала, и с основание, от възможностите за реализация. Защото при нашите условия един сценограф не може да работи пълноценно, какъвто и талант и фантазия да има. Сценографията изисква средства, а те все по-рядко се намират. Надявам се, че ще успее да реализира докрай творческите си заложби, защото наистина е много талантлива и умна.&nbsp;&nbsp;Тя ми даде най-големия подарък - внучката ми Маргарита.</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_FVrCVTCZxYQTpnulRCbpbuWM5YZo8J.jpg" style="height:604px; width:400px" /></p> <p><em>Меглена с дъщеря си Невена</em></p> <p>Това малко дете само светлина раздава! Такава положителна енергия има, все е усмихната! Много си я обичам.&nbsp;Много смешен човек е, с чувство за хумор. Майка й наскоро се колебаеше за някаква работа - дали да приеме или да я откаже. И си говорим ние двете с майка й -&nbsp;&nbsp;ама какво ще им кажа, ама как ще им кажа... А тя някъде отстрани до нас си играе. По едно време се обажда:&nbsp;<em>И накрая ще им</em>&nbsp;<em>&nbsp;кажеш: Адиос мучачос! И край!</em>&nbsp;&nbsp;Смях! Казвам на Невена: <em>Учи се от детето си. Виж го как на осем години бързо реши въпроса - храс-прас!&nbsp;А ние с теб от два часа се чудим дали така, дали онака.</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_3YnLkMBYCn1KtKgikon6A2v8VsIcq7.jpg" style="height:619px; width:450px" /></p> <p><em>Маргарита&nbsp;</em></p> <p>Като на повечето деца, стаята й често е в голям безпорядък. И един ден седнала тя на леглото си с една книжка и най-спокойно си чете. Аз влизам и казвам:&nbsp;<em>Маги, много ти е разтребена стаята.</em>&nbsp;</p> <p><strong>А тя само ме погледна:&nbsp;<em>Ти със сарказъм ли ми говориш?!</em>&nbsp;Голяма скица!</strong></p> <p>Искаше пожарникар да става. Когато беше на четири годинки, искаше актриса да става, защото и двете й баби били актриси. (Другата й баба е прекрасната Ани Бакалова, с която са родени в един ден и един месец.) Но след известно време ми каза:&nbsp;<em>Знаеш ли, искам да стана едновременно две неща - звероукротител и актриса! Ами</em>, казвам й,&nbsp;<em>то си е почти едно и също!</em>&nbsp;След това искаше да учи японистика, сега е на испанска вълна. А най-последно ще става тенисистка.</p> <p>Смисълът на живота е едно разтегливо понятие, което не мисля, че може да се определи с две думи. Всеки човек е избрал сам своя смисъл. За мен той е работата и децата ми. Това се нещата, за които най-милея и най-болея - Нети, Маги и театърът! Разбира се, двете са на първо място, защото колкото и да говоря &bdquo;театърът, театърът&rdquo;, ако нещо се случи, не дай Боже, с децата, нищо друго няма да ме интересува.&nbsp;Това е.</p> <p><strong>Ох, не ми се говори за политиката и българите! Такова задръстване...</strong></p> <p>Задавам си много въпроси, болно ми е. Казвам си:&nbsp;<em>Може би някъде дълбоко в психологията на този народ е имало нещо просташко, което само е чакало, за да поникне.</em>&nbsp;Не мога да си го обясня по друг начин. Защо е това масово заливане на хората с чалга във всяко отношение, не говоря само за музиката?! Има нещо измекярско у нас, българите. Вярно е, че хората и народите се променят през годините и вековете - променя се възпитанието, отношението към света, към семейството. Може и да сме били някога трудолюбиви, макар че кога ли горкият българин е могъл да го прояви това трудолюбие, като&nbsp;&nbsp;цял живот е бил роб?! Заслужава да се гордеем с факта, че въпреки всичко сме успели да запазим езика си. Но днес масовият вкус е много съмнителен и не знам откъде идва това нещо...<br /> Много изпростяхме! И да не ми говорят, че комунизмът ни е променил, все сме си в кюпа. Имаме си и хубава поговорка за това:&nbsp;<em>Преоблякъл се Илия, пак в тия.</em>&nbsp;Защо толкова години не можем да се оправим? Хайде, управниците са затова, за да ги псуваме. Ама не са само те! 20 и кусур години се движим като коне с капаци.&nbsp;<em>Урлала-а-а, сега ще гласуваме за този!</em>&nbsp;Ама ти не го знаеш какъв е, откъде е, какво може, обаче те обхваща масовата еуфория и не мислиш. У нас няма потомствена интелигенция. Рядко се срещат хора като нашите предишни политици, избити по девети септември от комунистите. Какви личности! Завършили Робърт колеж, учили в Лондон, в Париж, с по няколко образования, с езици, с култура. Къде го сега това? За един не мога да се сетя! По онова време е имало толкова по-интелигентни хора, хора с достойнство Сега са фурнаджийски лопати, днес едно, утре &ndash; друго. &nbsp;<br /> Много се радвам на тези наши деца, които печелят конкурси по света. Безспорно, талантлива нация сме, но ми е много мъчно, че се опразва България. Младите напускат, а старите няма вече къде да ходят. Няма почва за нормален живот тук. И все по-лошо става. И няма нито един политик, на когото бих се доверила днес. Нито от тези, които бяха, нито от тези, които сега са пред мен. Доверявам се само на&nbsp;&nbsp;приятелите си. Защото са честни хора, с достойнство и позиция.</p> <p><strong>&bdquo;Възвишение&rdquo; на Милен Русков&nbsp;&nbsp;е гениална книга!&nbsp;</strong></p> <p><strong><em>Ние сме юнаци!</em></strong>&nbsp;<strong>Седят и си пощят главите по една седмица, чакат да мине турската хазна, че да я ограбят.&nbsp;</strong>&nbsp;<strong>Големите юнаци! И после крадат парите. И всичко е за РЕВОЛУЦИЯТА!</strong></p> <p>Жестока книга, която до голяма степен обяснява нашата народопсихология. Родолюбец съм. Не обичам държавата, но страшно обичам България - толкова малка, а толкова красива. Макар че я бастисахме. Ако си обичахме страната,&nbsp;&nbsp;щяхме да се грижим за нея и да си живеем като царчета само от едната си природа. На това малко късче земя има всичко, за което би мечтал човек. На Запад едно камъче да открият, правят туристическа атракция. А ние имаме такива ценности, но на нищо не държим. И това ме побърква.<br /> Друга наша черта е все да търсим да изровим нещо лошо. Абе копай си в твоята градинка и не надничай в двора на другия. Какъв беше лафът:&nbsp;</p> <p><strong><em>Не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле.</em></strong>&nbsp;<strong>Български фолклор.</strong></p> <p>И онзи виц за ада и българския казан, над който нямало дявол, защото, а някой си е показал главата, другите го дърпат обратно в катрана!&nbsp;<br /> <br /> <strong>Но пък българи са и моите сладури приятелите. </strong><br /> <br /> Освен всички, за които разказах в първото интервю, имам още толкова много! В нашия клас освен актьори имаше и режисьори, и театроведи. При нас беше Младен Киселов, после замина за Русия при Ефрос, но когато си идваше,&nbsp;&nbsp;все беше на нашите събирания. И за него ми е много мъчно, как си отиде без време. От режисьорите много близка приятелка и досега ми е Йорданка&nbsp;&nbsp;Самсиева. След ВИТИЗ бяхме заедно във Варна, после тя се омъжи за един много добър актьор, Стефан Самсиев, заминаха за Търново и останаха там. Рядко се виждаме, но по телефона всеки ден си говорим дълго - какво си видяла, какво си прочела, къде си ходила, напоследък и какво те боли, какви лекарства взимаш... И Таня Досева ми е много добро приятелче, сигурна съм че винаги мога да се облегна и да разчитам на нея. И Руми Гайтанджиева, беше актриса в нашия театър. Нали знаеш приказката &bdquo;Приятел в нужда се познава&rdquo;? Когато трябваше да се местя, да сменям квартира, пък нямам обзавеждане, пък пари нямам, не знам как да се оправя. Тези хора толкова са ми помагали.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_H3ghjcaG7WakhktCG0JlRsLJLncjFs.jpg" style="height:408px; width:600px" /></p> <p><em>Пламена Гетова, Меглена Караламбова и Таня Томова в &quot;Три високи жени&quot;&nbsp;</em></p> <p>Пламена Гетова също ми е много близка. С нея и Таня Томова играхме в Театър 199 &bdquo;Три високи жени&rdquo; на Едуард Олби. Режисьор ни беше Христо Христов. Страхотно представление беше, играхме го 8 сезона. Все им казвам, че можем пак да го играем, защото си наближаваме все повече възрастта на героините си. Аз играех 92-годишна баба, Пламена беше около 55-60-годишна, а Таня играеше младото момиче, тя и сега си младее. Това е пиеса за трите възрасти на на една жена - всяка от тях със своето отношение към едно и също събитие от гледната точка на своите години. Но това се разбира едва във второ действие, много хитро написан текст. Та ние трите много се сближихме и продължаваме приятелството си досега - трите високи жени. Макар че Таня беше наистина висока, аз съвсем кюфте, но се качвахме на едни високи токове, защото такова е специалното изискване на автора, актрисите да са&nbsp;&nbsp;над 1,70 м. Разбира се, пиесата започваше с моята героиня, която вече е много зле и сама си казва: <em>Абе много съм се смалила, какво ми става?! А бях толкова висока...&nbsp;</em><br /> Освен всички, които досега изброих, имам още много скъпи&nbsp;&nbsp;приятели - композитора Кирил&nbsp;&nbsp;Дончев и жена му Тони, Илка Зафирова, Елена Димитрова, видях, че е писала под първото интервю. Юлето, съученичката ми от началното училище. Вальо Траянов, който ни спаси навремето с приказките на Карел Чапек. Мелита от Лондон, Веста от Мюнхен, все хора, които съм щастлива, че имам в живота си. Винаги ще съм благодарна за всеотдайността на милата ми Ирена (доктор Савова).<br /> Няма да прежаля скъпата Марианка Димитрова. Толкова се обичахме с нея. Това беше най-светлото и жизнено същество, което знам. А я завряха в ъгъла и я докараха до такава безизходица, че да посегне на живота си. Е, на тези нейни &bdquo;близки&rdquo;, които бяха и мои, също никога няма да простя. И като чуя някой да казва: как можа Мариана да направи такава глупост?!, направо озверявам. Това не беше глупост, а пълно отчаяние. И ми е ужасно мъчно, че тя беше толкова далече и не успяхме да й помогнем. Може би защото тя умря в Америка, вече нямам желание да отида там. Колкото и прекрасни неща да има. А обичам много да пътувам, да откривам нови места, хора, но за Америка да не чуя. Много ми липсва и Жанчето (Стоянович), толкова хубаво си бъбрехме с нея, дано почива в мир. Не мога да изброя всички приятели, много са. Те са моето богатство!&nbsp;</p> <p>&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/33760_duUuhfF4vb65d5uOH9AcdYQ2T8iJ9U.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p><em>Меглена Караламбова в кадър от новия филм на Георги Дюлгеров</em></p> <p>Ето тук мога да ти прочета част от Мавровата поема, писана преди 20 години, посветена на 50-тия ми рожден ден:</p> <p>МАЛКА НОЩНА ПОЕМА,&nbsp;ПОСВЕТЕНА НА МЕГЛЕНА</p> <p>МОТО&nbsp;<em>(пее се)</em></p> <p>Аз си имам две съседки,&nbsp;Две съседки, две кокетки.<br /> Чернооката Еленка,&nbsp;А пък русата &ndash; Мегленка.</p> <p>И МЕГАТА ИГРАЕ</p> <p>Тъй слънчево почват сезоните<br /> и в пъстрата есен пръкват се ролите.<br /> Меглена ги гони в световъртеж&hellip;<br /> Идва на пръсти и първият скреж<br /> Ден подир ден, нощ подир нощ<br /> две остриета има театралният нож.<br /> Няма умора, отегчение няма,<br /> играе се новата, следваща драма.<br /> Нова година<br /> и тя си замина.<br /> Пролет разкъртва<br /> зимата снежна,<br /> Меглена на път е<br /> с торбата си нежна&hellip;<br /> Вик подир вик,<br /> усмивка след друга&hellip;<br /> Животът е шик<br /> в театрална задруга!<br /> И лятото идва<br /> сезонът е в края,<br /> а Мега играе,<br /> играе, играе&hellip;&nbsp;</p> <p><em>Стефан Мавродиев - вечен методианец</em></p> <p>&nbsp;</p>