ЛЮБОВ

<p>И така, след три години тормоз и страдания, игра на гоненица и криеница, най-после с Николай се събрахме. Бракът ни излезе сполучлив, не като Шекспировата пиеса &bdquo;Напразни усилия на любовта&rdquo;! Започнахме да живеем под наем тримата, със Сашо, детето на Николай, в едно малко апартаментче на ул. &bdquo;Латинка&rdquo;. И бяхме щастливи заедно.</p> <p>През 1965 г. се прехвърлих от вестника в издателство &bdquo;Народна култура&rdquo;, редакция &quot;Западни литератури&quot;. Беше истинско удоволствие да търсиш, четеш и редактираш книги. Бяхме направили план до 2010 г., представяш ли си?! Има толкова прекрасни книги, които трябва да видят бял свят. Но за съжаление &bdquo;Народна култура&rdquo; приключи с издателската дейност. Мисля, че всичко стана от едното престараване. Започнаха да поръчват т.нар. бестселъри на автори, написали по една хубава книга, без никаква гаранция, че ще напишат втора. Въпреки съпротивата от страна на нас, редакторите, бяха поръчани много от т.нар. еднодневки. Плати се на тези книги авторско право, дадоха се хонорари на преводачите. И останаха в чекмеджетата на издателството 70 преведени и редактирани книги.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_GkSJ2Gbo1b3O8Un77gJgAoeQTaSHw8.jpg" style="height:391px; width:550px" /></p> <p><em>Леда Милева (първата вляво) и Жени Божилова (третата от ляво надясно) Преглед на превода, 1986 г.&nbsp;</em></p> <p>Редакторската работа беше своеобразен конвейер. Издавахме по 500 книги годишно. Бяхме 27 редактори от най-различни езици. В свободното си време превеждах. През всички тези години успях да преведа над 60 книги, не знам колко антологии (които се правят много трудно).</p> <p>Но днес отношението към книгата е друго, затова и издателствата са по-различни. Няма кой да превежда и издава класика. Тя се превежда трудно. Не можеш да преведеш в текстовете от ХVIII век жаргон от днешната улица. Трябва много да внимаваш, дори нещо да се губи от превода, длъжен си да слагаш неутрални думи. Жаргон не се превежда! Това е непреводимото в превода.</p> <p>От 1961 г., докато Николай (Хайтов) си отиде, живеехме спокойно и щастливо, доволни един от друг.<br /> <br /> <strong>Но времето смачка смеха! </strong><br /> <br /> С него бяхме последната &bdquo;битово разложена&rdquo; двойка. Но ако трябва да бъде честна, ще трябва да призная, че след известно време животът се успокои. Ние свиквахме и свикнахме с него. Гоненията вече не бяха толкова страшни. Хората се уравниха. Получавахме мижави заплати, но пък цените на продуктите бяха много ниски. Укроти се тази алчност у човека, тъй като нямаше вече начин да я задоволява. Усвоихме език, както го нарича Оруел в &bdquo;1984&rdquo; г. - double&nbsp;speak (двоен език). Говориш едно, а в ума си имаш съвършено други мисли.<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_aOzxgXlpTaurrTRoRw2C2LEkoCBj6r.jpg" /><br /> <em>Жени и Николай на сватбено пътешествие из Родопите, 17 септември 1961 г.&nbsp;</em><em>&quot;Избрахме картофената нива, върху която да построим малка къща!&quot;</em><br /> <br /> Николай живееше с голяма мечта - да се върне, да стъпи в родното си село. Затова веднага щом се оженихме, купихме една картофена нива в Яврово. И си направихме малка, но много красива къщичка. Постепенно озеленихме двора, посадихме дръвчета. И започнахме да ходим през лятото там с две пишещи машини - Николай пишеше, аз превеждах. Но толкова много хора идваха при нас, толкова много приятели. Да не говорим за селяните, които се изредиха всички до един да видят това чудо - нова къща в Яврово.</p> <p><strong>И тоалетната вътре! В къщата?! </strong><br /> <br /> Това мръсно нещо, кенефа, да го сложим вътре. Има една смешна случка. Приятелка ни беше на гости. Влезнала тя в тоалетната, но не си заключила вратата. И изведнъж вратата се отваря и пет-шест глави надничат вътре (селяни, дошли да разгледат къщата). Така получиха нагледна демонстрация как се седи на тоалетна чиния. Голям смях падна!</p> <p>На снимката по-долу са децата на сестра ми Боряна. Моите деца. Обожаваха да идват с нас в Яврово. Николай много ги обичаше. И те него. Когато направихме оградата около двора, двамата боядисаха телената част с бяла боя. Моите Сашо и Елена. Виж ги, тук са в работно облекло.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_yRTe0saCWQ0f2ram3y8SzwcRLL5adn.jpg" style="height:433px; width:600px" /><br /> <em>В почивката. Александър и Елена (Големанови) с леля си Жени, 1978 г., Яврово</em><br /> <br /> Но най-колоритен беше агрономът на селото - млад, амбициозен и много смешен човек. Толкова много искаше да говори културно!&nbsp; Употребяваше едни думи, а ние умирахме от смях. Връща се един ден от града, идва вкъщи и казва:<br /> <br /> <strong>- Бате Кольо, новата ти книга голям форум произведе! </strong></p> <p>Фурор, разбира се, искал да каже. Все бъркаше думите. В Яврово имаше много хубав празник - Здраве. Селяните носеха черги на една от малкото равни поляни, имаше музика, увеселение. И седнал агрономът на единия край на чергата, а на другия жена му, пременила се в селска носия&nbsp; -&nbsp; млада и много хубава. Ние сме се наредили отстрани. И той й казва:<br /> <br /> <strong>- Ванче, така като те гледам екстериорно, толкова си хубава!</strong><br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_Xhsu8nGSNddcUlJUz622bU32sZWodJ.jpg" style="height:586px; width:400px" /></p> <p><em>Кеф! Яврово, 1984 г.</em></p> <p>За Яврово да искаш да ти разказвам... Кевин Айрленд, много добър новозеландски поет, се ожени за моя приятелка и така се сприятелихме. И ми пише, че родителите му тръгват от Нова Зеландия към Европа. В Турция щели да вземат каравана и да минат през България за няколко дни, като по всяка вероятност ще отседнат на къмпинг. <em>Моля те</em>, пише Кевин, <em>прибери ги у вас да се изкъпят и да хапнат</em>. Поканих ги в малкото апартаментче, но на следващия ден трябваше да отида в Яврово, където ме чакаше Николай. Къщата още не беше съвсем завършена. Обзавеждах и пренасях всичко с един москвич. Поканих ги да ни гостуват за два-три дни, да разгледат Родопите. Те много се въодушевиха и потеглихме тримата. Пристигна и Кевин, за да ги разхожда из планината, да им покаже селото. И ги чакам един ден за обяд, никакви ги няма. Стана три часът. По едно време се появяват закичени със здравец, превивайки се от смях. Какво се случило? Влезли те в кръчмата и заварили агронома, който по това време учеше усърдно английски, защото си беше намерил работа в Либия. Е, ето ти случай да си упражни знанията! Седнал той на тяхната маса, не знам какви ги е приказвал, но на Кевин бащата така се смял, че за малко да си глътне ченето. Застанало то на гърлото му и ни напред, ни назад! Започнал да се задушава! Мъжете от кръчмата го извели на улицата, хванали го за краката, провесили го с главата надолу &nbsp;и започнали да го друсат.<br /> <br /> <strong>Накрая изплюл ченето! </strong></p> <p>Весели истории да искаш от Яврово!<br /> <br /> Но мина време и хазаите ни казаха, че трябва да напуснем квартирата. Точно срещу нас, на &bdquo;Латинка&rdquo; 15, видяхме, че махат покрива на една къща. Купихме плочата, потънахме в дългове, но си построихме голямо, светло и хубаво жилище. Долният етаж остана незастроен - на тухла, без прозорци, без вода и електричество. Собствениците на кооперацията успяха да се отърват от строителя, който се оказа страхотен мошеник. Но по онова време нямаше право да имаш повече от едно жилище, затова общината им възстанови парите и го пусна за продан. Започнаха&nbsp; да идват много и най-различни хора - Вили Казасян, Леа Коен с баща си, защото мястото беше хубаво и с хубава площ. Накрая дойдоха Луканови, харесаха го, купиха го в този му вид и започнаха да го довършват. Може и да те излъжа, но трябва да е било 1985 г. Прекараха вода, електричество, направиха го обитаемо. Така те заживяха под нас. За да не стават недоразумения и преструвки, още в началото Николай обясни кои сме и какви са нашите убеждения.</p> <p><strong><em>Ние не сме като вас,</em></strong><strong> каза им, <em>не сме членове на партията и не й симпатизираме. Но ще живеем заедно. </em></strong></p> <p>Но веднага казвам - те бяха високоинтелигентни хора. Не съм познавала Андрей (Луканов) в работата му, познавах го като интересен, симпатичен съсед, с когото можеше да разговаряш за книги, за театър, за изкуство. Имаше невероятно чувство за хумор, беше изключителен кулинар. Когато пътуваше, носеше най-различни подправки и след това така готвеше, та чак до тавана оплескваше кухнята. Говореше пет езика - английски, френски, италиански, руски, испански. Беше от комунистическо семейство, което делеше хората на &bdquo;наши&ldquo; и &bdquo;нЕнаши&ldquo;. Това му беше в кръвта. Но беше високообразован и затова - неприятна мярка за сравнение с останалите от неговите партийни редици.</p> <p><strong>Искаш да ти разкажа за онази среща?! </strong></p> <p>Бяхме в Израел. Десет дни отсъствахме от България. Когато тръгнахме, всичко беше спокойно. На 10 ноември 1989 г. кацнахме на летище София. Виждаме Мамалев, който тича към нас и вика:<br /> <br /> <strong>- Разбрахте ли какво е станало бе? Тато го нЕма вече! </strong></p> <p><em>Как така го нема? Ние го оставихме тук&hellip; - Ами, нема го!</em> Прибираме се вкъщи, Лиляна, (съпругата на Андрей Луканов) чула, че сме се прибрали, качи се горе и потвърди: <em>Свалиха Живков!</em><br /> <br /> След един-два часа се обадиха от Асеновград и казаха на Николай, че брат му е зле, че е направил тежка криза от жлъчка, че душата му излиза. Николай взе едно такси и пое към гарата. Вечерта се качиха при мен Андрей и Лиляна, всички, разбира се, бяхме много възбудени. Казвам на Андрей: <em>Добре, какво смятате да правите с хората от Комитета за гласност и преустройство, нашата интелигенция? Гонихте ги, арестувахте ги, чупехте им машините... Трябва да извикате тези хора да помагат!</em> Въобразявах си, че на другия ден всичко ще стане, както е било преди 50 години. Андрей каза: <em>Да, искам да се срещна с тях. Но не трябва да са повече от пет-шест човека. Да седнем, да поприказваме, да разбера те какво искат, да им кажа аз как виждам нещата. Но не искам официална среща. Трябва да е на неутрално място, а не знам къде.</em>&nbsp;</p> <p><strong>Обхваната от глупашки ентусиазъм, отвръщам веднага: <em>Ама как! У нас! Половината от тези хора са мои приятели! </em></strong></p> <p><em>Още утре ще се обадя на Блага (Димитрова)! </em>Обадих й се, обясних й, а тя възкликна:&nbsp;<em>Господ да те благослови! Ние не знаем как да се свържем с този човек!&nbsp;</em>Такава беше, патетична. Казах й да избере пет-шест души и да ми се обади. Звънна ми след два часа и ми продиктува имената с телефонните номера, още пазя това листче.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_IKdhofwi4DCQ8Jb837guQIz1Cb5d45.jpg" style="height:546px; line-height:1.6em; width:400px" /></p> <p><br /> Помоли ме аз да се обадя и да потвърдя, защото все пак &bdquo;домакинята си ти&ldquo;, каза. Денят беше събота. Луканов предложи да се съберем на 13 ноември, вторник, в 19 ч. Обадих се първо в дома на Желю Желев, когото не познавах, и обясних на жена му, че Блага вече е разговаряла с него, аз само звъня да потвърдя. На всички се обадих - Тончо Жечев, Стефан Продев, Йордан Василев, Петко Симеонов, Едвин Сугарев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров и Марко Ганчев.</p> <p>Николай се върна на следващия ден. Развълнувана му разправих какво съм направила. Той ме изслуша внимателно и каза: <em>Сега някои от тези хора, които не ме обичат, ще решат, че се натискам да вляза в Комитета за гласност и преустройство. Че си приписвам заслуги, каквито&nbsp; нямам. Ще видиш какво ще стане!</em> И то стана. Две години му забраниха да печати. Същите тези демократи го обявиха за страшен комунист. А до 10 ноември за Николай се говореше като за</p> <p><strong>изверг фашист, бранник, който е рязал партизански глави и се фотографирал върху труповете с главите в двете си ръце! </strong></p> <p>Но да се върнем на срещата. Когато се събраха (ние с Николай и Лиляна стояхме отстрани), Андрей се качи и каза: <em>Радвам се, че приехте поканата. Искам да ви попитам с какво и как мога да помогна? Да чуя вашите искания.</em></p> <p><strong>Първото желание на някои от първите демократи беше да се върнат отново в редиците на БКП! </strong></p> <p>Да. Колко тъжно&hellip; Андрей отговори: <em>Този въпрос ще се уреди веднага. Друго какво искате?</em> Няма нужда да&nbsp; предавам целия разговор. Говорено е много за тази среща. Поискаха да им се разреши да направят голям митинг, да направят плакати, да напишат възвание и то да бъде отпечатано. Той обеща, че ще разреши и ще съдейства. На другия ден Андрей ни каза: <em>Всяка дума, всяка сричка, всяка запетайка, която се произнесе снощи у вас, е донесена в милицията.</em> Значи между тях е имало доносници или поне един от тях е бил демократ доносник.<br /> <br /> С Николай часове &nbsp;сме си говорили за всичко, което ни сполетя. Той е селянин. Обичаше България и смяташе, че българите са почтени и искрени хора. Накрая на дните си каза:</p> <p><strong><em>Не познавам друг народ, който сам да си насапунисва въжето, сам да си го слага на врата и сам да си бута бъчвата...</em> </strong></p> <p>Отиде си разочарован.&nbsp;Питаш ме защо... Ти не помниш онова време. Повтарям: всеки селянин имаше поне един декар земя, един кон или едно магаре и се чувстваше господар. Но след 9-и им взеха имотите, поругаха ги. И селяните дойдоха в града. Объркаха София и другите големи градове. Те нямаха градска, битова култура, а селска, с изрязаните пети на обувките, сложени пред външната врата. Като че кал ще газят. Децата на тези селяни бяха агресивни и претопиха гражданите. С остри лакти помляха всичко. Гражданите бяха смачкани, без самочувствие, бяха &bdquo;буржоа&ldquo;. Представи си една бистра река, върху която нахлуват кални свлачища и се смесват с водата.<br /> <br /> <strong>Ние сме кална река.</strong></p> <p>Но първите месеци бях ентурсиазирана, вдъхновена! Вече можеш да говориш каквото мислиш, досието ти не дрънчи като тенекиена кутия на опашката, не си &rdquo;зловредна зоза&rdquo;! &nbsp;Малко време мина и започнаха да пишат срещу Николай хора, които го превъзнасяха преди! Но се надявахме, копнеехме, искахме да се променят нещата! Не забравяй какво съм преживяла - баща ми, когото национализираха, един вуйчо, който умря в концлагер, един свекър, който два пъти беше изпращан в концлагер и накрая изчезна безследно, една свекърва, която изселиха за 24 часа от дома й и тя се обеси в един яхър в Лясковец!</p> <p><strong>Илюзиите ми приключиха за два месеца.</strong></p> <p>Кое е по-силно - любовта, верността, омразата? Би трябвало най-силна да е любовта! Но не е&hellip; Най-силна е добротата. Преди години преведох &bdquo;Мостовете на Сан Луис Рей&ldquo; на Торнтън Уайлдър, изключителен американски класик. Прочети тази книга и мисля, че ще разбереш всичко, което ме питаш сега.</p> <p><strong>Най-важното в този живот е срещата с добротата. </strong></p> <p>Когато отпуснеш душата си да се радва, че има срещу теб човек добронамерен, който не храни никакви лоши чувства. Напоследък злината е основното, което завладя българина. Помисли за тези вълчи отношения, които са навсякъде. Погледни вестниците, пусни си телевизора, виж ги тези в Народното събрание - погледни всички! А животът има смисъл, ако правиш добрини. Или когато срещнеш добър човек, да си измиеш душата и да продължиш да се блъскаш. Това разбрах. Николай беше добър човек. Моите най-близки са добри хора. Може би затова съм се съхранила. Може би. Какво, Миле, какво ти стана? Защо така се просълзи? От обич? Жана ни събра, Миле. Каква среща&hellip; Няма нищо случайно. Това разбрах.</p> <p>Ето ти и една поучителна история от живота. Пътуваме ние с Николай за Варна и минаваме през Котел. Вървим през старата част и спираме пред едно дюкянче, а пред него наредени върбови кошници. Седи засмян старец, с много бръчки -&nbsp; мил, сладък. Николай умираше да разговаря с възрастни хора, да ги разпитва за живота. И дядото ни разказва как върви търговията, обяснява, че лятото туристи каквото купят - това е, но <em>продължавам да седя тук и да плета кошници, защото цял живот съм правил нещо с ръцете</em>. И Николай го пита: <em>Добре де, щом цял живот седиш пред този дюкян и плетеш кошници, какво разбра ти от живота?</em> А той му отговори:</p> <p><strong><em>Каквото е - таквоз, колкото е - толкоз, докъдето е - дотам.&nbsp;</em></strong><br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_vQefhSsUetya3m95mkFDWdlmR9mm9F.jpg" style="height:613px; width:450px" /></p> <p><em>Боряна, сестрата на Жени</em></p> <p>Не мога да кажа, че съм проумяла смисъла на живота. Докато сестра ми беше жива, имах чувството, че съм дошла, за да й помагам, да я подкрепям. Тя беше изключително мила, изключително симпатична. Може да звучи странно, но не съм виждала на погребение на обикновен човек толкова много хора - повече от 500 приятели и колеги, които страхотно я обичаха. Беше невероятна! А аз имах чувството, че съм й майка.&nbsp; Имах почти мания да я закрилям, да се грижа за нея, да й помагам за децата. Затова нейните деца са и мои деца. Николай пише в дневника си: <em>Аз не познавам по-добър човек от Боряна.</em> Аз също&hellip; Тя беше неземна, разбираш ли?! Не съм я прежалила още. Почина през 1989 г., на 56 г. Така и не дочака промяната. Почина на 2 юни, аз съм родена на 3 юни.</p> <p>Дар от небето е срещата и животът с Николай. Живях 44 години с човек, който не се промени в хубавия смисъл на думата - остана със своите възгледи и на своите позиции.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_GeY2YXmVbNaEZAaeibdbH2cKQUqsTb.jpg" style="height:602px; width:400px" /></p> <p><em>Николай Хайтов и Жени Божилова, снимка Иво Хаджимишев&nbsp;</em></p> <p><strong>Трагична беше раздялата ни...</strong><br /> <br /> Един приятел лекар ми каза: <em>Обърни внимание, Николай е много блед.&nbsp; Да не прави кръвоизлив.</em> Още на другия ден хукнахме към ИСУЛ. Направиха му пълен преглед и откриха само анемия, която постепенно взе да се засилва. Започнаха да му преливат кръв първо на 20 дни, след това на 15, на 10, накрая на пет. Не мога да го обясня добре, но след пет дни кръвта изчезваше и анемията се връщаше със страшна сила. Такова притеснение ме скова, че съм направила още един инфаркт. Мислейки, че много разбирам (защото бях прекарала вече два инфаркта), си сложих сама диагноза интеркостална невралгия. И не казвам на никого нищо. Взимам обезболяващи, чувствам се като парцал, а когато изляза навън в студа, просто искам да легна в снега. Но казвах си:</p> <p><strong><em>Болният е Николай. На мен ще ми мине, това е простуда. &nbsp;</em></strong></p> <p>Накрая отидохме в &bdquo;Лозенец&rdquo;, болницата, за да го стабилизират. Едвам вървя след Николай по една дълга алея. Искам да умра, разбираш ли! Бях уговорила преглед при проф. Донова и тя го прати за кардиограма. Помолих я да направят и на мен, защото не бях поглеждала сърцето си от 20 години, когато преживях втория инфаркт. Нося й я и сядам на канапето срещу нея, защото едва се държа на крака. Тя погледна кардиограмата на Николай, усмихна се и каза: <em>Чудесно, сърцето е в добро състояние. </em>Погледна моята и възкликна:</p> <p><strong><em>Не мога да повярвам, че сте жива!</em></strong></p> <p>И изчезна. След няколко минути се върна с една сестра, сложиха ме на количка и излязох от болницата след три месеца и половина!</p> <p>Когато ми направиха коронарография, оказа се, че сърцето ми е черно! Виждах го на екран. Хазърбасанов, великолепен лекар, искаше да пробие поне едно съдче, да текне малко кръв - не и не! Но той беше много упорит. Трябваше на всяка цена да пробие. На третата коронарография<br /> <br /> <strong>изпаднах в клинична смърт - преживяване щастливо, красиво. Божествено блаженство! </strong></p> <p>Не съм видяла никакъв тунел или светлина. Но онова, което преживях, беше невероятно, прекрасно. Не знам кои са най-точните думи, с които да опиша това състояние - чувство на пълна свобода, което на този свят не можеш да усетиш. На пълно, божествено щастие! Безотговорност! Абсолютна! Теб те няма тук!</p> <p>В девет вечерта съм &quot;потънала&quot; и в пет сутринта се събуждам усмихната! Над главата ми се надвесили четирима лекари с изменени лица (по Илф и Петров). Първо дотича проф. Донова. Дойде и прелестният хирург Георги Георгиев, седна до мен и каза: <em>Трябва да решим какво да предприемем. Или да направим животоспасяваща операция</em> (с която те вече си измиват ръцете), <em>или &hellip; - Какво,</em> питам аз? -&nbsp;<em>Ами да ви оставим така. - И колко време мога да издържа? - Максимум 10 дни! </em>Казвам:<em> Ама вие мислите, че ще лежа така 10 дни, неподвижна, завита с чаршафа, да чакам да умра. Нека да опитаме.</em> Много го обичам доктор Георгиев, душата си давам за него. Избродирал ми е сърцето перфектно! Казах му: <em>Докторе, само с гоблени трябва да се занимавате след пенсионирането си.</em> Но<br /> <br /> <strong>малко преди да изтекат 24 часа от операцията, аз умирам отново!&nbsp; </strong></p> <p>Нямам пулс, нямам кръвно, нищо! Отварят ме отново и намират един голям съсирек. Бързат като луди! Масата е метална, аз лежа гола на нея. От електрошоковете става реакция и на местата, където съм била мокра, всичко изгаря - гърба и двете ми пети, едната до коста. И това сърце тръгва пак! Пак ме затварят с металните скоби... Но все едно не се случваше на мен. Никакво страдание не изпитвах.</p> <p><strong>Умът ми </strong><strong>беше само в Николай! </strong><br /> <br /> Всеки ден идваха при мен в реанимацията с Елена, племенницата ми. Беше смазан&hellip; Защото вече е знаел, че ще умре след два месеца. Но ме гледаше и не говореше. Душата ми се раздираше! Това беше най-ужасно за мен, тези безмълвни срещи.</p> <p>Когато се върнах у дома, бях жив труп. Не можех да седна в леглото. Лежах в спалнята с изгорен гръб, а Николай лежеше в кабинета си. Един път на ден едва се довличаше до мен.</p> <p><strong><em>Накрая... Беше неделя.</em></strong>..<br /> <br /> Бях уредила на другия ден да постъпи в болница. Но той направи сърдечна криза и повиках линейка. Когато го откараха към болницата, тръгнах след него с моята кола. Аз, която не можех да стоя права! Когато пристигнах, Николай беше вече в реанимация. Попитах лекарите: <em>Какво става, кажете ми! Моля ви, пуснете ме да вляза! - Не може, сега го работят... </em>Когато ме пуснаха при него, беше упоен, с ледени ръце. Взех&nbsp; ги и питам лекаря: <em>Какво му направихте?</em> - <em>Нищо,</em> казва той, <em>ще се съвземе. Но ти не си добре. Отивай си вкъщи. Ние ще ти се обадим.</em> Прибрах се. Обадих се на Сашо, сина на Николай, и му казах какво става. След два часа Елена (племенницата на Жени) слезе при мен. Видях лицето й и вече знаех, преди да чуя:&nbsp;</p> <p><strong><em>Няма го вече чичо Николай&hellip;</em></strong></p> <p>Никой не ми беше казал, че има левкемия. Бил им забранил. И му говорех какви ли не глупости, как скоро ще се оправи. Един ден седим тук в хола един срещу друг и си говорим и той ми казва: <em>Ей, ти се оправяш, а аз си отивам&hellip; &nbsp;- Как така си отиваш? Нищо ти няма! Другата седмица ще ти прелеят кръв и ще се оправиш.</em></p> <p><strong>Неговата смърт беше трясък! Небето падна върху мен! </strong></p> <p>Но вярвам, че животът не свършва тук, на тази земя. Защото това преживяване, което имах по време на клиничната смърт, беше преживяване на душата, не на ума. Дълбоко вярвам, че тялото е тленно, а душата е някакъв вид фина материя, която не умира с тялото.</p> <p>Когато Николай почина, непрекъснато го усещах около мен. Един ден изхвърли часовника от стената и го запрати в другия край на кухнята. Как става това? Има ли такава физическа сила? Мисля, че е бил гневен, искал е да направи нещо, преди да се раздели с този живот, но не е могъл. След това в неговия кабинет започна да пада една картина на Найден Петков. Три пъти падна зад канапето.</p> <p><strong>Влизам - няма я! Стената празна, а пиронът стои! </strong></p> <p>Сещам се да погледна зад канапето. Намирам я, слагам нов пирон, на другия ден пак я няма. И така три пъти. Накрая рамката се счупи. Искал е да ми каже нещо, но така и не разбрах какво. &nbsp;Вечер, когато седях сама и плачех, виждах една сянка, която преминава през антрето. Бях сигурна, че си въобразявам. Но върхът беше, когато Даниела (Кънева, журналистката) беше при мен. Бяха минали два-три месеца от смъртта на Николай. Седим двете, беше по обяд, говорим си и изведнъж чуваме страховит трясък в антрето. Излизаме и виждаме как плочите скачат от пода на метър височина! Падат и се чупят с трясък! Забелязала ли си каква шарения е в антрето?</p> <p>Не знаех какво да направя. Ходех на църква, палех свещи. Накрая&nbsp; извиках свещеник вкъщи. Прочете Киприяновата молитва, наръси цялата къща със светена вода и каза: <em>Вече можете да бъдете спокойна, душата на Николай е успокоена.</em> И вярно. Повече нищо не се случи. Само веднъж&nbsp; сънувах, че се отваря неговата врата. Нали видя, че апартаментът има два входа - единият води към неговия кабинет и той винаги влизаше оттам, за да си остави първо чантата, папките. И чувам, че се отключва онази врата и гласа му:<br /> <br /> <strong><em>Гого</em></strong><strong><em>*</em></strong><strong><em>, върнах се! </em></strong></p> <p><strong>Станах и отидох да го посрещна!</strong><br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35599_1Hvbn4pBpZVDVZbe9l3Z1RDqSaJ217.jpg" style="height:453px; width:450px" /></p> <p><br /> <strong>*Гого </strong>- така се обръщахме един към друг по време на нашата тайна тригодишната връзка. Когато заживяхме заедно, обръщението (Гого, Гошо) остана като някаква мила шега. Само веднъж разпалено разисквахме в кухнята в Яврово някакъв световен проблем и Николай се обърна към мен:<br /> <br /> <strong><em>- Не, не е така! Не си прав, Георги!&nbsp; </em></strong></p> <p>х х х&nbsp;</p> <p><strong>Първата част можете да прочетете на адрес:&nbsp;</strong><a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/34892-i-razbrah-che-jivotyt-e-po-silen-ot-jelaniqta-na-horata">http://glasove.com/vutreshni-glasove/34892-i-razbrah-che-jivotyt-e-po-silen-ot-jelaniqta-na-horata</a></p> <p><strong>Втора</strong>&nbsp;<strong>част можете да прочетете на адрес:&nbsp;</strong><a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/35223-i-navlqkoha-vylcite-ovchi-koji--kakvo-stana-s-tozi-narod-boje-moj-">http://glasove.com/vutreshni-glasove/35223-i-navlqkoha-vylcite-ovchi-koji--kakvo-stana-s-tozi-narod-boje-moj-</a></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>