- Автор: Димитър Митев
- 17 Окт 2021
- 5519
- 7
Свещеник Михаил Михалев, с. Блатец, Сливенска област:
В живота съм бил какво ли не. От безработен в бюрото по труда до полски пазач на лозя и ливади. През 2005 година (навършвах 30 г.), понеже в село нямахме свещеник, нещо се замислих върху това и ми мина мисълта, че може би ще е най-добре човек от селото ни да ни е енорийски свещеник. Точно след рождения ми ден – навръх Успение Богородично, пратеник на църковното настоятелство в селото дойде вкъщи при мен – настоятелството ме молеше да ида да се изуча за свещеник, за да стана след това свещеник на селото и да служа в църквата ни(!).
...
Разходите по учението ми в Семинарията бяха поети отново от църковното настоятелство, но не беше лесно. Оставих жена и дете на три години без средства за цели две години... А след тези две години учение в Паралелния курс на Софийската духовна семинария, на 24.07.2007 година, Негово високопреосвещенство Сливенският митрополит Йоаникий ме ръкоположи за дякон. След още половин година на 2.02.2008 бях ръкоположен за свещеник и от май същата година станах свещеник в родното ми село и ето служа в него вече почти 10 години. Всеки ден. Всеки ден слизам до храма (той се намира в долния край на селото) към 8:00 часа, бия камбаните и започвам утренята. До към 10 часа. Ако е празник, презвитерата идва и започваме Светата Литургия! Ако не е, прибирам се вкъщи и след обяд към 16-17 часа отивам пак за вечернята...
14.10.2017 г.
Свещеник Ангел Ангелов, с. Ведраре, Пловдивска област:
Роден съм в с. Бегунци на 2 юли 1946 г. и до 2000-та година никога не съм мислил за свещеничество. Нито съм ходил на църква. Затова и вече като по-голям от една адвентистка1 църква за малко да ме оплетат. Но започнах да чета и да се интересувам от основите на християнската вяра и видях, че при тях нещо не е наред. Те не признават, например, кръста Господен, за което апостолът казва, че е единственото, с което иска да се похвали. Не признават и Света Богородица като благословена между жените и т.н. А решението да стана свещеник взех много бързо – за един ден.
На 26 февруари 2000 г. кметът на селото тогава – Васил Илиев – ме извика и ми предложи да идем да поискаме благословение от дядо Владика да ме направи свещеник на селото. Това предложение беше за мен като гръм от ясно небе. Всичко друго бях очаквал да чуя на тази среща, но това... Избрал ме, защото дотогава нямахме свещеник, а нова църква се построи, пък аз бях много активен в обществения живот и той ме знаеше, че съм съвестен и изпълнителен…
Точно тогава се бяха извършили съкращения в комбината за трактори, където работех и аз бях сред съкратените, и всъщност бях свободен, без никаква идея какво да предприема. И като размислях вечерта за това предложение, си казах: „ти може да не си мислил за Бог, но Той е мислил за теб“. И реших да приема. Така още на 28 февруари, т.е. два дни по-късно, бяхме при владика Арсений1 в гр. Пловдив. И той благослови...
...
В самото служение не виждам трудност, но аз се чувствам всеки ден и час недостоен за оказаната ми чест. Постоянно мисля за Бога и как да постъпвам пред него и хората, та достойно да го прославя. Отдал съм се на служението и в него винаги съм чувствал, като че имам крила. Сега като свещеник умът ми е все в църквата и виждам, че Бог е бил с мен от самото ми раждане. Трудностите посрещам с молитва. Тя винаги ми помага. Дори и извън служението. Защото си имам и селска работа; знаете как е – животни, ниви. Но Бога от ума си не изпускам.
01.08.2018 г.
Протойерей Живко Лозанов, гр. София:
Баща ми отива в семинарията през 49 г. Там условията за учениците са били направо райски – имали са парно, парна пералня, дори кино. Сега това може да не значи много, но си представете какво е било за идващите от прашното село момчета, живели с комат хляб на ден и тичали подир животните и полската работа, да попаднат в този дворец... Но комунистическата власт започва гонение на вярващи и свещеници. Колко има избити…1 Не пропуска да се занимае и със семинарията. През 50 г. църквата е принудена да освободи сградата и да изпрати семинаристите в Черепиш. А там условията били по-зле и от плевник. Децата се хранели навън под навес, а спели и учели в полуразрушена сграда. Баща ми не издържал и избягал. Върнал се в село. Дядо ми като го видял, така се ядосал, че го завел обратно и пред владиката му казал, че ако пак избяга, ще го набие с камшик. Баща ми завършил. После влязъл в казармата, а като излязъл и се оженил, сам поискал да стане свещеник. Ръкоположили го и му поверили да служи в съседните на селото ни Мрамор села – Доброславци, Житен и Голяновци – свещеник на три села…
Така че аз от дете съм по църквите. Много малък още, по времето на дядо Партений1 бях постриган за иподякон. По-късно не ме приеха в комсомола2 по тази причина. Сега изглежда смешно, но тогава беше нещо като черен печат. Какво съм търпял ще премълча… Аз и не исках да съм комсомолец, така че бях доволен. А съучениците ми викаха Попето, защото бях сина на попа. Интересно но сега, когато вече съм поп, същите тези хора ми казват Жиката (от Живко).
Помагайки на баща ми, започнах да пея на клира. Богослужението беше естественият ми път и ми носеше радост. Така е и до днес.
...
Да съм свещеник ми носи неизмерима духовна радост и удовлетворение. Няма как да ги предам с думи, само мога да кажа, че тъкмо затова никакви пречки и проблеми не са толкова големи. Дори и финансовият въпрос. Ако опираше до пари, понеже някои си мислят, че поповете това ги интересува, да съм станал друг, защото умея да работя доста неща. Но служението ти дава много повече от пари. Никой не ме задължава, например, да водя курсове по катехизис, нито да тичам, когато ми се обади някой с нужда, дори и тя да е само за разговор. А правя това и не само това, с неотслабващо желание от колко години. Да съм в помощ на хората, да виждам, че съм им бил полезен с нещо по пътя им към спасение – това е голяма награда, много повече от всичко друго. Хора на погребение – този най-тежък за близките на починалия момент – понякога ми казват: „Много хубава служба, отче, много хубава реч...“ или „За пръв път разбирам думите на свещеника за смъртта“... Тогава знам, че съм бил полезен на тези хора. Единия съм утешил, на другия съм вдъхнал сили, защото съм им говорил с думите на Утешителя, но и Господа на силите и те са Го приели в сърцата си. Това е радост.
15.04.2019 г.
Иконом Михаил Колев, гр. Самоков, архиерейски наместник на Самоковска духовна околия:
Детството ми беше като на всяко друго дете в онези години – през учебно време дисциплината и изискванията на учителите бяха големи и нямаше много време за почивка и игра, но лятото беше най-очаквания сезон и разбира се – ваканцията при баба и дядо. Времената тогава бяха други и за вярата в Бога и духовното служение не бях чувал почти нищо. Впоследствие като младеж на около 15 години обществото ни навлезе в т. нар. „преход“ и знанията, и разбиранията ми се разшириха. За това изключително ми спомогна общуването с преподавателите от средния курс в Техникума по речно корабостроене и корабоплаване в Русе. Бяха различни хора от тези, които бях срещал до този момент. Мирогледът, разбиранията им и отношението към нас бяха по-скоро като към възрастни и отговорни хора, а не като към ученици. Това ме впечатли много. След време станах по-близък с един от учителите – капитан втори ранг, който беше открил вярата в Бога. Разговорите с него бяха изключително приятни за мен, заради начина, по който обвързваше и обясняваше духовните си разбирания с житейската опитност и мъдрост, която бе придобил през годините. Той ме запозна със свещениците в митрополитския храм в гр. Русе и това беше решителната ми крачка по пътя на Православието и църковното служение. По-късно през годините Бог призова този мой добър учител и приятел за свещенослужител.
Грижата, любезното отношение на старите свещеници в храма и радостта им, че млади хора не се стесняваха да общуват с тях и им помагаха, бяха най-голямата сила, която привърза мен и още няколко младежи към религиозния и богослужебния живот. Постепенно плодовете от молитвата и всекидневното богослужение отключиха онова дълбоко вътрешно желание на сърцето за служба Богу, която наричаме призвание. Имах възможността да продължа висшето си образование по специалността от корабния техникум във Военно-морско училище, но дълбоко в себе си чувствах Христа и църковнослужението като единствено възможен път в живота. Нямаше по-голяма сладост от това.
Днес, когато ме делят 27 години от онзи вътрешен сърдечен прелом, мога само да благодаря на Бог, че макар и недостоен, и грешен, ме е призовал към великото тайнство на свещенослужението. Вярата в Христа промени всичко – мирогледа и целите в живота, отношението към семейството и ближните, преодоляването на житейските трудност и изпи-тания. Преди време духовният ми старец беше споделил, че ако има възможността отново да се роди, пак би избрал монашеския път и подвиг за себе си. Аз бих сторил същото.
18.04.2019 г.
Свещеник Николай Иванов, гр. Шумен:
Не съм сигурен кога за първи път ми хрумна, че бих могъл да бъда свещеник. Вероятно е било, когато бях в първи клас и учех научен атеизъм като ЗИП в ОУ „Вела Пискова“. Чрез часовете по марксизъм-ленинизъм открих Църквата. И започнаха (забранените, разбира се) разговори с отец Петър от гр. Елена (родният град на майка ми.) Оттам – мисля си – се роди и моят интерес към мистическото богословие, ранната патристика… схоластиката – ако щете. Защото вече пораснал, онзи първокласник с особен интерес слушаше за Анселм от Кентърбъри и как може да се докаже, че не може да не съществува Бог.
По-късно се запознах с дядо Севастиян от търновския манастир „Св. Троица“. Може би след години ще напиша книга за него. Не е невъзможно, дотогава да го канонизират и книгата ми да изгуби смисъл, но именно той повлия на решението ми да стана свещеник. Бях пред защита на дисертацията си. Тогава (годината бе 2001) съпругата ми получи спонтанен аборт. Медицинската перспектива беше тревожна. Вероятността никога повече да нямаме дете беше смущаваща. Но дядо Севастиян разказа как ще се роди дъщеря ми, с какво име ще я кръстя и по какъв път щеше да тръгне живота ми. Беше толкова естествено… все едно четеше вестник. Сега дъщеря ми (роди се на 23.01.2002) е вече пълнолетна...
...
Страх, леност, алчност… много са нещата, които ми пречат. Може би трябваше да започна от глупостта. От собствената си глупост. Понякога се опитвам да се скрия от нея. Но където и да отида, тя е винаги с мен. Като че ли с времето успяхме да намерим общ език. Свикнахме един с друг. Дори се привързахме. Понеже се навъдиха много ментета, едно от които несъмнено съм и аз, бих исках хората да си спомнят, че ментето е доказателство за наличието на оригинал. Никой не фалшифицира банкнота от 30 долара. И още нещо искам да споделя с по-младите. Ако по една или друга причина имат натрапчивото усещане, че църквата ни твърде много прилича на блато, нека знаят, че най-красивите лилии са именно блатните.
23.04.2020 г.
Свещеник Димитър Недялков, гр. Свиленград:
Роден съм на 8 юли 1973 г. в с. Радовец, общ. Тополовград, в религиозно семейство. Аз съм третият, най-малък брат. Работил съм всичко, което можете да се сетите – особено тютюн и земеделие – от дете. Живот, изпълнен с бедност и изпитания, но винаги възпитаван и живеещ в православието. Но съм първият свещеник в родовете ни.
В казармата бях прострелян с автомат. Друг млад войник стреля по невнимание и неправилно боравене с оръжието. След като мина през мен, куршумът уби стоящия до мен войник, но Бог ме запази – за да завърша свещеническото училище и да му служа. Винаги съм вярвал в Бога, но именно след случая в казармата окончателно реших да уча и стана свещеник, за което благодаря на дядо Панкратий, старозагорски митрополит, че ме прие за духовно чедо, че ми помага и ме доведе до ръкоположение за свещеник. Тогава ми се отвориха духовните очи: живот в църквата, служение възвишено и отговорно, особено в тези смутни и последни времена, проповед и грижа за пасомите и храмовете. И с радост съм такъв от 13 юли 1997 година.
...
Слава Богу за Неговите благодеяния към мен, защото и много години бях извън църквата, в изгнание и се моля да ми даде духовни сили за достойно служение занапред. Поради мои грешки, около 15 години не служих, обикалях по България, църкви и манастири и 1 година (2014 г.) бях отшелник в Ерул, Трънско, където укрепих вярата си и от три години съм обратно в Старозагорска епархия и в Свиленград, по родния си край.
Свещенството е призвание и отговорност. Помощта малко, кахърите и проблемите в църквата много. Нищо, че парите са малко, но отговорността към душите на миряните е важна: да знаеш и съучастваш на проблемите на всеки вярващ и да ги обединиш около и в храма, да вървят по трудния и дълъг път на спасението, да вярват със сърце и душа, да не се отчайват и униват, да обичат ближния като себе си и Бога.
02.05.2020 г.
Свещеник Серафим, с. Ново село, Пловдивска област:
Аз като всяко дете много се увличах по военните филми. Към края на основното ми образование имаше една много силна кампания за средното сержантско училище в Горна Оряховица – във всяко населено място имаше плакати. Военните ми изглеждаха като олицетворение на най-възвишеното у човека – чест, доблест, мъжественост, храброст, грижа за другия, жертвоготовност... И аз споделих на майка ми, че искам да стана военен.
Тя винаги е била до мен и ме е подкрепяла, подкрепя и сега, така че ме заведе в Горна Оряховица да кандидатствам. Тръгнахме, пътувахме цяла нощ с влака от Пловдив. Когато стигнахме там, заварихме огромно множество от кандидати. Точният брой не зная, но може би за едно място имаше по десет пъти повече желаещи от необходимото. И изглежда комисията е имала нареждане да намира начин да не допуска повечето от момчетата до изпит, защото нямаха нужда, де факто, от толкова ученици. И аз се оказах сред неприетите – негоден. Сега знам, че Господ е сторил така… В онзи момент за мен светът се преобърна. Каква само несправедливост. И каква илюзия са били военните. Вървях и в дълбокото си разочарование ритах всички камъни по пътя... Обаче на жп гарата бях пленен от един човек, който се изправи пред мен. Беше свещеник, който държеше един стар ВЕФ (радио). И беше много радостен, имаше много голяма радост в лицето си. А аз бях толкова тъжен. И попитах моята майка: „Мамо, къде се учи за свещеник“. Тя ми отговори: „В семинарията“, а аз ѝ казах: „Ще стана свещеник!“.
...
Семинарията в Пловдив се намира на едно от тепетата и въоръжен с препоръката от о. Тодор още на другия ден с моята майка се озовахме пред дверите на Пловдивска духовна семинария. И влязох в Семинарията. Сега, ако можех да върна времето назад, пак бих се върнал към този момент. И пак бих влязъл. Прекрасно училище, прекрасни години от моя живот бяха и много неща научих там. Най-важното от тях – любов към Бога и към ближния. Много задружно израснахме със съучениците ми. Самият режим ни накара да се обикнем. Нямаше какво да делим. Израснахме сплотени и досега си поддържаме контакт. Много от тях станаха духовници. Виждахме трудовете, които полага ректорът на Семинарията дядо Евлогий, който сега е игумен на Рилския манастир. В тия гладни години не помня ние да сме си легнали гладни или пък на студено. Обгрижваше ни. Научихме се и на режим, на самостоятелност, да се перем, да си подреждаме нещата, да си лягаме и ставаме навреме и всичко това ми помага и до ден днешен, защото всичко ми е подредено.
Семинарията не е задължително да те отведе до това да станеш свещеник, но задължително ще те отведе до това да бъдеш по-добър човек.
...
Бих искал да кажа на хората да не спират децата да идват при Бога. Сам Христос казва, че на такива е царството Божие и ако не станем като деца, няма да влезем в него. И да не гледат на църквата като на едно място, което е съдилище. Да гледат на нея като дом, където отиват при своите родители, които не са виждали дълго време. Така да отиват – с радост – в храма Божий. Да влязат, да побеседват или да изплачат мъката си на своя небесен Отец, да се помолят сърдечно, да се ползват от тая лечебница, където са светите тайнства – изповедта и светото причастие. И най-вече и на своите деца да покажат църквата и да им дадат Бога. Да им дадат Бога, за да ги направят свободни. Защото, когато те имат Бога в сърцата, те имат всичко. Ние и да бдим над тях, и да треперим, ако не сме им дали Бога, тогава няма и да сме спокойни. Но дадеш ли детето на Бога, дадеш ли го на свещениците, вече нищо не е страшно. Затова да пращат децата в Семинарията. Да, знаем – времената са модерни, има толкова модерни науки в момента, но не всичко е пари. Бог не е оставил никой гладен. И птиците небесни, нито сеят, нито жънат, но живеят. ИТ специалисти, футболисти много, но жътвата на Божията нива е голяма, а работниците малко. Така че, хора, пращайте деца в Семинарията!
16.05.2020 г.
Протойерей Дилян Цветков, гр. София:
Различни са човешките съдби, а и Божият промисъл устройва пъстро живота на хората. Моето раждане е плод на много молитви. Всеки баща иска да има наследник, а в моя случай родителите ми са дали обещание Богу, ако ги дари с момче, да го посветят в служение Нему. Бог отговорил на молитвите им. И аз съм израснал с тази мисъл, че съм посветен Богу. Затова и единственият въпрос пред мен, когато пораснах, беше по кой път да поема – на монашеството или на енорийския свещеник.
Всъщност когато този въпрос дойде, започнах да се питам и дали съм готов, дали съм достоен за това дело. Аз и в момента не смятам, че заслужено нося духовния сан, но когато бях на последната отсечка на образованието си в Богословския факултет, си дадох сметка, че може би никога няма да бъда на нужното духовно и интелектуално ниво за това благодатно служение, само че и не бива да прахосвам годините на младостта си и да не развивам дадените ми таланти. Поради това реших да потисна съмненията си и да не се съобразявам с неопитността си, а да се оставя в Божиите ръце и още тогава започнах да се готвя за строгия кандидат-свещенически изпит в Софийска митрополия.
Сега мога да кажа, че животът на свещеника е много интензивен, понеже е многопластов. Има една книга – „Двете тела на краля“, в която е разгърнат проблемът за владетеля като човек, облечен във власт – власт съвсем светска и свързана с управление на държавата, но и власт сакрална, защото му е дадена от Бога. По същия начин е и свещеникът – облечен в Божията благодат дотолкова, че дори развързва грехове, но също така и обикновен гражданин, със своите грижи към дом, семейство, а също и към Божия храм.
18.05.2020 г.
Ставрофорен иконом Димитър Димитров, гр. Чикаго, САЩ:
Майка ми Радка имаше молитвеник и сутрин, и вечер четеше на глас. А баба ми Йона имаше иконостас, заемащ цялата източна стена, с най-редки икони и копия на известни икони. Няколко кандила горяха непрекъснато. Също помня в старата къща един ъглов долап, пълен с икони.
Баща ми Ангел останал кръгъл сирак на 12 години. Може би покрай глада се е завъртял около свещеника в село Слаковци, Брезнишко и му е станал верен клисар. Може би това е наследеното у мен от всички тях, че родителите ми обичаха Бога. Нямаше година да не сме ходили до Рилския манастир и да не съм бил впечатляван от цялото вълшебство, намиращо се там.
Желанието ми да стана свещеник, или по-скоро първо да уча и да завърша Духовната академия, се породи още от втората година в казармата. Аз бях в спортна рота на ЦСКА. Тогава срещнах войник, който беше попски син и завършил Духовната академия. Той видя в мен многото знание за Бога и настоя да следвам в Академията. Но аз като майстор на спорта, бях приет още преди казармата във ВИФ и исках да се занимавам със спорт.
Отделно трамвай 6 минаваше покрай „Св. Неделя“ на път за школата до хотел „Хемус“. На Великденските служби там се запознах с покойния вече отец Мина Минчев тогава все още семинарист. Качвахме се на камбанарията, пушехме и той ми разказваше много за върховете на духовенството. Татко му Иван Минчев беше дякон на дядо Максим. Минчо ми подари „Quo vadis“ на Сенкевич и от тези срещи в мен се зароди по-силен копнеж да вляза в „шарената сграда“ на Академията. Но не се реших да скъсам с ВИФ, просто през студентските си години вече много често ходех и на църква – и в „Св. Неделя“, и в „Св. Ал. Невски“. Помня много служби, духовници и стари, вече отишли си християни...
...
В свещеничеството най-много ми помагат вярата от дете, щастливите „случайности“, срещнали ме с архимандрит Серафим Алексиев (мой изповедник до 93-та година, когато почина) и неговите книги, с архимандрит Методи Жерев и приятелството ми с него, със съученика на жена ми професор Димитър Киров и приятелството ми с него, близката ми връзка с розата на българското православие – дядо Дометиан. Мога да посоча и помощта, която ми оказа Филип Минчев, като ми записа абсолютно всички песнопения на десетки касетки и чрез тях се самоусъвършенствах. Филип е гений, както и архимандрит Павел Стефанов, но унижени и смачкани, са изхвърлени от Академията от кликата на шушумигите, завзели после местата им. На много ме научи и отец Рангел Еленков, при когото пеех в трудните първи години, когато бях презиран поради посвещаването ми от спорта на Църквата – 80-94...
Естествено бих искал всички хора да виждат свещеника като мисионер, приятел, доброжелател, с всички качества, описани в посланието към Тит. Свещеникът трябва да е проповед в обувки. Но не се получава винаги. Струва ми се, че свещеникът до голяма степен е и огледален образ на своите пасоми.
Иска ми се всички хора да чуят за Христа – Спасителя – и да го почувстват, както е описан реално в Евангелието. Нужно е толкова малко – просто да обърнат внимание на думите, написани с червени букви в някои евангелия: думите, които Христос е изрекъл лично.
19.05.2020 г.
Свещеник Пламен Димитров, гр. Долна баня, Софийска област:
Аз съм потомствен свещеник. Седмо поколение свещеник съм. Дядо ми, прадядо ми, прапрадядо ми и т.н. в нашия род, всички са били свещеници. Освен това, двама чичовци имам, също свещеници. Майка ми е дъщеря също на свещеник – отец Филип, който е бил свещеник в Новачене и Скравена и е открил два манастира: „Св. Николай“ в Скравена, Ботевградско и „Св. архидякон Стефан“ в Сапарева баня, Кюстендилско. Може да се каже, че едва ли не съм роден в храма. Като ме питат „Откога си в храма“ отговарям, че от толкова малък, че когато бабите клякаха за земни поклони в храма, аз мислех, че клякат да играем на „чуш, Марко“. Така че аз съм отраснал с Божието слово и около свещениците. Дори по-големият ми брат, той почина, беше свещеник. И възпитанието ми, „първите седем“ са ми в християнския начин на живот и традиции. От малък съм започнал да се изповядвам и причастявам. В това живеех, такъв въздух дишах. Виждах и страданията, проблемите, които имаха родителите ми, защото атеистичните години бяха трудно време за тях, което приех и аз за свой кръст. Но никой не ме е насочвал, насилвал или да ми е определял да стана свещеник. Сам взех това решение. Когато завърших гимназия, освен в Богословския, кандидатствах и бях приет да следвам и медицина. Сложих обаче двете възможности на масата и сам избрах къде да продължа. Разбира се, това че съм израснал в тази среда и ценности има сериозна роля за избора ми, спестявайки ми възможността да почувствам и да бъда съблазнен от изкушенията на светския живот.
И както и аз съм израснал в храма, така и моите деца. Сега по-големият ми син е свещеник – осмо поколение. По-малкият също вече завърши Богословие. Той не е женен и в момента е директор на старческия дом, като същевременно следва и Право. Те също имаха пълна свобода накъде да се насочат и какво да правят, но ето ги – тук са.
07.09.2020 г.
Протойерей Йоан Петров, гр. Сливен:
Никога не съм си мислил, че някога ще стана свещеник. Като малък съм живял при родителите на баща ми. Баба и дядо бяха полуграмотни хора. Живеехме изключително оскъдно в материално отношение, но за сметка на това любовта беше в изобилие. Те бяха добри хора, но не и въцърковени. Изпитваха почит към Бога, но не се изповядваха и не се причастяваха. Водеха ме на църква само на Великден. Макар и да не знаех какво се случва във време на самото богослужение, в храма се чувствах изключително спокойно. Сякаш бях част от някакъв нереален, приказен свят, който не можех да си обясня. В тези ранни години на моя живот Бог сякаш се беше скрил от мен, но въпреки това чувствах Неговата помощ особено в трудните моменти. Моментите, в които трябваше да взимам най-важните решения в живота си. В миналото всичко отдавах на случайността. На щастливия късмет. Но вече като осъзнат християнин разбрах, че нито случайност съществува, нито понятие като късмет има. Всичко е част от Божия промисъл.
...
През 2001 г. се случи нещо необичайно за мен. Един колега започна да ме убеждава да започна да уча във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – така бих имал един повод да си ходя по родния край, а и по някакъв начин да разнообразя ежедневието си. Самият той беше студент по история в същия университет. Аз отказах на момента, но той беше доста настоятелен и аз на шега реших да опитам. Естествено започнах да се подготвям за кандидатстудентски изпит по история. Нещата не се получаваха. Времето минаваше и останаха само три месеца до кандидат-изпитите. Обзе ме отчаяние и бях на крачка да се откажа. В това време разбрах, че в поделението, в което служех, има и друг колега, който беше студент в същия университет. Попитах го какво учи. Той ми сподели, че учи богословие. За мен това беше изключително непонятно нещо. Той започна да ми разказва за събитията от Библията и някак си всичко това започна да ми харесва. Започнах често да го търся, за да общуваме за Бога. Постепенно стигнах до твърдото решение да кандидатствам специалност Теология. Приеха ме и животът ми се промени.
С всеки изминал семестър в ПБФ сякаш започнах да преоткривам себе си. Сякаш започнах да получавам отговори на многото въпроси, свързани с живота ми. Запознах се със Сливенския митрополит Йоаникий. Той ме прие с огромна любов. Любов, която ми беше позната. Това беше същата любов, която ми даваха баба и дядо, когато бяха още живи и живеехме заедно. Когато дядо Йоаникий ме пострига за иподякон, получих уникалната възможност да съучаствам с него и със свещениците от храма в богослужението.
...
Много искам хората да знаят и винаги да помнят, че църквата е не само място за богослужение, но и училище и лечебница за душата. Поради този факт, свещеникът не е само извършител на култа, но той е и просветител и психотерапевт. Бог чрез него освещава и спасява всяка човешка душа. Особено в нашите времена, защото човечеството боледува. А боледува, защото се отрече от Бога. Предпочете да служи на своите страсти и така не само оглуша духовно, но и ослепя. Когато човек не чува и не вижда Бога, се изгубва. Не знае какво да прави. Търси помощ от служителите на злото: гадатели, магове, астролози и т. н. Опитва се да намери лек за душата си при психолози и психотерапевти, но въпреки това не може да намери покой, защото мир и утеха може да се намери само в Бога. Свещеникът, чрез дадената му благодат от Бога, може да изцели всеки духовен недъг. Да оздрави всяка душевна рана. Така че нека си лекуваме душите в Дома Божи – Църквата.
17.10.2020 г.
Отзиви за книгата
О. Ангел Ангелов, духовен надзорник на Софийска епархия:
Уважаеми г – н Митев,
С интерес прочетох Вашата книга, която г – н Ангел Младенов ми предостави преди няколко дни. Книга наситена с много лични истории, обединени от вярата към Христа.
Пътят на свещеника, неговите желания и копнежи, стремежи в Църквата и динамиката на вярата му към Господа, всичко това оправдава неговото дело и присъствие сред вярващите. Той трябва да живее за Бога, като постоянно проповядва Неговото богословие. Но как ставаш свещеник? Каква е силата, която те води пред светия Престол, желанието, което те вади от света и съвремието, което постоянно те връща в същия този свят? Въпроси, намерили отговор във Вашата книга.
Благодаря Ви, че описахте съдбите не само на утвърдени във времето свещеници, но и на млади свещенослужители, които тепърва ще се изграждат като доблестни презвитери на родната ни Църква. Не само свещеници от големи енории, но и на служители от малките населени места.
Желая на книгата успех сред читателите. Вярвам, че ще намери път към сърцата на множество вярващи и те ще усетят онзи дълбоко интимен момент, в който се ражда желанието да бъдеш свещеник.
Призовавам над Вас Божието благословение и оставам Ваш в Христа молитствувател.
------
Лиляна Андреева:
Книгата е уникална! Толкова пъстри истории, събрани на едно място. Истории, които ме караха да се усмихвам, да плача и дори да ме шокират... С нетърпение очаквам и следващи томове!
15.7.2021 г.
Соня Джонева:
Книгата е страхотна! Историите ме спечелиха с това, че са истински и искрени, разказани са от сърце! Радвам се, че имаме толкова прекрасни и отдадени на Бог и на служението си свещеници! Още я чета, но всеки път едвам я пускам... Поздравления за идеята!
25.6.2021 г.
Добромир Димитров:
Преди няколо дни получих книгата, прочетох доста от историите, които са представени. Това са необикновени истории за пътя и избора да посветиш живота си на Онзи, който ти го е дал, истории, които те карат да се замислиш над много неща. Както е споменато в книгата, че "лампи много, а светлина малко" така е и с нея - книги много, но такива които да те грабнат още с първата история са малко. Свещеничеството е кръстоносене, а онези, които са готови да се отрекат от всичко и да го поемат са малко. Житейските истории на тези отци са примери за подражание, примери за силата на човешкия дух и себеотрицание в името на Бога. Благодаря на съставителя на този труд за това, че ни дава възможност да се докоснем до личните истории на Божиите служители.
25.6.2021 г.
Вера Жекова:
Слава на Бога!!! Четейки история след история, сълзите не спират... От радост, възхита, преклонение пред Бога. Това е един своеобразен катехизис. Силата на Бог, която се проявява във всеки, който е отворил сърцето си за Него. Желанието да създадем нещо добро и ако е такова, как Бог отваря врати. Грехопадналият човек как става светъл прозорец... Не намирам думи. Сърцето и душата се радват!... Благословение е за мен, че точно на празника на Светия Божи Дух отворих страниците на тази книга.
21.6.2021 г.
