Йълдъз Ибрахимова: За какво бързате, хора, след като животът изтича толкова бързо?

<p style="margin-left:1.0pt"><strong>От детство помня прекрасните игри. </strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Не бях палаво дете. Брат ми беше изключително буен, разбойник просто. Все организираше банди, на които ставаше главатар. Но и аз много обичах игрите в нашия двор. Събирахме се повече от 50 деца, почти всички на една и съща възраст. Правехме зимни и летни олимпиади, награждавахме се един друг. Играехме на стражари и апаши.&nbsp;</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Все ни викаха от балконите:</strong><strong> <em>Прибирай</em></strong><strong><em>те се!</em></strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Дворът беше вътрешен &ndash;&nbsp;голям и зелен, приличаше на джунгла. Намираше се на ул. &ldquo;Раковски&rdquo;. Бяхме влюбени в този двор и много щастливи. Дори сега си спомням, че имаше едни съседски деца, на които майката и бащата искаха да се преместят в друго жилище. Но заради децата, затова че те много обичат двора, се отказаха да се преместят. Много, много приятели имах.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Да послъгвам? Не. Майка ми все това казваше: <em>Ти си толкова честна... До тревожност!</em></strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Да открадна? Никога! От малка знаех кое е добро и кое&nbsp;&ndash;&nbsp;лошо. А мама все повтаряше: <em>Колко приличаш на баща си!</em></p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Баща ми, Енвер, беше най-прекрасният човек, </strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">който съм имала в живота си. За съжаление почина млад. Той беше моят приятел. Но беше приятел и на всички мои другарчета. По-късно, когато поотраснахме и аз бях вече в музикалното училище, моите приятели също много го обичаха. Можеше да разговаря с човек на всяка възраст, с всеки намираше общ език. Изключително мъдър, много коректен, много точен, с невероятно, просто блестящо чувство за хумор, каквото брат ми притежава. Разсмиваше ни непрекъснато. Щом го погледнех, бях готова веднага да се разсмея. Беше много сърдечен и много топъл човек. Създаваше неповторима атмосфера вкъщи и всички се чувствахме &nbsp;уютно и удобно там. Много гости ни идваха, непрекъснато. Баща ми и леля ми, неговата сестра, те двамата дадоха идеята да ми се купи пиано.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>И много естествено запях.</strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Майка ми има прекрасен глас, много запазен за тази възраст, с голям репертоар. Също като баба ми, която почина, пеейки, с последният си дъх. Както разговаряхме, с всяка дума можеше да започне песен.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Вкъщи майка непрекъснато пее. И сега пее. Когато бяхме малки, тя не ходеше на работа, защото беше убедена, че двамата с брат ми имаме нужда от майка, от сърдечна и топла обстановка. Спомням си, когато изпращахме баща ми на работа, сядахме тримата&nbsp;&ndash;&nbsp;майка ми, брат ми и аз, и запявахме песни. С часове пеехме с огромно удоволствие. Майка ми пееше на три езика. Израснала е в Силистра, където е учила и в румънско, и в турско, и в българско училище. Затова знаеше и български, и турски, и румънски песни.&nbsp;Музиката беше нещо необятно и безкрайно.<br /> <br /> <strong>У дома музиката беше нещо като хляб. </strong><br /> <br /> Преди още да ми купят пианото, само пеехме. После с брат ми и свирехме, и пеехме. Когато идваха наши приятели, и те пееха. Нямахме нужда от телевизия, от радио. Участвахме на живо в тази емоция, в това безкрайно удоволствие. За съжаление съвременният човек е нещастен в това отношение. Днес човекът е просто консуматор. Той не преживява. А емоцията е страхотно богатство за човека.</p> <p>Като по-малка много обичах и да рисувам. Където намеря хартийка&nbsp;&ndash;&nbsp;рисувах. Майка ми е разказвала, че съм</p> <p><strong>рисувала и по трамвайните билетчета.</strong></p> <p>Спомням си, че в началното училище (завършила съм 6-о училище) имахме учител по рисуване, който често ни извеждаше в градинката пред църквата &quot;Св. Седмочисленици&quot;, за да рисуваме пейзажи. Трябва да съм била на седем-осем годишна. Беше изумен от една моя рисунка, защото бях нарисувала всички сгради и дървета в перспектива.</p> <p><strong><em>Това е изумително! Деца не мислят в такива измерения!,</em></strong></p> <p>&ndash; каза той, сложи &nbsp;ми 6+ и започна да се занимава по-целенасочено с мен. Явно е открил нещо. А аз все се фантазирах и рисувах къщи&nbsp;&ndash;&nbsp;вътрешен и външен дизайн. Исках да стана архитект. И сега дори, като влизам в една къща, веднага започвам да си представям как би могла да бъде подредена по друг начин, какво може да се направи, за да се използва максимално пространството. Бях влязла в музикалното училище, когато казах на баща си:</p> <p><strong><em>Дали да не си подам документите и в техникума по строителство и архитектура? Много искам и това да бъда!</em></strong></p> <p>А той ми отговори:<em> Ти трябва да се занимаваш с музика. Едно раздвояване не би ти помогнало да се концентрираш, да бъдеш добра в това, което сега правиш.</em> И ме разубеди. Той беше моят най-добър приятел. С него споделях неща, каквито обикновено момичетата споделят с приятелките си. И получавах мнения и съвети, без да са ми натрапвани. Щом се появеше дилема, която не мога сама да разреша, веднага се допитвах до него. Дори с майка си не бях толкова близка. Но когато татко почина, едва тогава започнах да я опознавам. И разбрах колко ценен човек, какви таланти&nbsp; има. Благодарение на нея досега пея песните на баба. Има феноменална памет&nbsp;&ndash;&nbsp;всички стихотворения и песни майка помни до последния куплет.</p> <p><strong>Но винаги съм била индивидуалист.</strong></p> <p>В музикалното училище бях с по-свободен дух, особено в музиката. Често в междучасието сядах и започвах да свиря на пианото, импровизирах си. Един Господ знае каква импровизация е било това... А нашите учители в по-голямата си част не бяха &ldquo;за&rdquo; тази музика. Затова съучениците ми стояха на вратата и като видеха учител, даваха сигнал, за да спра.</p> <p>Винаги,&nbsp;от малка дори, имам свое си мнение, на което държа.&nbsp;Например в началното училище на един дружинен съвет учениците ме посочиха за отряден председател. Бях 10-годишно дете, станах и отказах: <em>О, не. Аз не се занимавам с такива неща. </em>Никога не съм влизала в масовата психика. Винаги съм била с много здрави позиции. Досега е много трудно е да ми се повлияе отвън.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Мисля, че е изключително важно, независимо каква професия ще избере човек, да започне от малък да се занимава с музика. Бях на 8 години, когато ми купиха пианото. Веднага започнах да ходя на уроци, брат ми също ходеше с мен заедно. Отдавна е в Америка, той е инженер. Замина първо сам, без семейството си, и първото нещо, което си взе в квартирата, беше пиано. Легло още нямаше.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Музиката променя човека. Прави го по-мек, по-космополитен, по-широко скроен. </strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">На седем години застанах пред микрофон за първи път. Участвах в хора на радиото, записвахме песни, брат ми също беше с мен. Първото джазово изпълнение, което чух, беше &ldquo;Порги и Бес&rdquo; в изпълнение на Ела и Луис и бях много впечатлена. Но по-сериозното слушане на джаз започна в музикалното училище. Била съм на 15 години, когато съвсем целенасочено започнах да слушам Ела Фиджералд. Когато за първи път чух &ldquo;Ейприл ин Перис&rdquo;&nbsp;&ndash;&nbsp;с доста бързо темпо и много импровизация, помня, че седнах на един стол и се заковах.&nbsp;Бях омагьосана, поразена. Казах си:<br /> <br /> <strong><em>Това е музиката, която трябва да правя! </em></strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Беше един от най-важните моменти в живота ми. Като&nbsp;студентка Марио Станчев ме покани да участвам в негов концерт под операта. Тогава там имаше джаз клуб с много хубава публика. През 1975 г. започна Софийският джаз фестивал, на който отново Марио Станчев ме покани и участвах в неговата програма. Тогава се разчу за мен. Разбира се, това бяха първи крачки.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Имах приятели семейство&nbsp;&ndash;&nbsp;лекарка и инженер, много запалени по джаза, в Свищов живееха. Той беше учил в Полша дълги години и имаше страхотна колекция с &nbsp;музика. Една нощ отидох с влак до Свищов, за да ми запишат &bdquo;Порги и Бес&rdquo;. Записаха ми я и се върнах на следващия ден.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Когато започнах работа в радиото като музикален редактор, там се &nbsp;запознах с Томата (Спространов). Томи ми даваше купища от плочи, а аз ги записвах и преслушвах много старателно. Беше важен период за мен, период на натрупване.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Период, в който никой не ме признаваше, никой &nbsp;не се интересуваше от мен.</strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">После дойде 1977 г. и бях поканена да пея цигански романси в Народния театър в &ldquo;Унижените и оскърбените&rdquo;, пиеса на Достоевски, постановка на Филип Филипов.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Какво търся у хората? Интелект и доброта. </strong><br /> <br /> Не съм се много променила. В днешно време влиянието върху обществото е много силно, независимо под каква форма&nbsp;&ndash;&nbsp;реклама, телевизия, медия. Но винаги имам свое мнение и не се влияя от общото.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43381_DUFPE9ULJAddIKVj5v9JrmktiDYcQV.jpg" style="height:602px; width:450px" /></p> <p style="margin-left:1.0pt"><em>Йълдъз Ибрахимова с дъщеря си Суна, Банско, 2012 г.<br /> Снимка: novinar.bg</em></p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Трудно се примирявам и трудно приемам. </strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">При всяка възможност, при всички мои интервюта засягам темата за пошлостта в изкуството и в музиката. Според мен е много важна работата с децата. Децата са бял лист&nbsp;&ndash;&nbsp;каквото напишеш, остава. Дъщеря ми сега е на четири години и половина и най-добрия слушател на детските песни, които знам от мама и баба. Суна пее и е много ритмична, но няма да я насилвам за нищо. Искам тази чиста емоция, която всяко дете носи, тази обич, този безграничен поглед към света колкото може по-дълго да ги запази.</p> <p>Харесвам това, че вътре в себе си съм на &bdquo;ти&rdquo;, че се разбирам със себе си. Научих от баща си, че трябва да търся разрешението на един проблем, а не непрекъснато да живея с него. И това ми дава вътрешно спокойствие.</p> <p><strong>Не съжалявам за нищо, което ми се е случило. </strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">На сцената съм максимално заредена с енергия. Не се пестя. Това ме възнаграждава с огромна радост и емоция. Това е нещо, което ме изпраща в една безкрайност, дава ми много свобода, летеж, безтегловност. Много съм щастлива, когато понякога след концерт идват хора при мен, които ми казват:</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong><em>Благодарим ви, че бяхме заедно в Космоса!</em> А аз отговарям: <em>Да, и аз бях там!</em></strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Вярвам, че има висша енергия. Християнство, мюсюлманство, будизъм &ndash; това са различни имена на една и съща сила. Много е важно да не нарушаваме равновесието на това, което е създадено преди нас. Да не си мислим, че сме велики ние, хората. Тъй като сме част от тази природа, нямаме право да я унищожаваме. Защото режем клона, на който седим. На турски има една поговорка &ndash; змията, която не ме е ухапала, да живее сто години. Значи, когато проблемът не е стигнал до самия човек и не го е разтърсил, той си казва: <em>Това мен не ме засяга, това се отнася за другите.</em> Хората трябва да се събудят. Всяка личност трябва да се събуди.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Всичко се преражда, но духът остава. Той крепи човека, той дава импулс. Тази консумативност не одобрявам. Особено когато се превърне в болест. Ако развлечението е правене на покупки &ndash; това е болест. Има една песен, която много обичам:</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Моля се на Всевишния твоята хубост никога да не преминава.</strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Такива песни съм пяла и с френски музиканти. И те се прехласват, страхотно ги харесват.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Разбира се, щастлива съм, че имам прекрасен съпруг. Че имам прекрасна майка, която винаги е до мен. Че имам прекрасно дете. Че имам прекрасно семейство.</p> <p style="margin-left:1.0pt"><strong>Да, щастлив човек съм!</strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">Но понякога ми се иска да попитам хората:<br /> <br /> <strong><em>За какво бързате, след като животът изтича толкова бързо?</em></strong></p> <p style="margin-left:1.0pt">&nbsp;</p> <p style="margin-left:1.0pt">П.С. Разговорът е проведен през лятото на 2001 г.</p> <p style="margin-left:1.0pt">&nbsp;</p> <p style="margin-left:1.0pt">&nbsp;</p>