ЖИВОТ НАЗАЕМ

<p>&nbsp;</p> <p>Помня дядовците си. Бабите си не помня, защото едната е умряла, когато съм бил на пет годинки, а другата си е заминала от този свят много млада, когато майка ми е била на 13 г. Знам от стари приказки, че по майчина линия сме потомци на братя Миладинови и Кузман Шапкарев. Доколкото помня, дъщерята на Димитър Миладинов е първата жена на Кузман Шапкарев. А моята прабаба, т.е. бабата на моята майка, е дъщеря на Кузман Шапкарев, но от друг брак. Казвала се е Анастасия, но всички я знаехме като баба Ташула.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_JKv0Fs4cGmdlz9o3zrpfsvXIXox6uS.jpg" style="height:620px; width:450px" /></p> <p><em>Мама Миле, тук трябва да е ок. 15&ndash;16-годишна &nbsp;</em></p> <p>Необичайното в този голям род беше, че моята майка имаше седем лели и вуйчовци - братята и сестрите на баба ми - децата на тази моя прабаба Ташула. И си спомням в детството, говоря за 60-те години, как целият род &nbsp;се събираше в една голяма двуетажна къща на булевард &bdquo;Столетов&rdquo; в София. Там живееха всички тези братя и сестри на моята покойна баба заедно със своите деца и внуци. &nbsp;</p> <p>На всеки религиозен празник&nbsp;фамилията се събираше в къщата при баба Ташула и специално се готвеше за цялата рода. Бяхме голяма сюрия деца, които умирахме да си играем заедно. Между тези седем братя и сестри на баба ми имаше един луд. На шест години изкарал тежък менингит и останал на това си развитие. Много късно си дадох сметка за това, но той си играеше с нас, децата, а беше възрастен човек. И ние издевателствахме, като го карахме да върши разни неща, от които можеше да се нарани. Ужасно беше, детски акъл някакъв - за да му се смеем. Децата често са много жестоки. И тези срещи на рода продължиха много дълги години.</p> <p>Та може би е било за Великден, но помня, че се правеше една огромна тава с топенИца или топЕнца. В големи тенджери като качамак се вареше царевично брашно, после се натрошаваше на малки парченца, които се слагаха в голяма медна тава и така се изпичаха с много масло. Накрая в топенИцата се слагаше една стотинка, нищо друго. Медната тава се слагаше на кръгла маса, толкова голяма, че около нея се събирахме целият род. И който намери стотинката - той е ще щастливецът през годината. Смешното беше, че започвахме всички внимателно, всеки си имаше вилица, с която да рови в топеницата. Но скоро след това някой посягаше с ръка, след него останалите и наставаше жестока битка в тавата. Всички се омазвахме до лактите в масло. Започваха, разбира се, и лъжите: <em>Ето я стотинката! </em>Но когато най-накрая се намери, цялата топеница се разсипваше в чинии и се изяждаше за здраве.</p> <p><strong>Моята баба, седмото дете на баба Ташула, </strong></p> <p>умряла на 36 г. от тежка болест. Майка ми казваше, че се наричала склероза амплак. Мисля, че има нещо общо с това, което сега наричаме МС (мултиплена склероза). Има една интересна случка с нея и дядо ми, който бил царски офицер. Когато той разбира колко тежко е състоянието на баба, успява да издейства да заминат със самолет за Швейцария, където била направена връзка с лекар, който се наел поне да спре развитието на болестта. И заминали със самолет, но представи си началото на 30-те години какви пътнически самолети е имало. Не знам в подробности историята, но по средата на пътя се наложило да кацнат и да сменят самолета. Оказало се, че вторият самолет е претоварен, и пилотът трябвало да каже на двама души да слязат. Случило се така, че дядо ми и баба ми седели на последните места и той свалил тях принудително. Самолетът излетял и след по-малко от час катастрофирал в планината.</p> <p>Дядо ми по майчина линия, Георги Шопов, бил царски офицер. В полка му имало много комунисти, към които той се отнасял много снизходително - правел се, че не ги забелязва. И когато идва&nbsp; 9 септември и започват да прибират &bdquo;фашистките офицери&rdquo;, войниците му се застъпили за него и не разрешили екзекуцията му. Дори дотам стига работата, че той е изпратен на фронта. През 1945 г. воюва на Драва - историческите боеве на българската армия. И което е забележително - той е един от двамата военни от Втората световна война, другият е ген. Владимир Стойчев, които получават съветския орден &bdquo;Кутузов&rdquo; - най-голямото военно отличие през Втората световна война.</p> <p><strong>С очите си съм виждал този орден &ldquo;</strong><strong>Кутузов&rdquo;, връчен му лично от маршал Толбухин. </strong></p> <p>Друга интересна фигура по майчина линия е вуйчо ми - композиторът Михаил Шопов. Веднага след войната, когато дядо ми е все още много силен, изпратил вуйчо да учи медицина в Прага. По време и след войната в армията са раздавали цигари на войниците. Помня марката - &quot;Честърфийлд&quot;, задраскани с червена линия - така отбелязвали войнишките цигари. Дядо му изпращал цигари, а вуйчо ми искал все повече и повече, уж за приятели. Всъщност той ги търгувал. Вероятно с натрупания капитал продължил с друг вид търговия и размени. Така - продавал едно, купувал друго - имал страхотен търговски нюх. Купил си яхта на река Вълтава. Когато се върнал от Чехия, продължил с алъш-вериша тук. Трябва да съм бил пет-шест годишен, но си спомням, че той беше първият човек в България, който внесе дамските чорапогащници. Беше и един от първите, който внесе шушляците. Имаше един период, в който шушлякът беше много модерна дреха. Беше и много смешна дреха, защото това си е дъждобран, а ние го носехме като шлифер. Та вуйчо ми след близо две години и половина учене и &bdquo;търговия&rdquo; в Прага бива &nbsp;&bdquo;прибран&rdquo; от българската милиция. Не знам дали е била Държавна сигурност, но са го привикали обратно. По това време той все още е студент по медицина в Прага. Оставил документите от яхтата на приятелите си там, които тутакси я продали и &bdquo;увеселили&rdquo; парите. Така или иначе, той не завършва медицина. Споменът ми за неговите познания е, че той освен аспирин друго лекарство&nbsp;не знаеше.</p> <p>Та като го прибират в България, записва хорово дирижиране в Консерваторията. Имаше една много популярна детска група &bdquo;Пейте с нас&rdquo;, която вуйчо ми създаде, а в основата й бяха двете ми братовчедки Живка и Деница, които пееха великолепно. Най-известната негова песен е, ако помниш &bdquo;Пате, пате, патенце, жълтоклюно патенце&rdquo;, която се учи по детските градини, мисля и днес. Великолепен детски композитор с множество издадени плочи и награди.<br /> <br /> <strong>От дядо ми Георги Шопов, царския офицер, започва, мисля, музикалният ген в семейството. </strong></p> <p>Обичал много операта и като млад много пеел. Бил тенор. Спомням си, когато на пет години ме сложиха на пианото, не беше на себе си от щастие. Все още пазя два албума на Петерс - най-доброто немско издание за ноти, които той ми подари. Луксозно издание с твърди червени корици и златен надпис - всички сонати на Бетовен. И послание:</p> <p><strong><em>Помни, Аче, че дядо ти иска да станеш много голям пианист!&nbsp; </em></strong></p> <p>Разболя се от глаукома. По онова време това заболяване се лекуваше само оперативно, затова му извадиха едното око с надежда да не се зарази другото. Не успяха. Болестта се пренесе и няколко години преди смъртта си той ослепя напълно.&nbsp;</p> <p><strong>Майка ми и вуйчо ми са отгледани от зла мащеха. &nbsp;</strong></p> <p>Тяхната майка, както вече разказах, умира много млада и дядо ми се жени за друга жена, която била жестока мащеха - като от приказките. Дядо ми пътувал много с войската и оставял децата си на тази чужда, зла жена, която ги държала нощно време на двора в &bdquo;студ и глад&rdquo;.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_mlhNJqHT9HhmGGl2GihvYEjENZq2Qq.jpg" /></p> <p><em>Мама Миле и вуйчо Милчо (Михаил Шопов) на варненския плаж, средата на 40-те години &nbsp;</em></p> <p>Другият ми дядо, по бащина линия, на когото съм кръстен - Рангел Младенов Костов, е родом от град Трън, трънчанин, виждал съм кръщелното му свидетелство. Там е записан като Рангел, а по паспорт беше Рашко. И всички го знаеха като бай Рашко. Идва в София, работи като железничар, после като печатар и след дълги години в занаята основава своя печатница и издателство &bdquo;Рангел Младенов&rdquo;. Издава целия Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин в луксозни томове с кожени подвързии. Но имах забежки в детството си - ходех и продавах книги на антикварите, може и друг да е взимал от библиотеката, но това е един от големите ми грехове - нито една книга нямам... И идва 9 септември. Дядо Рашко &nbsp;бил абсолютно непричом политически, но минавал за крупен фабрикант.<br /> <br /> <strong>Знам една история за дядо ми и Георги Димитров. </strong><br /> <br /> В неговата печатница се печатили и комунистически материали - позиви, плакати. И един ден той бил посетен лично от Георги Димитров. Не мога да гарантирам за достоверността на случката, но ми е разказвана от татко Рашко (така казвах на дядо си, но това е друга история, която ще оставя за по-късно.) Разказвал ми е, че веднъж в печатницата дошъл Георги Димитров и той излязъл да го посрещне. В това време зад Георги Димитров се затичал някакъв човек с желязна кука и замахнал да го удари. Но дядо успял&nbsp; да вдигне ръка пред него и поел удара. Показвал ми е голям белег между палеца и показалеца. Та с две думи - спасил живота на Георги Димитров. Така или иначе, след 9 септември той продължил да работи като частен издател. Но когато през 1947 г. започва национализацията, негов приятел, комунист, му казал:</p> <p><strong><em>Бай Рангеле, подарявай си издателството и печатницата на държавата, защото ако те национализират, лошо ще стане...</em> </strong></p> <p>Тогава национализираните са обявени за народни врагове, особено индустриалците и фабрикантите. И дядо ми го послушал - печатницата с машините заедно с цялото издателство &nbsp;- всичко подарил на държавата. Сградите са били на гърба на бившето кино &bdquo;Рекс&rdquo;, на бул. &bdquo;Витоша&rdquo;, което по-късно се казваше &bdquo;Млада гвардия&rdquo;, а сега е голяма модерна книжарница. Та цялото това каре е било негово. Понякога съм се опитвал да си представя, ако не го беше подарил, каква реститутка щях да съм сега, ама - на...</p> <p><strong>Има и една легендарна фигура в този род - вуйчо Петър - последния жив българин, ръкувал се с Ленин. </strong></p> <p>Затова&nbsp;до смъртта му на всеки 7 ноември го разнасяха по събрания и трибуни, като единствения останал жив българин, участник в Октомврийската революция и което беше по-важното - ръкувал се с Ленин. Та ние - майка ми, баща ми, баба ми и дядо ми, живеехме на втория етаж. На първия живееха вуйчо Петър и жена му, чието име не помня, но всички я наричахме Лула. Изключителен човек с необикновена биография беше този мой вуйчо. Участник в Първата световна война като подофицер от българската армия. Попада в руски плен, става пламтящ болшевик, сражава се през Октомврийската революция на страната на червените, убеден ленинист, завършва право в Москва и когато Сталин идва на власт, предвидливо се завръща в родината си, където адвокатства, най-често защитавайки комунисти. След 9 септември 1944 г. е избран за член на Върховния съд на НРБ. През 1947 г. е извикан в ЦК на БКП, където му</p> <p><strong>възлагат партийна задача -&nbsp; да поеме обвинението срещу Трайчо Костов. </strong></p> <p>Връчена му е папка с материалите срещу подсъдимия и му е даден срок 48 часа да се подготви за процеса. Честен до мозъка на костите си човек, разгневен от чудовищните измислици в това обвинение, той отива в ЦК, където захвърля на нечие бюро и папката, и оставката си от Върховния съд, и партийния си билет. Низвергнат отвсякъде, става юрисконсулт на &quot;Винпром&quot;, където се и пенсионира. След Априлския пленум е реабилитиран, но той отказва по-нататъшно членство в Партията.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_7YizH5fZNiB30yzaemkNLEBRW2ywYn.jpg" /><br /> <br /> <em>От ляво надясно: татко Рашко, мама Мара, вуйчо Петър, Лула и вуйчо Тако. Децата са татко Любчо и леля Лина</em></p> <p><br /> <strong>Искам да ти разкажа за майка си и баща си. </strong><br /> <br /> Женят се тайно, когато тя все още е ученичка, на 19 г., а той на 21 и му предстои казарма. Страхували се, че семействата им няма да разрешат този брак. Затова двамата тайно заминали за Лом. Единствено вуйчо ми знаел. С баща ми били съученици и всъщност така се запознали с майка ми. Семействата на родителите ми се познавали, знаели за връзката им, затова, когато изчезнали, дръпнтали вуйчо и го принудили да каже каквото знае:</p> <p><strong><em>Ами те отидоха да се женят в Лом</em></strong><strong>.</strong></p> <p>Когато разбрали каква е работата, двамата ми дядовци се прегърнали и тръгнали към Лом. Отишли те в единствения по това време хотел в града и намерили мама и татко гушнати в леглото. Влезли в стаята и казали: <em>Хайде, хайде, каквото станало - станало!</em>&nbsp; И както ми е разказвано, от Лом до София спирали на всяка кръчма с ядене, пиене и веселие. &nbsp;</p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_Aq1j35YYS3g5SyFYX8dd0RkxyT934X.jpg" style="height:540px; width:400px" /></strong></p> <p><em>Ачето и мама Миле, 1948 г.</em><br /> <br /> <strong>И започнал нерадостният живот на семейство Младенови.</strong></p> <p>На 8 февруари се раждам аз. Скоро се рових пак в брачните свидетелства на фамилията и установих, че те се женят на 7 януари 1947 г. Значи майка ми е била бременна с мен в осмия месец! И как така родителите им не са разбрали какво става - това не ми е ясно. Не знам дали още по време на бременността или веднага след като се раждам, но майка ми се разболява от туберкулоза - най-страшната болест за онези времена. Баща й полага &nbsp;много усилия за лечението й. И така майка ми тръгва по болници и санаториуми, а баща ми влиза в казармата.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_9NVy43a7PUNRr1lR2In7BpzqRcLLkn.jpg" /></p> <p><em>Баба ми - &bdquo;мама Мара&rdquo;, с братовчед ми Митко</em></p> <p>Аз прохождам и проговарям &nbsp;при баба си и дядо си, затова първо към тях съм се обърнал с &bdquo;мамо&rdquo; и татко&rdquo;, а по-късно им казвах &bdquo;мамо Маре&rdquo; и &bdquo;татко Рашко&rdquo;. После към родителите си се обръщах с &bdquo;мамо Миле&rdquo; и &bdquo;татко Любчо&rdquo;. И тези обръщения си останаха цял живот.</p> <p>Майка ми оцелява благодарение на новооткрития метод за лечение на туберкулоза - пневмоторакс. Баща ми излиза от казармата и веднага е приет студент във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Учи при големия български режисьор проф. Филип Филипов. И отново настъпва лош период за семейството ни. След ВИТИЗ идва разпределение. Баща ми е в един клас с Любомир Кабакчиев и Димитър Хаджиянев. Тримата са най-добрите студенти на проф. Филипов и той решава да ги вземе в Народния театър.</p> <p><strong>Тук историята става мелодраматична...</strong></p> <p>Срещу баща ми постъпва донос от негов съученик, който е бил влюбен в майка ми, в който пише, че е фабрикантски син, че е бил член на фашистката организация &bdquo;Бранник&rdquo;, с две думи - народен враг! Дори проф. Филипов не е толкова влиятелен. Баща ми е разпределен в Силистра, където изкарва задължителните три години. През това време аз вече съм сложен на пианото от майка ми и започвам да ходя на частни уроци при педагог. Веднага трябва да кажа, че мечтата на майка ми, която осмисли (или обезсмисли) целия й живот, беше да стана голям пианист.&nbsp;След Силистра баща ми е назначен в Пернишкия театър. В един период беше и артист в един смешен театър, наречен &bdquo;Народен театър за селото&rdquo;<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_gGZuHVRWOlrikUwSy0CPzY2zQ7RDJL.jpg" style="height:404px; width:600px" /></p> <p><em>Актьори от създадения през 1951г. &bdquo;Народен театър за селото&rdquo; пристигат с автобуса си за представление</em></p> <p>В &nbsp;този театър имаше три трупи. Едната репетираше в София, втората само играеше в София, а третата пътуваше по селата в цяла България. След това първата трупа, която репетираше, изкарваше представление, играеше го в София и тръгваше по селата. И така трите трупи се въртяха. Помня това, защото когато бях във ваканция, пътувах много с него.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_iK85LzajKzH9G2wvtBeGxQbgFgr38S.jpg" style="height:454px; width:500px" /></p> <p><em>На границата. От ляво надясно: Любомир Младенов, Джуни Александрова&nbsp; и Иван Тонев сред граничари</em></p> <p>По това време проф. Филипов, който вече е генерален директор на Българската кинематография, преподава във ВИТИЗ и е директор на Народния театър, му казва: <em>Иди в голям хубав театър, направи нещо да те забележат, за да имам очи да те изтегля в Народния театър. </em>Така през 1959 г. баща ми се озовава в Русенския театър. От този период си спомням няколко много хубави негови роли. Семейството отново е разделено. Майка ми не дава и да се чуе аз да се преместя в Русе, защото ходя на уроци по пиано при елитни учители. За да следи тя моето музикално развитие, ние оставаме в София. През 1965 г. баща ми се прибира окончателно в София. Аз съм вече на 18 години - 11-и&nbsp; клас в Музикалното училище. Баща ми беше прибран от проф. Филипов в Народния театър, където изкарва една година. След това постъпва в &nbsp;Сатиричния театър.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_wPO081N7sTZo2KuORspLhd6R3wOwkP.jpg" style="height:420px; width:550px" /></p> <p><em>Мама Миле, синът ми Любчо и татко Любчо</em></p> <p><strong>И така... Нашето семейство не се състоя. </strong></p> <p>Не знам да са правени опити да се разделят. Така живееха - той на една страна, тя - на друга... Така изкараха живота си заедно. Събраха се, когато бяха попрехвърлили средната възраст.</p> <p>През 1967 г. баща ми постъпва в трупата на новосъздадения &bdquo;Театър за поезия и естрада&rdquo; - първообраза на театър &bdquo;София&rdquo;. Така до пенсионирането си баща ми, Любомир Младенов, беше актьор в театър &bdquo;София&rdquo;, където се заварихме с него и играхме заедно цели 14 години.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_0uTEU3tWyHN23bF5ojLwBzCuzCUJcO.jpg" style="height:436px; width:550px" /></p> <p><em>Людмила Терпешева и Любомир Младенов, &bdquo;Такава любов&rdquo; от Павел Кохоут &nbsp;(от русенския период на баща ми) &nbsp;</em></p> <p>Баща ми беше хубавеляк и по провинциалните театри все играеше роли на герои и любовници. Но когато отиде в театър &bdquo;София&rdquo;, всички големи звезди вече бяха там. Днес си мисля, че той не успя да направи име, защото беше&nbsp;вече&nbsp;артист с пречупено самочувствие, без амбиции, без мечти. Той ми е баща и може би не съм обективен, но и други хора са казвали, че е погубен един талант. Не беше лек животът му...</p> <p><strong>Но да започнем историята на моя живот така... </strong></p> <p>През 1928 г. дядо ми (татко Рашко) построил нашата къща в един от крайните квартали на София, &bdquo;Коньовица&rdquo;, където живеели само бедни хора и цигани. Наоколо имало много схлупени къщурки, но всички с дворове, където били и клозетите им. Нашата къща била най-солидна, с тоалетни на всеки етаж.</p> <p><strong>Бил съм изключително палаво дете.</strong></p> <p>Вероятно това е свързано със задължителното присъствие на пианото в голяма част от времето. Повечето от децата в квартала не знаеха какво е училище - бяха денонощни игри! А аз трябваше да седя по цял ден вкъщи - пианото, та пианото... Само слушах детската глъч от улицата. А когато съм пускан за малко навън, цялата насъбрана енергия е изригвала в какво ли не. Веднъж бяха стоварили кюмюр на съседите - зимно време всички се отоплявахме с пернишки въглища. И аз се зарових до шията във въглищата, за да стана черен и да предизвикам интереса на децата.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/42311_KjQRsSPE0lobZlGKtdRlO4dHqP9DWc.jpg" style="height:448px; width:550px" /></p> <p><em>Ачо - Палячо &nbsp;</em></p> <p>В махалата ми викаха Ачко. Като малък вместо Рашко, съм произнесъл Ачко и оттогава близките ми хора ме наричат Ачо. Децата много ми се подиграваха за това, че по цял ден ме караха да свиря, дори бяха съчинили едно четиристишие, което помня до днес:<br /> <br /> Ачко фъстъка<br /> седна на сандъка,<br /> почна да плаче<br /> мамино паляче... <em>&nbsp;</em></p> <p><br /> <em>П.С. Очаквайте следващата седмица втора част от интервюто с Рашко Младенов.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>