In memoriam Крикор Азарян: Човекът е незавършен от Бога

<p><strong>Моят първи образ от детството? Една зима в стария град Пловдив.&nbsp;</strong><br /> <br /> Живеехме&nbsp;под наем&nbsp;в двуетажна къща точно срещу входа на арменското умилище. Задните прозорци на двете стаи, които обитавахме, гледаха към един двор. Имаше черешово дърво. Но първият ми спомен е от една зима. И врабчета, които са настръхнали. А&nbsp;аз слагам трохи от хляб на прозореца. И те идват. Аз отварям прозореца, защото мисля, че им е много студено, да влезнат вътре и да се стоплят. А те бягат. Така ме занимаваше този въпрос... Защо не разбират, че мисля за доброто им?! Бил съм сигурно на три&nbsp;-&nbsp;четири години, но помня тази сцена. Сега за първи път разсъждавам върху това. Странно е. До към пет - шест години бях затворено дете. Нямам спомени от игри. По-скоро се виждам как стоя и гледам през прозореца.</p> <p><strong>Родителите ми бяха бедни хора. </strong></p> <p>Баща ми само работеше, майка ми цял живот е била домакиня. Имам сестра. Скромно сме живели. Да купиш боза? Това беше празник за нас. Единственото ми богатство беше фантазията, въображението ми. Имах една игра, която е оформила вероятно и бъдещето ми като режисьор.&nbsp; Живеехме в двуетажна къща на ул. &bdquo;Перник&rdquo;. Аз спях в една стаичка с дървен таван от напукани дъски. От дъждовете всичко беше на петна. И вечер, като си лягах, гледах тавана и тогава изплуваха образи. И започваха да се оформят разни митологични същества. Лагери се образуваха, започваше някакъв бой, война между едните и другите. Постепенно аз така се встрастих, че бързах да се прибера и да си легна. Особено, когато имаше луна, всичко много по-релефно оживяваше. Така, както днешните младежи играят на компютри, това беше моята игра. А образите откъде? Ние нямахме библиотека, нямахме репродукции. Но имаше едни колички за сладолед с наивистично нарисувани сюжети. Сега си мисля, че те са някакви вариации на Рубенсови картини, африканския му цикъл, където лъвове скачат върху бедуини, отвличат&nbsp;жени... Но това беше в началото. Впоследствие тези митологични същества заприличаха на&nbsp;капричиите на Гоя, които не бях виждал.&nbsp;Този филм траеше обикновено докато заспя. Но заспивах едва, когато стигах до развръзката. Точно тогава започнах да направлявам сюжета.</p> <p><strong>Винаги добрите побеждаваха. Винаги! Докато в живота се оказа, че не е така...</strong></p> <p>Учих в арменския колеж &bdquo;Мъхитарян&rdquo; в Пловдив. От забавачницата започваше. Преподавателите ни бяха духовни лица, свещеници. Те са от рода на Мъхитарите. Седалището им е срещу Венеция, където има един остров и там е техния манастир, наречен на своя създател Мъхитар. Байрон&nbsp;е пребивал там&nbsp;в своите странствания преди да премине през Албания и да отиде в Гърция, където умира. Даже има писма, в които пише, че живее в този манастир и се е амбицирал да учи арменски език. В това училище беше много строго. Винаги занятията започваха в църквата. Имаше църква в самия колеж, който се намираше на Сахат тепе.<br /> <br /> <strong>Тогава Бог заживя в мен</strong>.</p> <p>Но след 9-ти септември затвориха училището. Бях ок. 10 - 11 годишен и се преместих да уча в Арменското народно училище. И настъпи едно разкрепостяване.&nbsp; Бях затворен, подтиснат и съзерцателен, но настъпи рязка промяна. Станах много буен, много бели правех.<br /> <br /> <strong>Сигурно за съм първият човек, направил стачка в България.</strong></p> <p>Аз бях лидера, едва 14 годишен. Дойде учителят по математика, когото ние много обучахме.&nbsp; Умееше много добре да общува с нас. И ни каза, че е принуден да напусне. Успя да ни внуши, че това се дължи на директора, също арменец, който беше завършил Йейлския университет. Говоря за 1946 - 47 г. И аз организирах стачка. Сложихме постове, които да се борят срещу стачкоизменниците и се качихме на арменското тепе. Два дни издържа стачката. Борехме се да не бъде уволнен нашия учител. И те го върнаха. И ето го парадоксът! След четири години същият този, да го наречем &bdquo;жертвата&rdquo; тогава, стана причина да уволнят директора. Беше едно от първите открития, които направих. Че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Той направи донос срещу директора - че е американски възпитаник и идеологически развращава учениците. И го уволниха. Барон Вецигиян се казваше. Бях потресен. От родителите си разбрах кой стои зад това уволнение. Това беше първото крушение на илюзии за мен. Много тежко го понесох. И една нощ отидох и написах лозунги на стените на арменското училище. Написах, че комунистите са долни лъжци. По почерка изглежда са ме познали и ме изключиха от гимназията. Беше вече 1951 г.</p> <p><strong>Влюбчив бях.</strong><br /> <br /> Първото ми увлечение&nbsp; беше, разбира се, по едно момиче, което беше значително&nbsp; по-голямо от мен. Но то така и не разбра. Беше дъщеря на едни богати арменци. Бяха близки с вуйчо ми, който беше един от най-богатите хора в Пловдив. И на празници се виждахме. След това, в арменското училище, при чешмата, беше и първата целувка. Тя беше първото ми гадже, тя стана и първата ми съпруга. На 13 години я целунах за първи път. Бях на 20 год., когато се оженихме.</p> <p><strong>Отидох &nbsp;трудовак в Мадан. </strong></p> <p>Последната година бях писар. Веднъж батальонният командир беше забравил да затвори сейфа, аз надникнах и видях едни папки с досиета. И попаднах на моето. Беше ок. 2 страници. Имаше изречения, които бяха подчертани с червено и други изречения, подчертани с друг цвят. Пишеше, че баща ми е активен фашист, антикомунист, частник бил, че е враждебно настроен към мероприятията на новата власт. Бяха много шаблонни изрази. Имаше ужасна терминология. За мен пишеше как съм изключван от комсомола. Че никога не съм изявил желание отново да ме приемат. Че имаме роднини на запад. То всеки арменец има роднини. Е такива едни глупости!&nbsp;Стъписах се.&nbsp;Като четях тези редове виждах, че съм аз, но виждах и че не съм аз. Че за баща ми говорят, обаче той не е бил такъв.</p> <p><strong>Баща ми беше самодеец, много добър актьор!&nbsp;</strong></p> <p>Ако им трябваше в пиесата някакво дете, взимаха мен. Първата си роля помня не с това, което съм казвал, а с едно събитие. Пиесата, която играемхе се казваше &bdquo;Намус&rdquo;, което означава Чест. Прилича малко на пиесите на Островски. Играехме я на арменски. Преди представлението чух, че родителите ни се шегуваха, че в тази пиеса има някаква фаталност, защото за последен път като са я играли, през 1928 г., по време на представлението станало земетресение. Говоря за голямото земетресение през 1928 г. И се шегуваха да не стане пак. Започнахме представлението и... наистина! По време на представлението имаше лек трус. Настъпи паника. Но то беше много леко. Не се стигна до напускане на салона. Но аз приех всичко съвсем спокойно и не бях никак изненадан или уплашен.&nbsp;Мисля си, че в изкуството има някаква магия. С това си обяснявам нещата. Още като&nbsp;дете съм приемал, че това&nbsp;е една игра, която е уж живот. Значи е&nbsp;някаква магия. А в магиите стават и такива фатални, съдбовни неща.</p> <p>Когато започнах &nbsp;работа в &bdquo;Петър Ченгелов&rdquo;, създадох там естрадно - сатиричен състав. През това време у нас, на долния етаж&nbsp;при съседите ни, дойде да живее големият български джазов композитор Асен Овчаров.<br /> <br /> <strong>Джазът на оптимистите, чували&nbsp;сте, нали? Все едно Глен Милър живее под теб!</strong><br /> <br /> Асен Овчаров току - що беше излязъл от лагера в Белене. Изглежда не му бяха позволили да живее в София. Като съседи се сближихме и аз го поканих&nbsp;да ръководи оркестъра към състава, който бях направил в &bdquo;Петър Ченгелов&rdquo;. 1959 г. се явихме на фестивал и станахме лауреати.&nbsp; Оттогава се познавам с Радой Ралин, който беше шеф на комисията. Беше фестивал на любителски състави и ние станахме лауреати.По това време аз бях актьор, но по естествен път стана така, че всички започнаха да ме слушат. Когато аз кажа: <em>Сега&nbsp;тук така ще стане, след тази сценка щи има&nbsp; музика...&nbsp;</em>Иначе работех на конвейра в цеха за обувки. Бях на шприц машина. И като щъркел сигурно хиляди пъти на ден съм подскачал от едни крак на друг. Оттогава заобичах Чаплин и филма му &bdquo;Модерни времена&rdquo;. Защото видях &nbsp;и разбрах какво значи конвейр. Това е някакъв кошмар. Та като станахме лауреати, директорът ме извика и каза: <em>Ти прослави нашия завод, ще те направим нормировчик. Няма да си вече на машината, няма да си на смени, ще бъдеш чиновник.</em></p> <p>И аз, който толкова години бях ругал тези нормировчици, които душата ни вадеха, минах, от другата страна на барикадата. Обаче направих такива норми ,че въпросът стигна до Окръжния комитет на партията. Какви са тези заплати, които получават в обувния завод?!&nbsp;И ме уволниха дисциплинарно. &nbsp;Тогава станах артист.</p> <p><strong>Имаше една абсурдна фирма &bdquo;Културен отдих и художествена украса&rdquo;.</strong><br /> <br /> Правеха лозунгите за първомайските манефестации. Към тях имаше един състав от мукиканти и артисти. И дойде Любо Гройс, Бог да го прости, и постави с нас един естрадно - сатиричен спектакъл. &nbsp;Беше 1962 г., когато проумях колко неудържимо ме влече сцената. И кандидатствах, но не ме допуснаха до изпит, защото бях прескочил възраста за артист. Казаха ми, че мога да кандидатствам само режисура. На следващата година кандидатствах режисура и слава Богу, Боян Дановски беше председател на комисията,&nbsp;ме прие. След това две години учих при проф. Филипов и две години при Сашо Сотянов. Завърших 1966 год. И заминах за Пловдив! &nbsp;</p> <p><strong>Първото предстваление? Съмнения? Винаги съм имал!</strong><br /> <br /> В трети курс направих &bdquo; В открито море&rdquo; на Мрожек. За първи път се поставяше в България.&nbsp;Но точно тогава Мрожек направи някакво десидентско изявление&nbsp; и спряха представлението.&nbsp;Тогава направих &bdquo;Дневникът на един луд&rdquo; с Наум Шопов. Поканиха ни в &bdquo;Театър 199&rdquo;. От тези две представления се заговори за мен още като студент. И ме разпределиха в Пловдив. Това беше голям шанс за мен. Пловдив, родният ми град, голям и хубав театър. Първата постановка, която направих беше на Джери Марков&nbsp;&bdquo;Да се провреш под дъгата&rdquo;.&nbsp; Това се първите ми публични представления: Мрожек, Гогол и Георги Марков. Не звучи лошо! &nbsp;</p> <p>В нашата професия винаги се говори за кумири. Никъде не бях ходил, затова&nbsp;и кумирите ми бяха от национално ниво. Режисьорите, които безкрайно харесвах бяха Леон Даниел, Методи Андонов и Христо Христов. А иначе интересът ми към изкуството не идва от театъра. Това, което най-много съм обичал, бяха книгите.</p> <p><strong>Много обичах да чета. И много исках да стана писател. </strong></p> <p>Като всеки съм писал стихове, от които днес сигурно бих се срамувал. Слава Богу, не си ги спомням. Бяха наивни, подражателски, стил Дебелянов, Лилиев. В нашата група всички пишехме, всички рисувахме. Бяхме 16 -20 годишни. Помня Пловдивската библиотека - едно прекрасно място. По интуиция съм откривал авторите. Как съм стигнал до Кнут Хампсън, не знам. Представяте ли си?! След войната той е анатемосан. Може би точно това ме привличаше, защото знаех, че е анатемосан, забранен.</p> <p><strong>Приятелите? Харесвах различните.</strong><br /> <br /> Не че това беше съзнателен критерий. Но другите бяха хора, които членуваха в организация или пък бяха тръгнали да правят кариера. Да ги наречем &bdquo;отличници&rdquo;. Ние бяхме аутсайдери, различни. Не бяхме като мнозинството. Понякога съм си мислел, че причинта за това е, че съм арменец, че съм малцинство. Въпреки, че не съм бил тероризиран или подложен на дискриминация,&nbsp;винаги симпатиите ми са били към малцинството, към потърпевшите. Ще ви дам един смешен пример. По време на Виетнамската война, която много добре помня, аз бях на страната на американците. За мен това беше справедливо. Но като гледах &bdquo;Апокалипсис&rdquo;, видях и другата страна. Сигурен съм, че ако в същото време бях живял в Америка, щях да бъда за виентнамците. Нали разбирате? Винаги&nbsp; съм обратен на общото! И това ни обединяваше нас, приятелите.<br /> <br /> <strong>Предавали са ме. Но за мен няма непростими неща.&nbsp;<strong>Всичко бих простил. </strong></strong></p> <p><strong>Човекът е незавършен от Бога.</strong></p> <p>Има племе в Южна Америка, в поречието на Амазонка, които си имат своя Апокалипсис. Те са убедени, че човек е незавършен, не несъвършен. И че един ден Бог ще слезе, за да довърши това свое дело.</p> <p>В основата на християнсакат вяра доминиращи са любовта и опрощаването. Не случайно блудният син е по-близък отколкото другите, преданите.&nbsp; Това е нещо велико! Осъзнаването на връщането! Понеже говорим за християнството, аз съм обременен от това, че нося името на първия светец, който е въвел християнството в Армения. Сурп (свети) Крикор Лусаворич (който дава светлина). И сега,&nbsp;във връзка с 1700 годишнина на Ватикана, върнаха мощите на Сурп Крикор Лусаворич на арменците.<br /> <br /> <strong>Глупаво е това деление между християните.&nbsp;</strong><strong><strong>Р</strong>азделението е станало с &nbsp;човешка&nbsp;намеса.</strong></p> <p>И това е парадоксално. Защото най-голямото богатство на човечеството е неговото разнообразие - че сме с различни цветове, че сме южни, северни, западни и източни. Моето верую&nbsp;е това на Уитман. В една негова поема &bdquo;Стръкчета трева&rdquo; той седи&nbsp; на брега на атлантическия океан и разговаря с хората по света - с арменеца, със славянина, с българина, с турчина, с французина... И казва, че сме велики, ние хората! Че сме равни, че сме прекрасни... Никога не съм бил в Америка. Но колко трябва да си невероятен, за да можеш да виждаш всички тези хора по света. Той говори за Нил, той говори за Арарат, той говори ча Черно море, за Дунава... Това е ода за прекрасността на живота!</p> <p><strong>Искам да ви разкажа за един човек, обущар, бай Таквор. </strong></p> <p>Имаше обущарница в Пловдив, на житния пазар. Кротък човечец беше, имаше една обущарница като кутийка, в която поправяше обувки. Станеше ли вечер, той отиваше в едно кръчме, на бай Иван Тупала, изпие две-три ракии и започваше да вика: <em>Кой съм аз? Кой съм аз?</em> Имаше някакво драстично несъвпадане с това, което е през деня. Абсолютно мълчалив, кротък като мравчица човек.&nbsp; И тези нощни негови викове! <em>Кой съм аз?</em> Не питаше директно, не питаше никого. Тръгваше сам от кръчмето и клатушкайки се, вървейки, вече късно, се чуваха тези негови викове: <em>Кой съм аз?</em> На житния пазар строяха шатрите и павилионите на цирка. И това ми се е запечатило. Миризмата на животиснка тор, на трици, на евтин одеколон, смълчана нощ, лампичките, които светят от цирка.&nbsp;</p> <p><strong>Като във филм на Фелини върви един черен силует&nbsp;и вика: <em>Кой съм аз?</em> </strong></p> <p>И разбудили се лъвове реват <em>Муауууу...</em> в отговор! &nbsp;Една вечер ние&nbsp;се подиграхме с този човек. Тръгнахме след него. Той вика: <em>Кой съм аз?</em> А ние отстарни му викаме: <em>Обущар!</em> На арменски &bdquo;гошкагар&rdquo;. В смисъл, кой си ти бе, ти си един&nbsp; обущар!<br /> <br /> Много скоро, бях в наверечието на 60-те ми години, се&nbsp;сетих за този човек. И си казах: <em>Чакай, бе, този човек не е искал да демонстрира нещо пред другите. Това е бил въпроса му: За какво живея? Кой съм аз?</em> &nbsp;Ако не беше театъра, където аз непрекъснато имам възможност да задавам този въпрос, сигурно и мен щяха да ме смятат за луд, защото и аз щях да викам по улиците: <em>Кой съм аз?</em> Драмата на този човек е била, че е обущар. Ако той беше артист, нямаше да вика: <em>Кой съм аз?.</em> Щеше да бъде някакъв прекрасен изпълнител на Хамлет. Да бъдеш или да не бъдеш! Наистина, това е въпросът!</p> <p><strong>Аз съм един скептичен романтик</strong>.</p> <p>Никога не съм се взимал на сериозно. Това ме е предпазвало от маниакалност.&nbsp; Защото знам, че участвам в една игра. Има смисъл да живееш само, ако си верен на себе си. Ако успееш да не погребеш детето в себе си. Вземете което и да е дете. Вижте му очите! Вижте му израза! А вземете хората на 50 - 60 години и вижте колко са различни! Как? Къде е отишла тази светлина, която излъчват децата? Едва със старостта в някои хора този поглед се връща. Защото не са забравили кои са. Останали са верни на себе си. Дълбоко съм убеден, че има съвест. И тя е детето, което пищи в нас.</p> <p><strong>Алсурд? Всичко е абсурд!</strong></p> <p>Театърът е нещо безкрайно. Всеки има своя кладенец и копае. Кладенецът, който аз копая, е процеса. Мен ме занимава човека в сблъсъка с времето. Защото най-големият&nbsp;ни враг е времето. Човекът и промяната - това ме занимава. Как влизаш един, а излизаш друг? Това, което съм разбрал за тези близо 100 постановки, които съм направил и книгите, които съм чел е,&nbsp;че има&nbsp; и закономерности. Но има и много абсурди. Има събда, има необяснимости. Така че не можеш да слагаш знак за валидност над всичко. Единственото нещо, което&nbsp; е сигурно е, че всички ще си отидем от този свят. Или с други думи, на този свят<br /> <br /> <strong>всички сме жертви. И героите.</strong></p> <p>Но аз съм дълбоко убеден, че има един друг, невидим смят. Не знам какъв е. Понякога имам страхове, че там е студено и тъмно. Но понякога имам чувството, че там е тихо и безкрайно. Има форма, но в друго състояние. В друга субстанция сме.</p> <p><strong>Като млад много исках да видя светове, да пътувам. </strong><br /> <br /> Географията&nbsp;ми беше любим&nbsp;предмет. Много, много исках да пътувам. А съм бил в много малко страни. Не съм бил в Италия, не съм бил във Великобритания, не съм бил в Скандинавските страни. А да не говорим за другите континенти. Никога! Дори аз&nbsp;се учудвам. Младото поколение не си дава сметка колко е&nbsp; привилигировано в това отношение. Господи, ти можеш да събереш 200 долара и да отидеш някъде и да се върнеш! Те нямат и представа какво беше това за нас едно време. Пътуването е вродено на човека. На нас арменците това ни е историята. Ние пътуваме непрекъснато. Днес не бих си пожелал да пътувам. Нямам сили. Сега бих се уморил. Нямам&nbsp;този копнеж.<br /> <br /> <strong>Сега през есенно-зимен поглед бих видял нещата.</strong></p> <p>Желание? Едно? Колкото може по-дълго да съм здрав. Това никак не е малко. Въпреки, че не полагам особени усилия за постигането на тази ми мечта.</p> <p><strong>България през последните 10 години... Защо? Защо толкова трудно и мъчително... </strong><br /> <br /> За мен обяснението се крие в един парадокс.</p> <p><strong>Човек, благодарение на способността си да чува, се научава да говори, нали така? </strong></p> <p>Бебенцето чува как се говори. <em>Ма-ма, тат-ко.. </em>Ето го и парадокса - колкото повече се научава да говори, толкова повече загубва способността си да чува. Мисля, че тук е разковничето на нещата. Ние не се чуваме. &nbsp;Ак&nbsp;говориш много, започваш да дрънкаш. Това е естествено. Това е обяснимо. Никаква тайна няма. При един авторитарен режим, при една диктатура, идеологиите са виновни. И продължават да ни управляват на идеологически принцип. Това е много тъжно.&nbsp; Като чуя &bdquo;безпрекословно предан&rdquo;, &bdquo;безрезервно подкрепян&rdquo;, лошо ми става. Как така? Аз мисля, значи се съмнявам. Защо искате от мен да бъда безрезервно предан? Защото е удобно!</p> <p>Срещал съм интелигенти и между прости продавачи. Никога няма да забравя, интервюираха по телевизията една продавачка с въпроса: <em>От какво се боите?&nbsp;</em> Тя отговори: <em>Боя се за себе си. - Защо? - Защото &nbsp;съм добра, а разбирам, че трябва да стана лоша.</em> За мен това е висша проява на интелигентност.</p> <p><strong>Интелигентът е човек, който има способност да разбира другия. </strong></p> <p>И ако имам такава идиосинкразия към партиите, то е защото самото понятие &bdquo;партийност&rdquo; те лишава от способността да разбираш другия. Проблемът е, че ние имаме нужда от идеи, а не от идеологии. И това са различни неща.Винаги започвам с крехка вяра към новите неща, които идват.<br /> <br /> <strong>Но&nbsp;</strong><strong><strong>през </strong>1989 г. вярата ми беше бурна. Беше патетична дори!</strong></p> <p>Много скоро последваха крушения на илюзиите. Грешка на всички правителства е, че винаги управляващите са смятали, че средствата които се отделят за култура, са бреме за бюджета. А това е абсобютно невярно. Средствата за култура са инвестиция. Хората са хитри, умни или мъдри.&nbsp; При нас са или хитри, или умни. Мъдри няма...</p> <p>П.П. Разговорът е проведен през 2001 г.&nbsp;</p>