„И навлякоха вълците овчи кожи! Какво стана с този народ, Боже мой!”

<p>Дойде време да ти разкажа за &quot;гуляите&quot; на &bdquo;зловредната зоза&rdquo; и нейните &bdquo;битово разложени&rdquo; приятели.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_uds4YwMUuczImfdvkXas7oVCpCljf2.jpg" style="height:583px; width:400px" /></p> <p><em>Строго поверително! АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ от 21 май 1953 г. Донася инф. &bdquo;Адвоката&rdquo;</em></p> <p><strong>Прочети какви идиотщини пише тук за моя милост и баща ми:</strong><br /> <br /> <em>Същият е член на ЕОПО. Ходи често в командировки. Ползва се с името на почтен човек. За политическия му облик много не може да се каже. Не е нито много активен отечественофронтовец, нито се проявява като враг. Въобще лабилен елемент. (...) /Жени/ е&nbsp; сериозно момиче но дружи с компания която подрЪжава на тъй наречения &bdquo;американски&rdquo; начин на живот. Тая компания се ползва с името на битово разложени елементи. Те са:&nbsp;Иван и Жана Стоянович /брат и сестра/ живущи на П. ЕФтимий 4<br /> Сърчеджиев и Мирски - режисьори и двамата лауреати&nbsp;и неколко души студенти от театралната академия.</em></p> <p><strong>Нищо неподозиращи, ние, &bdquo;лабилните вражески елементи&rdquo; живеехме най - весело и щастливо!&nbsp; </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_0AKMJSlk9aDnpEQk44I5AxZ9ijPnJh.jpg" /><br /> <em>Преди премиерата,&nbsp;горе: Жана Стоянович и Николай Бинев, долу: Константин Коцев - Пацо и Домна Ганева</em></p> <p>Последната Нова година, на която се бяхме събрали у нас, имаше към 40 човека, можеш ли да си&nbsp; представиш?! Прочетох в донесението на един &bdquo;доброволен заявител&ldquo;&nbsp; от нашата тайфа, подписвал се като &bdquo;Адвоката&rdquo;, че му е било възложено да присъства на това събиране и да донесе всичко, каквото е необходимо. От 1 май, трябва да е било 1953 г. бяхме започнали да пишем пиеса. Събирахме се, за да измисляме и пишем истории за живота на едно бедно сираче - Николай (Бинев), Домна (Ганева), Жана (Стоянович), аз, Пацо (Константин Коцев), Божан Христов, Леда (Тасева). После няколко месеца репетирахме у Жана. Режисьор беше Кръстю (Мирски), композитор - Мони (Симеон Пиронков), а за музикалното оформление се грижеше Атанас Бояджиев, който свиреше на акордеон. В главните роли се изявиха Домна, Леда, Пацо, Жана и Николай. Такъв смях, ти не можеш да си представиш! Въпреки, че историята беше много жалостива - за Мони Пиронков и неговото осиротяване&hellip;</p> <p>Ами когато Пацо Коцев купи за рождения ден на Иван кон?!<br /> <br /> <strong>Появи се в двора на &bdquo;Патриарх Евтимий&rdquo; с един окаян, дръглив кон. Не помня какво стана после с този кон.</strong></p> <p>И Иван (Стоянович) с неговия страхотен, черен хумор. Ходехме през лятото по планината с палатки. Мони Пиронков имитираше брилянтно онези, които изнасяха лекции за успехите на социализма по месторабота и местоживеене. И на които всички трябваше да присъстваме задължително! Мони беше&nbsp; усъвършенствал този език - ако си затвориш очите, няма да повярваш, че говори интелигентен човек. Веднъж бях поканила с нас моя приятелка. Вечерта сме се събрали край огъня и Мони започна да държи своята реч. Ние се заливаме от смях и му задаваме въпроси, а Юра, моята приятелка, така се притесни! Дойде при мен много смутена: <em>Защо така му се подигравате на човека?</em><br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_kr3PmO7n5vhRumABiSrjMsGa4ntJ2x.jpg" style="height:389px; width:600px" /><br /> <em>По коларските пътища на Родопите: каруцар, Мимата (Балканска), Иван (Стоянович), Жени (Божилова) и Николай (Хайтов)&nbsp;</em></p> <p>Едно лято Иван ни поведе на екскурзия в местността Айванли до Персенк, където Николай е бил директор на горското стопанство. Николай щеше да дойде по-късно направо там. Имаше още работници, които го обожаваха, защото беше направил наистина много за това горско стопанство. И когато дойде, Николай си скова една масичка вътре в гората, малко по-далеч от нашия лагер, сложи си машината и пишеше там до обяд. Един ден аз отивам, за да му кажа, че ще сядаме да се храним. И виждам около него се събрали хора, разбирам, негови бивши работници, защото му викат &bdquo;другарю директор&rdquo;. И един от тях му казва: <em>Аз много се разболях и едва не умрях!<br /> <br /> <strong>От какво се разболя?</strong></em><strong> - пита го Николай. - <em>От &quot;ходен предвид&quot;, другарю директор.</em> </strong><br /> <br /> Николай нищо не разбира и продължава да го разпитва: <em>Каква е тази болест? Къде те болеше? </em>-<em> Ами</em>, казва, <em>много вода ми се събра в белия дроб</em>. Та стана ясно, че като казва &bdquo;ходен предвид&rdquo;, ставало дума за воден плеврит. &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_PJynYapo7yqS48Jr4MmEzIeOFb5g1m.jpg" style="height:653px; width:450px" /></p> <p><em>Николай Хайтов,Айванли, 19963 г.&nbsp;</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_3YnLkMBYCn1KtKgikon6A2v8VsIcq7.jpg" style="height:573px; width:400px" /><br /> <em>Утро в Родопите, Жени Божилова, Айванли, 1963 г.&nbsp;</em></p> <p>Носехме със себе си палатки - алпийки, под тях слагахме току що изсъхнало сено, ароматно. Но беше високо и нощем ставаше много студено. Преди да си легнем, си навличахме всичките дрехи. Така зъзнехме до четири часа сутринта и като изгрее слънцето, заспивахме щастливо. Миехме съдовете в едно поточе. Носехме си пирони и си правехме кухня на някой бор - закачахме по него тенджери, тигани. Но преди това се събирахме в София, за да уточним какво и колко ще ни трябва за храна. Пацо беше изчислил, че за тези 20 дни, които ще стоим горе, трябвало да носим 180 хляба! Приготовленията започваха от 1 май, защото тогава разрешаваха да се събират повече хора. Преди това не беше позволено на едно място да се съберат повече от пет човека. Затова, когато се срещахме у нас или у Жана, се промъквахме тайно един по един. Беше времето на &bdquo;зозите&rdquo;. Нали ти показах досието, където съм описана като &bdquo;злокачествена зоза&ldquo;. Такава хубава младост съм имала! С Жана и цялата тази тайфа!</p> <p><strong>И кои са тези идиоти, които през цялото време са донасяли&hellip;</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_yRS7GDXqkWs9MUo6ijRNnVUBMU5cCD.jpg" style="height:318px; width:450px" /><br /> <em>ПОСТАНОВЛЕНИЕ за откриване на отчетно дело, 4 ноември 1954 г.</em></p> <p><strong>Виж, една година по-късно от &bdquo;злокачествена&rdquo; съм се издигнала до &bdquo;изтънчена зоза, която харчи много пари&rdquo;.</strong><br /> <br /> <em>Средата в която се движи е бОржУазна и цялата компания е морално разложена. Една от нейните приятелки живее на ул. &bdquo;Венелин&rdquo; 40, на която баща й е осъден за шпионаж. Харчат много пари. По сведение на доброволен заявител обекта се уличава в шпионаж. Тя е получавала колети от чужбина, предимно от САЩ и получава кореспонденция от капиталистическите страни. В квартала се ползва с името на изтънчена &bdquo;зоза&rdquo;морално паднала и способна на всичко тъй като умело си създава връСки из разни среди.</em></p> <p><strong>Знаеш ли, ние си прочетохме досиетата с Николай.&nbsp; </strong></p> <p>Първо бяхме притеснени от гнусотията, която предстоеше да открием вътре. Но един ден му казах: <em>Нека отидем, нека видим&nbsp; кои са нашите приятели и кои са неприятелите!</em> Моето досие беше 500 страници, водено от 1953 г., а на Николай надхвърляше 1100 страници, 600 от които бяха прехвърлени в 6-ти отдел, при другаря Димитър Иванов. А какви неща пишеше вътре - две срички верни нямаше! И така научих, че трима от моите &bdquo;приятели&rdquo; са писали и донасяли усърдно за мен и моя живот. Но вече не можах да се сетя кои са - много време беше минало. Подписвали са се с псевдоними - Жорж, Адвоката, на третия съм му забравила дори псевдонима.</p> <p><em>&bdquo;Тя ходи с разни мъже, сменя си всеки ден тоалетите, баща й е шпионин,</em> <em>тя му помага&rdquo;.</em> На какво е бил шпионин, така и не става ясно. Но <em>&bdquo;</em><em>имала любовни връзки </em><em>с Богомил Янчулев&rdquo;.</em> И после пише <em>&bdquo;те са женени&rdquo;.</em> Сега се смеем с теб, но не знаеш колко опасно беше да си &bdquo;изтънчена зоза&rdquo;. Какво можеше да ти се случи, ако си вързала косата си на конска опашка?! Да не говорим за панталон - него направо го разрязваха по шева, ей така!<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_ZkznLy8asRNufiUgBTnAAxgr8mk5VJ.jpg" style="height:424px; width:600px" /></p> <p><em>Строго поверително! Задача № 773, 16 октомври 1953 г.<br /> РАПОРТ&nbsp; </em></p> <p><em>По сведение на Бъчваров тя е &bdquo;злокачествена зоза&rdquo;, която е гледала само на тоалетите си и компаньорския живот. Постоянно е скитала с разни компании и в домът им се събирали младежи с буржоазен вид на гуляи. Членка е от скоро на ЕОПО ОФ и то само формално, без да извършва никаква полезна обществена работа.Въпреки това и тя напоследък се старае да бъде внимателна и учтива с добрите отечественофронтовци. Конкретни вражески изказвания не са известни, но я имат за вражески елемент. Движела се е и понастоящем се движи всред буржоазна реакционно настроена среда. Имала е любовни връзки с Богомил Янчулев, генералски син, изключен като студент за когото е била&nbsp; омъжена, но се развела. Близка приятелка е на дъщерята на Пепи Стоянович - Жана, бул. &bdquo;П. Евтими&rdquo; 4. На Жана баща й е бил един от най-близките приятели на царя. (...) Има буржоазен характер и маниери. В морално отношение не е добре.Има слабост към гуляите, а освен това ходи с разни мъже. На адреса живеят под наем, доста добре обзаведени, все още живеят добре, разполагат с пари.</em></p> <p>Когато завърших английска филология, започнах да си търся работа. Както вече стана ясно, бях с утежнено досие - от упадъчно, буржоазно семейство. Но английският език толкова ми е помогнал. По онова време малко хора знаеха английски. Тези, които бяха завършили Американски колеж бяха или изселени, или анатемосани, или вече много възрастни. Нямам спомен откъде, но научавам, че в ДЕСПРЕД търсят човек с английски език. Подадох заявление и те взеха, че ме назначиха. Ориентирах се бързо. Трябваше да превеждам, изпращам и приемам телеграми кой кораб кога пристига, какво &bdquo;газене&ldquo; има, какъв товар носи, как ще се&nbsp; разтоварва. Това беше един нов свят за мен. Правото в корабоплаването е сложна наука.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_dGdQUZb57Xq74s6yvaaSbh4YowQkci.jpg" style="height:587px; width:400px" /><br /> <em>&quot;Изтънчена зоза&quot;&nbsp;</em></p> <p>Междувременно научих, че от Дома на киното и Съюза на кинодейците търсят човек за &bdquo;връзки с чужбина&rdquo;. &nbsp;Подадох заявление и ето, че ме назначиха в културно-масов сектор. Бях тази, която уреждаше &bdquo;тайните&ldquo; прожекции на западни филми за творческия състав на кинематографията - ужасно развалено, упадъчно, капиталистическо изкуство, за да знаят все пак нашите кинодейци какво се случва в гнилия запад.&nbsp; Хачо Бояджиев беше още студент. Често идваше и ми казваше, че го пратили за пропуски - ректорът проф. Любомир Тенев, проф. Гочо Гочев, все професори от театралната академия. И аз му давах. И срещам един ден Любо Тенев, с когото бяхме близки, питам го дали му е харесал вчерашния филм, а той пита: <em>Кой филм? Никога не съм идвал. Как да вляза?!</em> &ndash; <em>Е, нали давам пропуски на Хачо</em>, недоумявах аз. Оказа се, че</p> <p><strong>Хачо взимал пропуските и ги продавал. Трябвали са му пари, сигурно.</strong></p> <p>Работата беше интересна, но по онова време ставаха големи съкращения. Трябваше да съкратят 25 %&nbsp; от Съюза на кинодейците и заради моето досие бях от първите, които освободиха. Тогава Георги Стоянов - Бигор ми каза: <em>Внимавай много, защото в досието ти пише &bdquo;вероятно е агент на чуждо разузнаване&ldquo;! </em>Вероятно! И така, след четири години в кинематографията, ме съкратиха.<br /> <br /> Какво да правя? Вървя по улицата и срещам известния навремето журналист Теню Стоянов, той ме пита защо съм така оклюмала. Обясних му, че не знам къде да си търся работа. А бях чула, че той ще започне да прави вестник &bdquo;Народна култура&ldquo;. Дали няма някое местенце за мен? Казва ми: <em>Защо не се обади по-рано? Остана ми само едно място за машинописка. - Няма значение, </em>казвам. Аз покрай преводите се бях научила да пиша добре на машина. <em>Назначи ме, моля те!</em> И той ме назначи, като ми обеща, че след три месеца ще има по-голям щат и ще мога да стана литературен сътрудник. И започнах. Нямаш представа какво писане беше! Там бяха Невена Стефанова, Върбан Стаматов, Васил Попов, Лена Венева (на Стоян Венев дъщерята), главен редактор беше проф. Александър Обретенов - прекрасен състав! Всеки търсеше материали. Трябваше да излезе първият вестник за култура! И всичко диктуваха на мен.<br /> <br /> <strong>Николай (Хайтов) беше литературен сътрудник. В началото беше като пате в кълчища. </strong><br /> <br /> Трябваше да пише очерци за културата из страната, затова много пътуваше. Как усетих таланта му? Веднъж дойде в стаята да ми диктува материал за ансамбъл &bdquo;Филип Кутев&ldquo;, който по онова време беше в своя блясък. И като започна, не можех да повярвам на ушите си. Какъв език! Толкова действие имаше в този кратък текст, какви глаголи! Този текст ми взе ума!</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_kFSsZ8V86sWv8ZgNk7mpx3TuKGZkAh.jpg" style="height:434px; width:600px" /><br /> <em>Николай Хайтов</em></p> <p>Голямо блъскане падаше по тази машина - три месеца по осем часа на ден! Излезе ми душата. На 1 януари 1957 г. беше отпечатан първият брой на вестник &bdquo;Народна култура&ldquo;. В днешното оформление на вестника няма разлика, само дето вече не пише &bdquo;Народна&ldquo;, а само &bdquo;Култура&ldquo;. Главата я нарисува Борис Ангелушев. След три месеца станах литературен сътрудник във външен отдел. Бяхме чудесна група! Николай по това време беше подтиснат, защото беше в процес на развод и страдаше за децата си, които бяха много малки. Аз пък се разделях с една голяма любов.&nbsp;<br /> <br /> <strong>Николай ми разказваше за своите беди, аз на него за моите любовни мъки и така се сприятелихме.&nbsp;</strong></p> <p>И той решил, моля ти се, за да ме утеши, да ми доведе кандидат за женитба - Тодор от радиото. <em>Защото</em>, обясни ми Николай след &quot;сгледата&quot;,&nbsp;<em>клин - клин избива</em>! В редакцията вече имахме три машини, които непрекъснато пренасяхме от стая в стая. Николай беше в единия край на коридора, аз в другия. Звъни ми той по вътрешния телефон и ми казва: <em>Много те моля, донеси ми машината.</em> Аз се вбесих, защото машината беше ужасно тежка. Викам си, <em>гледай го сега, вместо да дойде да си я вземе, звъни по телефона! </em>Но нарамих машината и му я нося. Виждам в стаята някакъв човек, не му обръщам внимание, оставям я и тръгвам. Николай ме спира и ме пита: <em>Какво правиш, как си?</em> - глупости някакви. Човекът си мълчи. Отговорих и си тръгнах. След два часа Николай идва при мен и ми казва: <em>Не те хареса!&nbsp;<br /> <br /> <strong>- Кой не ме хареса</strong></em><strong>?, питам аз и не разбирам какво ми говори. </strong><br /> <em><strong>- Тодор! Не те хареса.</strong><br /> <br /> И защо пък трябва да ме хареса Тодор? </em>- недоумявам. <em>Защото е ерген, добро момче и си мислех, че е точно за теб! </em>Знаеше, че преживявам драматична любов, че съм много нещастна и искаше да ми помогне. Нали бяхме&nbsp; приятели?</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_M4ztR7MsEvzDuHmPjCaDnUuGSk6VQp.jpg" style="height:374px; width:600px" /><br /> <em>В редакцията на &quot;Народна култура&quot;</em></p> <p>Александър Обретенов, главният редактор, беше аполитично настроен. Имахме и отговорен секретар - Михаил Шакле. Колко много съм научила от тези хора, които бяха толкова печени в занаята. Събирахме се всяка сутрин на т.нар. летучка, на която всеки представяше своите&nbsp; предложения какво да влезе в броя. Отговорният секретар трябваше да прочете всичко и след това давахме дежурства в печатницата, където четяхме коректури. Когато се налагаше да се смени буква, наборът на буквите беше ръчен, затова понякога ставаше голяма каша, истинско безумие. Хората сега нямат понятие как се работеше едно време. Тогава имаше метрампаж - той връзваше страниците на броя в буквалния смисъл с един канап.&nbsp;</p> <p>Аз работех в една стая с Владимир Свинтила, безкрайно надарена личност, много начетен и с феноменална памет. Напр., ако го попиташ: <em>Владо, помниш ли къде&nbsp; съм прочела еди какво си?</em> Той казваше: <em>Страница 327, трети абзац!</em> Беше започнал да учи египетски, превеждаше от английски. Направи прекрасен превод на стихотворенията на Робърт Бърнс. А каква фантазия имаше!&nbsp; Сам си вярваше, че като млад отишъл бил в Сърбия с група, която се борела срещу германците<br /> <br /> <strong>и пребродил Черна гора по чорапи. Такива глупости&hellip; </strong></p> <p>Преди да започне да пише, Николай е работел като лесничей. Беше роден за стопанин.&nbsp;Може би, защото като дете е живеел много бедно, за него разхищенията бяха нещо възмутително. Когато става директор и отива да работи в горското стопанство, вижда в какви мизерни условия живеят работниците - спят под навеси, ходят голи и боси, нямат нищо за ядене. Решава да събере изгнилия дървен материал, който трябвало да се разчисти, за да расте гората, да го продаде и с парите да купи шаяк. Извикал &nbsp;шивач и направил на всички униформи по мярка и шапки с кокарда. Радостта била неописуема. Говоря ти за времето преди колективизацията. По селата имало хора, които си&nbsp; продавали животните, защото нямало с какво да ги хранят. Накупил изнемощели крави, докарал ги горе в стопанството. Казваше: <em>Такава сочна трева да съхне!</em> Угоили ги, те започнали да раждат теленца, да дават мляко. Направил стол за работниците. Купил и един огромен казан, който слагали край пътя. В него всеки ден правели шкембе чорба та, който минел оттам, можел да хапне. Построил бараки. Построил ново лесничейство.&nbsp;Стопанството процъфтявало.</p> <p><strong>И започнали доносите. Уволняват го за &bdquo;вражески действия&rdquo;. От едната завист.</strong></p> <p>Но още докато е там, след ревизия в селското магазинче, излизат злоупотреби. Оказва се, че има фалшифицирани документи с подписа на Николай. Тогава един от работниците му казва: <em>Хайде да отидем при &bdquo;гледарицата&ldquo;, </em>така казвали на Ванга. Първият ден не успели да влезнат. На втория ден тя отворила прозореца и викнала: <em>Да влезе лесничея!</em>&nbsp; И му казала: <em>Какви са тия пари, за какво става дума?</em> Казала му кой краде, че подписът му е&nbsp; подправен от счетоводителя. Но не наказват счетоводителя, а Николай, защото счетоводителят бил &bdquo;наш човек&rdquo;, партиец. Казала му още: <em>Ще те уволнят, ще свалиш пагона догодина през февруари, но след това ще се&nbsp; изхранваш от книги.</em> И той решил, че ще започне работа в книжарница.</p> <p>Съдят го на 8 години затвор. В това време Таня, съпругата му, е бременна в девети месец и решава да се&nbsp; прибере при родителите си в София. И когато накрая го оправдават, той идва в София. Но няма работа. Не знае какво да&nbsp; прави. Първо отива хамалин на гарата. После решава да стане миньор.&nbsp; Но междувременно негов приятел от село Проглед, Васил Димитров, член на Съюза на писателите, му пише писмо: <em>Много те моля, поръчаха ми от списание &bdquo;Септември&ldquo; очерк за горските работници, а аз понятие нямам. Напиши ми няколко точки, за които да се хвана и да го направя. </em>Николай му отговаря и забравя за това. Един ден се звъни на вратата. Николай се стяга, за да тръгва към Мадан да става миньор. Отваря и насреща му някакъв байчо му подава писмо. Отваря го и какво да види? Писмото е от Георги Караславов: <em>Васил Димитров ми изпрати Вашия очерк. Много искам да го отпечатам, но първо трябва да се срещнем.</em> Представи си! И</p> <p><strong>вместо към гарата, Николай тръгва към редакцията на списание &bdquo;Пламък&ldquo;. Така започва. </strong><br /> <br /> След известно време започват да го търсят от БТА, от вестниците. И когато тръгва подготовката за новия вестник &bdquo;Народна култура&rdquo; Жана Авишай, (журналистка в Работнически дело, а сега в състава на в. &bdquo;Култура&rdquo;) казва на Теню Стоянов, който е зам. главен редактор: <em>Абе, има един Николай Хайтов, знаеш ли колко хубаво пише! Извикай го да пише за нас. </em></p> <p>Но как заобичах Николай&hellip; Отидохме двамата на една командировка в Плевен,&nbsp; за да пишем за културните успехи на едно ТКЗС. Там директорът, о.з. полковник Дамян Бърняков, специалист на противоатомна защита, беше купил духови инструменти и направил оркестър. Наредил всички да си оправят тоалетните, т.е. да ги направят къщички и да ги боядисат в зелено. Настаниха ни в хотела, вечеряхме, пийнахме по една ракия и отношенията ни се промениха&hellip; Реших, наложих си го, защото исках да прекъсна онази безумна история. Аз съм вярна, никога не съм изневерявала. Знаех, че след тази нова връзка с Николай, няма връщане назад. Край! И така,</p> <p><strong>както го обичах като приятел, аз се влюбих в Николай. </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_NNhnXDdAcenZZr1290swxvIvsdUcJ1.jpg" style="height:520px; width:400px" /><br /> <em>&quot;Греховна&quot; целувка, Берлин, 1959 г.</em><br /> <br /> Отношенията ни от приятелски станаха любовни. Тогава неговата съпруга, с която беше в развод, реши, че го обича. И тръгна по партийните централи. Ходи до председателя на Комитета за култура и изкуство, до министерство на вътрешните работи. Тръгнаха доноси, че Николай замисля бягство в Турция, че бил враг на народа, аз също. По това време главен редактор на вестника беше станал Крум Василев, дясна ръка на Вълко Червенков, изключително почтен комунист. Той застана твърдо зад гърба ми. Николай напусна редакцията и отиде в списание &bdquo;Наша Родина&ldquo;, за да&nbsp; не сме заедно. А Никола Ланков, предишният главен редактор, ме викаше всяка сутрин, за да ме пита:<br /> <br /> <strong><em>Защо се търкаляш с този в леглото, бе? Ти си млада, ти си хубава, толкова мъже могат да лежат в краката ти!</em></strong> &nbsp;<br /> <br /> Иван Башев, председател на Комитета за култура и изкуство, се беше хванал за главата! Един ден у нас дойде милиционер и по етапен ред ме закара в пети участък. Вкараха ме в една стая, където ме очакваше строг господин, другар по-точно, извика още двама души за свидетели и ми каза: <em>Ти или завинаги ще спреш да се виждаш с Николай Хайтов, или веднага отиваш в Скравена. Подпиши тук! </em>И аз подписах. Скравена беше страшно място, концлагер за пропаднали жени. Годината е 1959. Подписах и предупредих Николай да измисли начин да се виждаме тайно. Тогава той реши да напусне списанието и да замине за Асеновград. Звънеше ми всяка вечер и казваше:</p> <p><strong><em>Здрасти, обажда се Гошо от Асеновград! </em></strong></p> <p>Беше страшно тези три години! Една нощ дойде в София, намери стая при едни много симпатични млади хора, аз занесох легло, маса и три стола и там се срещахме. Той идваше с нощния влак, аз ходех там като сменях три превозни средства, защото знаех, че ме следят.</p> <p>Но онази жена звънеше на мама по телефона, за да й обяснява каква развалена дъщеря има, която се хванала с женен мъж, който изоставил децата си гладни, които пък просят, запомнила съм го дословно &bdquo;корички хляб от съседите&ldquo;.&nbsp; И мама две години не ми говореше.&nbsp; А този нещастник Николай работеше като луд, за да ги издържа. Мама плачеше непрекъснато, беше смазана, сразена, потресена. Но един ден у нас дойде на гости Ванга. Моята сестра беше живяла в Петрич до нейната къща и се познаваха. Ванга обичаше Боряна и когато сестра ми се върна в София, Ванга често отсядаше при нея. Един ден Боряна я доведе на гости вкъщи, защото баща ми искаше да се съветва нещо с нея. Останахме Люба, сестрата на Ванга, мама, сестра ми и аз в моята стая. По едно време баща ми отвори вратата от хола и каза на мама: <em>Елена, ела, Ванга иска да ти каже нещо. </em>След известно време мама се върна разплакана и ме прегърна: <em>Прости ми, моето момиче! </em>Защото Ванга й казала: <em>Защо вярваш на тази жена? Ти съсипваш дъщеря си. Цяла София се е обърнала срещу нея и когато се прибере у дома, вместо да си поеме дъх, ти отказваш да разговаряш с нея. </em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_0QZfv0OWl9BdEFDtNZHPk4Vd4GhW2D.jpg" style="height:452px; width:600px" /><br /> <em>Жени и Николай на сватбено пътешествие из Родопите, 1961 г.</em><br /> <br /> <em><strong>Те ще се вземат, Елено, защото тях Господ ги събира!</strong><br /> <br /> Те ще се оженят през юли догодина. Не, казва, грешка имам, юли съдът ще е в отпуска. Ще се оженят в началото на септември. </em>Оттогава мама се промени към мен. Николай се разведе на 6 септември, ние се оженихме на 16 септември. Напусна нашата тайна любовна квартира и дойде вкъщи, при мен. Нашите много го обикнаха, а той ги прие като свои родители. После наехме едностаен апартамент, на ул. &bdquo;Латинка&rdquo;, кв. &bdquo;Изток&rdquo;, за да имаме къде да работим. Занесохме си двете машини и решихме да ходим там след работа. Но нямаше превоз тогава и накрая се пренесохме. Имаше една малка стая, която направихме за Сашо (сина на Хайтов), който вече живееше с нас, а в хола подредихме матраци, да спим ние. Николай работеше в кухнята на една походна маса. Сашо, синът на Николай, беше на седем години, когато дойде при нас и си отиде, когато навърши 22.</p> <p>Не сме имали типичната връзка. Първо се срещнахме като колеги. После станахме приятели. Когато&nbsp; написа &bdquo;Диви разкази&ldquo;, стана Николай Хайтов. Бяхме женени вече шест години. Аз му редактирах всичко, измислих заглавието на книгата и му махнах всички финали - все имаше някаква поука, ако някой не е разбрал. Понасяше моята редакция и намеса с неистово търпение и доверие. Приемаше я, когато се уверяваше се, че съм права.&nbsp;Живеехме и като влюбени, и като приятели, и като колеги. Аз четях всичко, което той пишеше. Той не четеше всичко, което аз превеждах. Обичаше книгите на Стефан Цвайг, биографични книги, четеше Монтен, есета. Много история четеше, купуваше всички томове на Академия на науката, писани от пътешественици. Изчете античните преводи на Сенека и философските школи. Когато преведох &bdquo;Клавдий&rdquo; я прочете с голямо удоволствие два пъти. Обожаваше Гогол, Достоевски, Чехов.</p> <p><strong>Не съм живяла нито в сянката, нито в светлината на Николай. </strong></p> <p>Живяла съм редом с него. Защото, когато се срещнахме, аз имах професия и бях започнала да си създавам име. Много се ценяхме и обичахме. Николай беше силен човек, но никога не съм била в неговата сянка. Вбесявала съм се, когато се обръщаха към мен с &bdquo;другарко Хайтова&rdquo;. Сещам за една смешна случка. Бях поканена от варненско издателство, където всяка година правеха преглед на преводната литература, по-специално на английската. И аз трябваше да направя анализ на това, което се е превело през годината - как е преведено, заглавия, съвременно ли звучи и т.н. Николай дойде във Варна по друга работа и се появи в стаята, където се провеждаха срещите ни. Ето ме, седнала съм аз облечена с едно пет-шест годишно костюмче, а хората, предимно млади преводачи, ме гледат с уважение. Не го познаха и му казват: <em>А, другарю Божилов! </em>По-късно ми казва: <em>Ама какво хубаво костюмче имаш.</em> Викам му: <em>Николай, шест години ме гледаш облечена в това костюмче! </em>Но изглежда, че за първи път ме виждаше в друга светлина.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35223_7oUJomNcRJGh5pWoanL98orXoCMSkJ.jpg" /></p> <p><em>На море...&nbsp;</em></p> <p>Как бих разказала за Николай? Мъжкар в хубавия смисъл на думата, каквито имаше едно време - почтен, с широки пръсти, остроумен, обичлив, но болезнено честолюбив. От детството му идва това честолюбие, защото е трябвало да слугува, бил е мачкан от едни простаци. Никога не захващаше спор, но закачи&nbsp;&nbsp; ли го някой несправедливо, ела да видиш какво става! Пишеше едно към едно и пишеше безстрашно! Аз му казвам: <em>Това е прекалено остро! - И какво ще ми направят?</em>, питаше ме той? <em>Ще ме уволнят? Да ме уволнят, аз имам професия, ще стана горски. Ти кажи, верно ли е това, което съм написал? - Вярно е</em>, отговарях. - <em>Тогава ще го напиша!</em> Такъв човек беше Николай. До известна степен наивен, често заради съчувствието му към хора, изпаднали в беда. Но какви мошеници имаше! Не можеш да си представиш какви хора се навъртаха около него. Аз обаче именно към тях имах безпогрешно шесто чувство, което за съжаление нямам към&nbsp; хората, които заобикалят мен. И му казвах: <em>Николай, този човек те лъже! Този човек не е почтен, не се хвърляй да му помагаш! </em><br /> <br /> <strong>Не знаеш какво правеше той за кого ли не!</strong>&nbsp;</p> <p>Ето ти една банална случка. В село Яворово, откъдето е той, имаше дърводелец, който нямаше машина, с която да си обработва поръчките. Но машината, която той искаше, беше много скъпа и се даваше само на държавни предприятия. Правеха ги във Видин или Лом, някъде край Дунава. Всеки ден идваше у нас. До такава степен го беше изтормозил, че накрая Николай взе влака и отиде и му изкрънка машина. Докараха му я и стана друг човек. Николай вече не го интересуваше! На следващата година ние имахме нужда от две рамки за стъкло и му ги поръчахме. Повтарям - две рамки! Той дойде, взе мерки и каза, че ще ни струва 2 хил. лв. Тогава хлябът струваше 20 стотинки! Николай ме пита: <em>Този човек защо иска толкова пари от мен? Аз ще ги поръчам в Асеновград и там ще ми вземат 200 лв.</em> Ей такива не преставаха да обикалят около нас. От шест часа сутрин идваха &nbsp;за ходатайство: <em>Бате Кольо, може ли да уредиш сина ми да го приемат в университета? Бате Кольо, внукът е в Кърджали войник, може ли да го преместят в Смолян?</em> И бате ти Кольо търчеше като халтав!</p> <p><strong>Накрая сложи табела: <em>Търсете ме след 17 часа! </em></strong></p> <p>Ето ти друг случай. Георги Йорданов, който по-късно стана министър на културата, тогава беше секретар на Софийски окръг, решава да направи Николай председател на културата на Софийска община. Николай му каза: Н<em>е мога да се занимавам с такива неща. Правя списание &bdquo;Родопи&ldquo;, което много обичам и имам много работа там. Освен това Жени ще ме убие!</em> Затова ми звъни на мен секретарката на Йорданов: &nbsp;</p> <p><strong><em>Другарко Божилова, другарят Йорданов Ви вика. </em></strong><strong>&nbsp;Казах му: <em>Това е грехота!</em> </strong></p> <p><em>Николай&nbsp; тъкмо е започнал да върши нещо, което обича. Това е административна работа, която всеки може да върши. Той не е член на партията, моля Ви, освободете го!</em> Въртя - сука, направи го. Тогава Елена Хайтова, дъщерята на Николай, беше завършила българска филология и живее в Смолян, му се обажда по телефона: <em>Татко, научих, че си станал председател на съвета за култура в Общината. Имам една състудентка, която си търси работа. Не можеш ли да й намериш някаква длъжност в общината?</em> И Николай я назначи за своя секретарка. И тя се влюби в него. Започна да го кани вкъщи. Николай се прибра една вечер и ми споделя притеснен: <em>Не разбирам какво става. Това е ужасно. Какво да направя с тази жена?</em> След известно време му звъни редактор от списание &bdquo;Пламък&rdquo; и му казва:<br /> <br /> <strong><em>Хайтов, престани да ми изпращаш стиховете на тази поетеса! Какво толкова й харесваш? </em></strong><br /> <br /> <em>Не мога да отпечатвам всичко, което поискаш!</em>&nbsp;-&nbsp;<em>Коя е тази поетеса? Никого не съм я изпращал при теб</em>, обяснява &nbsp;Николай. След това срещаме режисьор от Народния театър, който ни пита дали ни е харесала постановката. Ние недоумяваме за какво ни говори, а той казва: <em>Е, нали се обади секретарката ти и поиска две места. </em>Така разбрахме как е действала тя през цялото време. Но свърши мандата на Николай и той напусна, а тя остана да се занимава с читалищата.</p> <p>За списание &bdquo;Родопи&rdquo; Николай изпращаше журналисти с един касетофон и 48 въпроса, които той беше написал. Трябваше да се задават на старци по родопските села, на възрастни хора - философи. Много бяха &nbsp;интересни тези изповеди - как са живели, какво хубаво и какво лошо са видели от този живота, какво биха искали да им се случи отново, ако се повтори този живот - такива теми.</p> <p>И тази &bdquo;другарка&rdquo; един ден отново се появила в списанието и му казала: <em>Много съм зле, нямам работа, какво да правя?! &nbsp;Другарю Хайтов, моля ви, дайте ми нещо да работя. </em>И той пак реши да й помогне. Такъв човек беше - за големи неща не прощаваше, но това за него беше дреболия. И казва: <em>Ето ти касетофон, ето въпросите. Отиваш в еди кое си село при еди кои си стари хора и ги интервюираш по този въпросник. После идваш, дешифрираш записа, даваш ни материала и ние ти плащаме хонорар. Сега ти даваме командировъчни.</em> Тя се прибира, дава дешифровка и връща касетофона. След това прави книга от този текст и я изпраща в едно издателство. Обажда му се директора на издателството и казва: <em>Хайтов, тук постъпи една книга за печат. Обаче това много ми прилича на репортажите, които ти печатиш в списание &bdquo;Родопи&rdquo;.</em><br /> <br /> <strong>Николай остава като гръмнат! <em>Така ли? Това са наши материали!</em> </strong><br /> <br /> <em>Тя няма право! Платено й е за тях! Да беше дошла първо да разговаря с мен, нямаше да й забраня.</em> И започна една невероятна история. Книгата беше спряна от печат. Тя отиде при Тодор Живков и каза: <em>Той спира книгата, защото иска той да я издаде! Той краде!</em> И Живков, който никак не обичаше Николай казва: <em>Така ли? Аз веднага ще наредя книгата да бъде издадена и да те приемат в Съюза на писателите.</em> И я приеха. Оттогава не е написала един ред. Но не спря да пише какъв крадец е Николай, как искал да й открадне материала. Ето така му се отблагодаряваха.<br /> <br /> <strong>Има още толкова грозни истории, още толкова грозни хора...</strong></p> <p>А историята със Свилен Капсъзов - помак от Родопите, който пишеше стихове! Николай нали умираше за Родопите! Взе го под крилото си, изпрати го да следва в Литературния институт &bdquo;Максим Горки&rdquo; в Москва. Свилен&nbsp; учи там и когато завърши, се върна в София. Николай, за да го назначи в списанието, хукна по разни министерства и министри и му урежда софийско жителство. Защото момчето е от Родопите! С талант! После пък се оказва, че няма къде да живее. Тича Николай да му урежда и жилище. И как свърши тази работа? На едно партийно събрание на Отечествения фронт, тъй като списанието беше негово издание, Свилен станал и казал:<br /> <br /> <strong><em>Хайтов провежда фашистка политика в списание &bdquo;Родопи&rdquo;! Той е прикрит враг, фашист! </em></strong><br /> <br /> <em>Аз съм член на партията, аз съм комунист и затова съм длъжен да кажа всичко, другари!</em> - така пламенно говорел Капсъзов, на когото Николай беше уредил всичко.<br /> <br /> Какво стана след 10-ти ноември? На следващия ден Свилен Капсъзов се събуди демократ! Стана народен представител от ДПС и със същия плам громеше комунистите ! Чуваш ли какво ти говоря, Милена?!</p> <p>Два месеца след промените бях наясно, че нищо няма да излезе от тази работа. Че същите хора, вълците, бяха навлекли овчи кожи. Всички! До един! Никой не остана! Огледай се сега! Ти не ги познаваш, защото тогава си била малка, но хора, които пишеха навремето такива хвалебствия, такива социалистически предговори, се провъзгласиха за първи демократи! И не ги е срам! Изобщо!&nbsp;<br /> <br /> <strong>Какво стана с този народ, Боже мой!!!</strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Първата част можете да прочетете на адрес:&nbsp;</strong><a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/34892-i-razbrah-che-jivotyt-e-po-silen-ot-jelaniqta-na-horata">http://glasove.com/vutreshni-glasove/34892-i-razbrah-che-jivotyt-e-po-silen-ot-jelaniqta-na-horata</a></p> <p><strong>П.С. Очаквайте третата част от разказа на Жени Божилова.<br /> <br /> <br /> &nbsp;</strong></p>