Христо Илиев – Чарли: Ние сме народ от мрънкачи!

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_iK85LzajKzH9G2wvtBeGxQbgFgr38S.jpg" style="height:357px; width:400px" /></p> <p>Дойде време да ти разкажа за моите приятели.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_2RaAjGNzJFr9hPsnZeUMrqnUnqnKBY.jpg" style="height:361px; width:500px" /><br /> Ето ме най-ляво на снимката, все ще с пижамата, защото тогава спях до по-късно. Наемахме малка къщичка край морето. Жената в средата е хазайката ни, баба Злата. Виж какво пише отстрани:<br /> <br /> <strong>Групата &bdquo;Мръсна чиния&ldquo; и нейният постоянен враг!</strong><br /> <br /> Много се възмущавах, че всички ядат в немитите чинии от предишния ден. А кучето ми го остави Джони, на него пък му го остави жена му. И се чудех какво да го правя. Така заснех цяла поредица подводни филми за деца &ndash; &bdquo;Разкази за морето&ldquo;, които имаха страхотен (и финансов) успех.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_cuM8s6IB8BN8x16sTVaznWyU9PzkJM.jpg" style="height:291px; width:450px" /></p> <p>Тази снимка е правена мнооого отдавна, само за години не ме питай. На гости съм на Димето (Димитар Солев) страхотен писател, майстор на късия разказ, романист, драматург, беше директор на телевизията на Скопие, директор на техния Народен театър, главен редактор на &bdquo;Р&aacute;згледи&rdquo; &ndash; &nbsp;страхотен! По едно време беше и съветник на правителството.</p> <p><strong><em>Съветник съм на правителството, ама никой н&egrave; ми ги б&aacute;ра съветите!</em></strong></p> <p>Никой не му търси акъл. Бяха приятели с Ордан Петлевски, един от най-големите македонски художници. Има негови картини в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк.&nbsp;Димето ми е разказвал за тяхна среща. Единият станал вече известен писател, другият голям художник по света. И се срещат случайно в малко градче в Сърбия.<br /> &nbsp;&ndash; <em>Ебре, Претровски!&nbsp;</em><br /> &nbsp;&ndash;<em> Ебре, Димо!&nbsp;</em><br /> &nbsp;&ndash;<em> Ке пиеме по едно?&nbsp;</em><br /> &nbsp;&ndash;<em> Ке пиеме!</em><br /> Влезли в първата кръчма, поръчали бутилка вино, пият и мълчат, пият и мълчат. Изпили бутилката в пълно мълчание. И Петревски попитал:<br /> &nbsp;<em>&ndash; Диме, ке пиеме още едно?</em></p> <p><em><strong>&nbsp;&ndash; Епа ние з&aacute;що вл&egrave;знаме? Да сб&ograve;руваме или да пиеме?! </strong></em><br /> <br /> (Да говорим или да пием?) Това са истински умните хора, големите творци. Димето направи страхотен филм &bdquo;Граници&ldquo; &ndash; за първата среща на сръбско-българската граница. Аз съм документалист, но няма да забравя първия кадър &ndash; огромно поле, на което в двата края се виждат тълпи от хора, оградени със синджири. Включва се един от старите<br /> <br /> <strong>високоговорители, като онези в концлагерите! <em>7 час&aacute;! Границата е отворена!</em></strong></p> <p>Синджирите се махат и хората тръгват едни към други, тичат, омешват се, дават едри планове. А една баба, досущ като моята, носи плакат: <em>Го б&aacute;рам м&ograve;йот син Санде! </em>Хората, които са се намерили ядат, пият, радват се, прегръщат се, а тя продължаваше да търси сина си&hellip;&nbsp;Страхотен филм! 20 минути без никакъв текст.&nbsp;Накрая отново разделиха хората и ги върнаха в техните държави, в техните граници. &nbsp;Филмът свърши с кадър на телеграфна лента, върху която се изписа:</p> <p><strong>Граници! Създадени от хората, за да пазят хората от хората! </strong><br /> <br /> Димето направи този филм! Много съм се учил от него.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_fvmQitBeG5DWwXUilyKe3zzARJCD6R.jpg" style="height:319px; width:500px" /></p> <p>Тук съм с художника Наско (Атанас) Згалевски от Пловдивската група, живописец страхотен, но една нощ си изгори всички картини. По онова време все правеха &bdquo;тематични изложби&ldquo;. Наско се беше много отчаял, защото не му приемаха картини. А всичките му колеги го признаваха, Наско Згалевски беше като нарицателно. Жоро Слона казваше, че по-добър живописец, по-добър майстор на работата с боите няма. Стогодишнината на Пловдивската галерия се чества с негова изложба, представи си какво признание! И то при силната Пловдивска група! Но една зима изгори всички картини, защото не му ги приемаха в изложби, не бяха &bdquo;тематични&ldquo;. Успях да спася три парченца, едно подарих на Димето (Димитар Солев), защото и той много го харесва.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_gGxPIdRiap8YWNf9Usm5X13bS0GTEc.jpg" style="height:301px; width:500px" /></p> <p>Това е от 60 годишнината на Николай Кънчев. Освен че ми е приятел за мен той е един от най-големите ни поети. Ще ти цитирам по памет негови стихотворения, които помня отпреди 40 години.</p> <p><strong><em>Посветено на Ван Гог</em></strong></p> <p><em>Небето има повече слънца отколкото се виждат.<br /> Човекът има повече лица отколкото се виждат.<br /> Земята има повече глупци отколкото се виждат.<br /> Оплетени сме с повече конци отколкото се виждат.<br /> <br /> Да слагаш с мъка ярките бои, но никой да не вярва.<br /> Да стигаш често лудостта, но никой да не вярва.<br /> Да казваш с точност истината за света, но никой да не вярва.<br /> Ужасно тежка е участта човек да има дарба. </em><br /> <br /> Изключителен поет, член на френската и американска академия на поетите, признат извън България. Още с първата си стихосбирка &bdquo;Присъствие&ldquo; шашна съсловието! И какво му скроиха &bdquo;колегите&ldquo;? Изпратиха го за дълго време &bdquo;командировка&ldquo; в Грузия. Веднъж го обвиних, че не обръща внимание на красотата и жената, че няма лирика в поезията му, все някакви философски, зам&ograve;тани ги пишеше. Една сутрин ми беше оставил на пишещата машина:<br /> <br /> <strong><em>Когато жена се самоубива,<br /> на утрото пада не ребро Адамово,<br /> а перо от ангел</em>.</strong></p> <p>Скивай к&rsquo;во нещо, а? Това е поет, не тия, дето стихоплетстват. Поетът трябва да е философ!&nbsp;</p> <p><strong>Когато за първи път стъпих в Америка, </strong></p> <p>още първия час се почувствах свободен, просто усетих свободата. Исках да направя подарък на приятелите си и се чудех какъв да е той. Видях на улична сергия, че се продават американски униформи (вече излезли от употреба и купих пет &ndash; за Джеки и Джони, жена ми, мен и за Милан, нашия оператор. Върнах се, облякохме ние униформите, пием уиски, аз им разказвам като употребявам английски лафове! Но сме отворили прозореца, защото пушим, разбира се. А точно срещу нас беше Виетнамското търговско представителство &ndash; старинна къща, която сега се руши. И виждаме, на 5&ndash;6 метра от нас, в едно малко прозорче на последния етаж четирима виетнамци до кръста изскочили. Представяш ли си как са се побъркали? Защото по това време се водеше войната във Виетнам.</p> <p>Няколко дни по-късно отивам да си върна паспорта. Същия ден бях гледал на тайна прожекция филма на Милош Форман &bdquo;Коса&ldquo;. И съм се подредил на голяма опашка пред милицията, когато до нас спира черна &bdquo;Волга&ldquo;. Аз обаче съм с американската униформа, подпрял съм се на едно дърво, пуша американски цигари, разбира се.</p> <p><strong>От Волгата излиза &bdquo;другар&ldquo;, слабичък, с възкъси панталони </strong></p> <p>и тънка папчица под мишница, вижда ме и казва: <em>Вие, младежо, знаете ли, че хора с тези униформи убиват невинни жени и деца във Виетнам?</em> Обаче аз съм излезнал от филма &bdquo;Коса&ldquo; и какво му отговарям: <em>Знам много добре. А вие знаете ли, че Хитлер се е возил на &bdquo;Мерцедес&ldquo;. Да имате нещо против хората, които се возят на &bdquo;Мерцедес&ldquo; у нас?</em> Тогава само Тодор Живков се возеше на такава кола. Този загуби ума и дума, не знаеше как да реагира, само промърмори: <em>Много знаеш! &ndash; Ами знам си</em>, така му отговорих. Но нямаше никакви последствия за мен. Явно не е бил сигурен какъв съм, кой съм, че да съм толкова арогантен. Изглежда това много ме е спасявало &ndash; че бях доста нахакан.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_WlkWpzPoz3ZSw3QJtnIsMBLEmAyyBV.jpg" /><br /> Тази снимка е от Америка, направена е края на март, 90-та година. В дома на Атанас Славов, той е най-вляво на снимката. До него съм аз. Джони се е навел и си гледа нещо магнетофона, а най-дясно е Пламен Гелинов, операторът, с когото работя и сега. Насо (Атанас Славов) замина като преводач на Людмила Живкова и я изостави. И той беше стрелян като Джери Марков с чадър, но го спасиха.&nbsp;</p> <p>Имам смешна история, когато за първи път след бягството стъпи на родна земя. Отидох да го посрещна, носеше 7&ndash;8 огромни куфара &ndash; подаръци за роднини и приятели! Насо е от Сливен, затова ги поканих да отседнат у нас. Бяха интересна двойка със съпругата си, лекарка, хванала голямата риба, с доста приповдигнато самочувствие, все много знаеше. И ги изпращам на гарата, където по нейно настояване започваме да товарим куфарите в две купета. Казвам й: <em>Това не е влака за Сливен!</em> Тя обаче категорична: <em>Това е, проверила съм!</em> Не знам как стана, но тъкмо се настаниха, дъщеря й й звъни по телефона, да слезе за минута да се видят. В този момент влакът бавно потегли, аз скочих в движение, а тя така и не успя да се качи. И Насо с всички тези куфари, разположени в две купета, потегли. Разбира се, оказа се че аз съм прав, и вместо в Сливен, влакът пристигнал в Стара Загора. Гарата била пуста, нямало почти никой, само Насо и купищата багаж. В това време насреща му се задала тумба цигани с искрящи очи &ndash; каква идеална плячка! Лъскави куфари с лъскав собственик! Събрал той багажа на едно място, покрил го като квачка пиленцата си с шлифера и с чадъра се отбранявал, докато те посягали &bdquo;да му помагат&ldquo;. Представяш ли си гледката?<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_u9BBSVIb5ILjfU3w9Si2qPTTTh8n1g.jpg" style="height:358px; width:500px" /></p> <p><em>Чарли, Джеки, Джони и Огнян (Миланов) на път за Куба!&nbsp;</em></p> <p>До Куба пътувахме с кораба &bdquo;Славянка&ldquo;. Малко преди да тръгнем, отидох при Иван Славков, тогава шеф на телевизията, и му казах: <em>Тръгнали сме на другия край на света! Нищо не знаем, там има жесток режим, нещо може да се случи! </em>&nbsp;И той написа на листче с инициали на БНТ до директора на КБН (Кубинската национална телевизия):<br /> <br /> <strong><em>Посрещнете ги, все едно съм аз дошъл! </em></strong></p> <p>Знаех, че листчето, написано на български, няма да ми свърши никаква работа, затова отидох при посланика ни в Куба Бойко Димитров, син на Георги Димитров, който ни заведе при шефа на телевизията, за да ни представи. Дадоха ни японски автобус, чисто нов, с климатик. Получихме и трахети, много важни карти, с които можеш да се храниш безплатно, в който пожелаеш ресторант.&nbsp;</p> <p><strong>Кубински комунизъм!&nbsp;</strong></p> <p>Какъв купон се отвори в Хавана! Ако зависеше от Джеки, цял ден щеше да си плува в басейна, където от брега му се усмихваха момиченца, подаваха му малки парченца ананас, дайкири с лед. Плува си той, а към него пътува лодка от кора на ананас с тези райски вкусотии. На втория ден каза на Милан: <em>Ти нали искаше да ставаш режисьор?</em></p> <p><strong><em>Ето, вече си режисьор, аз си оставам в басейна! </em></strong></p> <p>Джеки си изкара прекрасно, ооо, царски си изкара! Снимахме най-сполучливия филм &ndash; &bdquo;Доминго&ldquo;, който разказва за безгрижния живот в Хавана. Всяка събота и неделя операта отваряше врати за хората, които искат да танцуват. Идваха момичета и момчета, които носеха шишета с вода, на входа измиваха краката си и слагаха обувките за танци. Танцуваха цяла нощ! Млади момичета с възрастни мъже, възрастни жени с млади момчета, важен беше само танцът!<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_Ecjv7zFViG0I5e9KUllgHhERcN3s0p.jpg" style="height:339px; width:500px" /></p> <p><em>С Джони си мерим мускулите!</em></p> <p><strong>Направихме филм за безгрижния и беден живот на Куба!</strong><br /> <br /> Гробищата бяха най-веселото място в Хавана. Някога американски богаташи построили красиви гробници за себе си и своите любовници. Години след това в просторните &bdquo;къщи&ldquo; заживели цели семейства, а между кръстовете опънали простори с пране. Между гробовете палеха огньове, навсякъде гърмеше латиноамериканска музика. Толкова живи гробища не бяхме виждали.</p> <p>Споменах ти за специалните карти (трахети), с които можехме да се разплащаме в ресторанти и хотели. Започнахме да каним и нашите придружители (две ченгета от телевизията и шофьора) да се хранят с нас. Те плахо започнаха да водят свои роднини, в началото най-близките. Постепенно броят им се увеличи и постепенно станаха 30-ина човека. Последните дни помолих шофьора: <em>Всеки ден сме заедно, заведи ни да видим една кубинска къща.</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_Xhsu8nGSNddcUlJUz622bU32sZWodJ.jpg" style="height:383px; width:500px" /><br /> Ето, тук сме седнали пред къщата на шофьора. Погледни какво нещо е! Испанска архитектура с високи тавани и куполи, такива са били домовете на колонизаторите. По-късно техните заселници обикновено живеели в абсолютно празните къщи, в които имали само легла, някой друг полилей (явно не са могли да го свалят), но обезателно и</p> <p><strong>люлеещ се стол, на който шефът на фамилията се клати след работа (или вместо работа).</strong></p> <p>Заминах да работя в Германия началото на 1989 г., малко преди промените. Назначиха ме супервайзер за голяма продукция на Хесенската телевиия. &nbsp;<br /> <br /> <strong>Но точно на 10 ноември 1989 г. кацнах на летище София.&nbsp;</strong></p> <p>Вече бях разбрал, че нещо става. От самолета тръгнах към Киноцентъра. В малка стаичка се бяха събрали приятели и колеги и заедно гледахме по телевизията свалянето на Живков. Същата вечер с Ицко, Джони и Джеки се качихме на трамвай, който возеше пътници по бул. &bdquo;Витоша&ldquo;. Ицко свиреше много оживено, а ние разказвахме на хората. Повечето бяха объркани, не знаеха как да реагират. Но ние спретнахме голям купон в трамвая!</p> <p>Бяхме страхотни оптимисти! Аз продължавам да бъда! Въобще не вярвам на приказките, че България е скапана страна. За съжаление свестните хора остаряха, измряха, младите хукнаха по чужбина, а тук останаха по-ниското ниво. Но пък съм имал възможност да се махна и ето какво съм избрал &ndash; тук съм! Жена ми работи дълго време в Тунис и получаваше добри пари.<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_At0XxzmZtfiNbYWQD8DGgkUEcRsG2D.jpg" style="height:509px; width:450px" /><br /> <em>Жената на Чарли</em></p> <p>Всъщност по онова време имаше държавна фирма &bdquo;Медиксим&ldquo;, която прибираше парите. Ваня получаваше заплата 300 долара, а се подписваше за 4000 долара, но нямаше право да казва колко получава. Тогава тунизийците й предложиха 7000 долара, при условие, че вземе жителство. Не се съгласи. После аз пък работех в Белгия, в Германия. Но винаги съм се връщал! И какъвто съм оптимист, трябва да призная, че ние сме изостанала държава с робска психика и трудно ще се съвземем. Неслучайно и поговорките ни са такива: <em>Наведена глава сабя не я сече. </em><br /> <br /> <strong>Все хитричко я караме, все оцеляваме. </strong><br /> <br /> Имаме личности в различни области, но не им достига смелост да наложат своето виждане. И няма какво да говорим колко сме били притискани и потискани. Сами се страхувахме и страхуваме. Джони казваше:</p> <p><strong><em>Ние имаме един спонсор и това е БКП! </em></strong></p> <p>Никога не съм се възползвал от него, нито един от моите филми не е пр&ograve;партиен. &nbsp;Но за да снимаме каквото искаме, все се налагаше да хитруваме, все нещо ги лъжехме, премятахме.</p> <p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_odluAeBHqoawy8BSLyYdN1WlC8V5hy.jpg" style="height:373px; width:500px" />&nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp; &nbsp;</strong><br /> <em>А, ето един &bdquo;компромат&ldquo;. Ръкувам се с Илия Павлов.&nbsp;</em><br /> <br /> Тук сме на откриване на лъскава галерия срещу Руската църква. Преди Илия Павлов пристигна Жельо Желев и ме поздравява: <em>Е, Чарли, как си, къде си?</em> А до мен фотограф, приятел, като се отдалечи президентът, ме пита: <em>Що не каза, че се познавате бе? Трябваше да ви снимам.</em> И в това време виждам &ndash; влиза Илия Павлов, много по-сериозно охраняван от президента. Жельо беше с двама души охрана, Илия &ndash; с десет. И аз му казвам на фотографа: <em>Е, сега снимай.</em> Илия ме видя, кордонът се отвори и аз отидох при него, сърдечно се ръкувахме и си поговорихме.</p> <p><strong>Откъде се познавам с Илия Павлов? </strong><br /> <br /> Един ден в студията (за документално кино) ме извика директорът Марков: <em>Абе тука едно приятелче много е закъсало. Работил е в Спортната палата, вземи го да ти помага нещо (в предаването &bdquo;Мозайка&ldquo;). &ndash; Ама нямам бройки, всичко е заето,</em> обяснявам. Много мразех некой да ми слага хора <em>&ndash; </em>нито можех да разчитам на тях, нито да им се доверя. И отказах: <em>Немам бройка. &ndash; Абе ние ще отпуснем бройка от студията, нека ти помага. </em>Така стана. Някъде 6&ndash;7 месеца работеше като мой асистент. Но беше страхотно дисциплиниран, никога не ми е досаждал, седеше отвън, даже с неговата лична кола (един зеленикав &bdquo;Вартбург&ldquo; с ударен калник) ме возеше, когато трябва. Смело караше, меко казано, като му правех забележки, все викаше: <em>Спокойно!</em> Та на тази среща в новооткритата галерия ми даде визитка с личния си номер, който не даваше на всеки, и ми предложи пари, за да направя филм. Един ден тръгнах към офиса му и по пътя срещам Николай Волев, на когото разказвам накъде съм се запътил. Възмути се: <em>Как от този ще взимаш пари?!</em> И аз се върнах.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_ea0jSGzdm7YEmSwuXS5APElfx5a0cN.jpg" style="height:286px; width:500px" /></p> <p>Тази снимка е направена в автобус, с който водя цигански оркестър в Брюксел! Сигурно си чувала за фондация &bdquo;Йехуди Менухин&ldquo;, на която музикантът оставил милиони, за да подкрепя и популяризира хубавата музика. И всяка година по света и в Брюксел се провеждат фестивали, а в програмата им са включени светилата на музиката в момента &ndash; музиканти, оперни певци, джазмени, всякаква музика, но ХУБАВА. И тръгваме ние от София за Брюксел с цигански оркестър, който ще се включи в тържествата. На място им ушиха лилави костюми, цяла седмица репетираха с френски диригент, направиха им специален мизансцен. Накрая излезе Малака и каза: <em>Ние сме от България. Ще си позволя да променя програмата, която подготвихме, защото когато идвахме насам, се сетих за момченце от нашата махала, което много обичаше песента&hellip; </em>И запя:</p> <p><strong><em>Не ме удряй, чичо, с бухалката, не ме вкарвай в багажника, </em></strong></p> <p><em>ами ми дай 100 долара да отида на Витошка</em>&hellip; Запя и засвири! И да видиш как цялата публика от милионери и банкери (защото е много престижно да присъстваш на последния концерт), как всички тези безмълвни мумии, чиито брилянти пробляскваха в осветените фоайета,&nbsp;оживяха! Започнаха да се изправят на крака, да палят запалки!</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_2TGNEwsN4APMohP9VEd7odzmaxE9Wq.jpg" /><br /> Преди години си купих място (с грозна малка къща) на 5 км. от морето, затова реших да си направя нова. Имах кола &bdquo;баничарка&ldquo;, с която си карах материали. Това е тоалетната, както я заварих, но й сложих шапка да е малко по-елегантна. Ето черквата отзад &ndash; вече сме я издигнали. Вляво е Васката, циганин, когото общината хитро изчишка и му взе земята, за да я продаде без пари на свои хора. Другият е доктор Матев, лекар &ndash; гений със седем специалности. Много начетен, умен и красив мъж! Беше болен от туберкулоза, всички в неговата стая измряха, но той оцеля. И започна да лекува хората без пари. Пътуваше с колата си, преглеждаше ги, купуваше им лекарства. А навремето бил страхотно конте! Чел съм, вече не помня къде, как доктор Матев влизал в скъп ресторант в Бургас и плащал сметката на всички! Все ми казваше: <em>Чарли, ти си велик! Велик си!</em> По всякакви поводи намираше начин да ми каже колко съм велик. И така две-три години, докато един ден ми сподели: <em>Чарли, ти си велик, много си велик. Обаче аз съм по-велик от теб! </em>И аз признавам това. Не само аз, и моят внук, който е будно момче, казва, че има двама учители в живота &ndash; доктор Матев и проф. Юрий Стоянов от Англия, най-големия специалист по древни религии в света.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_2RebVvHruZ1OCwl3Veo2PzuyfJ5S16.jpg" style="height:340px; width:500px" /><br /> Едно село няма ли черква, то е махала, а не село. Затова решихме да помогнем на местните хора, които все се оплакваха:<br /> <br /> <strong><em>Тук нас ни погребват като кучета!</em></strong></p> <p>Вярвах, че за селяните е от особена важност да имат църква. По време на по-ранния социализъм, 50&ndash;60 години, атеистите комунисти, за да отслабят влиянието на религията, решили хитро да се отърват от повечето църкви по селата. Как? Просто ги оставили отключени, &quot;за да могат хората свободно да влизат&quot;! А ние сме си крадливи, нали?! Така едни църкви опразнили, други съборили. В голямата гръцка църква в стария град на Царево, която днес е емблема на града, отглеждаха магарета. Хората окрали каквото могли, накрая натрупали слама по земята и започнали да си добитъка вътре.&nbsp;А на църквата в нашето село й откраднали и керемидите, и тухлите, всичко! Беше останала беше само основата. Жената на Джеки, Диана (която въпреки всичко много ми помагаше), не можеше да ми се начуди на акъла:</p> <p><strong><em>Хвърляш се в авантюра, от която сам не знаеш какво ще излезе! </em></strong></p> <p>Аз обаче упорит! Чудеса направих и я построихме! Днес никой от местните хора не влиза. Оказа се, че те нямат нужда от църква. Имат нужда да мрънкат и да се оплакват. И да ти кажа, целият народ сме мрънкачи и оплаквачи. &nbsp;</p> <p>Баща ми беше религиозен човек. Сутрин, като ставаше, и вечер, преди да си легне, четеше молитва. Аз не съм религиозен по този начин. Не съм и атеист. Знам че е много модерно, но не вярвам в &bdquo;другия живот и прераждането&ldquo;.</p> <p><strong>На новобогаташите и парвенютата, които натрупаха много пари, им се иска да вярват, че ще живеят още няколко пъти. </strong></p> <p>Ама не се сещат, че може да се преродят и като просяци, и като затворници. А дали има живот след смъртта, това е Божа работа. Но не трябва да живееш безгрешно, защото ще те накажат в другия живот. Това ми прилича на търговия. Трябва да си добър, почтен и честен човек, но не под заплахата, че ще отидеш в ада. Мисля, че тази схема е за по-простоватите хора. Цял живот съм се стремил да правя добро. И щом имам толкова много приятели, сигурно съм добър човек. Банално звучи, да, но това е богатството &ndash; приятелите! Защото познавам много хора и у нас, и в чужбина, които са много добре материално, които са добре дори духовно.</p> <p><strong>Но които живеят и си отиват в страхотна самота. </strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/53182_vvMor2V3EoyXb972UXlVaO7PvvBQND.jpg" style="height:409px; width:500px" /></p> <p><em>Животът е радост! Снимката е направена на фестивала за документално кино в Пловдив, годината не помня.&nbsp;Отгоре са Йони Левиев, Жоро Слона (Георги Божилов), Милчо Левиев, Леа Иванова, Радой Ралин, Червения (имаше страхотна джазова формация). Долу: Милан (оператор, после стана режисьор), аз, Джони и Огнян Видев, страхотен китарист.&nbsp;</em></p> <p>Приятелите ме навиват от години да напиша нещо и за себе си, защото нали това ми е професията. Но си казвам, днес всички пишат, кой ли не издава книги. А и нямам време да седна и да пиша. Не дай Боже, ако някой ден не мога да излизам, ако се уморя, сигурно ще седна&hellip; Но сега? Да се забия и да създам нещо, което ще ме надживее&hellip; Не!<br /> <br /> <strong>Искам да живея живия живот, който е тук сега! </strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><em>П.С. Първа част от интервюто с Христо Илиев &ndash; Чарли можете да прочетете на адрес:<br /> <a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/52388-charli---edin-makedonec-v-bylgariq">http://glasove.com/vutreshni-glasove/52388-charli---edin-makedonec-v-bylgariq</a><br /> <br /> Втора част от интервюто можете да прочетете на адрес:&nbsp;<br /> <a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/52869-a-po-gradinkite-pylzqha-milicioneri-s-fenercheta-" style="line-height: 1.6em;">http://glasove.com/vutreshni-glasove/52869-a-po-gradinkite-pylzqha-milicioneri-s-fenercheta-</a></em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>